Рекс Стаут
Убийството на 83-та улица (12)

Глава 12

Не беше муха. Мухите не издават такъв звук. Комар? Не. Беше прекалено силно. Какво по… А, домофонът, разбира се! Отворих едното си око, пресегнах се, вдигнах слушалката и казах:

— Да?

Чух гласът на Фриц:

— Добро утро, Арчи. Иска да отидеш при него.

Погледнах възмутено часовника на нощното шкафче. Осъзнах, че наистина показва осем и двайсет и пет и скочих от леглото. По-късно щях да установя дали съм забравил да го включа или е звънял и не е успял да ме събуди. Призовах на помощ волята си, почаках да задейства, успях да се изправя на крака, насочих всичките си усилия да намеря вратата и излязох.

Стаята на Улф е над кухнята от задната страна на къщата — през зимата там винаги е слънчево. Вратата беше отворена. Влязох безшумно, защото бях бос и го заварих на масата. Беше разгърнал „Таймс“ и си топеше соса от яйцата au beurre noir с късче препечена филия. Покашлях се, той първо лапна залъка и чак тогава ме погледна.

— Живеем в объркано време — заявих аз.

Той се намръщи:

— Нямам навик да си служа с цитати, дори да са от Шекспир — същото се отнася и за теб.

— Мис Роуън понякога използва цитати и този й харесва.

Както виждате, вече не се движа по лятно време. Явно вие още не сте си преместили часовника един час назад.

Той беше облечен с хубава чиста жълта риза на ситни кафяви райета, кафява вратовръзка и кафяв летен, дискретно раиран костюм. В оранжерията щеше да свали сакото и да си сложи престилка. Преглътна залъка си и каза:

— Почти девет часът е.

— Да, но по лятно време. Ще ги инструктирам, докато закусвам.

— Само Сол. Няма да рискуваме с Фред и Ори. Кажи им да са на разположение. Двамата със Сол ще решите какво ще правите. Другите може да ви потрябват по-късно. Първо, замесен ли е той? Ако отговорът е да, дали е само убиец С мотив, и в такъв случай не ни интересува, или е и бащата? Не можем да си губим времето и да харчим парите на клиентката, само за да намерим престъпник за мистър Креймър. — Той пак натопи парченце препечен хляб в соса си.

— Започвам да се събуждам — казах аз. — Или ми идват разни идеи на сън. Снощи споменах, че не е нужно да отговаряме на въпроса откъде знае, че сме по следите му, но ако той е бащата, това може би е важно. Ако е бащата, между него и Сайръс Джарет има някаква връзка, иначе защо Джарет е изпращал чековете? А ако Джарет му е казал, че Ниро Улф се мъчи да намери бащата и ако той е същевременно и убиецът, какво ще стане с мис Деново? Може да загубим клиентката си. Не вярвам да искате да се повтори случая със Саймън Джейкъбс, поне аз не искам. Предлагам да я извадим от обръщение.

— Ами Фриц? — попита Улф и направи кисела физиономия. Това той нарича плоски приказки. Вярно е, че когато по съображения за сигурност се налага да приемаме в къщата жени, които спят и се хранят в южната стая над стаята на Улф, Фриц никога не може да скрие колко му е неприятно. Улф не се и опитва.

— Съзнавам — казах аз, — че ако пак направим такова нещо, Фриц може да напусне. Възможно е и вие да си отидете. Затова не предлагам да я доведем тук. Тя прекарва по-голямата част от деня при мис Роуън и би могла да спи там, докато го хванем или се откажем. Мис Роуън има две свободни стаи. Ще уредя това. Нещо друго?

Той отговори, че няма друго, а аз се качих пак в стаята си, за да свърша за десет минути това, което обикновено ми отнема трийсет. Докато се добера до кухнята, отбивайки се първо в офиса да кажа на Фред и Ори, че двамата със Сол ще се насочим по една следа й може да Ни потрябват по-късно, мъглата в главата ми беше започнала да се разсейва.

От детектива се изисква да вниква в хора и събития, но отдавна се бях отказал да разгадая Фриц, затова изобщо не се помъчих да си обясня откъде е разбрал, че Фред и Ори ще си тръгват, а Сол ще остане. Той знае, че Сол обича яйца au beurre noir и беше приготвил два стола и прибори за двама на моята маса. Сол отиде до печката да го гледа как вади от горещия бульон яйцата, после ги полива със запърженото масло, и каза, че се е опитвал стотици пъти, но никога не успява да постигне същия вкус. Докато закусвахме, аз му описах Флойд Ванс и различните хипотези. Преместихме се да пием втората ]чаша кафе в офиса ида обсъдим начините и средствата. Улф беше казал, че първият въпрос е дали Ванс е замесен, но Сол се съгласи с мен, че няма да ни навреди, ако приемем това за Сигурно и действаме нататък. Съгласи се също, че ще е полезно да му хвърли един поглед, а аз взех телефона и набрах номера на адвоката Натаниъл Паркър.

— Да, Арчи. — Харесвам начина, по който Паркър произнася тези думи. Той знае, че поръчките на Улф са интересни, но може да се окажат трудни и деликатни, затова „Да, Арчи“ звучи полурадостно, полутъжно. Съобщих му, че този път няма нищо особено.

— Нещо съвсем дребно. Един човек на име Флойд Ванс има офис на Лексингтън Авеню № 490. Той е консултант — не по правни въпроси, а по връзки с обществеността, което, както знаете, е много по-нова професия. Дребното нещо е да му се обадите и да му кажете, че има клиент, който се кани да го наеме и искате да изпратите един човек да поговори с него. Името му е Сол Панцър, а способностите му са ви известни. Може да го посети по всяко време — колкото по-скоро, толкова по-добре. Аз излизам, но Сол ще чака да му позвъните тук. Записахте ли името — Флойд Ванс?

— Записах го. А ако поиска повече подробности?

— Не сте готов да му дадете такива.

— Добре казано. Наистина не съм. Предайте моите почитания на гения.

Той не се шегуваше, но знаеше, че ми е известно какво точно би добавил под формата на дълга забележка след тези думи. Набрах друг познат номер да помоля за друга услуга и после се качих в стаята си да се обръсна и преоблека. Десетте минути преди закуска не ми бяха стигнали.

Беше много горещо, за да ходя пеш две мили до Източна шейсет и трета улица, а и бях казал на Лили, че ще пристигна към единайсет и трийсет. Натиснах звънеца пет минути по-рано и леко се изненадах, че ми отвори Мими. Когато съм споменал точен час, почти винаги ме посреща Лили, според мен защото си е внушила, че не е редно прислужницата да отваря на мъж, който има ключ. Никога не съм се мъчил да разбера откъде й е дошла тази идея. Чуждите идеи не са моя работа, стига да не ми пречат. После преживях втора лека изненада. По телефона бях казал на Лили, че искам да видя както нея, така и мис Деново, но все пак беше странно, че са на терасата по това време с кана изстуден чай, вместо да са вътре и да работят. В апартамента имаше климатична инсталация. Дали Лили наистина все още… Какво ме интересуваше? Идвах по работа. Преместих един стол между тях, седнах, приех предложения ми чай с лимон и мента и казах:

— Извинете ме за лошите обноски. Предстои ми труден ден. — Обърнах се към Лили. — Работим по един проблем на мис Деново. Занимаваме се с това от…

— Арчи! Недей!

В този случай чуждите идеи ми пречеха.

— Сега говоря аз! — казах отчетливо и продължих. — Работата е много лична и Ейми не иска никой да знае за това, дори ти. Фактът, че ми се доверява в такава степен и ми говори на „ти“ ме изпълва с гордост и удоволствие, но относно проблема й ще спомена само едно — тя няма вина за него. Причината са други хора — тя просто иска да го разреши. Дойде при Ниро Улф точно преди две седмици.

— Защо… — започна Ейми и спря.

Лили ми се усмихна.

— Оле, Ескамильо! — извика тя и ми прати една въздушна целувка.

— Снощи имаше развитие — казах на Ейми. — Тъй като мис Роуън е тук, не мога да ти разкажа подробностите, пък и на този етап не бих го сторил. Но сега вече имаме доста сериозни основания да предполагаме, че смъртта на майка ти не се дължи на случайна автомобилна злополука, а на предумишлено убийство, и ако е така, възможно е той да има планове и за тебе. Ние не знаем…

— Той? Кой е той?

— Сигурно никога не си чувала името, което предизвика интереса ни и няма да го научиш сега. Ние не знаем какъв мотив е имал да убие майка ти, нито дали има мотив за теб, но веднъж в подобна ситуация направихме сериозна грешка, а Веднъж стига. — Обърнах се към Лили: — Може ли да остане тук? Наистина да остане. Да не излиза дори в антрето. На терасата може. Той едва ли има хеликоптер. Докато научим повече, отколкото знаем сега. Може би само за два-три дни, но може да е и за две-три седмици. Бихте могли да свършите много работа по книгата.

— Защо не? — отвърна Лили. — Разбира се. Ейми присви очи към мен и се намръщи.

— Не може просто да ми кажеш. — Тя погледна Лили. — Ако не възразявате, мис Роуън, искам да го попитам нещо. Искам да кажа, насаме.

— Нямам нищо против — каза Лили, — но аз го познавам по-добре от теб. Сега той работи. Когато се забавлява, най-често е прекрасен. Но когато работи става невъзможен. Вече каза, че няма да ти даде никакви подробности, но щом искаш да опиташ, не възразявам.

— Аз обаче възразявам — отвърнах. — Имам да свърша някои неща, а й няма нищо, което бих могъл или бих искал да ти кажа. Новото развитие може и да не доведе до нищо, но първо трябва да се уверя в това. — Станах. — Отиди вкъщи да си вземеш нещата, но не се бави. — На Лили казах: — Стандартната тарифа за бодигард е шест долара на час, но трябва да извадиш часовете, през които работите върху книгата.

— Може ли да я взема извън Ню Йорк през уикенда?

— Не. Има слаба вероятност да ни потрябва.

— Не си изпи чая.

— А съм много жаден.

Вдигнах чашата, отпих две-три глътки, целунах я по челото и си тръгнах.

Скоро ще настъпи денят, може би след година-две, може би след пет, когато вече няма да мога да пиша и публикувам тези хроники. Няма да има какво да разказвам, защото ще е почти невъзможно да се придвижвам из Ню Йорк, детективската работа ще бъде сведена до телефонни разговори и пътуване, пеш, а при това положение, какво ли би открил който и да е, детектив? Онзи петък Таксито измина четирите мили от Из-? точна шейсет и трета улица до сградата, където Нюйоркската телефонна компания съхранява архива си от стари телефонни указатели, които предоставя на разположение на интересуващите се, за цели четирийсет и девет минути. Щом обаче се добрах дотам, само за пет минути научих, че „Ванс, Флойд“ фигурира в указателя на Манхатън за 1944 и адресът му е бил Източна трийсет й девета № 10. Сигурно е бил служебен адрес, тъй като в този район няма жилищни сгради. Това беше задоволително по две причини — първо, бил е в Ню Йорк през 1944 и второ, от офиса си е можел да стигне пеш за обяд или вечеря до ресторант „Туфити“ на Източна четирийсет и шеста улица. Естествено следващата стъпка беше да хвърля един поглед на Източна трийсет и девета № 10, но се налагаше да поотложа това, защото Сол щеше да дойде да обядваме и да се съвещаваме. Точно когато таксито зави от Девето авеню по Трийсет и пета улица го видях да слиза от друго такси, спряло насред улицата пред старата кафява къща.

През следващия час на масата в трапезарията получих храна както за стомаха, така и за духа. За стомаха — пай с дреболии и бадеми и студен пудинг от зелени царевички. За духа — дискусия по въпроса дали музиката — която и да е музика — има или би могла да има някакво интелектуално съдържание. Улф каза не, Сол каза да. Подкрепих Сол не само защото тежи едва наполовината на Улф, но и защото някои от доводите му наистина ми харесаха. Неотдавна една вечер у тях, докато чакахме другите за покер, той ни изсвири на пианото една пиеса — струва ми се, Дебюси — и Лон спомена нещо за интелектуалната й сила, а Сол отвърна, че музиката няма интелектуална сила. Както казала една жена на папагала си, всичко зависи от това с кого говориш. След обяд в офиса информирах Улф как сме решили да действаме със Сол, предадох му телефонните си разговори с Натаниъл Паркър и Лили и после докладвах:

— Свърших едно нещо и научих друго. Уредих клиентката да остане в апартамента на мис Роуън до второ нареждане, а научих, че през 1944 Флойд Ванс е имал телефон в офис на Източна трийсет и девета № 10. Нямаше време да отида на оглед, но знам, че старите постройки от южната страна още стоят. Ако Сол няма някаква по-добра идея, ще започнем атаката оттам.

Улф погледна към Сол.

— Никакви идеи нямам, дори и лоши. — отвърна Сол. — Винаги е от полза да видиш заподозрения, но Арчи вече го е виждал, така че едва ли ще ви кажа нищо ново — прегърбен тип на средна възраст, който може би е изглеждал много добре преди двайсет и три години. Има две стаички — в едната седи той, а в другата една силно начервена блондинка. Попитах го за бившите и настоящите му клиенти, но той или нямаше с какво да се похвали, или не искаше. Разбира се, пожела да му кажа кой е клиентът на Паркър, което беше естествено, но ме притисна повече, отколкото трябваше. Почти нищо не научих и за малко да направя грешка. Щях да го попитам дали е имал сред клиентите си някой телевизионен продуцент, но, разбира се, не го попитах. Като отивах натам, се чудех дали ще е възможно да отмъкна предмет с ясни отпечатъци от пръстите му, но той остана през цялото време с мен в стаичката. Ако заключва вратата, когато излиза, това няма да е проблем. Бравата е обикновен „Уингейт“. Всеки от нас с Арчи би могъл да я отключи със затворени очи.

Улф поклати глава:

— Сега не ни трябват отпечатъци. Евентуално по-късно.

— Знам, но си помислих, че ще е приятно да ги имаме. Казвам го единствено, защото далеч не мога да предложа нещо като откритието на Арчи — онзи адрес от 1944. — Сол погледна към мен. — По лятното време работният ден все още не е свършил. — Той се изправи и каза: — Хайде да тръгваме, ще направиш плана в движение.

Като двама физически здрави, интелигентни, професионално подготвени хора, ние със Сол постигнахме много през следващите два дни. Той се подстрига — това в събота или неделя през лятото е истински подвиг за човек, който живее в центъра на Манхатън. Забелязах това, когато се видяхме в понеделник сутринта. Що се отнася до мен, аз пропилях 23.85$ от парите на клиентката за таксита й бакшиши в събота от десет сутринта до седем вечерта — също истински подвиг. На Източна трийсет и девета улица, само през три врати от номер десет, имаше ресторант с дълъг бар — казваше се „Дуайър“, а съдържателят му ми съобщи, че съществува от трийсет години. Той самият бил там от деветнайсет, което означаваше едва от 1948, но знаеше името на предшественика си и имаше адреса му. Казваше се Хърман Готшалк и живееше в Бронкс. Девет часа се мъчих да го намеря, за да му покажа снимки на седем млади жени.

Това не беше от глупост — дължеше се просто на отчаяние. Разбира се, най-подходящото място да намерите човек, когото да разпитате за наемателите и честите посетители в някоя сграда през четирийсет и четвърта година, е самата сграда, но ние със Сол направихме доста подробни проучвания в петък следобед. Човекът, който обслужваше асансьора, и техникът работеха там едва от четири години. Изключение правеше портиерът, който беше постъпил в 1961, скоро след като сградата била купена от сегашния собственик. Той каза на Сол, че предшественикът му се е задържал само пет години. Не знаеше нито името на предишния собственик, нито на агента по продажбата. Сигурен беше обаче, че никой от сегашните наематели не е там от двайсет и три години. В офиса на Корпорацията за недвижими имоти „Ийст енд Уест“ на Трето авеню, която даваше под наем сградата сега, единственият дежурен персонал в събота сутрин се състоеше от някакво момиче, чиято майка навремето е трябвало да я накара насила да носи шина на зъбите и старец със стъклено Око, който също не знаеше името на предишния собственик.

В неделя отбелязах друго постижение. Заведох Лили Роуън и Ейми Деново на два мача в Шей Стейдиъм и върнах клиентката цяла и невредима.

В понеделник сутринта посетих пак корпорацията за недвижими имоти „Ийст енд Уест“. Една жена със слънчеви изгаряния ми даде името на предишните агенти — „Кофман Мениджмънт Къмпани“, а в офиса им на Четирийсет и втора улица имахме късмет — намерихме интелигентен и активен младеж, който вярваше в доброто обслужване. Той се рови половин час в старите папки. Човекът, който бил портиер на Източна трийсет и девета № 10 през 1944 година, на име Уилям Полк, беше умрял в 1962. Имената на обслужващия персонал не бяха записани, но намерихме пълен списък на наемателите за 1944 — общо двайсет и двама, включително Флойд Ванс, и го преписахме. Интелигентният младеж каза, че в „Кофман Мениджмънт Къмпани“ няма човек, който да работи от двайсет и три години. Бърнард Кофман, който създал компанията; — умрял. Със Сол си разделихме списъка на наемателите и всеки се зае със своята половина. Бих могъл да ви дам подробно описание на първите четирима, но това не е трактат по икономика или социология. Просветлението настъпи, когато стигнах до петия, малко преди пет часа следобед. Казваше се Дороти Себър, петдесетгодишна жена с посивяла коса и сини очи, неотстъпваща по интелигентност на младежа от „Кофман Мениджмънт Къмпани“, която ръководеше и вероятно притежаваше фирмата „Себър“ за доставки по домовете в един офис на десетия етаж на Рокефелър Сентър. Тя имаше много работа. Четирийсетте минути, които прекарах с нея, щяха да са не повече от двайсет, ако телефонът не ни беше прекъсвал няколко пъти. Едва ли щях да се добера лесно до нея, ако не я бях предупредил, че искам да питам нещо за Източна трийсет и девета № 10. Когато влязох в стаята й, тя попита дали съм същият Арчи Гудуин, който работи при Ниро Улф и аз потвърдих.

— Но какво бих могла да ви кажа за Източна трийсет и девета № 10? Излязох оттам преди осемнайсет години. Обичах онази дупка. Седнете.

Седнах.

— Не знам какво може да ми кажете, мис Себър, знам само какво искам да ви питам. Един случай, по който работим, е свързан с доста отдавнашни събития. Годината, която ни интересува, е 1944. Имате ли нещо против да ми кажете на кой етаж е бил офисът ви?

— Не, защо? На деветия. Откъм задната страна.

— Знаем, че е имало един наемател на име Флойд Ванс. Познавахте ли го?

— Не мога да твърдя, че съм го познавала. Знаех го по физиономия, той беше на същия етаж, на деветия, от другата страна на коридора. Кимахме си, разменяхме по някоя любезност за времето, знаете как е.

Нямах никакво желание да лъхна ръка в джоба си. Твърде често вече изваждах седемте снимки пред различни хора. Но накрая си наложих и го направих.

— Най-бързо ще е, ако ги погледнете и ми кажете дали познавате някого.

Точно като протегнах ръка да й ги подам, телефонът иззвъня и тя ги остави на бюрото. След като даде инструкции на някого какво да прави, пак ги взе и започна да ги разглежда. На четвъртата — винаги я слагах в средата — тя отвори широко очи, погледна първо мен, после пак снимката и каза:

— Това е… не беше Ванс… Вон, точно така. Карлота. Карлота Вон. — Леко присви сините си очи и ме изгледа. — Видях името й неотдавна в една обява в два вестника. Споменаваше се нещо за нея, известна също като еди-коя си.

— Познавахте ли я?

— Да. Тя работеше при този Флойд Ванс. Или заедно с него. Не знам кое от двете.

Изпитвах едновременно две силни противоречиви желания. Силно да я прегърна и да я целуна по бузите, както и да издърпам носа й, задето не е отговорила на обявата отпреди седмица. Изразих едното с думи.

— Мис Себър, вие сте най-красивата жена, която съм виждал и ако знаех какъв е любимият ви цвят, щях дави купя сто и двайсет рози. Разбира се, за сметка на клиента ни.

Тя се усмихна по-скоро с очи, отколкото с устни.

— Моята фирма за доставки по домовете не работи много с цветарски магазини, но ще е интересно да опитаме. Явно ви дадох коз.

— Каре аса! Отговорихте на един въпрос, който вече мислех за безнадежден.

— Клиентът ви Карлота Вон ли е? Не, разбира се, че не е тя, щом сте пуснали такава обява. Мъчите се да я намерите?

— Не. Тя е мъртва. С удоволствие бих ви разказал, но вие сте заета, а това е дълга история и по думите на нашия клиент — нещо много лично. Ако ми отговорите на още няколко въпроса, ще ви бъда изключително благодарен. Кога…

Телефонът. Този път разговорът продължи повече. Тя нареждаше на някого какво Да не прави. Най-после свърши и се обърна към мен.

— Нека ви попитам нещо, мистър Гудуин. Карлота Вон ми беше симпатична. Изглеждаше ми много способна млада жена. Не се виждахме често, обядвахме заедно няколко пъти, но това ми беше достатъчно. Тогава се мъчех да започна бизнес. Беше трудно и я убеждавах да ми стане съдружник, но тя не искаше. Много я харесвах. Казвате, че е мъртва. Тя би ли одобрила това, което правите?

Излъгах. Бих могъл да избегна това, като започна да увъртам, че не познавам Карлота Вон, мога само да предполагам и така нататък в същия дух. Но предпочетох да си послужа с директна лъжа.

— Да. Със сигурност! — отвърнах. — Било е отдавна, но може би си спомняте. Кога я видяхте за първи път?

— Това е лесно. Никога няма да забравя първата зима — оставила е неизличим спомен. Захванах се с работата и наех едно помещение през есента на 1943. За първи път видях Карлота през пролетта — в началото на пролетта — през април или може би март. Първият път сигурно беше в коридора или в асансьора, не помня.

— Значи е била там през пролетта и лятото на 1944?

— Точно така, 1944.

— Помните ли кога я видяхте за последен път?

— Не си спомням точно. Не мога да посоча дата, но след като не я бях виждала известно време, попитах Флойд Ванс и той каза… — Тя се намръщи и поклати глава. — Нещо неопределено, била заминала някъде, или нещо подобно.

— Кога беше това? През лятото, есента или зимата?

— Не, не беше през зимата. Към ноември бизнесът започна да дава някакви признаци на живот и исках да се похваля на Карлота, но нея вече я нямаше. Значи е било през октомври.

— Това прави общо шест-седем месеца. Споменахте, че не знаете дали е работила при Флойд Ванс или му е била съдружник. Тя обаче е идвала на работа в неговия офис всеки ден?

— Не съм сигурна дали е било всеки ден. През повечето време беше там. Неговият бизнес беше връзки с обществеността. Не знам дали все още се занимава с това, не ми е известно нищо за него. Той напусна № 10, струва ми се, две години след заминаването на Карлота.

— Имам чувството, че симпатията ви към Карлота не се разпростира и върху него?

— Не. Всъщност нито го познавах, нито имах желание да го познавам. Той се смяташе за красив и чаровен и може и да е бил, но според мен беше… долнопробен. Не беше онзи тип, при когото или с когото бих работила аз… Господи, да не би той да е клиентът ви?

— Не е той. Съмнявам се дали има много мъже, независимо от типа, при които или с които бихте работили.

Тя се усмихна повече с устни, отколкото с поглед.

— Никога не съм пробвала и нямам такова намерение. Не бих имала нищо против мъж от вашия тип да работи при мен. Колко ви плаща Ниро Улф?

— Нищо. Стоя при него само от любов към работата. Срещам се с интересни хора като вас. Ако ми омръзне и напусна, ще дойда да ви напомня. Като споменах за напускане, мислите Ли, че Карлота е напуснала Ванс, защото мнението й за него е било подобно на вашето? Тя може би е споменала…

Телефонът иззвъня пак. Ако се съди по разговора, беше някакъв важен клиент. После тя се обади на двама от подчинените си — на единия даде подробни инструкции, а другия направи на нищо. Като затвори телефона, погледна часовника ся.

— Става късно — каза тя, — а имам един куп работи.

— И аз, благодарение на вас. — Станах. — Смятате ли, че вашето мнение за Ванс е повлияло на Карлота?

— Съмнявам се. Дори да е било така, тя нямаше да ми каже. Беше много… затворена.

— Ръкувате ли се с мъже? Тя избухна във весел смях.

— Понякога. Ако искам да свършат нещо.

— Значи аз отговарям на условието. — Протегнах ръка към нея. — Искате да си тръгна.

Стисна ми ръката здраво и приятелски.

— Ако там ви омръзне — каза тя, — бих могла да ви плащам петнайсет хиляди като начало.

— Ще запомня това. Какъв цвят рози обичате?

— Зелени с черни гръбчета. Ако ми изпратите сто и двайсет рози, ще ги продам на някой клиент. Аз съм бизнесменка.

Несъмнено беше такава.