Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Крах чёрных гномов, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Лиляна Райнова, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Ростислав Самбук
Заглавие: Крахът на черните джуджета
Преводач: Лиляна Райнова
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“
Излязла от печат: май 1980
Редактор: Майа Драгнева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Владимир Коновалов
Коректор: Антоанета Петрова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1815
История
- — Добавяне
Вайганг беше приел заместник-шефа на местното Гестапо щурмбанфюрера от SS Густав Ерлер. Те се разхождаха из алеите на парка, в дъното на който беше триетажната вила.
Групенфюрерът обичаше цветята. Цветни лехи имаше край асфалтовата площадка пред къщата, където стояха колите, от двете страни на алеите, по откритите слънчеви места, навсякъде, където имаше макар и няколко метра свободна земя, растяха розови храсти, огромни кичести гергини, пъстроцветни астри.
Есента се беше вече докоснала до листата на дърветата, но хризантемите, гергините и астрите още цъфтяха. Вайганг се спираше край лехите, откъсваше увехналите листенца, любуваше се на белите хризантеми, на редките, с почти черни цветове гергини.
— Това цветенце — нежно погали той приказна плетеница от снежнобели листенца — го развъдих още преди войната. Нарича се „балерина“. Вижте, то наистина напомня пачка на балерина, нали?
Ерлер, сравнително млад, на около тридесет и пет години човек, но дебел и тромав, едва успяваше да догонва групенфюрера. Вместо цветя той би посял например картофи или ряпа — поне да има полза от тях. Но се съгласяваше с всяка дума на Вайганг и шумно изразяваше възхищението си.
— През живота си не съм виждал такива цветя като вашите, групенфюрер. Даже и по изложбите.
— На изложбите не бихте могли да видите нищо — пренебрежително се намръщи Вайганг. — Мога на пръсти да изброя всички истински цветари в Германия.
— И нито един от тях не може да се мери с вас, групенфюрер. — Ерлер знаеше слабото място на Вайганг и удари право в целта.
Вайганг прие откритото угодничество на щурмбанфюрера за чиста монета — лицето му светна от удоволствие. Дълбоко в себе си той гледаше на политическата си кариера като на нещо второстепенно, което за съжаление му отнема много време и го отвлича от любимото занимание. Ако не беше така, името на Вайганг сигурно щеше да стои до имената на най-известните ботаници. И днес с неговите теоретически трудове и практически постижения в цветарството е запозната цяла Европа, нещо повече, съобразяват се с него, в думите му се вслушват даже прочутите холандски цветари. Но всичко това Вайганг смяташе само за начало на своята истинска работа, мечтаеше за серия опити на научна основа, за съвсем нови видове цветя, с които някой ден ще смае света.
На няколко метра от алеята, където спря групенфюрерът, се издигаше към слънцето висока червено-черна гергина. Червеният нюанс едва се долавяше, листенцата на цвета имаха лек оттенък на бордо — това правеше цветето мрачно и сурово, някак си траурно. Но групенфюрерът го обичаше повече от другите — беше чул, че такива цветя имало само в парка на Лувъра.
Групенфюрерът започна да проверява добре ли е окопана земята около цветето. Ерлер стоеше до него и се мъчеше да скрие задуха си. По дяволите, групенфюрерът е по-стар от него с двадесет и пет години, а е толкова пъргав. Откъде му дойде на ум да помъкне Ерлер в градината при тези глупави хризантеми! В кабинета му има толкова удобни кресла, а освен това у Вайганг правят чудесно кафе…
Вайганг погледна Ерлер и забеляза, че диша трудно. „Много яде и не се движи — помисли си той. — Скоро съвсем ще затлъстее.“ Впрочем какво го интересува здравето на щурмбанфюрера. Важното е, че се справя с работата си и никога не действа през главата на началника си. А Вайганг смяташе, че най-доброто качество на подчинените му е безпрекословно да се подчиняват на началството и не обичаше те да проявяват собствена инициатива.
— Седнете, Ерлер — посочи пейката до тях. — Горещо ли ви е? Може да разкопчеете яката си.
— Благодаря, всичко е наред — опита се да запази достойнство Ерлер, но с удоволствие се отпусна на ниската градинска пейка. Помисли малко и разкопча яката си. — Ама че време, есен, а такава горещина.
След малко Вайганг също седна. Ниско подстриган, без шапка, в обикновен цивилен костюм, той не беше така внушителен като Ерлер, който беше в мундир, с Железен кръст, с лъснати до блясък ботуши, и само опитното око можеше да различи началника от подчинения. Групенфюрерът седеше, свободно облегнат на пейката, протегнал напред крака. Пълната фигура на Ерлер изразяваше очакване и готовност всяка минута да скочи и да застане мирно.
— Доволен съм от мерките, които взехте, за да засилите охраната на подземния завод — започна групенфюрерът. — Системата на пропуски и многостепенни контролни постове изключва всякакво проникване на територията на обекта. Единственото уязвимо място е железопътната линия. Имам предвид ешелоните с въглища и цистерните за извозването на готовата продукция. Ако някой се зарови във въглищата, може да попадне в склада.
— Предвидили сме това, групенфюрер — възрази Ерлер. — На територията на складовете ешелоните веднага се обкръжават и се разтоварват под наблюдението на охраната. След това чрез транспортьори въглищата се свалят под земята.
— А железничарският персонал? — присви очи Вайганг. — Безпокоят ме позивите, които са се появили в работническото селище. Значи, там действат комунисти. Много е вероятно да се опитат да проникнат на обекта.
— И това е предвидено, групенфюрер. Преди ешелоните да влязат на територията на обекта, изцяло подменяме персонала на локомотива с наши хора. Но ще имаме предвид вашите забележки и ще засилим охраната на завода.
— Веднага схванахте мисълта ми, Ерлер — доволно каза Вайганг. — А какво ще кажете за позивите? Те се появяват под самия ви нос, а вие спокойно си наблюдавате вражеските акции.
Групенфюрерът говореше спокойно, сякаш дори равнодушно, но в думите му се долавяше скрита заплаха. Ерлер я почувства — лицето му се ороси с капчици пот.
— Агентите ни — побърза да увери той — правят всичко възможно, за да попаднат на следите на комунистическата организация в селището. Ако наистина съществува такава организация, нейните членове са опитни конспиратори. Всъщност аз съм по-склонен да мисля, че такава организация не съществува, просто двама-трима правят позивите.
— Вашето нехайство ме учудва — намръщи се Вайганг. — Заради него беше убит наш агент.
„Господи — ужаси се Ерлер, — и това знае…“
— Не ви докладвах — опита се да се измъкне той, — защото съм уверен, че това е нещастен случай. Имаше много гъста мъгла и…
— Оставете това — Вайганг махна с досада. — Изпуснахте своя агент точно когато беше надушил нишките, които водеха към организацията. Комунистите го усетиха и го очистиха.
— За съжаление — продължаваше да се оправдава щурмбанфюрерът, — съобщението за смъртта на Рапке дойде много късно и нашите хора пристигнаха на местопроизшествието, когато там нямаше вече никакви следи.
— Това не е оправдание — каза Вайганг, — а още едно обвинение срещу вас. Длъжен съм да отбележа, щурмбанфюрер, вашата недостатъчна енергия и оперативност в борбата с враговете на райха. Досега си затварях очите, защото имам предвид предишните ви заслуги. Но занапред няма да търпя край нас да действа шайка политически престъпници.
— Вземаме мерки, групенфюрер. — Ерлер каза това с възможно най-бодър тон. — И съм уверен, че в скоро време ще прекратим дейността на комунистическите агитатори. Изпратихме в селището най-добрите сътрудници. Групата ръководи хауптшарфюрерът от SS Емил Мауке.
— Чувал съм това име. Той се беше отличил в Полша, в борбата срещу партизаните, нали?
— Тъй вярно! Мауке е перспективен работник, и ние му възлагаме най-заплетените случаи.
Вайганг уморено махна ръка.
— Не ме интересува кой ще работи. За селището отговаряте лично вие. Давам ви един месец срок, щурмбанфюрер. След месец или ще докладвате за ликвидирането на нелегалните, или — отново махна ръка — сам разбирате…
— Надявам се, че ще ви докладвам и по-рано! — Ерлер се мъчеше да изглежда самоуверен, но сърцето му се свиваше от страх. Знаеше, че Вайганг не хвърля думите си на вятъра, а перспективата да попадне на фронта никак не го привличаше.
Вайганг бавно стана. Ерлер учудващо леко застана мирно пред него.
— Не смея да ви задържам повече — подаде му ръка Вайганг. — Сигурно имате много работа.
— Нито минутка свободно време — оплака се щурмбанфюрерът. Направи крачка назад и вдигна ръка за фашисткия поздрав. Тръгна по алеята, като се стараеше да държи изправено пълното си тяло. Чак зад вратата на изхода си позволи да извади кърпичка и да изтрие потното си чело. Дявол да го вземе, наистина има много работа, но се е уговорил с приятели да обядва в ресторант „Хамбург“.
Шофьорът видя Ерлер и запали колата. Щурмбанфюрерът се настани удобно на задната седалка. Какво да прави? Разговорът с групенфюрера го изплаши, но в „Хамбург“ готвят чудесни котлети…
Ерлер преглътна слюнката си от глад.
— Към града! — заповяда той на шофьора.