Джеф Линдзи
Декстър: Острието на ножа (4)

3.

Никога не е добре да се придържаш към закостеняла рутина, особено ако си убиец педофил, попаднал под вниманието на Декстър Отмъстителя. За мой късмет, никой не беше успял да предаде на Макгрегър това жизненоважно сведение. Така че ми беше от лесно по-лесно да го открия при напускане на офиса му точно в шест и трийсет, както сигурно правеше всеки ден. Излезе от задната врата, заключи я и се покатери в огромния си форд SUV — идеална кола да разкарваш клиентите да оглеждат къщите или да откарваш момченца към доковете. Проследих го до скромната му бетонна къща на Югоизточна улица 80.

Трафикът край къщата му беше доста силен. Завих по малка странична уличка на половин квартал от нея и паркирах безпроблемно на място, откъдето виждах много добре. Имаше висок гъст жив плет, който стигаше чак до края на мястото на Макгрегър. И пречеше на съседите да виждат това, което става в двора му. Седях в колата си и десетина минути се преструвах, че гледам някаква карта, което беше достатъчно, за да направя план и да се уверя, че той не мисли да ходи някъде. Когато излезе от къщата и започна да се мотае по двора без риза и по опърпани шарени шорти, вече знаех как ще го направя. Отправих се към къщи, за да се приготвя.

Въпреки че обикновено имам як здравословен апетит, винаги съм констатирал, че преди някое от моите малки приключения не ми се яде. Моят вътрешен съдружник трепери от нарастващо нетърпение, със спускането на нощта над града луната бълбука все по-силно във вените ми и мислите за храна изглеждат все по-неуместни.

И така, вместо да се насладя на бавна, богата на протеини вечеря, крачех из апартамента си, горях от нетърпение да започна, но все пак бях достатъчно хладнокръвен, за да изчакам и да дам достатъчно време на дневния Декстър да се разтвори спокойно в околната среда и да усети възбуждащия прилив на мощ, докато Мрачният странник бавно поема кормилото и проверява управлението. Това винаги е ободряващо усещане — да позволиш да те издърпат на задната седалка и да оставиш Странника да управлява. Сенките сякаш придобиват по-резки очертания, тъмнината избледнява до блестящо сиво, от което всичко придобива много по-отчетлив фокус. Тихите звуци стават силни и ясно доловими, по кожата ми полазват тръпки, дъхът ми свисти навън-навътре и дори въздухът оживява от миризми, които несъмнено не се забелязват през отегчителния нормален ден. Винаги съм най-пълен с живот, когато шофира Мрачният странник.

Заставих се да седна във фотьойла, усещах Нуждата да кръжи над мен и да оставя след себе си мощен прилив на готовност. Усещах всяко дихание като порив на студен въздух, който ме напомпва, прави ме все по-голям и по-ярък, докато не заприличвам на огромен непобедим стоманен маяк, готов да разсече тъмния вече град. И тогава фотьойлът ми се превръща в глупава дреболия, скривалище за мишки, и само нощта е достатъчно голяма.

И е време.

Излязохме в ярката нощ. Лунната светлина ме блъскаше, лъхащото на увехнали рози дихание на нощта в Маями пронизваше кожата ми, и почти мигновено се озовах там, в сенките, хвърляни от оградата на Макгрегър, дебнех, чаках и слушах, само засега, предупреждението, което се омотаваше около китката ми и шептеше: „Търпение“. Изглеждаше изумително, че той не може да види нещо толкова ярко светещо като мен, и тази мисъл ми донесе нов прилив на сила. Нахлузих бялата си копринена маска и бях готов да започна.

Бавно, незабележимо се измъкнах от мрака на плета и сложих пластмасова играчка — клавиатура на пиано — под прозореца му, под едни гладиоли, така че да не можеш да я видиш веднага. Беше ярка, червена и синя, около педя дълга, и имаше само осем клавиша, но можеше да повтаря безкрайно едни и същи четири мелодии, докато батерията не се изтощи. Включих я и се дръпнах към мястото си в живия плет.

Чу се „Джингъл белс“, после „Старият Макдоналд“. Кой знае защо, по една фраза липсваше и от двете песнички, но малката играчка продължи нататък с „Лондонския мост“ в същия весел, щур дух.

Това беше достатъчно да те побърка, но вероятно оказваше и допълнително въздействие върху човек като Макгрегър, който живееше за и чрез децата. Поне твърдо се надявах да е така. Нарочно бях избрал малката играчка, за да го примамя навън, и всъщност искрено се надявах да си помисли, че е разкрит и че тя е изпратена от Небето да го накаже. В края на краищата защо да не се наслаждавам на това, което върша?

То явно подейства. Бяхме едва на третото изпълнение на „Моста“, когато той излезе от къщата: препъваше се, с широко отворени от паника очи. Спря за момент, зяпнал. Оредялата му червеникава коса изглеждаше като току-що обрулена от буря, бледият му корем провисваше над мръсното долнище на пижамата му. Не ми изглеждаше особено опасен, но, разбира се, не бях момченце на пет години.

След малко, като постоя с отворена уста — почесваше се и приличаше на модел, който позира за статуя на гръцки бог на глупостта, — Макгрегър разбра откъде идва звукът — този път пак „Джингъл белс“. Пристъпи и се наведе, за да пипне малката пластмасова клавиатура, и не му остана време дори да се изненада, преди да дръпна здраво около врата му плетената въдичарска корда. Той се стегна и за миг помисли, че ще може да се съпротивлява. Дръпнах по-силно и промени мнението си.

— Престани да се бориш — прошепнахме ние със студения заповеднически глас на Странника. — Така ще поживееш повече. — Това му подсказа какво го чака и той си въобрази, че може да го избегне, така че дръпнах силно примката и задържах, докато лицето му не потъмня и той не рухна на колене.

Малко преди да припадне отпуснах мъничко.

— Сега прави каквото ти се казва — наредихме. Той не обели дума. Просто се беше задавил от няколко големи мъчителни глътки въздух и аз поразхлабих кордата. — Ясно ли е? — попитахме ние и той кимна, така че му позволих да диша.

Той вече не опитваше да се бори, макар да го накарах да подскача като жаба до къщата за ключовете от джипа и след това обратно. Скочих на седалката зад него. Държах здраво кордата и му позволявах да диша само колкото да не умре.

— Пали колата — наредихме ние, но той не помръдна.

— Какво искаш? — каза с глас, сякаш посипан с дребни камъчета.

— Всичко — отвърнахме ние. — Пали мотора.

— Имам пари — каза той.

Дръпнах силно кордата.

— Купи ми момченце — казахме ние. Стягах няколко секунди, прекалено силно, за да не може да диша, и достатъчно дълго, за да разбере, че ние владеем положението, знаем какво е направил и отсега нататък ще му позволим да диша само когато поискаме. Когато разхлабих примката, вече нямаше какво да каже.

Той подкара, както му наредихме, обратно по Югоизточната Осемдесета към Олд Кътлър Роуд и после на юг. Движение почти нямаше толкова далече от града по това време на нощта. Свихме към друг етап на събитията, развил се в далечния край на Рибния залив. Строежът беше спрял заради осъждането на собственика за пране на пари и нямаше кой да ни пречи. Насочихме Макгрегър покрай полуразрушената будка на пазача около малко колело за обръщане, на изток към водата, и спряхме до малка каравана, навремето временен офис на строежа, а сега оставена на младите търсачи на трепети и на такива като мен, които искат само малко усамотяване.

Поседяхме малко, наслаждавахме се на гледката — луна над водата, с педофил в примка на преден план, много красива.

Излязох и помъкнах Макгрегър след себе си, стегнах силно, така че той падна на колене и посегна към шията си. За миг погледах как се дави и лигави в калта, как лицето му потъмнява отново и очите му кървясват. След това го изправих и го бутнах нагоре по трите дървени стъпала в караваната. Докато се оправи достатъчно, за да разбере какво става, го вързах върху бюрото, като закрепих здраво ръцете и краката му с широко тиксо.

Макгрегър опита да заговори, но вместо това само се закашля. Почаках. Сега вече имах много време.

— Моля те — каза той накрая с глас, който стържеше като пясък по стъкло. — Ще ти дам каквото поискаш.

— Да, така е — отвърнахме ние и видяхме как звукът на тези думи се вряза в него. Въпреки че той не виждаше през моята бяла маска, ние се усмихнахме. Извадих снимките, които бях взел от яхтата му, и му ги показах.

Той замръзна съвсем и ченето му увисна.

— Откъде ги взе? — попита доста раздразнено за човек, който ще бъде нарязан на малки парченца.

— Кой е правил тези снимки?

— Няма да ти кажа.

С ножица за ламарина отрязах кутрето и безимения пръст на лявата му ръка. Той се мяташе, пищеше и кръвта му рукна, което винаги ме ядосва, така че напъхах в устата му топка за тенис и отрязах кутрето и безимения пръст на дясната му ръка.

— Ще кажеш — казах и почаках да се поукроти.

Когато това най-после стана, той извъртя око към мен и лицето му се изпълни с разбиране, което настъпва, когато си пристъпил отвъд болката, към съзнанието, че останалото от всичко това ще е завинаги. Извадих топката от устата му.

— Кой направи снимките?

Той се усмихна и каза:

— Ще ми се една от тях да беше твоята.

Което направи следващите деветдесет минути много по-пълноценни.