Рекс Стаут
Убийството на 83-та улица (2)

Глава 2

За изпълнението на петъчната програма трябваше единствено да следвам сценария. В десет без петнайсет излязох от старата кафява къща на Западна трийсет и пета улица, отидох до гаража на ъгъла на Десето авеню да взема херона, който Улф само притежава, а аз само карам, и потеглих към Лонг Айлънд — той беше там на тридневно гостуване при Луис Хюит, собственик на десет хиляди орхидеи в две трийсетметрови оранжерии. На връщане към Манхатън Улф седна на задната седалка, вкопчи се както обикновено в монтираната по поръчка дръжка, защото според него човек не бива да се доверява нито за миг на никой автомобил и се наложи да внимавам за неравности по пътя и да избягвам резки маневри. Само че не заради Улф, защото според моята теория за него е полезно да бъде пораздрусан, а заради саксиите с орхидеи в багажника, които не бяха опаковани в сандъчета, а две от тях бяха нови кръстоски Laelia, получени от schroederi и ashworthiana. Сигурно струваха няколко бона, но по-важното беше, че никой в света освен Хюит, а сега вече и Улф, няма такива орхидеи. Паркирах пред старата кафява къща, натиснах клаксона и Теодор Хорстман излезе, както се бяхме уговорили, за да ми помогне да пренесем саксиите с асансьора до оранжерията. Улф си взе чантата сам. По този въпрос имам не само теория, но и правило. Нужни са му физически упражнения. Когато се върнах в офиса, той вече седеше зад бюрото на единствения стол, който смята за задоволителен по отношение на теглото и размерите си и преглеждаше насъбралата се поща. Фриц влезе след мен да съобщи, че обедът е готов. На масата в трапезарията, както винаги, беше забранено да се говори за работа, пък и нямахме работа, която да обсъждаме, а аз изобщо не се канех да споменавам за проблема на Ейми Деново — нито в този, нито в който и да е друг момент. Разговорът на масата може да е на всякаква тема, обикновено избрана от Улф, но този път аз започнах първи и докато си сипвах от сребърния поднос, отбелязах как някой ми е казал, че шиш-кебапът е не по-лош, а може би още по-вкусен, ако се сготви с ярешко вместо с агнешко. Улф отвърна, че всяко ястие става по-хубаво с ярешко вместо с агнешко, само че прясно ярешко месо от правилно заклано животно, приготвено както трябва, изобщо не може да се намери в Ню Йорк и околностите. После се прехвърли от темата за месото към лексикологията и заяви, че името шиш-кебап е неправилно. Би трябвало да се казва „сих-кебаб“ — произнесе думата буква по буква. Така било в Индия, откъдето произлиза. На хинди или урду „сих“ е тънка желязна пръчка, заострена в единия и завършваща с ухо в другия край, а „кебаб“ означава кюфте. Някой глупак от Западното полукълбо, продължи Улф, го е нарекъл шиш вместо сих и ще е заслужено, ако не е вкусвал друг сих-кебаб освен от старо жилаво магаре. Вече довършвахме малините, поляти с крем, приготвен от Фриц в тенджера с двойно дъно, със сметана, захар, жълтъци, шери и счукани бадеми, а той все още коментираше хората, които осакатяват чуждиците, и млъкна чак когато седна на бюрото си пред писмата, а аз се захванах да нанасям в картотеката придобивките, измъкнати от Луис Хюит след толкова дълги увещания.

В четири часа той пое с асансьора към оранжерията на покрива за редовната двучасова следобедна среща с Теодор и орхидеите, а аз се качих по стълбите на втория етаж в моята стая, за да си свърша някои дребни лични работи, например да прегледам чорапите си и да сменя лентата на собствената си пишеща машина. Тези операции винаги отнемат повече време, отколкото предполагате, и когато чух звънеца, който е свързан и към моята стая и погледнах часовника си, с учудване видях, че е шест без двайсет. Оставих на Фриц да отвори, както обикновено, когато не съм долу, но след две минути домофонът позвъни, вдигнах слушалката и Фриц ми съобщи, че някаква млада жена, която се представила под името Деново, — желае да ме види. Помолих го да я покани в предната стая.

Като изкачите стъпалата пред старата кафява къща и влезете, втората врата по коридора вляво е за офиса. Първата води към така наречената предна стая, която не се използва много — тук главно паркирам хора, нежелани в офиса. Мебелировката не е нещо особено, примерно като в офиса или в кухнята, защото Улф рядко влиза в тази стая и тя не го интересува. Ейми Деново седеше на стол до прозореца. Стана и каза:

— Ами аз дойдох.

— Виждам — отвърнах аз и се приближих към нея. — Много ми е приятно и не искам да съм груб, но според мен вчера се изразих съвсем ясно.

— О, съвсем ясно се изразихте. — Тя се опита да се усмихне, но не излезе нищо. — Реших, че трябва да ви видя пак и сигурно да се срещна с Ниро Улф и затова… направих нещо.

Под лявата ръка носеше кафява кожена чанта с голяма катарама. Отвори я и извади пакет, увит във вестник и стегнат с ластик. Подаде ми го, а аз го взех, защото не исках да съм груб.

— Тук са двайсет хиляди долара — каза тя, — в стодоларови банкноти. — Сега вече се усмихна: — Двайсет бона, както бихте се изразили вие. Естествено, пребройте ги.

Не ми идваше наум какво да отвърна, затова реших да спечеля време — свалих ластика и разтворих пакета. Бяха все стотачки, някои нови, други използвани; на пачки, хванати с кламери. На пръв поглед изглеждаха истински. В пачката, която преброих, имаше десет банкноти, а пачките бяха двайсет. Завих ги пак във вестника и ги стегнах с ластика.

— По пет бона седмично — каза тя, — ще ви стигнат за четири седмици.

От коридора се чу звукът на слизащия асансьор. Улф се връщаше от оранжерията.

— Петте бона са само хонорар — отвърнах аз. — Това не включва разноските. Но ставаше въпрос за по-специален случай — цената не винаги е пет бона седмично. Да не би да искате да ми кажете, че желаете да наемете Ниро Улф и предлагате тази сума като аванс?

— Да, разбира се. Стига вие да поемете случая.

— Винаги той поема случаите. Аз само върша работата.

— Добре, стига вие да свършите работата.

— Това е ясно. Той се занимава само с мисленето. Ще му обясня за какво става дума и после ще ви повикам. Нали ще почакате тук?

Тя се намръщи и поклати глава:

— Не искам да говоря за това с никого освен с вас.

— В такъв случай нищо няма да излезе. Той не би взел клиент, ако не го е видял. Никога не е правил такова нещо и сега няма да го направи.

Тя стисна зъби, пое няколко пъти дълбоко дъх и накрая каза:

— Струва ми се, че ще мога. Съгласна съм.

— Хубаво. Той няма да ви направи добро впечатление, но може да му се доверите като на мен. — Потупах с ръка пакета. — Искате ли да ми кажете нещо за тези пари?

— Не, не искам. Няма какво да ви казвам, освен че са тук.

— Мога ли да приема, че ги притежавате законно?

— Разбира се. — Тя продължаваше да се мръщи. — Не съм ограбила банка.

— Ваши са, докато той не вземе поръчката. — Подадох й пакета — Може да е пет минути, може да е половин час. Ако ви стане скучно, на масата има списания.

Тръгнах към вратата, която свързва предната стая с офиса, но реших да заобиколя и вместо това се върнах през коридора. Улф седеше при бюрото си с книгата, която четеше в момента — „Невероятна победа“ от Уолтър Лорд. При Хюит сигурно не му беше останало много време за четене и сега искаше да навакса. Отидох до моето бюро, седнах с лице към Улф и изчаках да си свърши абзаца. Явно беше дълъг. Той вдигна очи и изръмжа:

— Има ли нещо?

— Има някой — отвърнах аз. — Едно момиче, казва се Ейми Деново, в предната стая. Струва ми се неотдавна споменах, че мис Роуън събира материал за биография на баща си. Наела е това момиче да й помага. Запознахме се там миналата седмица. Причака ме във фоайето, като си тръгвах вчера следобед, отидохме в едно кафене и си поръчахме сандвичи с яйца и аншоа, които описах на Фриц, но той не прояви никакъв интерес. Искаше да й свърша една работа, защото съм единственият човек в света, на когото може да се довери, казах й, че не мога, защото вече имам работодател, тя отвърна, че би ви наела само ако аз свърша работата, при което й обясних, че аз и без това винаги я върша. Логичният въпрос от моя страна беше свързан с пари и й го зададох. Отговори ми, че има две хиляди долара в банката, останали от майка й — това е всичко. Никакви други средства и никакви надежди. Тъй като случаят е комплициран, може да трае месеци и да повлече кой знае какви разноски, казах й, че няма нищо да излезе и дори няма да ви споменавам за това. Съжалих, защото…

— Пфу! — изсумтя той. — Защо ми го споменаваш сега?

— Нека да си довърша изречението. Съжалих, защото случаят сигурно щеше да бъде интересен и труден, и няма никакви неприятни за вас аспекти. Споменавам го сега, защото тя се намира в предната стая с пакетче, увито във вестник и съдържащо двеста стодоларови банкноти — двайсет хиляди долара, които иска да приемете като аванс.

— Откъде ги е взела?

— Не знам. Твърди, че ги притежава законно.

Той отбеляза страницата с тънката златна лента, която използва за тази цел — подарък му е от един клиент — и остави книгата.

— Целият вчерашен разговор, с пълни подробности.

Очаквах това. Улф мрази да взема поръчки. Готов е на всичко, за да не поема задължения. Съществуваше и възможността, че една или повече подробности биха могли да му се сторят неприемливи.

Докладвах му. Упражнявал съм се с години, за да стигна до момента, в който мога да предавам дълъг разговор дума по дума, но сега го правя с лекота, дори събеседниците да са трима-четирима. Както обикновено, той се облегна назад, затвори очи и не ме прекъсна. Не реагира дори на „твърдоглав, високомерен и надут“. Не пропуснах нищо освен празните приказки, разменени докато се хранехме. Когато свърших, той остана неподвижен около минута, после отвори очи, изправи се и ме изгледа.

— Не мога да те позная, Арчи. Даваш ми най-общо описание. Доникъде не си стигнал.

— Естествено. Нямаше смисъл да задълбочавам работата с едно толкова нещастно и бедно момиче.

Той погледна часовника на стената и после ми каза:

— Би могъл… Няма значение. Хубаво, доведи я. Станах и отворих вратата към предната стая. Тя все още седеше на стола до прозореца и не беше прибрала пакета в чантата си — намираше се в скута й. Поканих я да ме последва.

Улф рядко става, когато някой влезе в офиса и никога, ако посетителят е жена. В последния случай, независимо коя и каква е жената, изражението му винаги си остава едно и също — с всички сили се мъчи да не направи гримаса. Трудно е да се каже какво забелязва и какво не — например, че лятната кафява раирана пола на Ейми Деново всъщност не е мини, защото е само пет сантиметра над коляното. Със сигурност пропусна това, че колената й заслужават внимание, защото те не бяха свързани с приемливостта й като клиент. Червеното кожено кресло й беше прекалено голямо, за да се облегне назад, затова тя седна на предната част и сложи чантата си върху страничната облегалка, а пакетът остана в скута й. Улф обърна стола си към нея, впи пръсти в дръжките и каза:

— Значи мистър Гудуин ви направи впечатление от пръв поглед?

Тя го изгледа и очите й леко се разшириха от учудване.

— Да, така е.

— Това може да е Във ваша полза, но може и да не е. За него не е нищо ново да прави впечатление на млади жени. Той ми предаде вчерашния ви разговор от начало до край. Каза ми, че сега притежавате — твърдите, законно — двайсет хиляди долара в брой и ми ги предлагате като аванс за работата, която искате да свърша. Така ли е?

— Да, ако мистър Гудуин свърши работата.

— Той върши своята част по мои указания, освен когато спешни обстоятелства не налагат друго. Парите са в този пакет. Може ли да ги видя?

Тя стана, подаде му ги и се върна на креслото. Улф свали ластика, отвори пакета и прегледа двайсетте пачки една по една, като ги подреждаше грижливо на бюрото. Обърна се към мен.

— Произходът им не личи по нищо. Ти виждаш ли нещо?

Отговорих, че не виждам нищо.

— Мис Роуън ли ви ги даде? — попита я той.

— Не, разбира се.

— Но все някой трябва да ви ги е дал. Предвид казаното от вас на мистър Гудуин вчера, бих искал да знам произхода на тези пари. Откъде и как сте ги получили?

Тя сви устни, а после му каза:

— Не разбирам защо трябва да знаете. Не съм направила нищо лошо, за да ги получа. Парите са мои. Ако вляза в някой магазин да си купя нещо и платя с една от тези банкноти, няма да ме питат откъде я имам.

Той поклати глава.

— Сравнението ви е неуместно, мис Деново. Вчера сте казали на мистър Гудуин, че имате всичко на всичко две хиляди долара в банката и сте отхвърлили съвета му да помолите мис Роуън за помощ. — Той потупа пачките. — Тук са десет пъти по две хиляди. Ако е заем или дарение, трябва да знам от кого. Ако сте продали нещо, трябва да знам какво и на кого. На вашата възраст може и да не ви е известно, че това е само разумна предпазливост. Да приема значителен аванс за трудна и комплицирана операция, без да се уверя в законния му произход, би било чиста глупост и ако не ми кажете откъде сте получили тези пари, няма да ги взема. Ако ми кажете, то това ще трябва да се провери със съответната дискретност, но до задоволителен за мен резултат.

Тя пак се намръщи, не на него, а на мен, но всъщност не беше и на мен. Мръщеше се на проблема, пред който беше изправена. Когато обаче отвори уста, въпросът й беше към мен:

— Има ли право, мистър Гудуин, или просто ми затваря вратата, както направихте вие?

— Боя се, че има право — отвърнах аз. — Както се изрази той, това е само разумна предпазливост. В края на краищата, ако притежавате законно парите, както ми казахте, и ако няма нищо нередно в начина, по който сте ги придобили, както казахте на мистър Улф, защо да не разкриете тайната? Едва ли е по-голяма от тази, което вече знаем.

Тя погледна първо него, после пак мен.

— Мога да кажа само на вас.

— Добре, кажете ми — ще се правим, че него го няма.

— Сигурно се държа глупаво. — Тя не сваляше поглед от мен. — След това, което вече знаете, защо да не научите и другото. Тези пари са от баща ми. Тези и още много.

Отворих широко очи от учудване.

— Значи вчера сте ме лъгали. Вчера нямахте баща, не знаехте кой и какъв е, и двете хиляди…

— Така е. Казах ви истината, нямам баща. Ето какво се случи. Когато майка ми умря, пристигнах, разбира се, в Ню Йорк, но трябваше да се върна да се дипломирам, пък и тя беше дала инструкции на мистър Торн да бъде кремирана и да няма погребение — той се погрижи за всички подробности. После, като пристигнах пак в Ню Йорк след дипломирането си, той дойде…

— Мистър Торн ли?

— Да. Той дойде…

— Кой е той? Какъв е?

— Той е телевизионният продуцент, при когото работеше майка ми. Дойде вкъщи и ми донесе разни неща — документи, сметки, писма и други вещи от бюрото й. И една заключена метална кутия с надпис „Собственост на Ейми Деново“. И ключ с етикетче: „Ключ за кутията на Ейми Деново“. Ключът…

— Майка ви Ейми ли се казваше?

— Не. Казваше се Елинър. Ключът се е намирал в едно чекмедже в бюрото й. Кутията е била в сейфа на офиса. Стояла е там от години — поне петнайсет, каза мистър Торн. Голяма е горе-долу толкова. — Тя разтвори ръце на около две педи. — Оставих го да я отвори и се радвам, че постъпих така. Вътре имаше само две неща: пари, по сто долара — кутията беше пълна повече от половината — и запечатан плик, адресиран до мен. Отворих плика и намерих писмо от майка ми, не беше дълго, само една страница. Сигурно искате да знаете какво пише в него.

— Разбира се. Носите ли го?

— Не е в мен. Вкъщи е. Но го знам наизуст. Написано е на бланка с нейното име. Няма дата. Пише ми: „Мила Ейми, тези пари са от баща ти. За последен път го видях четири месеца преди да се родиш и повече не сме се срещали, но две седмици след раждането ти по пощата пристигна чек за хиляда долара и оттогава насам всеки месец получавах по един такъв чек. Сега парите са точно сто хиляди долара. Не знам колко ще са станали, когато четеш това писмо. Не съм го молила за тези пари и не ги искам. Не искам нищо от баща ти. Ти си моя дъщеря и мога да те храня, да те обличам, да ти осигурявам подслон и винаги ще е така. Ще се погрижа да получиш добро образование. Но тези пари са от баща ти, така че са твои и ето ги тук. Можех да ги внеса в банка, за да трупат лихва, но трябваше да се плащат данъци и да се открие влог, затова постъпвам така. Майка ти“. А под „майка ти“ се е подписала — Елинър Деново, само че не вярвам това да е истинското й име. Сигурно е получавала парите до смъртта си, защото са двеста шейсет и четири хиляди долара. Разбира се, не мога да ги внеса в банка или нещо подобно, защото трябва да кажа откъде ги имам, нали така? А аз не искам.

Погледнах Улф. Той не гледаше нито нея, нито мен, а се взираше в купчината сухо на бюрото си. Друг човек вероятно би си казал, че животът наистина поднася големи изненади, но Улф сигурно мислеше, че това е само една тринайсета от сумата, платена от един баща заради удоволствието да бъде такъв, или нещо от този род.

— Значи не са заем или дарение и не е продала нищо — казах му аз, — и приемаме, че ги притежава законно. Разбира се, данъчните власти и данъчната служба на щата Ню Йорк биха искали да получат своя дял, но ние не споделяме едни и същи възгледи и нямаме нищо против да не бъдат осведомени, Какво друго да я питам?

Улф изсумтя и се обърна към нея:

— Парите още ли са в кутията?

— Да, без тези. — Тя посочи към бюрото ми. — Кутията е в апартамента ми, на Осемдесети втора улица. Но не искам… Мистър Гудуин спомена за данъчните власти…

— Ние не сме държавни чиновници, мис Деново, и не сме длъжни да разкриваме поверителна информация. — Той извъртя глава да погледне часовника на стената. — След десет минути ще вечеряме. Може ли мистър Гудуин да ви посети утре сутринта в десет?

— Да, в събота не ходя при мис Роуън.

— В такъв случай, очаквайте го към десет. Той ще иска да види кутията и съдържанието й, писмото, както и да получи всички сведения, които можете да му дадете. Каквото сте му казали вчера е само предговор. — Улф се обърна към мен: — Арчи, дай й разписка за парите. Не като аванс, това може да почака, докато видиш кутията и писмото и свериш почерка. Само разписка за сумата, че е нейна собственост, която ми е поверила за съхранение.

Завъртях стола си, дръпнах пишещата машина към мен и извадих от чекмеджето хартия и индиго.