Нора Робъртс
Искрени лъжи (27)

Двадесет и шеста глава

Пол беше така погълнат от сцената, която описваше, че нe чу звъна на телефона — автоматичният секретар отговори вместо него.

Разнесе се гласът на Джулия.

— Пол, Джулия е. Просто исках…

— Здравей.

— О! — Мислите й се объркаха. — Ти си там!

Той отново погледна към екрана на електронната си пишеща машина и към нетърпеливо мигащия курсор.

— И да, и не. — Бавно се отдръпна от бюрото, взе безжичния телефон със себе си и излезе от кабинета на кръглата тераса. — Успя ли да поспиш?

— Аз… — Не можеше да го излъже, макар да знаеше, че си беше тръгнал само защото се бе съгласила да остане в леглото цяла сутрин и да не вдига телефона. — Всъщност, проведох интервюто.

— Ти… — Потръпна, когато гневът му изригна по жицата. — По дяволите, Джулия! Ти обеща да си стоиш вкъщи. Не трябваше да излизаш сама.

— Не съм обещавала точно това, пък и…

— Така ли? — Премести слушалката на другото си ухо и прокара ръка през косата си. — Къде си сега?

— Обаждам се от една кабинка в хотел „Бевърли Хилс“.

— Веднага тръгвам.

— Не! Дявол да го вземе, Пол, престани да се правиш на Сър Галахад^[1] и ме чуй. — Притисна с пръсти очите си, за да намали главоболието, което я мъчеше. — С мен всичко е наред. На публично място съм.

— Постъпваш глупаво.

— Добре, така да е. — Стисна клепачи и се облегна върху стената на телефонната кабинка. Не беше затворила вратата, просто нямаше сили да се изолира в стъклената кутия. Затова бе принудена да говори тихо. — Пол, трябваше да се измъкна навън. Чувствах се като в капан. Мислех си, надявах се, че като поговоря с Глория, ще си доизясня някои обстоятелства.

Той преглътна още една ругатня и подпря хълбок на парапета. Зад себе си долавяше плисъка и грохота на вълните върху пясъка.

— И успя ли?

— Не знам, по дяволите! Но знам, че трябва отново да се видя с Ив. Имам нужда от още малко време, след което ще се върна и ще опитам пак.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Би ли… Тя прочисти гърлото си. — Би ли изчакал да ти се обадя? Кийкий ще заведе Брандън у тях след училище…, за да мога да поговоря с Ив. Дори нямам представа какво ще й кажа, нито пък как. Но като знам, че мога да ти се обади след това, ще ми бъде по-леко.

— Ще чакам, Джули. Обичам те.

— Знам. Не се тревожи за мен. Все ще се оправя някак.

— Двамата ще се оправим — поправи я той.

Окачи слушалката и остана неподвижна няколко секунди. Още не беше сигурна, че може да се върне и да се изправи срещу Ив. Ядът й не беше преминал, нито болката. Колко ли време трябваше да изтече, докато мъчителните чувства позаглъхнат, беше неизвестно.

Бавно прекоси фоайето на хотела и излезе навън, където въздухът бе започнал да се сгъстява от следобедната горещина.

След нея като сянка се лепна мъжът, когото бе забелязала на летището.

 

 

Дрейк реши, че е приключил с лигавенето. Вече няма да прави никакви мили очи. Беше толкова бесен, че се покачи върху покрива на колата си, без да му пука дали ще одраска лъскавата червена боя. Почти не се замисли за изключително скъпия си костюм, когато се изкатери непохватно върху оградата на имението на Ив.

Тя го смята за глупак, мислеше си мрачно, докато дереше длани по камъните. Но не е глупак. Беше се оказал достатъчно хитър на излизане от къщата да заобиколи и да изключи захранването на алармената инсталация.

Умее да изпреварва бъдещето — точно така, да предвижда нещата. В свой интерес. Катарамата на панталона му изтрака по камъка, когато запълзя по корем върху оградата. Не може да кара проклетата си секретарка да го отпраща като някакъв просяк. Ще я принуди да го изслуша и ще види, че говори сериозно.

Приземи се с пъшкане, левият му глезен се огъна и той залитна в един лавров храст. Тръните одраха опакото на ръката му, докато се мъчеше да се изправи на колене.

Беше плувнал в пот и дишаше тежко. Няма да й позволи да го отреже. Само това се въртеше в главата му, надигна се и закуцука към игрището за голф. Ще й даде да се разбере, като й отмъсти.

 

 

Човекът, който следеше Джулия, забеляза поршето. Взе да обикаля имението в кръг, когато видя Джулия да влиза през входа. Беше решил да прекара следобеда закован в съседната пресечка на улицата и да не мърда оттам, в случай че тя отново се появи.

Работата беше доста отегчителна, но добре платена. За шест стотачки на ден всеки би бил готов да изтърпи толкова несгоди, като горещината, скуката и дори ходенето по малка нужда в пластмасово шише.

Когато позна поршето, прояви естествено любопитство и спря точно зад него. Беше здраво заключено и чистичко, същинска кукличка, с изключение на няколкото прашни петна по покрива. Ухили се, подскочи и надникна над оградата.

Точно в това време зърна Дрейк да куцука между игрището за голф и тенискортовете.

Поколеба се само за миг и реши да се изкатери по оградата. Умният човек не пропуска такава златна възможност. При всички случаи вътре ще открие повече, отколкото навън. А колкото повече открие, толкова повече ще му платят.

 

 

Джулия мина през входа точно в момента, когато мерцедесът на Глория се стрелна навън. Без да я удостои с поглед, Глория натисна газта и гумите изскърцаха по асфалта.

— Едва не отнесе бронята — извика Джо. Поклати глава и се усмихна на Джулия от прозорчето. — Тая госпожа кара по-некадърно и от моя пубер.

— Имаше разстроен вид.

— Още като дойде си беше такава.

— Дълго ли стоя?

— Не. — Измъкна един черешов бонбон от ролката, предложи го на Джулия и когато тя отказа, го пъхна в устата си. Около петнадесетина минути. Цяла сутрин някой непрекъснато идва и си отива. Щях да натрупам камара пари, ако им вземах такса.

Понеже знаеше, че трябва да се усмихне, Джулия реши да му угоди.

— Сега има ли някой при Ив?

— Май не.

— Благодаря ти, Джо.

— Няма защо. Всичко добро.

Джулия подкара бавно, двоумеше се дали да свърне към къщата или да продължи. Остави се на интуицията си и пое по пътя към вилата. Призна си, че не е съвсем готова. Трябваше й още малко време, още глътка въздух.

Щом слезе от колата, тръгна към градината и се потопи в нея. Зад гърба й се дръпна перде, после пак се върна на мястото си.

Беше истински лукс, макар и дребен, да седи на каменната пейка и да не мисли за нищо. Притворила очи, тя жадно поглъщаше всички звуци и ухания в градината. Тихото жужене на пчелите, пърхането на птиците в буйния листак. Олеандър, жасмин, люляк — божествен аромат, примесен с по-наситения и тръпчив мирис на мокра пръст.

Винаги бе обичала цветята. В годините, когато живееше в Манхатън, всяка пролет засаждаше мушкато на прозоречния перваз. Може би бе наследила тази любов, тази потребност от Ив. Но сега не искаше да мисли за това.

Минутите минаваха и тя се поуспокои. Докато умът й блуждаеше, започна да върти брошката, която си беше сложила на сакото сутринта. Брошката от майка й. Единствената майка, която познаваше, я бе напуснала. И това ако е справедливост? И двамата й родители бяха посветили живота си на справедливостта. И на нея.

Толкова много неща си спомняше — как я откараха на училище първия ден, как я гушкаха и утешаваха. Приказките, които й разправяха преди лягане. Онази Коледа, когато й подариха лъскаво велосипедче на две колела с бяла пластмасова кошница отпред. Мъката и объркването, когато разводът раздели хората, които най-много обичаше и на които най-много разчиташе. Как се обединиха, за да я подкрепят през бременността. Колко се гордееха с Брандън; как й помагаха да завърши образованието си. Колко жестоко я болеше, и преди, и сега, като знаеше, че е загубила и двамата.

Ала нищо не можеше да замъгли спомените или чувствата й. Сигурно от това се е страхувала най-много. Опасявала се е, че ако знае обстоятелствата около раждането си, връзката с хората, които я бяха отгледали, щеше някак си да изтънее.

Това нямаше да се случи. Възвърнала донякъде увереността си, тя се изправи. Каквото и да й казват, каквото и да стане между нея и Ив, нищо не е в състояние да отслаби спойката й с тях.

Тя ще си остане Джулия Съмърс.

А сега трябваше да приеме другата част от наследството си.

Отправи се обратно към вилата. Ив може да дойде там, за да не ги безпокоят. Спря пред вратата и потърси ключовете. Кога най-после ще се научи да не ги пуска така небрежно в бездънната си като торба чанта? Напипа ги и си отдъхна с облекчение. В главата й се оформяше неясен план, докато отключваше вратата.

Първо ще си пийне чаша бяло вино, ще маринова малко пиле за вечеря и тогава ще се обади на Ив. Няма предварително да обмисля разговора, ще го остави да протече естествено. След това ще се обади на Пол. Ще му разкаже всичко. Знаеше, че той ще й помогне да се ориентира.

Може да заминат някъде с Брандън през уикенда, просто да си починат и да бъдат заедно. Току-виж, се окаже полезно да отдалечи Ив на известно разстояние от себе си. Пусна чантата и куфарчето си на един стол и тръгна към кухнята.

И тогава я видя.

Зяпна, без да мърда. Не можеше дори да извика. Как да вика, като дъхът й бе секнал. Смътно й хрумна, че се разиграва някакъв театър. Завесата ще падне всеки миг, Ив ще се усмихне с нейната ослепителна усмивка и ще се поклони.

Но тя нито се усмихваше, нито се изправяше. Лежеше просната на пода, неестествено изкривила великолепното си тяло на една страна. Пребледнялото й лице бе подпряно върху изпънатата ръка, сякаш бе решила да подремне. Но очите й бяха отворени. Изцъклени и немигащи, с угаснал, безжизнен поглед.

От дълбоката рана на тила й се процеждаше кръв и капеше върху красивото килимче пред ниската камина.

— Ив! — Джулия политна към нея, строполи се на колене и улови изстиналата й ръка. — Ив, не! — Обезумяла, се опита да я вдигне, да изправи отпуснатото тяло. Блузата й се напои с кръв и се размаза по сакото й.

Тогава се разпищя.

Втурна се бясно към телефона и се спъна. Олюляваше се от ужас, но се наведе и вдигна от пода месинговата маша, която се въргаляше там. По нея лъщеше незасъхнала кръв. С вик на отвращение я захвърли. Пръстите й така силно трепереха, че докато успее да набере 911, вече хлипаше неудържимо.

— Нужна ми е помощ! — При тези думи стомахът й се качи в гърлото. Сподави пристъпа на гадене. — Моля ви, мисля, че е мъртва! Трябва да ми помогнете. — Дишайки на пресекулки, тя изслуша наставленията на диспечера, изречени с успокояващ тон. — Само елате! По-бързо! — Съобщи набързо адреса и окачи слушалката. Без да се замисли, отново завъртя шайбата. — Пол! Имам нужда от теб…

Не можа да каже нищо повече. Щом гласът му прозвуча в слушалката, тя я пусна и изпълзя при Ив. За да улови ръката й.

 

 

Когато пристигна, Пол завари на входа униформени полицаи. Но вече знаеше за случилото се. Като не успя да се свърже с Джулия по радиотелефона в колата, препускайки бясно към Малибу, накрая попадна на някаква истерична прислужница в къщата.

Ив беше мъртва.

Помисли си, че е станала грешка, че е някаква отвратителна шега. Но интуицията му подсказваше друго. По време на цялото дълго и изпълнено с чувство на безсилие пътуване се мъчеше да потисне тъпата болка под лъжичката и паренето в пресъхналото си гърло. В мига, в който спря пред входа, разбра, че положението е безнадеждно.

— Съжалявам, сър. — Полицаят се приближи до прозореца на колата му. — Никого не пускаме вътре.

— Аз съм Пол Уинтроп — каза безизразно. — Доведеният син на Ив Бенедикт.

Полицаят кимна и измъкна портативна радиостанция от колана си. След кратък разговор направи знак към вратата.

— Моля ви, карайте направо към вилата. — Пъхна се на мястото до шофьора. — Ще трябва да ви придружа.

Пол не отговори, само подкара по алеята, по която бе минавал безброй пъти. Забеляза още униформени полицаи, които обикаляха бавно из имението, наредени като разузнавателен отряд. Какво ли търсят, почуди се той? И кого ли?

Още коли и полицаи бяха струпани около вилата. Въздухът пращеше от граченето по радиостанциите. Ехтеше от плач. Травърс се беше свила на тревата и хлипаше в престилката си, вдигната към лицето. А Нина бе обвила ръце около икономката, лицето й беше мокро от сълзи и окаменяло от ужас.

Пол слезе от колата и пристъпи към къщата, когато полицаят го спря.

— Съжалявам, господин Уинтроп, но не можете да влезете.

— Искам да я видя.

— Само служебни лица се допускат на местопрестъплението.

Знаеше установения ред, по дяволите, знаеше го не по-зле от тоя сополанко, дето още не му е поникнала брада като хората. Извърна се и прикова смразяващ поглед в младия полицай.

— Искам да я видя.

— Ама, аз, ъъъ, ще проверя, но ще трябва да почакате, докато следователят разреши.

Пол извади пура. Изпитваше нужда да заличи горчилката от мъка и чувството на загуба в устата си.

— Кой е шефът тук?

— Лейтенант Нидълмайър.

— Къде е той?

— Някъде отзад. Ей! — извика полицайчето, когато Пол се упъти натам. — Той провежда разследване.

— Няма да ме изгони.

Бяха на терасата, насядали около веселата масичка, заобиколени от цветя. Пол хвърли бегъл поглед към Нидълмайър и го спря на Джулия. Лед. Лицето й беше толкова чисто, бледо и студено. Стискаше една чаша с двете си ръце, пръстите й така се бяха очертали върху нея, сякаш бяха залепени.

Имаше и кръв. По полата й, по сакото. Мъката му се взриви от ужас.

— Джулия?

Нервите й бяха опънати до скъсване и като чу името си, цялата подскочи. Чашата изхвръкна от ръцете й и се разби на плочките. За миг се олюля, беше й причерняло. Сетне се спусна към него.

— Пол, о, Господи, Пол! — Щом я прегърна, тя отново се разтрепери. — Ив! — успя да каже само. И пак повтори: — Ив…

— Наранена ли си? — Искаше да я дръпне, за да се увери, но не можеше да отхлаби прегръдката си. — Отговори ми дали си наранена.

Тя поклати глава, дишайки тежко. Самообладание. Трябва да възвърне поне частица от самообладанието си, иначе никога няма да се съвземе.

— Беше вътре, когато се прибрах. Във вилата, на пода. Намерих я на пода. Пол, съжалявам! Толкова съжалявам.

Пол погледна над рамото й. Нидълмайър не се бе помръднал. Седеше тихо и наблюдаваше сцената.

— Налага ли се да правиш това сега? — попита Пол.

— Сега е най-добре.

Познаваха се отдавна, повече от осем години, и се бяха сприятелили покрай писателските проучвания на Пол.

Франк Нидълмайър никога не бе искал да бъде друго, освен ченге. А винаги бе имал вид на абитуриент, който бие на очи сред другите. На Пол му бе известно, че гони четиридесетте, но по детското му лице нямаше никакви признаци на стареене. В професионално отношение бе станал свидетел на почти всички възможни падения на човешкия род. В личен аспект бе преживял два несполучливи брака и оцелял след тях без нито една бръчка, без нито един бял косъм, с твърдата увереност, че правдата може да възтържествува, ако постоянно се бориш със злото.

И понеже се познаваха, на Франк му бе известно колко привързан бе Пол към Ив Бенедикт.

— Тя беше страхотна жена, Пол. Съжалявам.

— Да. — Още не беше готов за съчувствие. — Трябва да я видя.

Франк кимна.

— Ще го уредя. — И въздъхна тихо. Явно жената, за която Пол му бе говорил последния път, когато бяха обърнали няколко питиета заедно, беше Джулия Съмърс. Как я беше описал? Франк разрови паметта си и пред очите му изникна Пол, надигнал ухилен бутилчицата с бира.

„Своенравна е, обича да се налага. Сигурно се дължи на факта, че трябва сама да отглежда детето си. Има страхотен смях, но не се смее достатъчно. Адски ме дразни! Мисля, че съм луд по нея.“

„Да, да. — Замаян от пиенето, Франк му се бе ухилил в отговор. — Но кажи нещичко за тялото й. Започни от краката.“

„Фантастични! Направо невероятни.“

Франк вече бе забелязал, че Пол е прав за краката. Но в момента, изглежда, краката на Джулия Съмърс нямаше да я държат още дълго.

— Бихте ли седнали, госпожице Съмърс? Ако не възразявате, Пол може да остане, докато разговаряме.

— Не, аз… Моля те! — Тя се вкопчи в ръката на Пол.

— Никъде няма да ходя — рече той и седна до нея.

— Добре, да започнем сега от самото начало. Искате ли още вода?

Джулия поклати глава. Най-много от всичко на света искаше по-скоро да свършат.

— В колко часа се прибрахте вкъщи?

— Не знам. — Тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Джо. Джо на входа може би си спомня. Тази сутрин имах уговорена среща с Глория Дюбари. После обикалях с колата насам-натам…

— Ти ми се обади по телефона към обяд — подсказа й Пол.

— От хотел „Бевърли Хилс“.

— Да, обадих ти се, след това продължих да обикалям.

— Често ли го правите? — попита Франк.

— Бях угрижена.

Франк забеляза погледите, които си размениха с Пол, и зачака.

— Прибрах се точно когато Глория си тръгваше, и…

— Госпожа Дюбари е била тук? — прекъсна я Франк.

— Да, предполагам, че е идвала… да види Ив. Тя тъкмо излизаше, когато аз минавах през вратата. Разменихме няколко приказки с Джо, после паркирах колата пред къщи. Още не ми се влизаше вътре. Аз… — Отпусна ръце в скута си и ги стисна. Без да продума, Пол ги покри със своите. — Отидох в градината и седнах на една пейка. Не знам колко време съм била там. След това си тръгнах към къщи.

— Откъде влязохте?

— Отпред. Отключих входната врата. — Гласът й пресекна и тя похлупи устата си с ръка. — Смятах да си налея малко вино, да мариновам пиле за вечеря… И тогава я видях.

— Продължавайте.

— Лежеше просната на килимчето. А кръвта… Мисля, че отидох до нея и се помъчих да я свестя. Но тя…

— Позвънили сте на 911 в един и двадесет и два.

Джулия потръпна и се успокои.

— Обадих се на 911, след това на Пол.

— После какво направихте?

Отмести поглед от него и го зарея отвъд къщата. Над цветята пърхаха пеперуди.

— Седях с нея, докато дойдоха.

— Госпожице Съмърс, знаете ли защо госпожица Бенедикт е била във вилата?

— Чакала ме е. Ние работехме върху книгата.

— Значи вие сте нейната биографка? — погледна я Франк и кимна. — Докато работехте заедно, госпожица Бенедикт намеквала ли ви е, че някой й има зъб?

— Много хора се чувстваха засегнати заради книгата. Ив знаеше куп неща. — Втренчи се в ръцете си, после в очите му. — Разполагам със записи, лейтенант, на разговорите си с Ив.

— Ще ви бъда благодарен, ако ми ги предоставите.

— Те са вътре. — Пръстите й конвулсивно се вкопчиха в Пол. — Има и друго!

Разказа му за посланията, за разбиването на вилата, за кражбата, за самолета. Докато говореше, Франк си водеше кратки бележки и не сваляше поглед от лицето й. Тази жена, помисли си той, всеки момент може да рухне, но се е заинатила да не го допусне.

— Защо не съобщихте за взлома?

— Ив искаше сама да оправи положението. По-късно ми каза, че е бил Дрейк — племенникът й Дрейк Морисън, и че е приключила с него.

Франк надраска инициалите „Д.М.“ и ги огради в кръг.

— Ще ми трябват бележките.

— Те са при касетите — в сейфа.

Веждите му леко се свиха в знак на интерес.

— Давам си сметка, че ви е адски тежко, госпожице Съмърс, а аз не мога да сторя кой знае какво, за да ви помогна. — Забеляза с крайчеца на окото си как един полицай се приближи до кухненската врата и му даде знак. — Но след като се поуспокоите, ще трябва да дойдете при мен и официално да дадете показания. Бих искал да взема и отпечатъците ви.

— Господи, Франк!

Детективът стрелна с поглед Пол.

— Такъв е редът. Трябва да съпоставим отпечатъците, оставени на местопрестъплението. Съвсем явно е, че ще открием вашите там, госпожице Съмърс. Ще бъде от полза да ги отделим.

— Няма нищо. Ще направя всичко, каквото е нужно. Трябва да знаете, че… — Джулия отчаяно се стараеше дъхът й да не секва. — За мен тя беше нещо повече от литературна тема. Много повече, лейтенант! Ив Бенедикт беше моя майка.

 

 

Каква гадна бъркотия.

Франк нямаше предвид картината на местопрестъплението. Беше присъствал на безброй подобни сцени, за да бъде потресен от пораженията след насилствена смърт. Ненавиждаше убийствата, за него това бе най-презреният и страшен грях. Но той беше ченге отначало докрай, тъй че не беше негова работа да философства. А да улови здраво хлъзгавото въже на справедливостта.

Сега мислеше за своя приятел, докато наблюдаваше как Пол стоеше над покритото тяло. Как протегна ръка, за да докосне за сетен път мъртвото лице.

Франк бе изгонил всички от стаята и съдебните експерти не бяха особено доволни. Тепърва трябваше да се заемат с вземането на отпечатъци. Понякога правилата можеха да бъдат нарушавани. Пол имаше право да остане няколко минути насаме с жената, която бе обичал в продължение на двадесет и пет години.

От горе, където бе изпратил Джулия с една полицайка, се чуваха стъпки. Трябваше да се преоблече и да събере най-необходимите вещи за себе си и за детето. За известно време никой нямаше да влиза в къщата без разрешение.

Ив изглежда все така красива, помисли си Пол. Този факт сякаш му подейства успокояващо. Който го е извършил, не е успял да й отнеме красотата.

Беше прекалено бледа, естествено. И твърде неподвижна. Притвори очи и се помъчи да потисне поредния болезнен пристъп на мъка. Тя не би желала това. Стори му се, че чува смеха й и усеща как го потупва по бузата.

— Скъпи — би казала, — животът ми беше по-наситен, отколкото се полага, тъй че недей да плачеш за мен. Сега се надявам — по дяволите, настоявам почитателите ми да се облеят в сълзи и да потънат в скръб. В знак на траур киностудиите трябва да спуснат кепенците за един проклет ден. Но от най-обичните си хора искам да се напият до припадък и да вдигнат щур купон.

Нежно пое ръката й в своята и я поднесе към устните си.

— Сбогом, прелест моя.

Франк сложи ръка на рамото му.

— Хайде да излизаме.

Пол кимна и се извърна. Бог му беше свидетел, че наистина имаше нужда от чист въздух. В мига, в който пристъпи на терасата, дълбоко си пое дъх.

— Как? — беше единственият му въпрос.

— Удар в основата на черепа. Май с машата за камината. Знам, че няма да ти олекне много, но съдебният лекар смята, че смъртта е настъпила мигновено.

— Не, не ми олекна. — Сви юмруци от безсилие и ги пъхна в джобовете си. — Трябва да направя някои приготовления. Кога ще можеш да… Кога ще ми я предадеш?

— Ще те известя. Не мога да ти помогна с нищо повече. И без това ще трябва да разговаряш с мен служебно. — Извади цигара. — Мога да дойда при теб или ти да слезеш в града.

— Трябва да измъкна Джулия по-далече оттук. — Прие предложената от Франк цигара и се наклони към огънчето от кибрита. — Двамата с Брандън ще останат при мен. Ще й е нужно малко време, за да дойде на себе си.

— Ще се опитам да не я безпокоя веднага, Пол, но трябва да ме разбереш. Тя е намерила трупа, тя е отдавна загубената дъщеря на Ив. Знае какво има тук. — Вдигна торбичката с касетите, които бе взел от сейфа, след като Джулия му бе съобщила мястото и шифъра. — Тя е главната ни следа.

— Може и да е главната ви следа, но се държи на една тъничка нишка. Опънете ли я още малко, ще се скъса. За Бога, дай ни два-три дни.

— Ще се опитам. — Издуха дима между зъбите си. — Няма да е лесно. Вече гъмжи от репортери.

— Гадост.

— Точно така. Ще гледам да запазя взаимоотношенията на Джулия с Ив в тайна възможно най-дълго, но все някога ще излязат наяве. И тогава ще я нападнат като бълхи. — Вдигна очи, когато Джулия излезе през вратата. — Отведи я оттук.

 

 

Запъхтян, Дрейк се шмугна през вратата и я заключи. Слава Богу, слава Богу, мислеше си непрекъснато и търкаше лепкавото си от пот лице с разтреперани ръце. Успя да се прибере. Вече е в безопасност.

Трябваше да пийне нещо.

Като щадеше глезена си, закуцука през дневната към бара и напосоки грабна една бутилка. Бързо завъртя тапата и в гърлото му загъргори питие. Потръпна, пое си въздух и пак отпи.

Мъртва! Кралицата е мъртва.

Изкиска се нервно, след което шумно се разхлипа. Как е могло да се случи? Защо се е случило? Ако не се беше измъкнал преди Джулия да се прибере…

Няма значение. Пропъди дори мисълта за това и притисна с ръка замаяната си глава. Важното е, че никой не го видя. Ако запази спокойствие и действа хитро, всичко ще бъде супер. Повече от супер. Едва ли е имала време да промени завещанието си.

Беше богат човек! Истински магнат! Отново надигна бутилката като за наздравица, но мигновено я пусна на пода и се втурна към тоалетната. Хвана се за клозетната чиния и взе да повръща от отвращение и страх.

 

 

Маги Касъл научи новината по най-жестокия начин — един репортер й се обади по телефона и поиска да чуе как се чувства и какво е мнението й.

— Мръсно, гадно копеле! — избълва тя и се наклони напред в бежовия си кожен въртящ се стол. — Знаеш ли, че мога да ти съдера задника, задето ми скрои такъв номер? — изрече тя и тресна слушалката с удоволствие. На главата й висяха куп сценарии за преглеждане, договори за подновяване, телефонни обаждания, тъй че нямаше никакво време за безвкусни шеги.

— Смахнат тъпанар — кротко промърмори и изгледа телефона с неприязън. Червата й изкуркаха и отвлякоха вниманието й. Тя притисна стомаха си с ръка, за да ги успокои. Свири от глад, помисли си. Умираше от глад и с радост би убила някого за тлъста порция ростбиф с ръж. Но щеше да се напъха в тая дрешка номер 44, за която се бе изръсила с цели три хилядарки, пък да става каквото ще, а и раздаването на „Оскарите“ беше след по-малко от седмица.

Нареди три от лъскавите снимки с размер 21/26 като карти за игра и се загледа в знойното лице. Трябваше да реши коя да изпрати за одобрение, задаваше се страхотна роля в новия игрален филм, който се подготвяше.

Точно пасва на Ив, размишляваше. Въздъхна. Ех, ако Ив беше с двадесет и пет години по-млада. Най-гадното беше, че дори Ив Бенедикт не можеше да бъде вечно млада.

Маги почти не отмести поглед, когато вратата се отвори.

— Какво има, Шийла?

— Госпожице Касъл… — Шийла стоеше на прага, стиснала с едната си ръка дръжката, а с другата се подпираше на касата. — Господи, госпожице Касъл!

Треперещият глас накара Маги да вдигне рязко глава. Очилата й за четене се смъкнаха на носа.

— Какво? Какво има?

— Ив Бенедикт… е била убита.

— Глупости! — Обзе я гняв и тя се надигна от стола. — Aко тоя задник се е обадил пак…

— Радиото… — успя да изрече Шийла и затърси хартиена кърпичка в джоба на полата си. — Току-що го съобщиха по радиото.

Вбесена от яд, Маги грабна дистанционното управление и го насочи към телевизора. Превъртя каналите два пъти и накрая попадна на новини.

— Холивуд и целият свят са потресени от смъртта на Ив Бенедикт този следобед. Кинозвездата, прочута от десетки филми, е била намерена мъртва в имението си, след като по всяка вероятност е станала жертва на убийство.

С очи, приковани в екрана, Маги бавно се отпусна на стола.

— Ив… — прошепна. — О, Господи, Ив!

 

 

Затворен в кабинета си на километри разстояние, Майкъл Делрикио се беше втренчил в телевизора и тъпо зяпаше бързо сменящите се картини. Ив на двадесет — сияйна, ослепителна. На тридесет — знойна, зашеметяваща.

Не помръдваше. Не продумваше.

Няма я. Свършено е с нея, погубена е. А можеше да й даде всичко. Дори живот. Ако го беше обичала достатъчно, ако беше вярвала в него, ако се беше осланяла на него, можеше да го предотврати. А вместо това, тя го презря, отритна, намрази. И беше мъртва. Но дори в смъртта си бе способна да го съсипе.

 

 

Глория лежеше в тъмната си спалня, покрила подпухналите си очи със студена маска от гел. Валиумът не й помагаше. Нищо нямаше да може да й помогне. Ни хапчета, ни козметични хитрости, ни молитви щяха да оправят положението.

Ив беше най-добрата й приятелка. Дразнеше се, че не е в състояние да изличи общите им спомени, да пренебрегне женската им близост, която й беше толкова скъпа.

Вярно е, че бе засегната, сърдита и уплашена. Но нито за миг не бе пожелавала смъртта на Ив. Не бе искала всичко да свърши така.

Но Ив беше мъртва. Нямаше я. Под успокояващата маска рукнаха сълзи. Глория се питаше какво щеше да стане с нея сега.

 

 

В библиотеката си, заобиколен от книгите, които бе обичал и събирал почти цял живот, Виктор гледаше втренчено запечатана бутилка с „Ирландска мъгла“. Уискито, мислеше си той, каквото го правят ирландците, е най-доброто средство за напиване.

Копнееше да се напие, да се натряска до такъв предел, че да притъпи способността си да разсъждава, да чувства и да диша. Колко ли време може да издържи така, питаше се? Една нощ, седмица, година? Дали ще успее да се запази в това състояние достатъчно дълго, та като изтрезнее, болката вече да е отминала?

Нито уискито, нито времето ще му стигнат за това. Ако е прокълнат да живее още десетина години, до сетния си дъх не ще се отърве от мъката.

Ив! Само Ив може да излекува болката му. А той никога повече няма да я държи в обятията си, няма да усеща сладостта й, няма да се смеят заедно или да седят тихичко в градината и просто да усеща присъствието й.

Не биваше да се случва така. Дълбоко в себе си знаеше, че всичко можеше да бъде иначе. Като в слаб сценарий, написан нескопосано, краят можеше да бъде променен.

Тя го бе напуснала завинаги и този път беше невъзможно да се сдобрят с цената на компромиси и обещания. Оставаха единствено спомените да съживяват пустите му дни и нощи.

Той взе бутилката и я хвърли в стената. Тя с трясък се разби. Острата миризма на уиски го задави, той закри лицето си с ръце и прокле Ив от дън-душа.

 

 

Антъни Кинкейд злорадстваше. Направо ликуваше. Смееше се с пълно гърло. Лакомо се тъпчеше с намазани с гъши пастет солени бисквити и не откъсваше поглед от телевизора. Щом някой канал превключеше на редовната си програма, той го сменяше и започваше да търси нова информационна емисия, за да чуе повторението на събитието.

Мръсницата беше мъртва и нищо не можеше да му достави по-голяма радост. Сега беше само въпрос на време, преди да си уреди сметките с тази Съмърс и да си вземе касетите, с които Ив го бе заплашвала.

Репутацията, парите, свободата му най-сетне бяха в безопасност. Ив бе получила каквото заслужаваше.

Дано само се е мъчила по-дълго.

 

 

Лайл не знаеше какво, по дяволите, да мисли. Беше твърде уплашен, за да му пука. Предполагаше, че Делрикио е пречукал Ив, а той бе свързан с него. Е, само си беше отварял ушите, ама такива като Делрикио никога не падат по гръб. Все гледат да натопят някой друг.

Може да избяга, ама беше адски сигурен, че ще го пипнат. Едва ли ченгетата ще се хванат на въдицата и ще повярват на алибито, че цял следобед е спал, след като е изпафкал тлъста цигарка с марихуана.

По дяволите, защо й трябваше на тая брантия да пуква и да му изпортва работата? Ако бе почакала няколко седмици, той отдавна щеше да се е изпарил с натъпкани джобове и шапка на тояжка. Ама че късмет! Такъв кофти късмет.

Седеше гол на леглото и клатеше една бира между коленете си. Ще се наложи да си изфабрикува по-солидно алиби. Смучеше бира, напъваше си мозъка, накрая се ухили. Нали бе успял да изкрънка пет хилядарки от Делрикио. Щом не е способен да си купи алиби с две-три от тях и със своя прочут, неуморен юнак, значи тогава няма за какво да живее.

 

 

Травърс беше безутешна. Нина се мъчеше да я успокои, но икономката отказваше да яде, да си легне, да вземе приспивателно. Седеше на терасата и гледаше към градината.

Дори не искаше да влезе вътре, въпреки молбите и настояванията на Нина.

Полицията бе претърсила цялата къща, надничаха в чекмеджетата, ровиха с мръсните си лапи из личните вещи на Ив. Всичко беше осквернено.

Нина я наблюдаваше с подпухналите си зачервени очи. Какво си въобразява, че само на нея й е мъчно ли? Да не мисли, че само тя се чувства зле, че е уплашена и разлюляна?

Нина рязко се извърна от вратите към терасата. Господи, как иска да си поговори с някого, да се сгуши в нечия прегръдка. Може да вдигне слушалката и да набере един от многото телефонни номера, но всичките й познати ще я разпитват за Ив. В края на краищата, животът на Нина Соломон беше започнал в деня, в който Ив Бенедикт я бе взела при себе си.

А сега Ив си бе отишла и тя си нямаше никого. И нищо. Как е възможно един човек да има такова огромно влияние върху друг? Не е редно. И не е честно.

Приближи се до бара и си наля голяма доза бърбън. Намръщи се, като го опита. От години не беше пила нищо по-силно от бяло вино.

Но вкусът му не й навяваше лоши спомени. Напротив, успокояваше я и й вдъхваше сили. Пак отпи. Ще трябва да впрегне всичките си сили, за да издържи следващите няколко седмици. Или останалата част от живота си.

Тази нощ. Първо ще съсредоточи усилията си върху тази нощ.

Как ще спи тук, в тази голяма къща, при мисълта, че спалнята на Ив е в дъното на коридора?

Ще иде на хотел. Не, няма да е редно. Ще остане, все някак ще изкара нощта. После ще мисли за следващата. И за по-следващата.

 

 

Когато Джулия се отърси от въздействието на приспивателното, минаваше полунощ. Не беше изгубила досег с действителността. Нито веднъж не си помисли, че всичко е било просто ужасен кошмар.

В момента, в който дойде на себе си, веднага се сети къде е и какво се е случило.

Беше в леглото на Пол. Ив беше мъртва.

Прониза я болка и тя се обърна, за да го докосне, да се притисне към топлото му и живо тяло. Но мястото до нея беше празно.

Надигна се от леглото и стана, макар че залиташе и главата й се маеше.

Спомни си, че по нейно настояване бяха отишли с колата да вземат Брандън. Нямаше да се помири, ако научи новината от телевизията. Въпреки това, не му каза всичко, а само, че е станала злополука — доста жалък евфемизъм за убийство — и че Ив е загинала.

Той се разплака — естествен изблик на чувства към една жена, която се бе държала мило с него. Джулия се питаше как и кога ще намери начин да му съобщи, че тази жена е негова баба.

Но това можеше да почака. Брандън спеше в пълна безопасност. Може би малко тъжен, но невредим. За разлика от Пол.

Откри го на терасата, загледан в морето, което връхлиташе върху черния пясък с яростните си вълни. За миг си помисли, че сърцето й ще се пръсне. Силуетът му се открояваше на лунната светлина, ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на джинсите, които сигурно бе обул, когато я е оставил сама в леглото.

Не беше необходимо да вижда лицето му, нито очите, нито да чува гласа му. С цялото си същество усети мъката му.

Не знаеше как би му помогнала повече, като се приближи, или като остане настрана, затова не помръдна от мястото си.

Той забеляза присъствието й. В мига, в който прекрачи прага, долови излъчването й. И скръбта й. През по-голямата част от нощта правеше онова, което се искаше от него, но съвсем механично. Позвъни на хората, на които трябваше, отклони обажданията на други. Изяде супата, която тя бе пожелала да стопли, насили я да глътне приспивателните, които щяха да й помогнат да заспи.

А сега дори нямаше сили да легне.

— Когато бях на петнадесет, точно преди шестнадесетия ми рожден ден — започна той, като не откъсваше поглед от тъмната вода, устремила се към пясъка. — Ив ме научи да шофирам. Бях дошъл тук на гости и един ден тя просто посочи колата си, страхотен мерцедес и каза: „Качвай се, момче. Дай да те науча първо да караш както трябва.“

Извади пура от джоба си. Огънчето от кибрита очерта измъченото му лице, после пак го обгърна тъмнина.

— Бях уплашен и същевременно толкова развълнуван, че краката ми играеха върху педалите. Един час карах из Бевърли Хилс, цялата кола се тресеше, придърпваше, блъскаше се в бордюрите. А тя само отмяташе глава назад и се смееше.

Димът смъдеше в гърлото му. Хвърли пурата през парапета и се облегна върху него.

— Господи, толкова я обичах!

— Знам. — Тя се приближи до него и обви ръце около него.

Стояха мълчаливо прегърнати и мислеха за Ив.