Рекс Стаут
Убийството на 83-та улица (13)

Глава 13

Улф слезе от оранжерията в шест часа и ме завари да чета списание — бях свалил вратовръзката и обувките си и бях вдигнал си краката на един жълт стол. Като мина покрай мен, кимнах нехайно, прозях се и продължих да чета. Чух как стола — изпъшка под тежестта му — една седма тон. Не виждах възмутения му поглед, защото бях с гръб към него, но го усещах.

Той попита:

— Да не си получил удар? От горещината? Извърнах нехайно глава към него:

— Не, сър. Добре съм. Почивам си. Сол позвъни преди няколко минути и го поканих на вечеря. Работата е свършена.

бащата на мис Деново е Флойд Ванс. Канех се да й се обадя, но може би предпочитате да й го съобщите лично.

— Пфу! Докладвай.

Свалих краката си от стола без да бързам, поразкърших рамене и се наведох да си обуя обувките. Когато се намирам тт пи бюрото си, не виждам вратата към коридора и по-голямата част от стаята, а на стената пред мен има огледало с размери един и двайсет на един и петдесет, за да следя какво става зад гърба ми. Използвах го да си сложа вратовръзката, вчесах косата си с пръсти, завъртях се на стола и казах:

— Едва ли някога ще поискате да научите мъчителните — подробности за това как стигнахме дотук, но ако пожелаете, с удоволствие ще ви ги разкажа. Преди час и половина една жена на име Дороти Себър, която върти — повтарям, върти — фирма за доставки по домовете в Рокефелър Сентър, попита: „Но какво бих могла да ви кажа за Източна трийсет й девета № 10? Излязох оттам преди осемнайсет години. Обичах онази дупка. Седнете“. Ако нямате нищо против, ще си послужа с моята, не с вашата формула. Предпочитам да използвам „аз“ и „тя“ вместо „Гудуин“ и „Себър“.

Предадох му разговора дословно, а той както винаги се облегна назад със затворени очи. Когато свърших, остана неподвижен цяла минута, а после помръдна само с устни и измърмори:

— Много задоволително.

— Беше крайно време — казах аз с чувство. — Въпроси? Той отвори очи и попита:

— Защо рози?

— Очаквах този въпрос. Казах го без да мисля. Сигурно защото ми се стори, че не е подходящ тип за орхидеи. Вероятно, би могла да продаде орхидеите на Ниро Улф много по-добре, отколкото рози от обикновен цветарски магазин.

— Ще й изпратим няколко стръка Phalaenopsis Aphrodite. По-хубави са отвсякога. Сега, след като имаше време да помислиш, смяташ ли, че работата е свършена?

— Само се облизвах след толкова много гладни дни. Вероятността Флойд Ванс да е бащата е петдесет на едно, но това няма да е достатъчно пред съда! Може би клиентката ще остане доволна, но признавам, че има и други аспекти.

— Посочи ги.

— Добре. За нас най-важно от всичко е вашата честна дума. Преди четири дни казах на Креймър: „Упълномощен съм да ви предам честната дума на мистър Улф, че ако открием нещо, което може да използвате, ще ви го предадем преди ние самите да си послужим с него.“ Наистина добавих: „Най-малко две минути предварително“, но обещанието си остава. Разполагаме със следните факти. Първо: Карлота Вон е забременяла през лятото на 1944 и почти сигурно не е била омъжена. Второ: прекарала е цялото лято на 1944 в близки отношения с Флойд Ванс. Трето: в понеделник, 22 май 1967, четири дни преди смъртта на Карлота Вон, известна тогава като Елинър Деново, Флойд Ванс се е опитал да се срещне с нея и секретарката го изгонила. Подобни опити е правил и по-рано. Не бих се наел да убеждавам Креймър, че тези три точки, разглеждани заедно, няма да са му от полза. Разбира се, вашата честна дума си е ваша грижа, но вече я ипотекирах. Улф изсумтя:

— Тя е моя грижа и моя отговорност.

— После има един аспект, който представлява по-голям интерес за мен, отколкото за вас. Не става въпрос за чест, а за лична обида — Сайръс М. Джарет два пъти ме изрита по задника и бих искал да му върна комплимента. Каква връзка е имало и все още има между Джарет и Ванс, която да принуди Джарет да започне да изпраща чекове на Карлота Вон, известна като Елинър Деново, две седмици след раждането на детето й и да продължи да ги изпраща до смъртта й? Това би могло да е още един въпрос, полезен за Креймър, но не е причината, поради която искам да знам. Разбира се, мис Деново също би искала да знае. Вярвам, че клиентът трябва да остане доволен. Вярвам също, че и аз трябва да остана доволен. Добре. Това беше само фукня — работата не е свършена. Вие сте на ход.

Очаквах, че ще започне представлението с устните, но той само наведе глава на една страна.

— Работата е там, че не знаем пред коя от две възможни ситуации сме изправени. Ако той е бащата, но не е убиецът, ще бъде трудно, ако не и невъзможно, да докажем това. Извършил го е преди много години. Но ако той е и убиецът, ситуацията е значително по-проста — Извършил го е само преди три месеца. Ще решим този въпрос и после ще видим какво да правим. Можеш ли да го докараш тук довечера?

— За какво? Да го питам ли дали все още иска да се запознае с вас?

— Става за начало. Ако откаже, кажи му, че аз желая да се запозная с него. Кажи му, че трябва да го питам защо не е отговорил на обявата, с която искахме сведения за Карлота Вон, известна също като Елинър Деново.

Бях запомнил домашния телефон на Ванс, но взех указателя, за да проверя и установих, че паметта не ме лъже. Беше седем без петнайсет, когато позвъних и ако се хранеше навън, сигурно нямаше да намеря никого. Но след два сигнала някой вдигна телефона.

— Мистър Флойд Ванс, моля.

— На телефона.

— Обажда се Арчи Гудуин. Работя за Ниро Улф. Може би си спомняте видяхме се при Лили Роуън и вие…

— Спомням си.

— И вие споменахте, че бихте искали да се запознаете с Ниро Улф и да му направите едно предложение. Току-що напомних на мистър Улф за това, докато обсъждахме нещо и той реши, че също би желал да се запознае с вас. Бихте ли могли да дойдете довечера, да речем в девет часа?

Мълчание. Минаха пет секунди.

— Трябваше да ме предупредите по-рано.

— Прав сте. Работата не е на пожар, но ако не ви е прекалено неудобно, адресът е…

— Знам адреса. — Мълчание. — Казвате в девет!

— Да. Или по-късно, ако така вие е по-удобно.

— Недейте да любезничите. Ще дойда към девет.

Щом затворих, на вратата се позвъни и отидох да видя кой е, очаквайки, че ще е Сол. Той беше. Отворих вратата само на два сантиметра и казах през пролуката:

— Може би няма да искаш да влезеш. Няма шампанско. Има аспекти.

Вината беше моя. Когато Сол се обади по телефона, току-, що се бях прибрал, преизпълнен със самодоволство и желание да зарадвам всички. Затова не само го поканих на вечеря, но и му казах, че съм приготвил бутилка шампанско „Дом Периньон“. По-късно стана ясно, поради аспектите, че ще е прибързано да слагам шампанско в хладилника и изобщо не отидох в кухнята. Не че беше нужно да обяснявам или да се извинявам на Сол — продължителните неуспехи бяха изнервили и него. Все пак с мидите и филето от костенурка на скара, той изпи повече от половин бутилка „Монтраше“, което компенсира донякъде липсата на шампанско. След вечеря се преместихме в офиса да пием кафе и да уточним програмата. При появата на Ванс, Сол щеше да отиде в предната стая, а веднага щом настаним госта, да излезе и да се отправи към Лексингтън Авеню № 490, за да вземе от там предмети, по които сигурно има отпечатъци от пръстите му. Тъй като вече беше видял ключалката, Сол знаеше какви ключове да подбере от асортимента в шкафа и след като свърши това, ми помогна да подготвя сцената в офиса. Избърсахме грижливо дванайсет предмета — масичката до червеното кожено кресло, двата пепелника — този на масичката и другия на бюрото на Улф, двете снимки на Елинър Деново в чекмеджето на Улф, четири различни чаши, тъй като не знаехме какво ще иска да пие, две кутии кибрит — една на масичката и друга на бюрото на Улф и червеното кожено кресло, сантиметър по сантиметър. От време на време хвърлях поглед към Улф, за да се поразвеселя. Той седеше, преплел пръсти върху най-широката си част и ни гледаше намръщено. Много добре знаеше, че това, което правехме, беше далеч по-важно от всичко, което би могъл да измисли и затова се ядосваше. Много му се искаше да заеме пак позата на човек, който може да разреши всички земни и космически проблеми само като се облегне назад, затвори очи и мърда устни. Лошото е, че черната работа, която двамата със Сол вършим вместо него, почти винаги е другаде, но поне този път това ставаше тук в неговия офис, пред очите му. Учудих се, че не се премести в кухнята.

Бащата на Ейми позвъни на вратата в девет и десет. По уговорката Сол отиде в предната стая, а аз отворих, заведох го в офиса и го настаних на червеното кожено кресло. После направих нещо, което съм опитвал много пъти, макар отдавна да знам, че е абсолютно безполезно. За публиката в съдебната зала е естествено да се мъчи да определи по външността на подсъдимия дали е виновен или не, докато за практикуващ детектив това е чиста глупост. Но ето че все пак го направих. Вгледах се в подпухналите очи, отпуснатите бузи, оредялата коса, прегърбените рамене, кафявите отдавна нелъскани обувки, като наистина се надявах, че по тях ще проличи дали той е убил Елинър Деново. Празна работа!

Докато стигнах до това заключение, Улф вече говореше:

— …не, че презирам всички банални изрази — много от най-красивите думи и фрази в английския език някога са били вулгаризми, а днес звучат свежо. Но модно клише като „имидж“, с което сега толкова се злоупотребява, буди Отвращение. Казали сте на мистър Гудуин, че моят „имидж“ трябва да се повери в ръцете на специалист и че искате да се запознаете с мен. Ако имате някакви предложения, ще ви изслушам от любезност, но не наричайте репутацията ми „имидж“.

— Стига с тези любезности. Задръжте си ги. — Гласът на Ванс не беше онзи, който помнех. При предишната ни среща ми се стори, че има доста приличен дар слово, но дикцията му внезапно се беше влошила. Той продължи: — След разговора с Гудуин научих нещо за вас. Вие не давате пет пари за обществения си имидж. Защо ме повикахте тук — само за да ми кажете, че не обичате клишета ли? Да си вървя ли вече?

Улф кимна.

— Това е вашият въпрос. Защо ви повиках? Моят въпрос е — защо дойдохте? Едва ли някой от нас двамата се надява да получи искрен отговор. Всъщност, мистър Ванс, и аз не съм съвсем наясно с целта си. Едната възможност е, че бих искал да знам защо сте накарали приятелите си да ви заведат при мис Роуън и да ви запознаят с мистър Гудуин. Другата е, че бих искал да знам защо сте направили няколко опита да се видите с мисис Елинър Деново през май. Третата е, че искам да ви питам за връзката ви с мис Карлота Вон през лятото на 1944. Има и друга — чудех се защо не отговорихте на обявата, която беше отпечатана в…

— Господи, дайте ми молив и хартия: Трябва да си водя бележки.

Не му бяхме приготвили хартия. Човек не може да се сети за всичко. Извадих лист и молив от чекмеджето, а той ги взе, вероятно защото се чудеше какво да каже и искаше да се намира на работа.

— Както виждате, нали сте поклонник на клишетата, предлагам ви неизчерпаеми възможности. — Той наклони глава към мен. Все още не бях седнал. — Моля те, Арчи, бира.

— Да, сър. — Направих една крачка и спрях: — Нещо за пиене, мистър Ванс?

— Не — отвърна той категорично.

Тръгнах разочарован, защото отпечатъците остават най-добре върху чаша или бутилка, но като стигнах до вратата, той изведнъж възкликна:

— Защо не? Скоч с вода. И лед.

Бяхме казали на Фриц, че няма да ни трябва и той беше излязъл. В кухнята сложих бирата и чашата на Улф на един поднос, а на друг — избърсана чаша, купичка, която избърсах преди да сложа лед в нея, кана, която избърсах преди да я напълня с вода, и бутилка „Джони Уокър“ с черен етикет, която също избърсах. Това отне известно време и стана причина да изпусна едно нещо. Когато се върнах в офиса с подносите, Ванс си беше запалил пура, пак за да се намира на работа, но така и не разбрах дали ги вади от джоба си по една или ги държи в кутия, нито дали е използвал кибрита на масичката. Пурата беше дълга „Панатела“, съвсем различна от „Бонита“ със златен етикет, но това не ме разтревожи. Ако си беше забравил кутията в онази кола, здравият разум би му подсказал да смени марката. Сервирах им, отидох в кухнята да си налея мляко и когато се върнах, Ванс държеше чашата си в ръка, а Улф говореше.

— …нямам нито намерение, нито желание да предявявам някакъв иск или обвинение. Смятам, че моята клиентка също няма такива намерения. Искам единствено това, за което съм нает. Не мога да назова клиентката си, но ако по онова, което ви питам, отгатнете самоличността й, от само себе си ще отговорите и на моя основен въпрос. От обявата ясно се разбира, че жената, известна като Карлота Вон, по-късно е сменила името си на Елинър Деново, но ако предпочитате да не ми казвате нищо за Елинър Деново, ще се ограничим с Карлота Вон. Между другото…

Улф отвори чекмеджето и извади двете снимки. Беше предупреден да не показва, че внимава да не оставя отпечатъци от пръстите си — полицията и без това вече разполагаше с неговите — и той се справи добре. Подаде ми снимките съвсем естествено, а аз ги поднесох на Ванс.

— Казвала се е Елинър Деново, когато са правени тези снимки, но само година-две преди това името й е било Карлота Вон, така че би трябвало да я познавате.

Ванс също държеше снимките естествено. Остави чашата си, взе по една във всяка ръка и ги разгледа — първо тази във фас, после — другата в профил.

— Какво от това? Разбира се, че я познавам. — Ванс остави снимките на масичката. — Не отричам, че познавах една жена на име Карлота Вон! — Той вдигна чашата си и отпи няколко глътки.

— Кога и къде я срещнахте за първи път?

— През пролетта на 1944. — Дикцията му се беше подобрила. Явно няколко глътки скоч с много вода му се отразиха добре. — Струва ми се че беше в края на март. Боже мой, минаха двайсет и три години.

— Къде? — Улф отвори бирата, но не си наля.

— Не помня. Сигурно е било на някакъв купон. Още нямах трийсет и доста обикалях.

— И я взехте на работа?

— Ами да.

— Плащахте ли й заплата?

Ванс отпи една глътка.

— Вижте — каза той. — Няма да си правя реклама. Както споменах, не бях навършил трийсет и момичетата не представляваха проблем. Изглежда моят стил им харесваше. Тази Карлота Вон доста хлътна по мен. Бизнесът ми не процъфтяваше особено, тя знаеше това — дявол да го вземе, всички го знаеха, искаше да ми помогне и беше умна. Затова я взех да ми помага. Не, не й плащах.

— Колко време продължи да помага?

— О, цяло лято. До есента. Шест, може би седем месеца.

— Защо напусна?

— Не съм я питал. Просто така.

— Струва ми се, че може да ми кажете повече, мистър Ванс. Не беше ли, защото забременя?

Ванс изтръска пепелта от пурата, залапа я, установи, че е изгаснала, взе кибрита от масичката, запали и дръпна. После погледна Улф, отвори уста и понечи да каже нещо, но се спря, посегна към бутилката, наля си скоч, взе чашата, отпи голяма глътка и пак погледна Улф.

— Да — отвърна той. — Щъркелът я беше навестил. Тя твърдеше така. Външно не личеше.

— Значи забременяла е от вас?

— Как ли не!

— Разбира се.

— Приказки! Тя беше истинска нимфоманка. И тя не знаеше с колко мъже е спала. Признавала го е. Пред мен.

Това показваше, ако изобщо имаше нужда да ни се показва, доколко невъзможно би било да докажем, че е бащата. Знаехме за трима души — Реймънд Торн, Бъртрам Макрей и Дороти Себър, които не биха се съгласили с него относно морала и поведението на Карлота Вон, а вероятно можехме да намерим и други, но цялото нещо щеше да се превърне в безплоден спор. Единият му фланг обаче оставаше разкрит. Как би могъл да отговори на въпроса защо Сайръс М. Джарет й е изпращал хиляда долара месечно до края на живота й? Според мен, почти сигурно щеше да каже, че няма представа. Улф вероятно беше стигнал до същото заключение. Той си беше налял бира и следеше спадащата пяна — разбира се, може би просто си мислеше, че Ванс си е послужил с клише, което все още се чувства като вулгаризъм. Обърна се към мен и попита:

— Виждаш ли някакъв смисъл да упорстваме?

Имаше предвид дали сме взели достатъчно отпечатъци.

— Не — отвърнах аз. Имах предвид, че ще ни стигнат.

Улф погледна чашата си. Пяната беше спаднала до нужното ниво. Отмести стола си назад, стана и излезе. Казах си за двайсети път, че мебелите трябва да се разместят, за да не се налага да заобикаля червеното кожено кресло всеки път, когато някой седи на него. За да си излезете по този начин, трябва да следвате права линия и да пристъпвате гордо.

Казах на Ванс:

— Така ви се пада. Пак си послужихте с клише.

— Няма ли да се върне?

— Разбира се, след като си тръгнете.

— Дявол да го вземе, можехте да ме попитате по телефона дали съм спал с нея — щях да ви кажа.

— Да. Помъчих се да му обясня това. Той смяташе, че въпросът е прекалено личен и не е за телефон. Освен това, обича да усложнява нещата и умира да слуша собствения си глас.

Ванс погледна чашата си, видя, че в нея остават два пръста, вдигна я и я пресуши.

— Мислех, че се кани да… — Замълча, но после продължи: — Попита ме защо съм се мъчил да се видя с онази Елинър Деново. Дявол да го вземе, исках „Реймънд Торн Продакшънс“ да ми станат клиенти. Не знаех, че тя е Карлота Вон. За първи път чух за това от онази обява във вестника.

— Не може да чуете за нещо от обява във вестник. Можете да чуете нещо по радиото. Във вестника го виждате. По телевизията едновременно чувате и виждате нещото. Става много сложно и неусетно ще…

— Глупости! Омръзна ми да ви слушам! Вие сте двама нещастни глупаци.

Да станете от червеното кожено кресло не е лесно и Ванс се опря с четири пръста на облегалката, за да се вдигне. Като се изправи на крака, той ми препоръча да ходя да правя нещо — пак вулгарно клише, а аз го изпреварих и стигнах в коридора преди него — можеше да завие наляво, вместо надясно, а Улф беше в кухнята. Не му отворих вратата — не защото беше лъжец, но просто ми се стори излишно. Щом я затръшна след себе си отидох до кухнята, подадох си главата, колкото да съобщя: „Гостите си отидоха“ и после слязох в мазето да взема празни кашони, салфетки и канап.

Върнах се с тях в офиса. Улф стоеше до бюрото си и се мръщеше на всичко, което му попаднеше пред очите. Оставих кашоните на кушетката, а хартията и канапа на моето бюро и казах:

— Не бих сменил както обществения, така и личния си имидж с този тип. Никога не ми е било толкова мъчно за някоя клиентка. Само ако знаеше какво ще получи срещу двайсетте си бона…

— За колко време ще се проветри от тази пура? — изръмжа той.

— Климатичната инсталация ще изчисти миризмата за около час. — Внимателно увих чашата от скоча в салфетка. — Помогнете ми да взема едно решение. Остава повече от половин бутилка „Джони Уокър“ с черен етикет. Струва към шест долара. Да направим ли дарение на Креймър или да го излея?

— Излей го в мивката! Уискито е замърсено! Проклета миризма! Отивам горе, но трябва да се напише едно писмо. Приготви си бележника.

Седнах и за първи път — не знам от колко време насам — той ми продиктува писмото прав.

— „Уважаеми мистър Креймър, преди пет дни казахте на мистър Гудуин, запетая, че разполагате с кожена кутия за пури, запетая, от която сте снели девет отпечатъка. Точка. Кашоните, които той ще ви донесе заедно с писмото, запетая, съдържат разнообразни предмети, запетая, върху някои от които може да има отпечатъци от пръсти, запетая, евентуално съвпадащи с онези, запетая, които сте снели от кутията за пури. Точка. Това е само предположение и ще ви бъда признателен, запетая, ако ми съобщите дали е основателно. С уважение.“ Фриц може да ми го донесе заедно със закуската да го подпиша. Докато вие със Сол свършите тук, може би ще съм заспал.

Улф се почеса по носа, каза ми лека нощ и тръгна към вратата.