Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ниро Улф (43)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Father Hunt, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)

Издание:

РЕКС СТАУТ

Убийството на 83-та улица

 

Оформление © Николай Пекарев

Предпечатна подготовка © Сливян Митов

Корица от TopType

ISBN 954-8208-04-0

Екслибрис 1994

История

  1. — Добавяне

Глава 4

В десет без десет в понеделник сутринта седях в едно такси, кутията се намираше на седалката до мен и бях натъпкал писмата до дванайсетте банки във вътрешния си джоб, защото никога не нося чанта, ако мога да избегна това. Сигурно предполагате, че съм си мислел за предстоящата програма, но грешите. Мислех си за току-що изминалия час или част от него, а не за следващия. Не обичам да ми крещи никой, особено Улф.

Освен това, спах само шест часа — цели два часа по-малко, отколкото ми е необходимо и отколкото почти винаги си осигурявам. Прибрах се вкъщи след полунощ в неделя и реших да не пиша на машина дванайсетте писма преди лягане, затова навих будилника за седем. Когато иззвъня, отворих само едното си око и го изгледах възмутено, но знаех, че ще трябва да се размърдам, колкото и да мразя да се размърдвам преди закуска, и след шест, може би седем минути бях на крака. В седем и четирийсет и пет бях при малката маса в кухнята, където закусвам и пиех портокалов сок, а Фриц ми поднесе запечена на скара шунка и царевични палачинки. В осем и десет вече седях пред машината в офиса. В девет и четвърт дванайсетте писма бяха готови и тъкмо започнах да ги пъхам в пликовете, когато се позвъни. Излязох да погледна през шпионката на външната врата и видях едър тип с широко, кръгло зачервено лице, украсено с широка, посмачкана филцова шапка с голяма периферия. Само шапката щеше да е достатъчна. Инспектор Креймър от отдел „Убийства“ — Южен Ню Йорк, сигурно беше единственият човек в Ню Йорк, който носи такава шапка в горещ слънчев августовски ден.

Много важно, казах си аз. Нека си звъни! Но сигурно търсеше мен, тъй като знаеше, че Улф никога не приема преди единайсет, затова размислих, отворих вратата и кимнах:

— Добро утро и поздрави. Но съм зает и много бързам. Наистина!

— И аз бързам. — Държеше се грубо, но той винаги е такъв.

— Отивам на работа и се Отбих за малко. Защо си се обаждал на Стебинс за онази катастрофа?

— Как защо! Нали му обясних?

— Знам какво си му обяснил. Освен това добре ви познавам двамата с Улф. Говорели сте си за престъпността — глупости! Хайде, поговори си сега с мен за престъпността. Искам да знам защо работиш по този случай.

— Не работя. Нито мистър Улф. — Погледнах часовника си.

— Бих ви поканил да обменим мисли, знаете колко ми е приятно, но имам среща. Освен прочетеното във вестниците, не знам абсолютно нищо за случая и същото се отнася за мистър Улф. Никой не се е обръщал към нас. Единственият ни клиент е едно момиче, което не може да намери баща си и иска да му помогнем.

Започнах да затварям вратата. Креймър понечи да каже нещо, но се отказа, обърна се кръгом и слезе по седемте стъпала. Отпред го чакаше полицейската кола, паркирана неправилно. Преди да стигне в нея, вече бях в офиса.

Нямах време, но беше съвсем възможно Креймър да позвъни, докато ме няма, а Улф не знаеше, че съм се обаждал на Пърли Стебинс. Улф не разрешава да го безпокоят, когато е в оранжерията, освен в случай на природно бедствие, но трябваше да му съобщя, затова вдигнах домофона, натиснах копчето и след малко чух гласа му.

— Да?

— Аз съм, бързам. Креймър току-що беше тук. Отби се на път за работа. Не успях да ви кажа, че в събота следобед, позвъних на Стебинс и…

— Зает съм! — изкрещя той и затвори. Допуснах, че току-що е открил листна въшка върху любимо растение или мана по някоя псевдолуковица, но както вече споменах, не обичам никой да ми крещи. Ако Креймър позвънеше, можеха да си поговорят за престъпността. След като пъхнах писмата в пликовете и ги прибрах в джоба си, оставаше да свърша още нещо — да позвъня на Мортимър М. Хочкис, вицепрезидент на „Континентъл Банк енд Тръст Къмпани“, който отговаря за клона на Трийсет и четвърта улица. Стана бързо — каза, че винаги му е приятно да услужи на някой вложител — не точно като мен, а като Ниро Улф, чийто влог никога не пада под петцифрено число, а понякога достига и шест цифри. Свърших това, извадих кутията от сейфа и потеглих. В нея нямаше нищо друго освен парите — писмото остана в сейфа с някои други секретни документи.

В клона на Осемдесет и шеста улица установих, че Хочкис е действал бързо. Бях направил само шест крачки, когато един служител стана, направи ми знак, попита дали аз съм мистър Гудуин, а после ме вкара зад гишето, поведе ме през коридора към една врата, отвори я, пусна ме да вляза й вътре заварих Ейми Деново, която седеше на стол, обърната с лице към голямо бюро, покрито със стъкло. Зад бюрото седеше банкер на средна възраст с блестящо кубе и очила без рамки. Като приближих, той стана, протегна ръка и каза:

— Приятно ми е, мистър Гудуин, много ми е приятно. — Това беше в реда на нещата, тъй като Хочкис беше вицепрезидент, а той не беше.

— Вие ли сте мистър Атуд? — попитах аз, той потвърди и ме покани да седна. Аз обаче първо казах добро утро на Ейми, поставих кутията на бюрото, измъкнах ключа от джоба си, отворих я и чак тогава седнах. Атуд също се канеше да седне, но скочи и втренчи поглед в съдържанието. Струваше си, дори да сте банкер.

— Това принадлежи на мис Деново — казах аз. — Сигурно мистър Хочкис ви е споменал, че работя за Ниро Улф. Мис Деново ангажира мистър Улф и в момента аз съм неин представител. Тук има двеста четирийсет й четири хиляди, все по сто долара. Мис Деново би искала да издадете дванайсет банкови чека — всеки за двайсет бона — на нейно име, а останалите четири хиляди внесете в сметката й.

— Разбира се. — Той погледна първо нея, после мен: — Това са доста… доста… Разбира се. Искате ли… Ще отнеме известно време, съвсем малко… докато ги преброим и приготвим чековете.

— Естествено — кимнах аз. — Разбира се. Ако не сте много зает, бихме искали да обсъдим един въпрос.

— С удоволствие, мистър Гудуин. — Той посегна към телефона, но се отказа, затвори кутията, сложи я под мишница, каза, че ще се върне скоро и излезе.

Щом затвори вратата, Ейми попита: — Какво прави?

— Изпълнява служебните си задължения. Девизът на „Континентъл“ е: „НИЕ СМЕ БАНКАТА, НА КОЯТО МОЖЕ ДА РАЗЧИТАТЕ“. Вече трети път променяте позата си. Успокойте се.

Значението на израза „връщам се след малко“ зависи от обстоятелствата, В този случай бих допуснал, че ще е около пет минути, но преди вратата да се отвори пак, изминаха дванайсет. Атуд влезе, отиде до бюрото си и седна. Погледна първо мен, после нея и пак мен, мъчейки се да реши на кого от двама ни може да разчита банката.

— След малко ще е готово. Искахте да говорим за нещо.

— Точно така — отвърнах аз. — Разбира се, банките са избирателни, когато дават сведения за клиентите си, но сега говоря от името на мис Деново. Майка й е имала сметка при вас от девет години. Естествено, след като видяхте какво има в кутията, сигурно сте си задали въпроса откъде е. Мислим, че голяма част от тези пари са от вашата банка.

Той ме изгледа глупаво. Един банкер не бива да ви гледа глупаво, но Атуд го стори. Отвори уста, затвори я, отвори я пак и каза:

— Ще ви помоля да ми обясните това, което казахте, мистър Гудуин…

— Ще ви обясня. Всеки месец в продължение на двайсет и две години мисис Елинър Деново е осребрявала чек за хиляда долара. Винаги е искала и е получавала сумата в банкноти по сто долара. Оттам идва съдържанието на кутията. Тя не е похарчила нито долар. По изражението ви допускам, че си мислите дали не става дума за нещо грозно, например за изнудване. Не е така. Работата е съвсем чиста. Предположихме, че мисис Деново е осребрявала чековете тук — вероятно е осребрила сто чека през последните девет години и дъщеря й иска да знае името на банката, от която са издадени. Също така би искала да знае дали са били на името на Елинър Деново, платими в брой или на предявителя.

Атуд прехвърли поглед към Ейми, понечи да я пита нещо, но се обърна пак към мен. Лицето му се беше поизяснило, но той си оставаше банкер и винаги щеше да е такъв.

— Както казахте, мистър Гудуин, банките са избирателни, когато дават сведения за клиентите си. Длъжни са да бъдат такива.

— Разбира се. Не го посочих като недостатък.

— Тъй като обаче става въпрос за мис Деново и за майка й, няма да се… ъ-ъ-ъ… поколебая при това решение. Не е нужно да се консултирам с моите служители, за да ви отговоря. Вие сте човек с голям опит и сигурно знаете, че се счита за правилно и желателно банковият служител да е добре осведомен за… е, да го наречем навиците на клиентите. Знам за чековете, които мисис Деново осребряваше тук от няколко години насам. По един всеки месец. Издадени са от „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“, централата им е на Брод Стрийт, платими са на предявителя… — Той погледна Ейми и после мен: — Всъщност, откровено ви казвам, че съм ви задължен. Ако някой влезе с четвърт милион долара в брой, всеки банкер би… полюбопитствал. Длъжен е. Вие ме разбирате. Затова се радвам, че ми казахте. Задължен съм ви. Както и на вас, мис Деново. — Той наистина се усмихна, с истинска, честна усмивка. — Ние сме банка, на която може да разчитате. Но това е всичко, което съм в състояние да ви кажа за чековете — не знам нищо повече.

— Ние не искаме повече.

— Добре — кимна Атуд и се изправи. — Ще проверя какво става.

Щом затвори вратата, Ейми се обърна да ми каже нещо, но аз поклатих глава. В петте района на Ню Йорк има сигурно десетки хиляди помещения, които се подслушват. Кабинетът на шеф а на банков клон може да е сред тях и ако е така, не беше най-подходящото място да разискваме каквато и да е част от тайната, която клиентката така ревностно бе пазила цял живот. За да запълня времето, тъй като нямаше да е учтиво само да седя и да зяпам Ейми, станах, приближих се към библиотеката и разгледах заглавията на книгите. Погледът ми попадна на Международния банков справочник, издърпах го, отворих на раздела за Ню Йорк и намерих страницата, която ми трябваше.

Допусках, че вероятността някой от служителите или директорите на „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“ да се окаже добър наш познат, е най-много едно на милион. Но когато видях името Ейвъри Балу на второ място в азбучния списък на управителния съвет, извиках толкова високо: „Дявол да го вземе!“, че Ейми подскочи.

— Нещо лошо ли има?

Отвърнах й, че няма нищо лошо, тъкмо обратното — току-що сме направили откритие, което ще й обясня после.

Останалото от работата в банката беше съвсем рутинно. В единайсет часа двамата с Ейми седяхме на една маса в кафене на Медисън Авеню — тя пиеше кафе, а аз чаша мляко. Бяхме пуснали дванайсетте писма в пощата на ъгъла, а празната кутия се намираше на стола до мен. Обясних й защо я накарах да мълчи в банката и също какво съм открил, без, разбира се, да споменавам името на Балу. Предложих й да се обзаложим на каквото иска, че ще намерим баща й за три дни, но тя отвърна, че не иска да се обзалага против вероятността да се случи нещо, което желае. В единайсет и десет заявих, че трябва да се обадя по телефона, отидох до будката, избрах номера, който знам наизуст и след осем сигнала, получих очакваното.

— Да?

Той много добре знае, че така не се говори по телефон, но можете ли да го промените.

— Аз съм — казах. — Тук сме в едно кафене с клиентката. Подкрепяме се. Молбите заедно с приложенията са пуснати по пощата, а тя ще си занесе кутията вкъщи за спомен от майка си или от баща си — не е сигурно точно от кого. Обаждам се по три въпроса. Първо, това, което бях почнал да ви казвам тази сутрин, когато ми изкрещяхте. Креймър може да телефонира, затова трябва да знаете, че позвъних на Стебинс в събота следобед. Казах му, че двамата сме си говорили за престъпността, станало е дума за неизвестния шофьор, прегазил някаква жена на име Елинър Деново, и съм се чудел дали полицията е стигнала донякъде. Стебинс е казал на Креймър, а Креймър, разбира се, смята, че и най-обикновеният въпрос от вас или от мен означава, че сме по гореща следа. Обясних му, че знаем единствено това, което сме прочели във вестника. Ако ви телефонира…

— Пфу! Какво е другото?

— Второ, в петък вечер наредихте след банката да посетя Реймънд Торн. Има ли някаква промяна?

— Не.

— Трето, в банката мина лесно. Чековете са издадени от „Сиборд Банк енд Тръст Къмпани“ — третата най-голяма банка в Ню Йорк, платими са на предявителя. Погледнах какво пише за нея в Международния банков справочник. Няма да споменавам името по телефона, но вие си спомняте, че една зимна вечер преди година и половина в офиса седеше мъж, който ви каза, цитирам: „Никога не съм прекарвал един час в никаква розова спалня“, край на цитата. Е, той е в управителния съвет на „Сиборд Банк“.

— Така ли! — Улф направи петсекундна пауза. — Задоволително.

— Съвсем. Нарежда се като по книга. Да се заема ли първо с него, вместо с Торн?

— Според мен, не. — Пак помълча. — Трябва да се обмисли.

— Добре. Не ме чакайте пред вратата за обяд. Може да закъснея.

Когато се върнах на масата, Ейми започваше третата чаша кафе. Седнах и тя ми каза:

— Точно си мислех — вие сте страхотен, мистър Гудуин, направо страхотен. Искам да си говорим на „ти“ и да ви наричам Арчи.

— Опитай да видим какво ще стане. Може да ми хареса. Тъй като спомена, че майка ти е проявила сарказъм, като те е кръстила Ейми, сигурно искаш аз да те наричам Араминта или Ефсива, или каквото предпочиташ.

— Сещам се за по-хубави имена.

— Не се и съмнявам. Сега имаме проблем. Трябва да разпитвам различни хора за майка ти, някои са онези, чиито имена ми даде вчера и ще започна от Реймънд Торн. Ще му се обадиш по телефона и ще му обясниш, че ме пращаш и се надяваш, че ще ми помогне. Не мога обаче да му кажа направо, че търся мъжете, с които майка ти се е виждала през лятото на 1944 година — времето на срещата на гените — тъй като не искаш никой да разбере, нито дори да заподозре, че се търси бащата. Затова имам едно предложение, мистър Улф вече го одобри, надявам се, че и на теб ще ти хареса.

— О, харесва ми всичко, което ти… — Тя замълча, стисна устни и после се усмихна. — Но какво говоря аз! Сигурно си мислиш, че нямам капка мозък. Кажи ми и ще видим.

Казах й.