Джеф Линдзи
Декстър: Острието на ножа (18)

17.

В дванайсет и трийсет Деб устремено връхлетя в моето скромно убежище до съдебната лаборатория и хвърли на бюрото ми касета със запис. Погледнах я. Не изглеждаше радостна, но това не беше нещо ново.

— От телефонния ми секретар вкъщи — каза тя. — Прослушай я.

Вдигнах капака на служебния касетофон и пъхнах касетата. Натиснах копчето. Лентата изписука високо, после непознат глас каза: „Сержант, ммм, Морган. Нали така? Тук е Дан Бърдет, от страна на… ъ-ъ-ъ… Кайл Чътски каза, че трябва да ви се обадя. Аз съм в района на летището и ще ви се обадя как да се срещнем, когато пристигна в хотела си, който е…“. Появи се скърцащ звук и той очевидно отдалечи микрофона от устата си, тъй като гласът му стана по-слаб. „Какво? О, браво, това е хубаво. Добре, благодаря.“ Гласът отново стана силен. „Току-що говорих с шофьора си. Добре, ще ви се обадя от хотела.“

Дебора протегна ръка над бюрото ми и изключи касетофона.

— Не съм изпращала никого на проклетото летище! И абсолютно сигурно и капитан Матюс също. А ти изпрати ли някого на шибаното летище, Декстър?

— Беше ми свършило горивото.

— Ах, по дяволите всичко! — извика тя. Трябваше да се съглася с анализа й.

— Е, поне открихме колко добър е заместникът на Кайл — утеших я.

Дебора се тръшна на сгъваемия стол до бюрото ми.

— Гаден шибан тип! — изръмжа. — А Кайл е… — Прехапа устна и не довърши.

— Каза ли вече за това на капитан Матюс? — попитах. Тя кимна. — Добре, той ще им се обади. И ще изпратят друг.

— Да бе, страхотно. Ще изпратят някой, който може би този път ще успее да стигне до залата за получаване на багажа. Гадно, Декстър.

— Трябва да им кажем, Дебс. Между другото, кои са те? Казвал ли ти е някога Кайл за кого точно работи?

Тя въздъхна.

— Не. Шегуваше се, че работи за Орегонската гимнастическа академия, но така и не каза какво му е толкова смешното.

— Е, които и да са, трябва да знаят — казах, извадих касетата и я оставих на бюрото пред нея. — Все трябва да могат да направят нещо.

— Защо ли имам чувството, че вече са го направили, и че това е Бърдет? — каза тя. След това прибра касетата и тежко излезе от офиса.

Докато посръбвах кафе и смилах обяда си с помощта на шоколадови сладки, пристигна съобщение за убийство на крайбрежието на Маями. С Анхел Нямам-нищо-общо отидохме с кола до мястото, където беше намерено тяло под прикритието на малка къща на канал, разрушена и сега вдигана отново. Преустройството било временно спряно, понеже собственикът и концесионерът са се съдели. Двама юноши избягали от училище, промъкнали се в къщата и намерили тялото. То беше оставено на дебела пластмасова постелка върху купчина шперплатови плоскости, сложени върху две магарета за рязане на дърва. Някой беше взел мощен трион и чистичко беше кръцнал главата, краката и ръцете. Цялото нещо беше оставено така, с корпуса по средата и частите просто отдалечени по на няколко сантиметра.

И макар че Мрачният странник се кискаше и шепнеше разни незначителни щуротии в ухото ми, си го обясних с чиста завист и почнах работата си. Безспорно имаше предостатъчно кръв, която да изследвам, все още много прясна, и може би бих прекарал един радостно ползотворен ден, като откривам и анализирам, ако случайно не бях дочул униформения офицер, който беше пристигнал пръв на местопрестъплението и говореше с един детектив.

— Кесията беше тук, съвсем близо до тялото — тъкмо казваше офицер Снайдър. — Имал е шофьорска книжка от Вирджиния на името на Даниел Честър Бърдет.

О, така значи, казах на щастливо дърдорещия глас от задната седалка на мозъка ми. Това несъмнено щеше да обясни много неща, нали? Отново погледнах тялото. Въпреки че отстраняването на главата и крайниците беше извършено набързо и яростно, в подреждането имаше спретнатост, която вече ми беше леко позната, и Мрачният странник се изкиска в доволно съгласие. Между корпуса и всяка част разстоянието беше толкова точно, сякаш беше измервано, и цялата картина беше подредена почти като за урок по анатомия. Бедрената кост отделена от костта под коляното.

— Двете момчета, които са го намерили, са в колата — каза Снайдър на детектива. Погледнах ги, чудех се как да им кажа своите новини. Разбира се, беше възможно да греша, но…

— Кучи син — чух да мърмори някой. Обърнах се и видях Анхел Нямам-нищо-общо клекнал до другия край на тялото. Държеше с пинсетата си малко късче хартия. Пристъпих зад него и погледнах през рамото му.

С твърд и усукан почерк някой беше написал педал и го беше задраскал с една-единствена черта.

— К’во е т’ва педал? — попита Анхел. — Името му?

— Това е някой, който седи зад бюро и командва истинските военни части — обясних му. — Щабен плъх.

— Ти откъде ги знаеш тия гадории?

— Гледам много филми — отговорих.

Анхел отново погледна листчето.

— Мисля, че почеркът е същият.

— Като другия — добавих.

— Като онзи, дето никога не го е имало — каза Анхел. — Знам, бях там.

Изправих се и си поех дъх, мислех си колко е приятно да си прав.

— И този никога няма да го има — казах и отидох до Снайдър, който разговаряше с детектива.

Въпросният детектив беше крушовиден, казваше се Коултър. Отпиваше от голяма пластмасова бутилка „Утринна роса“ и поглеждаше навън към канала, който минаваше край задния двор.

— Колко мислиш, че може да струва място като това? — попита той Снайдър. — На канал като този. На километър и половина от плажа. Опитай да си представиш. Половин милион? Повече?

— Извинете, детектив — казах аз. — Мисля, че тук имаме… хм, ситуация. — Винаги ми се беше искало да кажа точно това, но то явно изобщо не направи впечатление на Коултър.

— Ситуация? Да не би да гледаш Си Ес Ай или нещо подобно?

— Бърдет е федерален агент — казах. — Трябва веднага да се обадите на капитан Матюс и да го уведомите.

— Трябва — каза Коултър.

— Това е свързано с нещо, което не би трябвало да пипаме — продължих. — От Вашингтон наредиха на капитана да се оттегли.

Коултър пак отпи от бутилката си.

— И капитанът оттегли ли се?

— Като заек на заден ход.

Коултър погледна тялото на Бърдет и промърмори:

— Федерален. — Отпи още една глътка, разглеждаше отрязаните крайници и главата. После поклати своята. — Тези момчета винаги се разглобяват при натиск. — Погледна през прозореца и извади клетъчния си телефон.

Дебора цъфна на сцената точно когато Анхел Нямам-нищо-общо прибираше инструментариума си във фургона, което стана три минути преди пристигането на капитан Матюс. Нямах намерение да изглеждам критичен към капитана. За да съм съвършено честен, Дебора не се беше напръскала с „Арамис“, а той явно го бе направил, пък и за да си вържеш връзката също изисква известно време. Миг след Матюс пристигна кола, която познавах както своята — кафяв форд таурус, пилотиран от сержант Доукс.

— Привет, привет, цялата банда е тук — казах бодро. Снайдър ме погледна така, сякаш бях предложил да танцуваме голи, но Коултър само запуши с пръст гърлото на бутилката си със сода, разклати я и тръгна да посрещне капитана.

Дебора оглеждаше сцената отвън и нареди на партньора на Снайдър да дръпне лентата малко назад. Когато най-после дойде да говори с мен, стигнах до стряскащо заключение. То беше започнало като упражнение по иронични приумици, но се разрасна до нещо, с което не можех да споря, колкото и да се стараех. Пристъпих към безценния прозорец на Коултър и се вторачих навън, упорито разглеждах идеята. По някаква причина Мрачният странник намери картината за невероятно забавна и започна да шепне плашещи възражения. И накрая — чувствах се, сякаш продавам ядрени тайни на талибаните, — разбрах, че това е всичко, което можем да направим.

— Дебора — казах, — този път няма да дойде никаква шибана помощ.

— Без мръсотии, Шерлок — каза тя.

— Налице сме само ние, а ние не стигаме.

Тя отмахна една къдрица от лицето си и въздъхна:

— Нали ти казах същото.

— Но не направи следващата стъпка, сестричке. Тъй като ние не стигаме, ни трябва помощ, някой, който знае нещо по въпроса…

— За бога, Декстър! Откъде ще намерим такъв човек?

— Имам предвид, че единственият останал кандидат в момента е сержант Доукс.

Може би няма да е честно да кажа, че ченето й увисна. Но тя наистина се вторачи в мен с отворена уста, преди да се обърне и да погледне Доукс, който стоеше до тялото на Бърдет и говореше с капитан Матюс.

— Сержант Доукс — повторих. — Официално сержант Доукс. От Специалните сили. На свободна служба в Салвадор.

Тя гледаше ту мен, ту Доукс.

— Дебора — казах, — ако искаме да намерим Кайл, трябва да научим повече по въпроса. Трябва да знаем имената от списъка на Кайл и ни трябва също да разберем що за екип са били и защо става всичко това. А Доукс е единственият, за когото се сещам, който знае нещо около това.

— Доукс те иска мъртъв — каза тя.

— Нито една работна ситуация не е идеална — казах с най-хубавата си усмивка и бодра настойчивост. — И мисля, че неговото желание всичко това да се разкара е толкова силно, колкото и на Кайл.

— Може би не толкова силно, колкото на Кайл. Нито пък по-силно, отколкото го искам аз — каза Дебора.

— Е, ясно де — казах. — Може и да си права.

Дебора по някаква причина все още не изглеждаше убедена.

— Капитан Матюс няма да пусне Доукс. Ще трябва да изясним това с него.

Посочих въпросния капитан, който в момента преговаряше с Доукс, и казах:

— Задръж.

Дебора прехапа устна за миг, после каза:

— Гадост. Може и да проработи.

— Не се сещам за нищо друго, което би свършило работа.

Тя отново пое дъх, после, сякаш някой беше щракнал ключ, закрачи към Матюс и Доукс със стиснати зъби. Опитах с всички сили да се слея с голата стена, така че Доукс да не може да скочи и да изтръгне сърцето ми.

— Капитане — каза Дебора, — трябва да действаме проактивно^[1].

Макар че „проактивно“ беше една от любимите му думи, Матюс я гледаше, сякаш е хлебарка в салатата му.

— Необходимо е — почна той — тези… хора… във Вашингтон да изпратят компетентно лице да се справи с тази ситуация.

Дебора посочи Бърдет.

— Изпратиха него.

Матюс погледна надолу към Бърдет и замислено нацупи устни.

— Какво предлагаш?

— Имаме една-две идеи — каза тя и кимна към мен. Много ми се искаше да не го беше правила, тъй като Матюс извъртя глава към мен и, което бе много по-лошо, същото направи и Доукс. В изражението му на гладно куче се съдържаше абсолютна индикация, че явно не е смекчил чувствата си към мен.

— Ти как си замесен в това? — попита ме Матюс.

— Той доставя съдебни доказателства — каза Дебора. Аз скромно кимнах.

— Дрън-дрън — каза Доукс.

— Много важен е факторът време — продължи Дебора. — Трябва да открием този тип, преди… преди да станат още такива неща. Не можем вечно да крием случая от обществеността.

— Смятам, че „подхранващо медиите безумие“ е уместен израз в случая — казах, услужлив както винаги. Матюс ме прониза с поглед.

— Знам общите очертания на това, което Кайл — Чътски — се опитваше да направи — продължи Дебора. — Но не мога да продължа, защото не знам никакви подробности. — Вирна острата си брадичка към Доукс. — Сержант Доукс обаче ги знае.

Доукс се направи на изненадан, изражение, което явно не беше упражнявал достатъчно. Но преди да успее да отвори уста, Дебора продължи напористо:

— Мисля, че тримата можем да пипнем този тип, преди поредният федерален да ни цъфне и тепърва да почне да проучва какво е станало.

— Дрън-дрън — повтори Доукс. — Искаш да работя с него? — Нямаше нужда да сочи на когото и да било, че има предвид мен, но той все пак го направи, като почти тикна възлестия си показалец в лицето ми.

— Да, искам — потвърди Дебора.

Матю дъвчеше долната си устна и изглеждаше нерешителен. Доукс пък потрети:

— Дрън-дрън. — Наистина се надявах, че разговорните му умения ще се подобрят, ако заработим заедно.

— Каза, че знаеш нещо за това — каза Матюс на Доукс и сержантът неохотно обърна взора си от мен към капитана и отвърна:

— Ъ-хъ.

— От твоята ъ-ъ-ъ… от армията — каза Матюс. Изражението на сприхав бяс на лицето на Доукс май не го изплаши ужасно, но това може би просто се дължеше на навика да командваш.

— Ъ-хъ — повтори Доукс.

Капитан Матюс смръщи вежди, за да наподоби колкото е възможно повече мъж на действието, който взема важно решение.

— Морган — каза най-после Матюс. Погледна Дебс и замълча. Фургон с надпис „Актуални новини“ паркира пред малката къща и от него заизлизаха хора.

— Проклятие — каза Матюс, погледна тялото, после Доукс. — Можеш ли да го направиш, сержант?

— Във Вашингтон няма да им хареса — каза Доукс. — А и аз не го харесвам. Тук.

— Нещо започва да не ме интересува какво харесват във Вашингтон — каза Матюс. — Имаме си собствени проблеми. Можеш ли да се справиш?

Доукс ме погледна. Опитваше се да изглежда сериозен и всезнаещ, но само поклати глава.

— Да — отговори. — Мога.

Матюс го потупа по рамото.

— Браво — каза и забърза към новинарския екип.

Доукс все още ме гледаше. Срещнах очите му.

— Поне ще ти е по-лесно да не ме изпускаш от поглед — казах.

— Докато това не свърши — отвърна той. — Само ти и аз.

— Но не и преди да свърши — казах и след миг той кимна, само веднъж. И каза:

— Да.