Джеф Линдзи
Декстър: Острието на ножа (7)

6.

Събудих се с главоболие, чувство на огромно самопрезрение и неразбиране къде съм. До бузата ми имаше розов чаршаф. Моите чаршафи — тези, в които се събуждах всяка сутрин в малкото си легло — не бяха розови и не миришеха така. Матракът изглеждаше прекалено просторен, за да е моето скромно легло на колелца, и наистина, бях съвсем сигурен, че и главоболието не е моето.

— Добро утро, красавецо — каза глас някъде откъм краката ми. Обърнах глава и видях Рита да стои до леглото и да ми се усмихва щастливо.

— Ъъъъ… — изръмжах с глас, който прозвуча като квакане на жаба и от който главата ме заболя още повече. Но явно това беше доста забавна болка, защото усмивката на Рита стана още по-широка.

— Точно това си мислех — каза тя. — Ще ти донеса аспирин. — Наведе се и ме потупа по левия крак. — Ммм — измърмори, после се обърна и влезе в банята.

Седнах. Това май беше стратегическа грешка, защото главата ме заблъска страхотно по-силно. Затворих очи, поех дълбоко въздух и зачаках аспирина.

С този нормален живот човек като че ли свиква по малко.

Но колкото и да е странно, не беше така, не истински. Открих, че ако се огранича до една-две бири, мога да се отпусна точно колкото трябва, за да се съчетая добре с калъфката на дивана. И така няколко вечери седмично, с вечно верния ми сержант Доукс в обратното огледало, спирах пред къщата на Рита след работа, играех с Коуди и Астор и седях с Рита, след като децата си лягаха. Към десет се отправях към вратата. Рита очакваше да я целуна на излизане, така че обикновено го правех, застанал пред отворената врата, където Доукс можеше да ме види. Използвах всички техники, които бях гледал във филмите, и Рита реагираше с радост.

Обичам рутината — и дотолкова свикнах с нея, че почти сам започнах да й вярвам. Беше толкова досадно, че слагах истинското си аз да спи. Много далече от задната седалка на най-дълбокия и най-тъмния ъгъл на Декстърленд дори чувах Мрачния странник да похърква леко, което беше малко плашещо и ме караше за пръв път да се чувствам мъничко самотен. Но следвах курса, като разигравах посещенията си при Рита, за да видя докъде мога да стигна, като знаех, че Доукс ме следи и, дай боже, започва леко да недоумява. Целувах Рита все по-силно в правоъгълника на отворената врата, за да предоставя на Доукс възможно най-добрата гледка. Знаех, че е смехотворно представление, но беше единственото ми оръжие.

Дни наред Доукс беше край мен. Появяванията му бяха непредсказуеми, което го правеше да изглежда още по-заплашителен. Никога не знаех кога и откъде ще цъфне и поради това ми се струваше, че той винаги е зад мен. Ако влизах в бакалията, Доукс чакаше до сергията с броколи. Ако карах велосипеда си по Олд Кътлър Роуд, някъде по пътя виждах кафявия таурус под някое дърво. Цял ден можеше да мине, без да зърна Доукс, но го усещах как души и не смеех да повярвам, че се е отказал. Ако не можех да го видя, значи беше добре прикрит и дебнеше да ме изненада за пореден път.

Бях принуден през цялото време да съм Дневния Декстър, като актьор, хванат във филм, актьор, който знае, че истинският свят е там някъде, просто отвъд екрана, но недостижим като луната. И като луната мисълта за Рийкър ме изсмукваше. Мисълта, че си потропва необезпокояван в живота с тъпите си червени ботуши, беше почти непоносима.

Разбира се, знаех, че дори Доукс не може да продължава така вечно. В края на краищата той получаваше хубавичка заплата от жителите на Маями, за да върши определена работа, и от време на време наистина трябваше да я върши. Но той разбираше надигащия се вътрешен потоп, който бушуваше в мен, и знаеше, че ако ме преследва достатъчно дълго, маскировката ми ще се изхлузи, ТРЯБВАШЕ да се изхлузи. Леденият шепот от задната седалка ставаше все по-настойчив.

И така, ние балансирахме по острието на бръснача, което, за съжаление, беше само метафорично. Рано или късно трябваше да стана себе си. Но дотогава трябваше да се примирявам с Рита. Тя не можеше да се сравнява с моята стара любов, Мрачния странник. Но аз се нуждаех от своята тайна идентичност. А докато избягвах Доукс, Рита беше моята шапка-невидимка, моят спасителен пояс.

Добре тогава: ще си седя на дивана с бира в ръка, ще гледам „Сървайвър“ и ще си мисля за интересни вариации на играта, която никога няма да се добере до транслационната мрежа. Ако просто добавите Декстър към корабокрушенците и разтълкувате заглавието малко по-буквално…

Не всичко беше мрачно, безрадостно и окаяно. Няколко пъти седмично трябваше да играя на криеницата „ритни кутията“ с Коуди и Астор и други дивачета от околните къщи, което ни връща там, откъдето започнахме: Декстър Безмачтовия, неспособен да плува по нормалния си живот, закотвен вместо това към банда дечурлига и кутия от равиоли. И вечер, когато вали, си стои вътре край масата за вечеря, докато Рита шета, включва пералнята, мие чинии и всячески усъвършенства домашното блаженство на малкото си гнездо.

Има толкова много игри на открито, които могат да се играят с две деца на такава крехка възраст и с увреден дух като Коуди и Астор. Повечето настолни игри са безинтересни или неразбираеми за тях, а твърде много от игрите на карти изискват такова безгрижно простодушие, че дори аз не мога да го изиграя убедително. Но накрая се спряхме на бесенето. То е образователно, творческо и леко убийствено, което радваше всички, дори Рита.

Ако запитате мен от преддоуксовия период дали много си падам по живота на палач и по бирата, ще съм принуден да призная, че Декстър Черния чай е дори още по-черен. Но тъй като дните се трупаха и аз се вмъквах все по-навътре в реалността на маскировката си, трябваше да се запитам: не ми ли харесва животът на господин Глава на семейство от предградията малко прекалено?

Все пак беше някак си много утешително да виждам хищното увлечение, с което Коуди и Астор достигаха до нещо толкова безобидно като палача. Техният ентусиазъм да обесят малките нарисувани фигурки ме приближаваше малко до усещането, че всички ние може пък и да сме представители на един и същ общ вид. Докато те весело убиваха своя анонимен обесен, изпитвах известно родство с тях.

Астор бързо се научи да чертае бесилката и чертичките за буквите. Тя, разбира се, беше много по-образована за тази цел. „Седем букви“, казваше, захапваше горната си устна и добавяше: „Не. Шест“. Когато с Коуди казвахме грешна буква, тя подскачаше и крещеше: „Ръка! Ха!“ Коуди я зяпаше безизразно, после гледаше дундестата фигурка, увиснала от примката. Когато беше негов ред и ние бъркахме буквата, той казваше с тихия си глас: „Крак“, и вдигаше очи към нас с нещо почти равно на триумф у човек с емоции. А когато редицата чертички под бесилката най-после се запълваше и се превръщаше в дума, и двамата поглеждаха към висящия човек удовлетворено и един-два пъти Коуди дори каза: „Мъртъв“, преди Астор да подскочи и да каже: „Пак е Декстър! Сега е мой ред!“

Пълна идилия. Нашето прекрасно малко семейство — Рита, децата и Чудовището. Но колкото и нарисувани фигурки да екзекутирахме, това не можеше да убие тревогата ми, че времето бързо бълбука надолу по канала и скоро ще се превърна в белокос старец, прекалено немощен, за да държи скалпел, и ще се клатушкам през ужасяващо обикновените си дни, помрачени от също вече престарелия сержант Доукс и чувството за пропусната възможност.

Докато не измислех начин за измъкване, бях в примката толкова сигурно, колкото нарисуваните човечета на Коуди и Астор. Много потискащо. И ме е срам да призная, че почти бях изгубил надежда, което никога нямаше да се случи, ако не бях забравил едно важно нещо.

Бяхме в Маями.