Джеф Линдзи
Декстър: Острието на ножа (10)

9.

Трябва да призная, че изненадата, с която завърши срещата с капитан Матюс, ме свари неподготвен. Но поне вече знаех защо всички се държаха като лабораторни плъхове, хвърлени в клетка за лъвове. Никой не обича федералните да се набъркват в някакъв случай. Единствената утеха е да ги затрудняваш колкото е възможно повече, когато го правят. Но Чътски очевидно беше от толкова тежка категория, че дори това малко удоволствие ни беше отказано.

Значението на яркочервения цвят на кожата на Дебора беше още по-дълбока тайна, но това не беше моя работа. Моят проблем внезапно беше станал малко по-ясен. Може да си помислите, че Декстър е тъпо момче, загдето не беше сглобил нещата по-рано, но когато най-после падна, монетката беше придружена от желание да се цапна по главата. Може би всичката тази бира в къщата на Рита беше подкастрила умствените ми способности.

Но едно беше съвсем ясно: това височайше посещение от Вашингтон не беше предизвикано от никой друг освен от личния отмъстител на Декстър — сержант Доукс. Носеха се някакви смътни слухове, че неговата служба в армията била малко нещо нередовна, и започвах да им вярвам. Реакцията му, когато видя нещото на масата, не беше шок, възмущение, отвращение или гняв, а нещо по-интересно: разпознаване. Още на местопрестъплението той беше казал на капитан Матюс какво е това и с кого да се говори за него. Този някой, който беше изпратил Чътски. Следователно, когато си помислих, че Чътски и Доукс се познаха на срещата, съм бил прав — защото всичко, което ставаше и Доукс знаеше за него, го научаваше и Чътски, и беше дошъл да го смаже. А ако Доукс знаеше за нещо като това, трябва да можеше някак незабележимо да се използва обкръжението му против него, така че да се разсекат веригите на бедния Окован Декстър.

Блестяща поредица мисли на чиста, студена логика. Приветствах завръщането на гигантския си мозък и мислено се погалих по главицата. Браво, Декстър. Яко!

Винаги е приятно да видиш мозъчните си клетки да щракат така, че понякога мнението ти за самия себе си да е оправдано. Но точно в този случай съществуваше известна вероятност залогът да е по-голям от самоуважението на Декстър. Ако Доукс имаше какво да крие, бях на стъпка по-близо до връщането си в делото.

Има няколко неща, в които Стремителния Декстър е добър, и някои от тях могат законно да се вършат пред очите на публиката. Едно от тези неща е използването на компютър за набавяне на информация. Това е умение, което съм развил, за да мога да съм абсолютно сигурен за свои нови приятели като Макгрегър и Рийкър. Освен избягването на неприятността да накълцаш някого по погрешка, ми харесва да се противопоставям на колегите си по хоби с доказателства за тяхна предишна недискретност, преди да ги отпратя в царството на сънищата. Компютрите и интернет са чудесно средство за намиране на такива нещица.

Така че ако Доукс имаше какво да крие, можеше и да го намеря, или поне някаква тъничка нишка, за която да успея да го издърпам, докато цялото му тъмно минало не започне да се разкрива. Доколкото го познавах, бях съвсем сигурен, че то ще е нещо доста мрачно и декстъроподобно. И когато откриех това нещо сигурно… Може би бях наивен, като мислех, че мога да използвам тази предполагаема информация, за да го отстраня от моя случай, но ми се струваше, че шансът за това е много голям. Не да се конфронтирам директно с него и да изискам да престане, или да се въздържа, или нещо подобно… не беше особено умно с човек като Доукс. Освен това щеше да е шантажиране, за което са ми казвали, че също не е много хубаво. Но информацията е сила и положително щях да открия някакъв дребен начин да използвам намереното, начин да предоставя на Доукс нещо, върху което да мисли, нещо, което не включва засенчването на Декстър и ограничаването на неговия кръстоносен поход за благоприличие. А човек, който открие, че му пари на задника, е склонен да отделя твърде малко време да се тревожи за чуждите задници.

Доволен крачех по коридора към малката си клетка край съдебната лаборатория. Щом стигнах, веднага се залових за работа.

След няколко часа имах почти всичко, което можеше да се намери. Във файла на сержант Доукс имаше изненадващо малко подробности. Но и от тях ми секна дъхът: Доукс имаше малко име! То беше Албърт — наричал ли го е някой някога така? Немислимо. Бях приел, че името му е Сержант. И при това бил също така и роден — в Уейкрос, Джорджия. Имат ли край чудесата? Имаше още, дори по-хубави. Преди да дойде в отдела, сержант Доукс бил… сержант Доукс! В армията, в специалните части на всичко отгоре! Надвишаваше мисловните ми способности да си представя Доукс като някое от онези жизнерадостни зелени кепета, маршируващи до Джон Уейн, без гръмко да запея военен марш.

Бяха изброени няколко похвали и медали, но не открих никакво споменаване на героично действие, което би ги оправдало. И все пак патриотизмът ми нарасна дори от това, че опознах този човек. В останалото от досието му почти липсваха подробности. Единственото, което изпъкваше сред другото, беше осемнадесетмесечен период на нещо, наречено „самостоятелна служба“. Доукс беше служил като военен съветник в Салвадор, върнал се за шестмесечна служба в Пентагона и после ощастливил с присъствието си нашия град. Полицейското отделение на Маями с радост грабнало един награждаван ветеран и му предложило изгодно назначение.

Но Салвадор — не си падам по историята, но май си спомнях, че той беше приличал на шоу на ужасите. Имаше навремето протестни походи по Брикел авеню. Не помнех защо, но знаех как да открия това. Отново включих компютъра и влязох онлайн, и, о, боже, разбрах, че съм открил. Салвадор по времето, когато Доукс е бил там, е бил истински троен кръг на изтезания, изнасилване, убийства и зверства. Защо никой не се е сетил да ме покани?

Намерих страшно много сведения, съобщени от различни групи за защита на човешките права. Бяха съвсем сериозни: всички срещу нещата, които се вършеха там. И все пак, доколкото можех да разбера, тези протести не бяха довели до нищо. В края на краищата в тях ставаше дума само за човешки права. Това е ужасно отчайващо. Дружеството за защита на животните май е много по-ефикасно. Тези нещастни душици бяха направили разследванията си, публикували бяха крайните резултати за подробно описани насилия, електроди и така нататък, допълнени със снимки, диаграми и имената на отвратителните безчовечни чудовища, които се забавляват, като измъчват народните маси наред. А въпросните отвратителни безчовечни чудовища спокойно се оттеглят в Южна Франция, докато останалият свят бойкотира ресторантите заради малтретиране на пилетата.

Това ми вдъхна голяма надежда. Ако някога ме заловят, може би просто ще трябва да откажа млечните продукти — и ще ме пуснат.

Салвадорските имена и исторически подробности ми казаха твърде малко. Както и организациите, участвали в тях. Явно това се беше развило до една от онези общодостъпни игри, в които фактически няма никакви добри, а само няколко отбора лоши с кампесиноси, заклещени по средата. Съединените щати обаче скришно бяха подпрели едната страна въпреки обстоятелството, че този отбор явно не по-малко от другите изгаряше от нетърпение да направи горките подозрителни лица на пастет. И именно тази страна привлече вниманието ми. Нещо беше обърнало прилива в тяхна полза, някаква ужасна заплаха, неуточнена, нещо, което явно е било толкова ужасно, че е предизвикало у хората носталгия към електрическата палка в ректума.

Каквото и да е било то, явно съвпадаше с периода на самостоятелната служба на сержант Доукс.

Облегнах се на разнебитения си въртящ се стол. Хм, хм, хм, помислих си. Какво интересно съвпадение. Приблизително по същото време имаме Доукс, отвратителни неназовани мъчения и прикрито американско участие, за всичко това споменавано в неясно жужене. Съвсем естествено нямаше никакви доказателства, че тези три неща са свързани по някакъв начин, абсолютно никаква причина да се подозира каквато и да било връзка. Точно толкова естествено бях пределно сигурен, че те са вероятно три бобчета в една шушулка. Защото след двадесет и няколко години всичките се бяха появили заедно на възпоменателно парти в Маями: Доукс, Чътски и каквото там беше произвело нещото на масата. Започна да ми изглежда, сякаш винт А ще пасне на гайка Б в края на краищата.

Бях открил малката си пишка. И ако можех да измисля и как да я дръпна…

Куку, Албърт!

Разбира се, да имаш информация подръка е едно. Да знаеш какво означава, е съвсем друго. А единственото, което знаех всъщност, беше, че Доукс е бил там, когато са ставали някакви лоши работи. Може би не ги е вършил сам, и във всеки случай е било със санкция на правителството. Тайно, разбира се, което те кара да се чудиш как някой въобще е научил за това.

От друга страна, несъмнено имаше някой, който все още искаше да запази това в тайна. И в момента този някой се представляваше от Чътски, придружаван от скъпата ми сестра Дебора. Ако можех да получа подкрепата й, може би щях да успея да изстискам някои подробности за Чътски. Какво можех да направя тепърва щеше да се види, но поне можех да започна.

Звучеше прекалено просто, и си беше просто. Веднага се обадих на Дебора и ми отговори телефонният секретар. Опитах клетъчния телефон — същият резултат. До края на деня Деб била извън офиса, моля, оставете съобщение. Когато вечерта опитах на домашния, беше същото. И когато затворих телефона и погледнах през прозореца, сержант Доукс беше паркирал на любимото си място отсреща.

Половин луна се появи иззад раздърпан облак и ми зашепна негодуващо, но само си прахосваше диханието. Колкото и да исках да се измъкна и да започна приключението на име Рийкър, не можех, не и с този ужасен кафяв таурус, паркиран долу като преоценена съвест. Огледах се, търсех какво да ритна. Петък вечер, а не можех да изляза и да забродя в сенките с Мрачния странник. Не можех дори да се свържа със сестра си по телефона. Какво ужасно нещо може да е животът.

Крачих из апартамента известно време, но не постигнах нищо, освен че си ударих пръста на крака. Обадих се на Дебора още два пъти, и двата не вдигна. Отново погледнах през прозореца. Луната леко беше се преместила, Доукс — не.

Доообре тогава. Да се върнем към план Б.

След половин час седях на дивана на Рита с кутия бира в ръка. Доукс ме беше последвал и трябваше да допусна, че чака отсреща в колата си. Надявах се това да му е толкова приятно, колкото и на мен, тоест въобще ни най-малко. Това ли е то да си човек? Наистина ли хората са толкова жалки и безмозъчни, че да се стремят към това — да прекарват петък вечер, безценното време, свободно от черното робуване на заплатата, като седят пред телевизора с кутия бира? Това беше оглупяващо тъпо, но за свой ужас откривах, че започвам да свиквам с него.

Проклет да си, Доукс. Ще ме направиш нормален.

— Здрасти, господине — каза Рита, като се бухна до мен и подви крака под себе си. — Как така си толкова спокоен?

— Мисля, че работя прекалено много — отговорих. — И се наслаждавам малко.

Тя помълча малко, после каза:

— Това е оная работа с типа, дето го изпусна, нали? Типът, който… който убивал деца?

— Само отчасти — казах. — Не обичам недовършените работи.

Рита кимна, сякаш наистина разбираше какво казвам.

— Това е много… Така де, личи си, че те тревожи. Може би трябва… Не знам. Какво правиш обикновено, за да се отпуснеш?

Мисълта да й кажа какво наистина ме релаксира извика в съзнанието ми доста странни картини, но тази идея не беше много добра. Така че казах само:

— Ами… обичам да излизам с лодката. И да ловя риба.

И тъничък, много тих гласец зад мен прошепна:

— И аз.

Само добре тренираните ми нерви предотвратиха сблъсъка на главата ми с вентилаторната перка на тавана. До мен е почти невъзможно да се прокраднеш незабелязано, а все пак изобщо нямах представа, че в стаята има още някой. Но се обърнах и видях Коуди, вперил в мен големи немигащи очи.

— Ти? Обичаш да ловиш риба?

Той кимна. Две думи наведнъж бяха почти целият му дневен лимит.

— Добре тогава — казах аз. — Разбрахме се. Какво ще кажеш за утре сутринта?

— О — каза Рита. — Мисля, че… Така де, той не… Не си длъжен да го правиш, Декстър.

Коуди ме погледна. Естествено не каза нищо, но нямаше и нужда. Всичко беше в очите му.

— Рита — казах, — понякога момчетата имат нужда да се поотдалечат от момичетата. Утре сутринта с Коуди отиваме за риба. Рано-рано — обърнах се към Коуди.

— Защо?

— Не знам защо — отговорих. — Но обикновено се ходи рано, така че ще идем рано. — Коуди кимна, погледна майка си, после се обърна и тръгна към коридора.

— Наистина, Декстър, не трябва да…

Разбира се, че знаех, че не трябва. Но защо не? Нямаше да ми причини физическа болка. Освен това щеше да е хубаво да се поизмъкнем навън за няколко часа. Особено от Доукс. И във всеки случай — не знам защо е така — за кой ли път се уверявах, че хлапетата наистина имат значение за мен. Със сигурност не се разкисвам, когато учат хлапе да кара колело, но като цяло намирам децата за много по-интересни от родителите.

 

 

Следващата сутрин, по изгрев-слънце, с Коуди бавно се отдалечавахме по канала с моята петметрова моторница. Коуди носеше синьо-жълта спасителна жилетка и седеше много мирен на хладилника. Беше се привел, така че главата му почти беше изчезнала в жилетката, от което беше заприличал на ярка шарена костенурка.

В хладилника имаше сода и обяд, приготвен от Рита, лека закуска за десет-дванадесет души. Бях донесъл замразени скариди за примамка, понеже това беше първото излизане на Коуди и не знаех как ще реагира, като види как забивам острата метална кука в нещо още живо. На мен, разбира се, това по-скоро ми харесваше — колкото по-живо, толкова по-добре — но човек не може да очаква прекалено изтънчен вкус от едно дете.

Излязохме от канала към залива Бискейн и поехме към нос Флорида и покрай фара. Коуди не каза нищо, докато пред очите ни не се изпречи Стилтсвил, странната сбирка къщи, построени на грамадата посред залива. Тогава ме дръпна за ръкава. Наведох се, за да го чуя през рева на вятъра.

— Къщи — каза той.

— Да — изревах. — Понякога в тях дори има хора. — Той гледаше как къщите отминават покрай нас, после, когато започнаха да изчезват зад гърба ни, отново се намести на хладилника. Обърна се още веднъж да ги погледне, когато вече почти не се виждаха. След това само си седеше, докато не стигнахме до Фой и не намалихме скоростта. Включих мотора на неутрално, спуснах котвата, изчаках да се закачи здраво, после изключих мотора.

— Добре, Коуди — казах. — Време е да убием някоя риба.

Той се усмихна — изключително рядко събитие — и каза:

— Добре.

Гледаше ме с немигащо внимание, докато му показвах как да наниже скаридата на кукичката. После опита сам, промушваше куката много бавно и внимателно, докато връхчето й не се показа. Погледна я, после мен. Кимнах и той отново погледна скаридата, после пипна връхчето на кукичката.

— Добре е — казах. — Сега я пусни във водата. — Той ме погледна. — Рибите са там — казах. Коуди кимна и заметна през борда. И аз метнах моята въдица и зачакахме. Лодката леко се поклащаше.

Коуди бе абсолютно, напрегнато съсредоточен. Може би поради комбинацията от открита вода и малко момче не можех да не мисля за Рийкър. Въпреки че не можех да го разследвам открито, смятах, че е виновен. Кога щеше да разбере, че Макгрегър е изчезнал, и какво щеше да направи след това? Много вероятно беше да изпадне в паника и да се опита да изчезне и все пак колкото повече мислех, толкова повече се чудех. Има си нормално човешко нежелание да зарежеш целия си живот и да започнеш отначало на друго място. Може би просто щеше да е предпазлив известно време. Ако станеше така, можех да си запълня времето с допълнително изучаване на моя доста изключителен списък лица около онзи, който беше създал Виещия зеленчук на Северозападна четвърта улица. Фактът, че това приличаше много на заглавие от серията за Шерлок Холмс, не го правеше по-малко спешно. Трябваше някак да неутрализирам Доукс. Някак, по някакъв начин, някога трябваше да…

— Ти ще ми станеш ли татко? — внезапно попита Коуди.

Чист късмет си беше, че в устата ми нямаше нищо, което би могло да ме задави, но в момента усещах, че нещо е заседнало в гърлото ми, приблизително с размера на коледна пуйка. Когато отново бях в състояние да дишам, успях да изпелтеча:

— З-защо питаш?

Той все така гледаше връхчето на въдицата си.

— Мама казва, че може би.

— Така ли? — попитах и той кимна, без да ме погледне.

Главата ми се завъртя. Какво си мислеше Рита? Бях толкова потънал в тежката работа да набия в гърлото на Доукс собствения си фалшив образ, че всъщност съвсем не бях помислил какво става в главата на Рита. А явно трябваше. Можеше ли тя наистина да си мисли, че… че… Това беше немислимо. Но предполагам, че по странен начин това би могло да има смисъл, ако си човешко същество. За щастие аз не съм и тази мисъл ми изглеждаше напълно ексцентрична. „Мама казва, че може би“? Може би ще стана баща на Коуди? Което означаваше, хм…

— Е — казах, което беше много добро начало, като се имаше предвид, че нямах абсолютно никаква представа какво мога да кажа след това. За мой късмет точно когато осъзнах, че от устата ми няма да излезе нищо подобно на разбираем отговор, връхчето на въдицата на Коуди рязко се дръпна. — Кълве! — извиках и в следващите няколко минути бях зает изцяло с рибата, тъй като кордата на неговата въдица забръмча на макарата. Рибата правеше яростни зигзаги наляво, надясно, под лодката, после направо към хоризонта. Но бавно, въпреки няколкото й дълги отдалечавания, Коуди я приближаваше все повече. Показвах му как да държи върха на въдицата нагоре, да намотава кордата, да кара рибата да се приближава, докато не се наведох и не я измъкнах. Коуди я загледа как се мята по палубата, опашката й удряше бясно.

— Браво — казах. — Много е хубава. — Наведох се да я откача, но тя се мяташе и не можах да я хвана. Тънка струйка кръв потече от устата й върху чистата ми бяла палуба — малко дразнещо.

— Уф! — възкликнах. — Май е глътнала кукичката. Ще трябва да я отрежем. — Извадих рибарския си нож от пластмасовия калъф и го оставих на палубата. — Ще има много кръв — предупредих Коуди. Не обичам кръв и не я исках на лодката ми, дори ако е от риба. Направих две крачки, за да отворя чекмеджето и да взема парцал…

— Ха! — чух зад себе си тихо възклицание. Обърнах се.

Коуди беше взел ножа и го беше забил в рибата, гледаше как тя се бори да се измъкне от острието. После го извади и го заби пак, този път дълбоко в хрилете й. По палубата потече кръв.

— Коуди! — казах.

Той ме погледна и, чудо на чудесата, усмихна се.

— Харесва ми да ловя риба, Декстър.