Ростислав Самбук
Крахът на черните джуджета (19)

На бюрото пред Вайганг имаше старинен бронзов пепелник. Групенфюрерът загаси цигарата и попита любезно:

— Искате ли да подишате чист въздух, приятелю? Това е времето на моите обичайни разходки и вие може да ми правите компания.

Карл Кремер почтително се поклони:

— Ще бъда щастлив, генерал…

Помисли си: „Сигурно заради тази разходка е подготвена цялата вечер. Групенфюрерът ще иска нещо…“. Застана нащрек.

Излязоха на стълбището и се спуснаха в парка. Вайганг свърна наляво, където между цветните лехи и младите дръвчета започваше тясна, застлана с червени плочки алея. От двете й страни стояха като стража бронзови джуджета.

Те бяха точно такива, каквито ги рисуват по детските книжки: нисички, с дълги бради, със смешни шапки и големи обувки. Кремер веднага забеляза малките черни човечета. На пръв поглед сякаш си приличаха. Но само на пръв поглед. Джуджетата безспорно бяха отливани от талантлив скулптор: всяко имаше свое собствено, неповторимо изражение на лицето, всяко имаше свой характер, всяко гледаше света със свои очи.

Първото джудже гледаше Кремер подозрително и сякаш питаше: що за нова личност се е появила на алеята? Второто обаче му намигна и го посъветва: „Остави този стар хитрец! Целият е изтъкан от злоба и му е крив светът!“. Третото джудже, с ръце на хълбоците, се смееше весело и от сърце. Очевидно животът му харесваше, четвъртото беше замислено. Сигурно беше философ и вглъбено в собствените си мисли, изобщо не забелязваше никого.

Край всяко черно човече Кремер забавяше крачка. Вайганг забеляза това.

— Харесват ли ви джуджетата? — попита той. — Те са на около двеста години. Отливани се през осемнадесети век.

— Поразителни са! Няма да се учудя, ако ей сега заговорят.

Групенфюрерът се наведе над едно от джуджетата. То гледаше навъсено, вдигнало предупредително пръст.

— Всеки път — каза Вайганг — откривам нещо ново в изражението на лицата им. Е, защо ми се сърдиш? — щипна джуджето по носа. — Да поседнем малко. — Той посочи на Карл нисичка пейка.

Кремер почака да се настани Вайганг и седна, леко извърнат към него. Издържа продължителния втренчен поглед на групенфюрера. Внезапно генералът се усмихна меко и попита с явен интерес:

— Много ли загубихте, като ликвидирахте предприятието си в Украйна?

— Настъплението на русите ми обърка сметките — с досада отговори Карл. — Не ще и дума, спечелих нещичко там и перспективите не бяха лоши, но… — разтвори ръце той. — Трябва да започвам сега всичко отначало.

На Кремер се стори, че по лицето на Вайганг се плъзна доволна усмивка.

— Казвате, че ще почвате всичко отначало? — Групенфюрерът седеше, скрит от вятъра, и лениво поклащаше върха на черната си обувка. — Какво възнамерявате да правите?

— Очаква ме доста силна конкуренция — започна Кремер. — Бижутерийните фирми в Германия имат своя клиентела и са тясно свързани помежду си. Ще се надигнат срещу всеки новак, който се осмели да разчита дори на трохи от тяхната трапеза. Не се залъгвам с илюзии, но ще опитам. — Присви очи и каза уверено: — Сили и енергия имам достатъчно, останалото ще зависи от бъдещето. Надявам се, няма да откажете да станете клиент на фирмата „Карл Кремер“.

— Дай боже — въздъхна Вайганг. Сложи ръка на рамото му и каза одобрително: — Харесва ми твоята тактика. Така трябва в наше време. Бъдещето е на деловите и силните хора…

Групенфюрерът направи пауза. Карл мълчеше и с целия си вид показваше, че е съгласен с думите на Вайганг. Това внезапно преминаване на „ти“ едновременно го зарадва и го накара да застане нащрек.

— Исках само да те посъветвам — продължи Вайганг доверително — да не бързаш и добре да обмислиш първата крачка. Впрочем — попита той — не си ли споделял своите планове с чичо си?

Карл очакваше такъв въпрос. Знаеше, че Вайганг можеше да се види или да разговаря по телефона с Ханс Кремер, затова не започна да лъже.

— Не съм се срещал с чичо си вече цяла вечност — повтори той и поясни, — оттогава, когато попаднах в Лвов. Но мисля, че на чичо ми сега не му е до мене. Не искам нищо да предсказвам — каза и веднага съжали за това: все пак разговаря с групенфюрер от SS, — но руският фронт минава сега доста близо до Бреслау.

Вайганг го разбра.

— Може да бъдеш напълно откровен с мене — каза той просто. — Забрави чина и поста ми, искам в мое лице да виждаш само приятел.

— Винаги съм чувствал вашата бащинска закрила — поласка го Карл — и вашите съвети и мнения са били много ценни за мене.

Каза това и си помисли — не прекали ли? Но лицето на Вайганг се разтегна в доволна усмивка.

— Много ми е приятно — продължи Вайганг, — че именно така приемаш съветите ми. Между другото, скоро разговарях по телефона с чичо ти. Взема мерки да спаси основния си капитал и да го вложи в сигурна банка. Впрочем — Вайганг почти не измени тона си — старият Ханс няма много добро мнение за твоя търговски талант.

— Чичо ми още ме смята за безделник — недоволно сви рамене Карл. „Какво ли още е наговорил старият скъперник за мене? — помисли си той. — Може би на Вайганг са нужни доказателства за моята откровеност?“ Като си даваше вид, че се колебае, продължи: — Макар че той има основания за това. Още не може да ми прости, че пропилях наследството от баща си. Но чичо ми не знае, че и аз самият не мога да си простя това. Така щяха да ми послужат сега тези пари!

Групенфюрерът погледна замислено Кремер.

— Като му разказах за твоите успехи, просто не искаше да повярва.

— Чичо ми трудно променя мнението си. Нужни са му много убедителни доказателства.

— Това не е лошо.

— Не е лошо, но е обидно — оплака се Карл. — От кожата си да излезеш, пак ще те мислят за хлапак и прахосник.

— Това не е болка за умиране — снизходително се усмихна групенфюрерът, — щом не е истина.

Вайганг отново замълча, сякаш събираше мислите си, после се обърна към Карл, и като го гледаше право в очите, продължи:

— Иска ми се да бъдеш откровен с мене. Аз също няма да крия нищо от тебе. Разбира се, осланям се на твоята дискретност.

— Може да бъдете сигурен — каза Карл, — по-скоро ще си отрежа езика, отколкото да пророня дори дума.

— Вярвам ти, момчето ми. Макар че — каза сурово той — винаги мога да намеря начин да затворя устата на всеки, който поискам!

„Разбрах намека“ — помисли си Карл, но не отговори нищо, само наведе глава в знак на съгласие.

— Та ето какво, драги — рязко измени тона си Вайганг, — мисля, че можеш да анализираш събитията и да видиш, че положението ни, как да кажа — той се запъна, като търсеше подходящата дума, — не е такова, каквото ни се иска. Възможни са различни варианти и само разумните и предвидливите ще спечелят при всички случаи. В тези неспокойни времена единствената гаранция срещу всякакви житейски несгоди е солидният влог в солидната банка. — Групенфюрерът млъкна, изтри с кърпичка насълзените си от вятъра очи и продължи, без да сваля поглед от Кремер: — А ако тази банка се намира на неутрална територия, например в Швейцария, то гаранциите нарастват значително.

Карл уплашено се огледа. Доближи се до групенфюрера и каза боязливо:

— Влог в швейцарска банка? За това може само да се мечтае…

— Тези мечти не са чак толкова неосъществими — каза Вайганг и също се огледа. Продължи шепнешком: — Нещо повече, има възможност да се направи това в най-близко време…

— Какво? — искрено се учуди Карл. — Да открием влог в швейцарска банка?

Вайганг кимна.

— Но как? — В очите на Кремер заблестя открит интерес.

— Всичко може да стане — отговори групенфюрерът, — ако ме слушаш… Точно затова искам да те посъветвам да отложиш за известно време своите търговски дела и да се заемеш с по-перспективни неща. Нужен ми е доверен човек, на когото мога да възлагам решаването на-а… ако мога така да се изразя, деликатни въпроси…

— И вие сте уверен, че аз ще се справя с това? — опита се да възрази Карл.

— Трябва само точно да изпълняваш моите указания и може да направиш влог, да кажем… двеста и петдесет хиляди марки. Но това не е таванът… ако се пази всичко в тайна, разбира се… Ще се преместиш тук — той посочи с глава вилата — и ще изпълняваш службата на чиновник за особени поръчения. Разбира се — въздъхна той, — ще трябва и сам да размърдаш мозъка си. Нужен ми е делови и съобразителен помощник, затова избрах тебе. Съгласен ли си?

— Много ви благодаря — започна Карл, като отмести поглед от Вайганг, за да не го издадат очите му. Случайно погледна джуджето, което беше до него. Черното човече, вдигнало предупредително пръст, го гледаше с укор. Карл се спря. А как би се отнесъл към предложението на Вайганг истинският търговец? Не е ли доста рискована тази игра за Карл Кремер?

— Много ви благодаря — повтори той, като усети, че паузата се удължи, — но искам да разбера поне в общи линии какъв ще бъде характерът на вашите поръчения. Извинете, но не съм свикнал да се хвърлям във водовъртежа със завързани очи. Понякога е по-добре да се задоволиш с по-малко, отколкото да загубиш всичко.

Групенфюрерът свъси вежди.

— Имах добро мнение за тебе — каза той с уважение, — но сега мога вече истински да те оценя. Но докато не се изяснят някои обстоятелства, не мога да открия картите си. Ще трябва да повярваш на думите ми.

Карл помисли и каза:

— Ако е свързано с изнасяне на валута зад граница, ще трябва да откажа.

— Защо? — трепна групенфюрерът. — Има закони на райха и закони на търговията…

Но Карл вече знаеше какво да прави.

— Не ме интересува моралната страна на въпроса — каза той уверено, — но за изнасяне на валута зад граница във военно време мога да заплатя с главата си.

— Даже когато гарантира групенфюрер от SS? — с обида в гласа попита Вайганг.

— Извинете, хер групенфюрер, но с нищо няма да ми помогнете, когато ме приберат хората на Мюлер.

— Отлично си осведомен — намръщи се Вайганг. — Но забравяш, че райхсфюрерът на SS е мой добър приятел и винаги мога да му кажа една дума за тебе…

— Но ще искате ли? — дръзко го прекъсна Кремер. Разбираше, че отива доста далече — групенфюрерът можеше да оцени думите му като наглост — но някакво вътрешно чувство му подсказваше, че постъпва правилно, че именно така, а не другояче би разговарял с групенфюрера истинският Карл Кремер. — Извинете за откровеността — опита се да смекчи думите си, — но има случаи, когато е неудобно или опасно да се погрижиш дори за най-близкия си приятел… Още повече че валутата е деликатно нещо. Не, хер генерал, не искам заради мене — присви хитро очи той — да изпадате в неудобно положение.

Вайганг го гледаше замислено. Започна с натъжен глас:

— Мислех, че имаш по-голямо доверие в приятеля на своя чичо. По наше време съществуваха свещените идеали на дружбата и приятелството („Мръсен лицемер… — помисли си Карл. — Хващали са се за гушата за две марки“) и сме свикнали да си имаме доверие. Да, други са времената сега — въздъхна той, — днешната младеж в нищо не вярва…

— Защо, вярваме във фактите и документите — усмихна се Карл.

— За съжаление — безнадеждно махна с ръка Вайганг. — Е, какво пък, момчето ми, щом настояваш, мога да те уверя, че няма да се занимаваме с валутни операции.

— Само това ме безпокоеше — облекчено въздъхна Карл. — Сега съм съгласен и трябва да ви благодаря за оказаното доверие.

— Бях уверен в тебе — отговори групенфюрерът и му подаде ръка. — Играта ни ще бъде без загуби, а съвестта ни — чиста.

„Колкото до съвестта — съмнявам се“ — помисли си Карл, но каза уверено, с патос в гласа:

— Чиста съвест — чудесно казано! Аз бих добавил: това е основата на нашата търговска дейност, а нейната движеща сила е силната и честна конкуренция.

Вайганг се надигна, но пак седна:

— Не бих искал — каза той с известно колебание — началникът на моята канцелария Шрикел да разбере характера на нашите отношения. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре — направи опит да се усмихне той и Карл разбра, че се страхува от хауптщурмфюрера. — Предложението да се преместиш у нас ще направи фрау Ирма. Като на стар приятел… Тя скучае без познати и светско общество и желанието й да те вижда по-често е напълно естествено. На мене ще ми бъдеш безразличен и често просто няма да те забелязвам.

— Разбрах ви, хер генерал. Наистина, така ще е по-добре.

— А с Шрикел внимавай — предупреди го Вайганг. — Хитра лисица, отдавна да съм се избавил от него, но си разбира от работата. — Групенфюрерът се прозина: — Сигурно гостите се събират вече. Време е да се връщаме.

Беше се мръкнало съвсем, в дъното на алеята светеха прозорците на пристройката, в която живееше хауптщурмфюрерът. „Шрикел… Шрикел… — мислеше си Карл. — Какво пък, ще повоюваме…“ Минавайки край джуджето, приклекна пред него. В мрака едва се долавяха чертите на лицето му, но Карл беше уверен, че сега бронзовото човече го гледа доброжелателно, сякаш го окуражава.

„Ставам като децата — мина му през ума, — играя си на кукли…“ Но тази мисъл не го смути, напротив, нежно поглади джуджето по бронзовата брада така, както детето гали куклата си. За миг му се прииска наистина да е дете, нищо да не го вълнува и най-важното за него да бъде усмивката на старото джудже. Разбираше, че тази моментна слабост е резултат от днешните събития. За разговора с Вайганг ще трябва да уведоми Центъра, но след провала на Марлен Пелц ще се наложи да чака Центърът сам да установи връзка с него. Има и друг вариант…

— Виждам, че джуджетата ти харесаха. Но ни чакат.

Карл тръгна след групенфюрера. Вървяха мълчаливо. Изведнъж Кремер си представи как гестаповците са нахлули в дома на Пелц. Горката Марлен! Ако са я хванали жива, тежко̀ й!

Карл се улови, че често си спомня за Марлен Пелц, мислейки за нещастната й съдба. Беше му мъчно за нея. Представяше си девойката, която мъжествено стои пред гестаповците, но чертите й бяха неясни, неопределени. Сигурно защото я знае само от снимка — Левицки му беше показал снимката на девойката, обикновена, стандартна снимка.

Карл се стараеше да я съживи, но напразно — не можеше да си представи как девойката разговаря, как ходи, а позата, в която си я представяше пред гестаповците, беше подчертано плакатна: високо вдигната глава, гневен поглед, скъсана блузка, под която се вижда бялото й рамо.

Ето, тя се обръща към него — и отново вижда само снимката: мек овал на лицето, учудени очи и рокля на точки…

Горката Марлен…