Рекс Стаут
Убийството на 83-та улица (16)

Глава 16

Веднъж проверих тази дума в речника. „Подслушвам“ означава „стоя под прозореца, за да слушам какво се говори вътре в къщата“. Но за да слушате какво се говори в офиса на Улф, не е нужно да сте под прозореца — трябва да застанете в нишата, намираща се в дъното на коридора, отляво като отивате към кухнята. На нивото на очите ви, ако сте високи горе-долу колкото Улф или мен, в стената има правоъгълен отвор с размери петнайсет на трийсет сантиметра. Откъм нишата има плъзгаща се вратичка, която се отмества безшумно, а от другата страна — хитроумна картина, изобразяваща водопад — хитроумна, защото през нея може не само да подслушвате, но и да „подвиждате“ целия офис.

Подготвяйки обстановката за Ейми Деново, която беше двайсет сантиметра по-ниска от мен, можех да я накарам да стъпи на телефонните указатели, но имаше възможност представлението да продължи повече от час и при цена на билета двайсет бона, тя заслужаваше нещо по-добро от правостоящо място. Затова след закуска в петък сутринта преместих кухненската стълба в нишата, седнах на нея и установих, че очите ми са дванайсет сантиметра над средата на прозорчето. С Ейми никога не се бяхме мерили, за да знам колко от моите двайсет сантиметра в повече са под бедрата и колко нагоре, но реших, — че приблизително съм налучкал.

Ейми пристигна в 10:21, а Сол — в 10:29. Показах й нишата, накарах я да седне на стълбата, отворих прозорчето и се уверих, че вижда добре.

— При тези размери на седалката — казах аз, — добре, че става въпрос за твоето, а не за задничето на мистър Улф.

— Какво е това? — попита тя.

— За теб — само зрелище. Предстои ти да чуеш и видиш мъжа, който е изпратил онези двеста шейсет и четири чека на майката. Уговорено е Сайръс М. Джарет да дойде в единайсет часа. Решихме, че трябва да чуеш всичко, а като седне на червеното кожено кресло, ще е на около три метра от теб. Погледни.

Тя наведе глава към прозорчето.

— Няма ли да ме забележи?

— Не. От другата страна се вижда само една картина.

— Но защо… Какво ще каже? — попита Ейми.

— Ще видим. Освен всичко друго, може да ни каже и името на баща ти. Възможно е…

На вратата се позвъни. Отидох да отворя. Беше Сол. Съобщих му каква е програмата и оставаше само да го заведа до нишата и да го представя на клиентката, която вече му беше платила чрез моето посредничество почти един бон за две седмици.

— Тъй като ние с теб сме на „ти“ — казах аз на Ейми, — ще трябва да се обръщаш и към него на малко име, за да не се засегне. Сол ще остане тук с теб и ако ти хрумне, че не питаме Джарет каквото трябва и решиш да дойдеш да ни помогнеш, ще те спре, Джарет не бива да се усъмни, че има друга публика освен мистър Улф и мен. Събуй си обувките, а ако усетиш, че ти се кашля или киха, тичай веднага в кухнята. — Погледаах часовника си. — Остават още двайсет и пет минути, но пътят е деветдесет мили й може да е тръгнал по-рано. Сега Сол ще те заведе в кухнята да пиете кафе. Аз отивам в офиса да пия успокоително за нервите си.

— Лъжеш! — каза Ейми.

— Добре, лъжа — признах аз и ги оставих насаме. На Сол му трябваха около пет минути да се сближи с нея.

Съществуваше една голяма опасност. Човек с такова финансово и обществено положение би могъл да окаже достатъчно натиск върху полицейския комисар, кмета или щатския секретар на Ню Йорк, който издава разрешителните на частните детективи, за да ни запуши устата. Това все не ми излизаше от главата, откакто Джарет затвори телефона и точно то беше причината за случилото се в четвъртък вечерта — оставих Лон Коен да прибере куп мангизи от масата без да ми покаже картите си, макар че шансът да спечеля с моя чифт десетки беше три към две. Но сега, колкото повече наближаваше единайсет, толкова по-малка ми се виждаше тази опасност и ставаше все по-сигурно, че Джарет е в твърде деликатно положение, за да поеме такъв риск.

Улф слезе точно в единайсет, сложи избраните за деня орхидеи във вазата на бюрото си, седна и се зае да преглежда утринната поща. Аз извадих книгата за разходите и почнах да проверявам сметките, за да направя сбора, изхождайки от хипотезата, че това ще е крайната сума, като се изключи днешният хонорар на Сол. Приличахме на двама частни детективи, потънали в сивото си ежедневие, само че не беше така. Не бяхме спрели да дишаме единствено защото човек може да издържи без да диша най-много две минути, а на вратата се позвъни чак в единайсет и петнайсет.

Отворих и първите две неща, които забелязах, бяха, че лимузината на Джарет е херон и погледът му е съвсем същият като преди две седмици. Помислих си, че заслужавам похвала за тона, с който му казах добро утро. Можех да го изрека остро или подигравателно, но — честна дума — прозвуча като сърдечен поздрав.

И той отвърна с добро утро, но без капка сърдечност. Вероятно винаги така поздравяваше всички, като се почне от момчето в офиса и се стигне до най-високопоставения вицепрезидент. Разлика имаше само в походката му, като тръгна към офиса. Не залиташе, но ситнеше, сякаш внимаваше преди всяка стъпка. Почаках да се добере без премеждия до червеното кожено кресло и обявих:

— Мистър Джарет — мистър Улф.

— Столче за краката и чаша вода! — каза Джарет. Единствените такива столчета в къщата се намираха в стаята на Фриц в сутерена. Тръгнах към кухнята, за да го помоля да ни услужи и да му предам да донесе чаша вода. Хвърлих един поглед на Сол и Ейми в нишата — тя си беше събула обувките. В голямата и претъпкана стая на Фриц в сутерена, където на единайсет рафта са подредени двеста деветдесет и четири готварски книги, имаше три столчета за крака. Взех най-голямото, с бродирана възглавничка, изобразяваща ловец, който размахва копие срещу глиган.

Върнах се в офиса и установих, че не съм пропуснал нищо от разговора. Джарет извади голямо синьо хапче от златна кутийка. Почаках със столчето в ръце, докато го преглътне и пие вода. Може би очакваше да му вдигна и краката, сигурно Оскар прави така, но аз не съм чак толкова състрадателен. След като сложи чашата на масичката, той си ги вдигна сам, а аз подложих столчето.

— През няколко врати от нас има добър доктор — каза Улф.

— Не! — отвърна Джарет. Погледът му си оставаше все така леден и все така стискаше зъби. — Казах ви, че сутрин ми е трудно. Говорете!

Улф поклати глава.

— Не искам да измъчвам болен човек. Хапчето ще помогне ли?

— Омръзна ми вашето нахалство. — Костеливата му челюст потрепна. — Стар съм, не съм болен. Не сте в състояние да ме измъчвате, без значение дали съм болен или здрав. Говорете!

Улф повдигна леко рамене.

— Много добре, сър. Ще говоря, но ще свършим по-бързо, ако приемете действителното положение на нещата. Твърдите, че не съм в състояние да ви измъчвам, но аз вече го сторих. Принудих ви да дойдете и по този начин показах ясно позицията си. Обясних ви, че сте изправен пред две възможности — или да отговорите на въпросите ми за някои неща по задоволителен за мен начин, или да предоставя на полицията информация, която ще я накара да разследва подробно отношенията ви през всичките тези години с двама души — Флойд Ванс и Карлота Вон, по-късно Елинър Деново. Ако не сте запознат с наказателното право, възможно е да не знаете какво ще събуди интереса на полицията. Адвокатът на Флойд Ванс, щом разбере, че не може да обори обвинението, а той не може поради доказателствата, предоставени от нас с мистър Гудуин, ще се помъчи да постигне присъда за неволно причинена смърт или убийство без умисъл. Полицията и прокурорът ще искат присъда за предумишлено убийство, а за да я получат, трябва да докажат мотив за престъплението. Бихте могли да проверите това, като се обърнете към полицията или прокурора, но разбира се, не можете да го сторите, защото не желаете да станат известни подробностите за връзката ви с тези двама души, което би било неизбежно. Щом получи конкретни доказателства за тази връзка, а именно чековете, които сте изпращали на Елинър Деново през тези двайсет и три години, полицията ще разкрие всички факти. За тази задача тя е възхитително подготвена.

Улф махна с ръка и продължи със същия тон:

— Закусили сте рано и сте пътували дълго. Желаете ли да се подкрепите? Кафе или нещо друго за пиене? Сандвич, сладки, плодове? Царевични палачинки с мащерков мед?

Брадичката на Джарет потрепна.

— Омръзна ми вашето нахалство! — Той отхвърли предложението да се подкрепи с нещо и можеше единствено да съжалява, защото никога не е вкусвал царевичните палачинки на Фриц с мед от дива мащерка. — Това е изнудване! Но дори да ви платя, не бихте могли да ми дадете никакви гаранции. Ако вие не кажете на полицията за чековете, Макрей или някой от другите ще го стори.

— Не. Невъзможно е. Те дори не подозират за някаква връзва между вас и Флойд Ванс. Само мистър Гудуин и аз знаем за това.

— Нищо не знаете! Няма никаква връзка! Ако вие…

— Мистър Джарет, не говорете глупости. Приемете действителното положение. Само името Флойд Ванс ви накара да вдигнете телефона, а заради няколко мои думи дойдохте чак тук. Пфу! По дяволите, вие не сте добре.

Струваше си да се види как и в такова трудно положение погледът на Джарет си оставаше все така студен и твърд както когато ме нарече идиот.

— Лъжете за Макрей! Той стои зад тази работа и зад вас.

— Не. Само глупците си служат с лошо скроени лъжи. Единствената ми грижа са интересите на моята клиентка, мис Ейми Деново, дъщерята на Елинър Деново.

— Какво искате? Колко?

— Не искам нищо друго освен да отговорите на няколко въпроса. Нужна ми е информацията, за която ме е наела моята клиентка. Това е всичко — и между другото ангажиментът ми е ограничен. Приех единствено да науча кой и какъв е баща й. Длъжен съм да й кажа само това и каквито и други сведения да ми дадете, ние с мистър Гудуин няма да ги предадем нито на нея, нито на някой друг. — Улф го изгледа многозначително: — Споменахте за изнудване. Всъщност, както ви казах вчера, държа се с вас по-любезно, отколкото заслужавате. Всеки гражданин, който притежава сведения, свързани с престъпление, е длъжен да ги съобщи на полицията. Можех да направя това вчера и да си спестя цялата тази суетня. При разследването със сигурност ще установят самоличността на бащата на Ейми Деново, задължението ми към нея ще бъде изпълнено и ще си получа хонорара. Влизам в тези ненужни неприятности единствено, за да удовлетворя самоуважението си. Предпочитам да получа информацията сам и да ми я дадете лично вие. Нито искам, нито очаквам някаква благодарност от вас.

— Няма и да получите такава. — Джарет вдигна краката си и ритна столчето настрани. Явно хапчето беше подействало. — Ще отговоря на въпросите ви, ще си получите хонорара и после ще уведомите полицията.

— Не. Пак ви повтарям, освен самоличността на бащата на Ейми Деново, нищо, което кажете, няма да бъде предадено на никого, нито от мистър Гудуин, нито от мен. Ако не искате да приемете моята дума като гаранция за това, нямаше смисъл да идвате.

Джарет видимо реагираше. Признавам, че това ми достави удоволствие, поради спомена за предишните ни две срещи. Брадичката му се разтрепери, едно мускулче на врата му започна да играе, пръстите му се свиха в юмруци.

— Флойд Ванс е баща на Ейми Деново.

Улф кимна.

— Така и предполагах. Откъде знаете това?

— Дявол да ви вземе, нали ви казвам! Знам, защото… Лично го знам. Това е информацията, за която твърдите, че са ви наели.

— Точно така. Но както споменах, трябва да получа задоволителни за мен отговори. Ще започна от началото. През пролетта на 1944 година Карлота Вон е напуснала работата си при вас и е постъпила при Флойд Ванс. Защо?

— Ще пропусна подробностите, които не са от значение, за да останете удовлетворен.

— Пфу! Вие сте разумен човек. Твърдите, че не сте болен. След като признахте главното, глупаво е да удължавате работата, като се мъчите да пестите подробности. Какво ме удовлетворява решавам аз, не вие. И за двама ни този разговор не е приятен, затова нека бъде колкото може по-кратък. Защо ви е напуснала и е отишла при Флойд Ванс?

Брадичката на Джарет престана да трепери, а леденият му поглед не слизаше от Улф.

— Аз я накарах — отвърна той. — Продължих дай плащам. Тя беше много способна и си мислех, че ще вдигне бизнеса му на крака и ще го вкара в правия път. Той не знаеше, че аз я пращам. Не знае нищо за мен. Никога не съм общувал с него директно. Това, че му изпратих Карлота Вон, беше грешка. Когато се върнах от чужбина през септември, научих какво е станало. Той я беше прелъстил и тя беше забременяла. Но по това време вече беше дошла на себе си. Остана с него още около месец, от инат, надявайки се да направи от този глупак човек, но се оказа невъзможно дори за нея. Напусна го. Изчезна. Чувствах се отговорен, а аз никога не бягам от отговорност. Наредих да я издирят, но минаха месеци и научих, че си е сменила името през март 1945. Поръчах да ме осведомяват за нея и й пратих чек малко след раждането на детето. Нито съм я виждал, нито съм й се обаждал от октомври 1944. Разказвам ви тези подробности, за да не става нужда да ми задавате въпроси. Не знам какви контакти е имала с Ванс след октомври 1944. Ако той я е убил, не знам защо го е направил. Нито съм го виждал, нито…

— Той знае ли, че ви е син? — попита Улф.

Джарет очакваше този въпрос и не се обърка.

— Вече ви отговорих. Той не знае нищо за мен. Вие не само допускате, че ми е син, вие правите определено заключение, защото не може да си представите никакви други обстоятелства, които биха обяснили факта, че съм поел отговорността за нещастието на Карлота Вон. Би било безсмислено да отричам това — няма да ми повярвате. Ако тази Ейми Деново ви наеме да научите още за баща й, знам какво ще направите, а вече ми омръзнахте. Майка му се казваше Флорънс Ванс. През 1914 година тя беше на двайсет, а аз на двайсет и три. Беше келнерка в един ресторант в Бостън. Умря пет дни след раждането на детето. Не, Флойд Ванс не знае, че съм му баща. Ако имате някакъв уместен въпрос, питайте.

— Има много, които бих могъл да ви задам — казаУлф, — но вие отговорихте на най-важното. Само от любопитство например бих искал да знам как преди две седмици сте предупредили Флойд Ванс, че издирвам бащата на Ейми Деново, и затова няма да ви питам. Но ще си позволя една забележка. Ако бяхте казали на мистър Гудуин още когато ви се обади за първи път това, което току-що казахте на мен, най-вероятно Флойд Ванс никога нямаше да бъде уличен в убийството на Елинър Деново. Също така проблемът на Ейми Деново щеше да бъде разрешен и нямаше да е нужно да ми плаща за две седмици напрегната работа. Твърдите, че никога не бягате от отговорност. Вие със сигурност сте отговорен за допълнителното напрежение и разноски, понесени от клиентката ми Ако ми изпратите, чек за работата, която свърших за нея, ще й върна аванса и няма да й взема нищо. В случай, че решите да направите това, сумата е петдесет хиляди долара. Както и да постъпите, ще науча още нещо за човешката природа. Арчи, от това кресло се става трудно. Мистър Джарет може би иска да му подадеш ръка.

Той обаче не искаше. Приближих се към него, но той не ми обърна внимание. Подви крака, наведе тялото си напред, като че ли се готвеше за атака и успя да се изправи. В синьото хапче сигурно е имало нещо. Едно мога да кажа за него, той не говореше излишни приказки. Не съм срещал друг човек, който да е отминал просто така забележките на Улф. За трети път го виждах да напуска внезапно сцената, но сега беше съвсем различно — в първите два случая той имаше решаващата дума. На излизане стъпваше по-уверено, отколкото на влизане. Минах пред него и му отворих. Когато се появи на площадката, шофьорът отвори вратата на колата и тръгна нагоре по стъпалата, но Джарет поклати глава и слезе сам, а шофьорът не направи опит да му помогне да се качи в колата. Явно симптомите му бяха познати.

Щом колата потегли, затворих, отидох до нишата и казах:

— Надявам се, че се е чувало добре. Не можем да повторим нито дума от този разговор.

Сол затвори прозорчето. Ейми скочи от стълбата, не прецени височината и едва не падна. Хванах я за ръката, а тя каза много любезно: „Благодаря“. Лицето й беше малко по-бледо от обикновено.

— Моля — отвърнах също така любезно. — Добре ли се чуваше?

— Да. Имаш ли нещо против, ако си тръгна?

— Не, разбира се. Искаш ли някой да те изпрати? Сол или аз?

— Предпочитам да съм сама. Не ми се приказва. Не съм в настроение. Когато ми мине, ще ти позвъня. Но едно нещо вече реших. Майка ми ме е кръстила Ейми Деново й аз ще се казвам така.

— Браво.

— Не е нужно да се виждам с него сега, нали? Не искам.

— Разбира се, че не е нужно. Той сигурно вече се е настанил удобно на стола и се е зачел в една книга за Германия. Позвъни ми, когато искаш.

Тя се обърна и тръгна, но Сол изскочи от кухнята и я догони:

— Обувките ти.

— Благодаря — отвърна любезно Ейми, хвана се за мен с лявата си ръка и ги обу с дясната. — Не ме изпращайте! — добави тя и излезе!

Когато вратата се затвори зад нея, Сол каза:

— Тя се справи добре. Не ми плащайте за днес. Присъствието ми беше излишно.