Нора Робъртс
Искрени лъжи (32)

Тридесет и първа глава

Стълбите пред съда бяха задръстени от зяпачи и журналисти. Първото изпитание, което Джулия трябваше да преодолее този ден, беше да си пробие път през тях. Линкълн я бе подготвил как да го направи. Да върви бързо, но да не дава вид, че е припряна. Да не свежда глава — това е признак на виновност. Но и да не я вири прекалено нагоре — изглежда високомерно. Не бива нищо да казва, дори обичайното „не коментирам“, независимо какви въпроси й подхвърлят.

Утрото беше топло и слънчево. Можеше да вали. Дъждът щеше да задържи част от любопитните и от осъждащите я вътре. Вместо дъжд обаче, на слизане от лимузината бе обгърната от безоблачен, южен калифорнийски ден. С Линкълн от едната страна и Пол от другата, тя се вряза в стената от хора, които се стремяха да разбулят живота й, тайните й или да й изпият кръвта. Само страхът, че може да се спъне и да бъде повлечена от тълпата, й помагаше да не обръща внимание на болезненото свиване в стомаха и неудържимото треперене на краката си.

Вътре имаше повече въздух и повече място. Потисна пристъпа на гадене. Скоро всичко ще свърши. И ще остане зад гърба й. Те ще й повярват, трябва да й повярват. И тогава ще бъде свободна да започне всичко отначало. Свободна, за да се възползва от тази слаба надежда и да съгради нов живот.

От години не беше стъпвала в съдебна зала. Понякога през летните ваканции майка й и баща й я бяха пускали да гледа как избират съдебни заседатели. Тогава не ги възприемаше като родители, а й се струваха някак нереални. Като актьори на сцена, които ръкомахат, играят си с публиката и се перчат. Може би тъкмо там за първи път се бе запалила и тя да се отдаде на сцената.

Но не, помисли си, бе се предало по наследство. Беше го получила от Ив.

По даден от Линкълн знак, Пол се наклони по-близо и улови и двете ръце на Джулия.

— Време е да влизаме. Ще седя точно зад теб.

Тя кимна, пръстите й се плъзнаха да докоснат брошката, закачена върху ревера й. Везните на Темида.

Залата беше претъпкана. Сред непознатите лица различи и познати. Кийкий отправи на Джулия спонтанна, окуражителна усмивка. Травърс седеше сковано до племенницата си, със свиреп, навъсен вид. Нина беше устремила взор в сплетените си пръсти, защото не желаеше или не можеше да срещне погледа на Джулия. Делрикио, обграден от своите немигащи телохранители, я изучаваше невъзмутимо. Очите на Глория блестяха от сълзи. Тя мачкаше носна кърпичка в ръцете си и се гушеше до силното рамо на мъжа си.

Маги, с изядено около устата червило, от което бе останала само тънка ивичка, вдигна глава, но веднага отмести очи. Кенет се надвеси през нея, за да каже нещо на Виктор.

Неговото измъчено, скръбно изражение накара Джулия да забави крачка. Искаше да спре, да извика, че е невинна, да излее яда и ужаса си. Но можеше единствено да продължи напред и да заеме мястото си.

— Не забравяй — говореше й Линкълн, — делото е само предварително. На него следва да се установи дали съществуват достатъчно доказателства за даване ход на съдебен процес.

— Да, знам — тихо отвърна тя. — Това е само началото.

— Джулия?

Напрегна се, като чу гласа на Виктор и се обърна насила. Беше се състарил. За няколко седмици годините го бяха настигнали, кожата под очите му бе провиснала, а около устата му се очертаваха дълбоки бръчки. Джулия постави ръка върху преградата, която ги делеше. Едва ли някой от тях би могъл да си позволи по-сближаващ жест.

— Не знам какво да ти кажа. — Напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. — Ако знаех, ако ми беше казала… за теб, всичко щеше да бъде иначе.

— Явно не е било писано, Виктор. Щях да съжалявам, ужасно да съжалявам, ако тя ме бе използвала, за да промени нещо.

— Бих искал… — Да се върна назад, помисли си. С тридесет години, с тридесет дни. И двете желания бяха еднакво неосъществими. — Не можах да застана зад теб преди. — Сведе очи, вдигна ръка и я сложи върху нейната. — Бих искал да знаеш, че сега ще застана зад теб. И зад момчето, зад Брандън.

— Той… винаги му е липсвало, че няма дядо. Баща ми почина. Когато всичко свърши, ще поговорим.

Успя да й кимне, преди да отдръпне ръката си.

— Всички да станат!

Ушите й писнаха, когато цялата зала се изправи. Видя как съдията влезе и зае мястото си зад масата. Ама той прилича на Пат О’Брайън от филма, хрумна й глупавата мисъл. Червендалест, типичен закръглен ирландец. Положително Пат О’Брайън ще разбере истината, щом я чуе.

Прокурорът беше жилав и енергичен на вид мъж с посивели бакенбарди и късо подстригана коса. Очевидно не вземаше насериозно предупрежденията за вредата от прекомерното излагане на слънце, защото загарът му беше силен и равномерен, на чийто фон светлосините му очи още повече изпъкваха.

Имаше глас на проповедник. Без да различава думите, Джулия го слушаше как се извисява и снишава.

Полицейските протоколи бяха представени като доказателства. От аутопсията, от медицинската експертиза. Снимките също, естествено. Докато Джулия наблюдаваше как прокурорът ги показва, в съзнанието й се загнезди картината на проснатата върху килимчето Ив. Оръдието на убийството. Костюмът, с който Джулия бе облечена, изцапан с ръждивокафяво петно от засъхнала кръв.

Гледаше как вещите лица се качват в свидетелската ложа, после слизат от нея. Думите им нямаха значение. Явно Линкълн беше на различно мнение, защото от време на време ставаше да отправи възражение и много внимателно подбираше своите при кръстосаните разпити.

Въпреки това думите нямат значение, разсъждаваше Джулия. Снимките казват всичко. Ив беше мъртва.

Когато прокурорът призова Травърс, тя се затътри към свидетелското място така, както се бе влачила нагоре-надолу по коридорите на дома на Ив. Сякаш се боеше да не изразходва излишна енергия, ако вдигне и двата крака един след друг.

Беше зализала косата си назад и бе нахлузила семпла, простовата рокля от чисто черен плат. Стискаше чантичката си с две ръце и гледаше право пред себе си.

Дори когато представителят на обвинението започна внимателно да й задава предварителни въпроси, тя не се отпусна. Само гласът й едва забележимо пресипна, докато обясняваше отношенията си с Ив.

— И в качеството си на доверена приятелка и служителка — продължаваше прокурорът, — имало ли е случай да пътувате с госпожица Бенедикт до Швейцария през… — Той набързо прегледа бележките си, преди да уточни годината.

— Да.

— Каква беше целта на пътуването, госпожице Травърс?

— Ив беше бременна.

Твърдението предизвика вълна от шепот у публиката, който бе прекъснат от съдийското чукче.

— И тя роди ли, госпожице Травърс?

— Ваша светлост! — Линкълн стана. — Защитата е готова да признае, че госпожица Бенедикт е родила и е дала детето за осиновяване. И това дете е било Джулия Съмърс. Не е необходимо обвинението да губи времето на съда, като доказва установен вече факт.

— Господин Уилямсън?

— Много добре, ваша светлост. Госпожице Травърс, Джулия Съмърс ли е родната дъщеря на Ив Бенедикт?

— Да. — Травърс хвърли светкавичен, изпълнен с омраза поглед към Джулия. — Ив жестоко се измъчваше от осиновяването, направи това, което смяташе, че е най-добро за детето. През всичките тези години не я изпускаше от очи. Ужасно се разстрои, когато момичето забременя. Каза, че се побърква при мисълта то да изживее същото като нея.

Линкълн се наклони към Джулия.

— Ще я оставя да говори. Така установява връзката помежду ви.

— Беше много горда — продължаваше Травърс. — Много горда, когато момичето започна да пише книги. Споделяше всичко с мен, защото никой друг не знаеше.

— Единствено на вас ли бе известно, че Джулия Съмърс е родна дъщеря на Ив Бенедикт?

— Никой не знаеше, освен мен.

— Бихте ли ни казали как госпожица Съмърс дойде да живее в имението на госпожица Бенедикт?

— Стана заради книгата. Заради проклетата книга! Нямам представа как й е влязла тази муха в главата, но каквото и да говорех, не можах да я предумам. Разправяше, че с един куршум щяла да удари два заека. Хем щяла да разкаже живота си, хем щяла да има време да опознае дъщеря си. И внука си.

— Тя съобщи ли на госпожица Съмърс истината за тяхната връзка?

— Не веднага, нито през следващите няколко седмици от пристигането й. Опасяваше се как ще го посрещне момичето.

— Възразявам. — Линкълн спокойно се изправи. — Ваша светлост, госпожица Травърс не е могла да знае какво мисли госпожица Бенедикт.

— Знаех! — троснато отвърна Травърс. — Защото я познавах по-добре от всеки.

— Ще перифразирам въпроса, ваша светлост. Госпожице Травърс, бяхте ли свидетелка как реагира госпожица Съмърс, когато госпожица Бенедикт й съобщи за връзката им?

— Бяха на терасата и вечеряха. Ив беше настръхнала от напрежение като котка. Бях в гостната. Чух я да крещи.

— Тя?

— Нея — процеди Травърс и посочи към Джулия. — Крещеше на Ив. Когато изтичах навън, тя катурна масата. Всички чинии и чаши се изпочупиха. Гледаше на кръв.

— Възразявам!

— Възражението се приема.

— Госпожице Травърс, бихте ли предали думите на госпожица Съмърс по време на инцидента?

— Тя каза, не се приближавай. И, никога няма да ти простя. Каза още… — Травърс насочи потъмнял, свиреп поглед към Джулия. — Каза, бих те убила за това.

— А на другия ден Ив Бенедикт бе убита.

— Възразявам!

— Възражението се приема. — Съдията си придаде известна строгост. — Господин Уилямсън.

— Вземам си думите назад, ваша светлост. Нямам други въпроси.

Линкълн умееше ловко да води кръстосан разпит. Дали свидетелят смята, че всеки, който в пристъп на гняв се зарича „бих те убил“, го казва буквално? Какви взаимоотношения са се установили между Ив и Джулия през седмиците, докато са работели заедно? По време на кавгата, предизвикана от естествен шок, Джулия опитала ли се е да удари или да нарани Ив физически?

Беше ловък, но убедеността на Травърс, че Джулия е убила Ив, личеше от сто километра.

Нина зае свидетелското място, елегантна и делова в розовия си тоалет на „Шанел“. Тя сподели своите наблюдения от разправията. Според Линкълн, нейното съмнение и несигурност бяха по-уличаващи дори от показанията на Травърс.

— Същата вечер госпожица Бенедикт е извикала адвоката си вкъщи.

— Да, настояваше да дойде веднага. Искаше да промени завещанието си.

— Вие сте знаели за това.

— Да. Тоест, след пристигането на господин Грийнбърг Ив ме накара да стенографирам поправките и да ги препиша на машина. Бях свидетелка при оформянето на предишното й завещание и за никого не бе тайна, че оставя по-голямата част от имуществото си на Пол Уинтроп, с щедро обезпечение за племенника й, Дрейк Морисън.

— А в това?

— Завещаваше попечителство на Брандън, сина на Джулия. Освен другите дарения, всичко останало даваше на Пол и Джулия.

— И кога се върна господин Грийнбърг, за да представи новото завещание на госпожица Бенедикт за подпис?

— На следващия ден сутринта.

— Имате ли представа дали някой друг е знаел за промяната в намеренията на госпожица Бенедикт?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Не можете да кажете ли, госпожице Соломон?

— Дрейк се отби, но Ив не искаше да го приеме. Знам, че е срещнал господин Грийнбърг на излизане.

— Приемала ли е изобщо някого през този ден?

— Да, госпожа Дюбари намина. Тя си тръгна малко преди един.

— Възнамерявала ли е да се вижда с някого другиго?

— Аз… — Тя стисна устни. — Знам, че позвъни във вилата.

— Мястото, където е живеела Джулия Съмърс ли?

— Да. Каза ми да не поемам ангажименти за следобед. Това стана веднага след като госпожа Дюбари си отиде. Тогава отиде в спалнята си и се обади във вилата.

— Не съм говорила с нея — припряно прошепна Джулия на Линкълн. — След онази вечер на терасата не съм разменяла и дума с нея.

Той само я потупа по ръката.

— А след телефонното обаждане?

— Изглеждаше разстроена. Нямам представа дали се е свързала с Джулия, или не, но се забави в стаята си само една-две минути. Когато излезе оттам, ми каза, че отива да говори с Джулия. Каза… — Тревожните й очи се стрелнаха към Джулия, после отново към прокурора. — Каза, че отива да се разберат.

— Колко часът беше?

— Точно един, а може и една-две минути след един.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Ив ми бе дала да напечатам няколко писма. Когато тръгваше, отидох в кабинета си, за да ги подготвя и погледнах часовника на бюрото.

За известно време Джулия престана да слуша. Ако тялото й не можеше да стане и да се махне, поне мислите й можеха. Представи си, че си е у дома в Кънектикът. Ще засади цветя. Ще ги сади цяла седмица, ако пожелае. Ще вземе куче на Брандън. Тази идея отдавна й се въртеше в главата, но все отлагаше, защото се боеше, че като отиде да избере някое, ще й се прииска да ги вземе до едно.

И люлка за верандата. Много й се искаше такава люлка. Можеше да работи по цял ден, а вечер, когато всичко утихне, да седне, да се люлее и да гледа как се мръква.

— Обвинението призовава за свидетел Пол Уинтроп.

Сигурно бе издала някакъв звук. Линкълн улови ръката й под масата и я стисна. Не за утеха, а като предупреждение.

Пол отговаряше кратко на предварителните въпроси, претегляйки думите си и гледайки Джулия право в очите.

— Бихте ли казали на съда какви са вашите взаимоотношения с госпожица Съмърс?

— Влюбен съм в госпожица Съмърс. — По устните му заигра едва забележима усмивка. — Дълбоко и сериозно.

— И сте имали също много близки лични отношения с госпожица Бенедикт.

— Да, така е.

— Не ви ли беше трудно да поддържате връзка с две жени едновременно, и то когато са работели в непосредствена близост? При това, както се оказва, майка и дъщеря.

— Ваша светлост! — Линкълн скочи на крака, с израз на дълбоко възмущение.

— О, с удоволствие ще отговоря. — Тихият глас на Пол проби през врявата в залата. Погледът му се бе отместил от Джулия и бе прикован в прокурора. — Никак не ми беше трудно. Ив беше единствената майка, която някога съм имал. Джулия, единствената жена, с която бих искал да прекарам остатъка от живота си.

Уилямсън сключи ръце и чукна показалци.

— Значи не сте имали проблеми. Чудно ми е дали две енергични жени биха могли със същата лекота да делят един мъж.

В светлосините очи на Пол лумна огън, но тонът му остана спокоен и презрителен.

— Намекът ви е не само нелеп, но и противен.

Но не беше необходимо да отговаря. Линкълн вече отправяше възражение, надвиквайки глъчката в залата.

— Оттеглям думите си — спокойно изрече Уилямсън. — Господин Уинтроп, вие присъствахте ли на разправията между покойната и госпожица Съмърс?

— Не.

— Но сте били в имението.

— Бях във вилата и гледах Брандън.

— Значи сте били там, когато госпожица Съмърс се е върнала веднага след сцената на терасата.

— Да, бях.

— Тя описа ли ви чувствата си?

— Да. Джулия беше разстроена, шокирана и объркана.

— Разстроена? — повтори Уилямсън, провлачвайки думата, сякаш опитваше вкуса й. — Двама от свидетелите заявиха, че госпожица Съмърс е напуснала терасата направо бясна. Да не би да твърдите, че само след няколко минути ядът й се е уталожил и тя просто е била разстроена?

— Аз съм писател, господин Уилямсън. И внимателно подбирам думите си. Не бих употребил израза „яд“, за да опиша състоянието на Джулия при завръщането й във вилата. „Наранена“ би било по-точно.

— Няма да губим времето на съда със семантика^[1]. Госпожица Съмърс позвъни ли ви по телефона в деня на убийството?

— Да.

— В колко часа?

— Около един и двадесет.

— Спомняте ли си за какво говорихте?

— Не говорихме. Тя бе загубила дар-слово. Каза ми да дойда, и то веднага. Имала нужда от мен.

— Имала нужда от вас — повтори Уилямсън и кимна. — Не ви ли се струва странно, че е намерила за необходимо да се обади по телефона, когато майка й е лежала мъртва само на няколко крачки от нея?

Когато съдът се оттегли за почивка от един до три, Линкълн отведе Джулия в една стаичка. Там имаше чиния със сандвичи и кана с кафе, но тя не се докосна до тях. Не се нуждаеше от постоянните му напомняния и подсказвания, за да не забрави, че след почивката сама ще застане на свидетелското място.

Никога по-рано два часа не бяха минавали по-неусетно за нея.

— Защитата призовава за свидетел Джулия Съмърс.

Тя се изправи, долавяйки с пълна сила втренчените погледи и шушуканията зад гърба си. Щом стигна до свидетелската банка, обърна се и се озова срещу всички впити в нея очи. Вдигна дясната си ръка и се закле да говори истината.

— Госпожице Съмърс, когато пристигнахте в Калифорния, знаехте ли, че Ив Бенедикт е ваша родна майка?

— Не.

— Защо дойдохте чак от другия край на страната да живеете в нейното имение?

— Бях се съгласила да напиша биографията й. Тя искаше да окаже пълно съдействие за осъществяването на този замисъл, както и да го държи под известен контрол. Разбрахме се, че двамата със сина ми ще останем да живеем в имението до окончателното завършване и одобряване на ръкописа.

— В течение на съвместната ви работа госпожица Бенедикт споделяше ли с вас части от своя личен живот?

Седнала край басейна, плувнала в пот в гимнастическия салон. Приклекнала на пода в ярък халат, Ив строи космическо пристанище с Брандън. Картината проблесна като мълния пред очите й и те я засмъдяха.

— Тя беше много открита, много искрена. За нея беше важно книгата да бъде задълбочена. И откровена — измърмори Джулия. — Не искаше повече лъжи.

— Имаше ли случаи да правите записи на разговорите си с нея, както и с хората, с които е била свързана лично и професионално?

— Да. Аз работя с помощта на предварително записани интервюта и бележки.

Той се върна до масата си, за да вземе кутия с касетки.

— Тези касети, копия ли са на взетите от вас интервюта през януари тази година?

— Да, етикетите са мои.

— Бих искал да приложа тези записи като доказателствен материал.

— Ваша светлост, обвинението възразява. Тези записи съдържат мнението и спомените на покойната, личните й наблюдения за отделни лица. И тяхната достоверност не може да бъде доказана.

Джулия остави спорът да се вихри покрай нея. Не виждаше смисъл да се включват записите в цялата работа. Полицията бе прослушала оригиналите и нищо от чутото не бе променило становището й.

— Няма да разреша пускането на записите на това заседание — реши съдията. — Тъй като господин Хатъуей не може да докаже, че имат пряко отношение към защитата на обвиняемата. На този етап прослушването на спомените на госпожица Бенедикт само ще затрудни хода на делото. Продължавайте.

— Госпожице Съмърс, докато правехте тези интервюта, получавахте ли някакви заплахи?

— Имаше бележки. Първата бе подхвърлена на верандата пред къщи.

— Това ли са бележките, които получавахте?

Тя погледна листчетата в ръцете му.

— Да.

Взе да я разпитва за реакцията на Ив към тях, за полета от Сосалито, за кавгата, за чувствата й и накрая за действията й в деня на убийството.

Отговорите й бяха спокойни и кратки, както й бе поръчал Линкълн.

След това срещу нея се изправи представителят на обвинението.

— Госпожице Съмърс, в нечие присъствие ли получавахте тези послания?

— Пол беше с мен, когато получих бележката в Лондон.

— Присъствал е, когато са ви я връчили?

— Беше донесена в хотелската ми стая върху таблата с поръчаната храна.

— Но никой не е видял от кого е била предадена, нито кога.

— Била е оставена на рецепцията.

— Разбирам. Значи е могла да бъде оставена от всеки. Включително и от вас.

— Да. Но не бях аз.

— Трудно ми е да повярвам, че някой би се чувствал застрашен от подобни глупашки изрази.

— Дори те могат да изглеждат заплашителни, когато са анонимни, особено като се има предвид, че Ив споделяше с мен деликатна и опасна информация.

— Тези бележки не бяха открити у вас, а в тоалетката на покойната.

— Аз й ги дадох. Ив искаше сама да се заеме със случая.

— Ив — повтори той. — Да поговорим за Ив и за опасната й информация. Можете ли да твърдите, че й имахте доверие?

— Да.

— Че се бяхте привързали към нея?

— Да.

— И че се почувствахте наранена, измамена от нея, когато ви разкри, че вие сте нейното извънбрачно дете, родено тайно и дадено за осиновяване?

— Да — отвърна тя и почти долови с ушите си трепването на Линкълн. — Бях поразена и дълбоко наранена.

— Вие сте употребили думата „манипулирана“ онази вечер, нали? Казали сте, че е манипулирала целия ви живот.

— Така се чувствах. Не съм сигурна какво съм казала.

— Не сте сигурна ли?

— Да.

— Защото сте били прекалено вбесена, за да мислите ясно ли?

— Възразявам!

— Възражението се приема.

— Бяхте ли ядосана?

— Да.

— Заплашвахте ли, че ще я убиете?

— Не знам.

— Не знаете? Госпожице Съмърс, често ли ви се случва да забравяте думите и постъпките си по време на бурни изживявания?

— Рядко ме спохождат такива.

— Но все пак ви спохождат. Веднъж не сте ли се нахвърлили върху една учителка, задето е направила забележка на сина ви?

— Ваша светлост, това е нечувано!

— Просто установявам темперамента на ответницата, ваша светлост. Предишните й прояви на физическа невъздържаност.

— Възражението се отхвърля. Ответницата да отговори.

Би трябвало да й бъде смешно. Джулия се питаше дали след години всичко това нямаше да й се струва забавно.

— Веднъж ударих една учителка, която беше унижила и дълбоко засегнала сина ми, че е без баща. — Устреми поглед право към Линкълн. — Той не заслужаваше да бъде наказван заради по-особените обстоятелства, съпътстващи неговото раждане.

— Както се почувствахте и вие? Унизена и дълбоко засегната от разкритието на госпожица Бенедикт?

— Имах чувството, че ме е лишила от самоличност.

— И я ненавиждахте заради това.

— Не. — Тя отново вдигна очи и срещна погледа на Виктор. — Не я мразя. Не мразя мъжа, когото е обичала достатъчно силно, за да ме зачене от него.

— Двама от свидетелите заявиха под клетва как сте крещели, че мразите майка си.

— В онзи момент аз наистина я мразех.

— А на следващия ден, когато тя дойде във вилата с намерението — по нейните собствени думи — да се разбере с вас, вие грабнахте машата и подтиквана от тази омраза, я ударихте.

— Не — прошепна тя, — не е вярно!

 

 

Задължиха я да се яви пред съда на основание на съществуващите веществени доказателства. Гаранцията беше определена за петстотин хиляди.

— Съжалявам, Джулия. — Линкълн вече пишеше бележка до помощника си. — Ще те освободим най-много след час. Гарантирам ти, че съдебните заседатели ще те оправдаят.

— Кога? — Погледът й се стрелна към лицето на Пол, когато белезниците щракнаха на ръцете й. Чу тихия металически звън и си спомни за вратата на килията, която хлопва зад гърба й. — Брандън! О, Боже, обади се, моля те! Не искам той да разбере.

— Дръж се! — Не можеше да се пресегне и да я докосне. Можеше единствено да наблюдава как я отвеждат. Дръпна Линкълн за яката и го обърна към себе си. Яростта в очите му отразяваше само част от истинските чувства, бушуващи в душата му. — Аз ще внеса гаранцията. А ти я измъкни, по дяволите! Направи всичко каквото трябва, но да не отива в килията. Разбираш ли?

— Според мен…

— Прави каквото ти казвам!

Тълпите все още висяха отвън, когато я пуснаха. Премина през тях като насън, питайки се дали вече не е умряла. Продължаваше да усеща студения допир на белезниците върху китките си.

Но я чакаше лимузината. Лимузината на Ив. Ала без Лайл, помисли си замаяна тя. С нов шофьор. Пъхна се вътре. Беше чисто, прохладно и сигурно. Затвори очи, долови бълбукане на питие в чаша. Разбра, че е бренди, когато Пол бутна алкохола в ръката й. Тогава чу гласа му, хладен като вътрешността на лимузината.

— Е, Джулия, ти ли я уби?

Яростта взе връх над слисването й с такава сила и бързина, че тя почти не усети как се наежва, смъква слънчевите очила и ги мята на пода. Преди да успее да проговори, той стисна с ръка брадичката й.

— Задръж този израз на лицето си! — Гласът му се бе променил, бе станал по-груб. — Проклет да съм, ако остана да гледам безучастно отстрани как те побеждават. В края на краищата не се бориш само за своя живот!

Тя се отдръпна рязко и отпи от брендито, за да се успокои.

— Никакво състрадание към мен?

Мускулите на челюстта му играеха, докато пресушаваше до дъно чашата си.

— Имах чувството, че ме дерат жив, когато те отвеждаха. Това стига ли ти?

Тя отново затвори очи.

— Извинявай. Няма смисъл да си го изкарвам на теб.

— Напротив. Така вече не приличаш на пихтия. — Сложи ръка на тила й, за да я разтрие и да облекчи напрежението. Пръстите й се гърчеха в скута, докато се мъчеше да се овладее. Какви тънички пръсти, помисли си той, с жестоко изгризани до живеца нокти. Пое ги нежно и ги поднесе към устните си.

— Знаеш ли какво ме привлече най-напред у теб?

— Това, дето се престорих, че не си падам по теб ли?

От свиването на устните й го напуши смях. Да, тя ще се бори. Независимо колко крехка изглежда, ще се бори!

— В теб имаше нещо — някаква особена сдържаност. Но още по-интригуващ бе видът ти, когато за първи път влезе в гостната на Ив. В очите ти се четеше странно изражение.

— Умора от пътуването.

— Замълчи и ме остави да довърша. — Докосна с устни нейните и усети, че тя леко се отпусна. — То казваше съвсем ясно: не обичам скудоумните вечеринки, но тая ще я изтърпя някак. Само някой да ме закачи обаче, няма да му остана длъжна.

— Ти го направи, доколкото си спомням.

— Да, така беше. Не ми допадаше идеята за книгата.

Тя отвори очи и се взря в неговите.

— Каквото и да се случи, пак ще я напиша.

— Знам. — Понеже забеляза, че може всеки момент да се разплаче, затвори очите й с целувка и я притегли към рамото си, за да се облегне върху него. — А сега си отдъхни. Скоро ще си бъдем у дома.

Прекрачиха прага и завариха телефона да звъни. С мълчаливо съгласие и двамата не му обърнаха внимание.

— Мисля да взема един душ — каза Джулия. Беше се изкачила до средата на стълбите, когато се включи автоматичният секретар.

— Джулия Съмърс. — Гласът беше дружелюбен, весел. — Е, може още да не сте се върнали от страхотното си преживяване. Направете си услуга и ми се обадете. Името ми е Хефнър и разполагам с интересна информация за продан. Навярно бихте искали да узнаете кой друг се навърташе из имението в деня, в който Ив Бенедикт се гътна.

Тя застина на мястото си, с едната ръка върху перилата.

В момента, в който се обърна, Пол вдигаше слушалката и превключваше апарата за говорене.

— Номерът ми тук е…

— Уинтроп е на телефона — прекъсна го Пол. — А вие кой сте, по дяволите?

— Просто заинтересован наблюдател. Видях ви как напуснахте съда с оная хубавица Джулия. Кофти шанс.

— Искам да знам кой сте и какво знаете!

— С огромно удоволствие ще ти кажа, приятел. Срещу известна сума. Да речем, двеста и петдесет хиляди в брой ще покрият разноските ми.

— За какво плащам?

— Основателно съмнение за виновност, и мога най-официално да го заявя. Само така ще измъкнеш тази готина мадама от кафеза. Докарай половината от парите и мадамата до крайпътната табела на Холивуд в девет. Ако решиш, че трябва да говоря с ченгетата или със съдията, ще ми дадеш и другата част. И съм изцяло твой.

— Банките не работят.

— Ей, вярно бе, ама че гадост! Е, аз мога да почакам, Уинтроп. А тя?

Пол вдигна поглед. Джулия стоеше на крачка от него, изпъната като струна. Очите й бяха впити в неговите. В тях съзря нещо, което не бе виждал от много време насам. Надежда.

— Ще ги имаш. В девет.

— Засега дай да не набъркваме ченгетата. Само да надуша, че се навърта някое, и се изпарявам.

Погледът й проследи слушалката, докато Пол я оставяше. Боеше се дори да проговори, да произнесе думите.

— Как смяташ… дали наистина е видял нещо?

— Някой друг също е бил там. — Преди да успее да си събере мислите, телефонът отново иззвъня. — Уинтроп.

— Пол, Виктор е. Исках да разбера… тя добре ли е?

Пол погледна часовника си.

— Виктор, колко пари в брой можеш да намериш за два часа?

— Пари в брой ли? Защо?

— За Джулия.

— Господи, Пол, нали няма да бяга?

— Не. Нямам време да ти обяснявам. Колко можеш да събереш?

— За час-два? Четиридесет, петдесет хиляди може би.

— Ще стигнат. Ще мина да ги взема. Не по-късно от осем.

— Добре. Ще звънна няколко телефона.

Джулия притисна с пръсти устата си, после ги отпусна безпомощно.

— Просто така — каза тя. — Без въпроси, без условия. Нямам думи.

— Ще имаш, когато му дойде времето. Мога да ти докарам до сто хиляди от банковия автомат. А твоята агентка? Дали ще може да ти изпрати запис за останалите?

— Да! Да! — Почувства сълзите, когато вдигна слушалката. Но този път не от страх, а от отчаяна надежда. — Пол, ще ти върна всичко. Не само парите.

— Давай! И по-живо, че искам да се обадя на Франк.

— На полицията? Но той каза…

— Той ще си трае. — В очите на Пол също се долавяше нещо. Възбуда. Потайна и опасна. — Да не съм луд да му дам парите на този и да го видя после как офейква с тях. Особено след като през цялото време е чакал и е гледал как те дерат жива. Обаждай се, Джули, че трябва да залагаме капана.

 

 

Хефнър запали цигара и се облегна върху лоста на големия бял надпис „X.“. Местенцето му харесваше. Беше тихо и приятно — само за уреждане на делови въпроси. Подритна една празна кутия от диетична кола и се запита колко ли сладурчета са открехвали вратите на рая точно тук.

Светлините блещукаха долу в низината. Но на тази височина, ако почакаш достатъчно дълго и се притаиш, можеш да чуеш провлачения вой на койотите към луната, която току-що бе започнала да изгрява.

Хефнър си помисли, че щом лапне мангизите, може да тръгне на кратко пътешествие с палатка. Йосемити^[2], Йелоустоун, Големия каньон. Винаги се бе чувствал гот сред природата. Ваканцията щеше да е напълно заслужена, и то спечелена почти честно. На свидетелите — очевидци винаги им се плаща по нещичко. Просто в случая неговата такса беше по-безбожна.

Чу приближаването на колата и стъпка цигарата си, отдалечи се от табелата и хлътна в тъмното. Ако Уинтроп или мадамата се опитат да му свият някой номер, ще драсне към колата си, която беше скрил, и ще се чупи.

Появиха се тихо, вървейки един до друг. Чантата в ръката на Пол накара Хефнър да се ухили. Върви като по мед и масло, помисли си. Всичко е като пo мед и масло, по дяволите!

— Няма го.

Напрежението в гласа на Джулия почти предизвика съжаление у Хефнър.

— Ще дойде.

Тя кимна, като въртеше глава насам-натам.

— Може би трябваше да се обадим в полицията. Опасно е да идваме тук сами.

— Интересуват го единствено парите — успокои я Пол. — Да направим каквото иска.

— Правилно. — Хефнър пристъпи към тях. Вдигна ръка към очите си, за да ги затули от фенерчето на Пол и тихичко се изсмя. — Насочи го по-ниско, синко, няма нужда да ме заслепяваш.

— Хефнър?

— Така ми е името. Какъв майтап, Джулия, а! Радвам се, да се видим отново.

Тя пъхна ръка в чантичката си, докато го изучаваше.

— Познавам ви. Виждала съм ви.

— Естествено. От седмици те следя. По поръчка на един клиент. Аз съм полицейски инспектор. Е, бях някога.

— В асансьора, пред офиса на Дрейк. И на летището в Сосалито.

— Имаш набито око, скъпа.

— За кого работиш? — запита Пол.

— За кого работех по-точно? Услугите ми вече не са необходими, след като Ив е мъртва, а Джулия е затънала до хубавата си гушка.

Пол сграбчи Хефнър за памучната риза и шевовете й изпращяха.

— Ако си замесен в убийството на Ив…

— Чакай, чакай сега. Да не мислиш, че щях да вися тук, ако беше така? — Той разпери и двете си ръце, все така ухилен. — Аз само трябваше да си отварям очите за едно заинтересовано лице.

— Кое е то?

Хефнър помисли малко.

— Понеже вече не ми плащат, значи мога да ти кажа, без опасност някой да пострада. Кинкейд, Антъни Кинкейд. Искаше да те следя, ама много внимателно, Джулия. Книгата, дето я бяхте захванали с Ив, го караше бая да се изприщва.

— Бележките — каза тя. — Той е изпращал бележките.

— Не знам нищо за никакви бележки. Искаше да вървя по петите ти, да знае с кого говориш. Купи ми страхотна техника, та можех да подслушвам някои от интервютата. Пикантна работа. Адски се изненадах, дето Глория Дюбари е направила аборт. На кого би му минало през ума? Проследих те, като си тръгна от тях. Държеше се доста особено този ден, Джулия. Сигурно маса неща са те мъчили. Сетне обикалях около имението и… — Млъкна и се ухили. — Ще се радвам да ви разкажа всичко. След като видя парите.

Пол бутна чантата към него.

— Преброй ги.

— Хайде, приятел. — Хефнър я остави на един камък и я отвори. Извади тъничко фенерче и освети пачките с банкноти. Манна небесна! — Имам ти доверие. В края на краищата правим си взаимно по една дребна услуга.

— Казахте, че онзи ден сте видели и друг в имението — подсказа Джулия. — Как сте успели да влезете? Джо беше на входа.

— Хора като мен обикновено не ги канят през вратата в Бевърли Хилс. — Развеселен, Хефнър измъкна ролка плодови бонбони. Схруска един. Джулия долови дъх на портокали. — Забелязах една кола до оградата. Стана ми любопитно. Качих се на покрива й, надникнах оттам и познайте какво видях? — Премести поглед от Джулия към Пол. — Не можете ли да познаете? Видях как Дрейк куцука през игрището за голф. По дяволите, представяте ли си, да си имаш игрище за голф направо в двора?

— Дрейк?! — Джулия се вкопчи в ръката на Пол. — Видели сте Дрейк?

— Изглеждаше ужасно — продължи Хефнър. — Май се беше изтърсил при прескачането на оградата. Тия с белите ризки не са спортни натури.

— Ами алармената инсталация?

— Нямам понятие. Но е близо до ума, че сигурно се е погрижил за нея, иначе нямаше да тръгне да прескача. Щом видях, че е чисто, поех след него. Реших, че Кинкейд може да ми плати повече за поверителната информация. Не можех много да се приближа, понеже там е доста открито. Той се бе запътил към къщата, голямата къща, сетне изведнъж се закова на място и се опита да се скрие зад една палма, като че наблюдаваше някого. След това смени посоката си и се отправи към малката постройка. Не можех кой знае колко да се доближа, защото той се шматкаше насам-натам, търсейки удобно място да се присламчи до прозорците. Сетне внезапно се извърна и хукна да бяга като побъркан. Трябваше да се шмугна в един храст. Реших и аз да погледна, но преди да успея да се примъкна, се появи ти с колата. — Той кимна към Джулия. — Видях те как слезе и отиде в градината. Текна ми, че е по-добре да се чупя, преди някой отново да е включил алармата.

— Значи си ме видял? — Джулия отстрани Пол с ръка, за да се приближи до Хефнър! — Видял си ме. Знаеше, че казвам истината, и си мълчеше.

— Ей, ама нали сега съм тук. Като дойдете с останалата част, ще изпея всичко на прокурора на три гласа. Освен това, мога да им кажа само каквото съм видял. Според мен, ти си свърнала от градината и после си фраснала женицата.

Тя го зашлеви с такава сила, че той се олюля и се блъсна в камъка.

— Много добре знаеш, че не съм я убила! Знаеш, че Дрейк е видял кой го е направил. И чакаше, докато от отчаяние съм готова да продам и душата си.

Хефнър обърса с ръка устата си и се изправи.

— Продължавай в тоя дух и ще кажа на прокурора, че си се опитала да ме подкупиш, за да ти осигуря алиби. Не ми пука за теб, маце. Така че, дръж се прилично, иначе, току-виж, реша да не изпълня гражданския си дълг.

— Граждански дълг ли, я стига си ни баламосвал! — намеси се Пол. — Достатъчно ли е, Франк?

— И още как. — Франк излезе на открито, ухилен до уши.

— Гадно копеле! — Хефнър пристъпи напред, но Пол го спря с едно дясно кроше по брадичката.

— Не бих могъл да се изразя по-ясно.

— Ръсти? Мазника Ръсти Хефнър? — благо изрече Франк и задърпа Хефнър да се изправи. — Помня те. А ти? Аз съм лейтенант Франсис Нидълмайър, арестуван си за изнудване, за укриване на улики и въобще за това, че непрекъснато създаваш главоболия. Ще ти прочета правата само след минута. — След като щракна белезниците, Франк извади радиотелефон. — Имам купчина лайна за прибиране.

— Идваме, лейтенант. Между другото, връзката беше силна и ясна.