Нора Робъртс
Искрени лъжи (21)

Двадесета глава

Загърната в халата си, Джулия посръбваше бренди. Тялото й бе премаляло от изтощение и секс. Питаше се дали така се чувства човек, изхвърлен на сушата, след неистова борба с бурното море. Беше омаломощена, опиянена от възторг, замаяна, защото бе преживяла стихията и тайнствената красота на нещо толкова първично и вечно.

Щом пулсът й се успокои и съзнанието й се избистри, в главата й проехтя думата, казана от Пол, преди да я повлече в това развълнувано море.

И тя беше „убийство“.

Макар да седяха толкова близо един до друг на канапето, отпуснати и мълчаливи, тя разбираше, че равновесието помежду им лесно може да бъде нарушено. Независимо от пламенното им сливане, тъкмо в тишината след това, докато страстите се уталожваха, те имаха най-голяма нужда от съприкосновение. И не просто да сплетат ръце, а да усетят онова дребно, но жизненоважно нещо — взаимното доверие.

— Та ти разправяше… — започна тя и с това предизвика усмивката му.

— Знаеш ли, Джули, някои могат да те нарекат изключително целенасочена. Ала други биха те сметнали просто на досадница.

— Аз съм целенасочена досадница. — Сложи ръка върху коляното му. — Пол, трябва да го чуя от теб. Ако Ив има някакви възражения срещу споделеното с мен тази вечер, край. Спирам дотук. Обещавам.

— Почтена си — промълви. — Нали Ив спомена, че тъкмо затова те уважава?

Докосна косата й. Няколко секунди седяха така, преди той тихичко да продължи.

Потресена, Джулия стана да си налее още бренди. Мълча през цялото време, докато Пол разказваше за това как е починал съперникът на Дамиен и за подозрението на Ив, че е било убийство, поръчано от Делрикио.

— Никога повече не отворихме дума по въпроса — завърши Пол. — Ив не желаеше. Приест спечели титлата и се оттегли. Разводът им предизвика известно раздвижване, но после всичко утихна. След време взех да разбирам защо постъпи така. Нищо не можеше да се докаже. Делрикио щеше да я убие, ако се беше опитала да го предаде на полицията.

Преди да проговори, тя отпи и остави живителната сила на алкохола да укрепи гласа й.

— Затова и беше против биографията й? Страхуваше се, че Ив ще разкрие тази история и ще изложи живота си на опасност.

Пол вдигна поглед към нея.

— Знам, че ще го направи. Когато му дойде времето, на подходящо място и по подобаващ начин. Едва ли е забравила или пък простила. Ако Делрикио сметне, че ти е казала и ти смяташ да го публикуваш, и нейният живот, и твоят няма да струват пукната пара.

Без да откъсва очи от него, тя седна на канапето. Трябваше да бъде много внимателна. От толкова години живееше сама, вземаше решения без чужда помощ и следваше собствените си принципи, затова сега й бе трудно да се оправдава.

— Пол, ако смяташе, ама наистина смяташе, че с отиването си в полицията ще постъпиш справедливо, щеше ли да го направиш?

— Не е там работата…

— Може би е късно да изясняваме тези неща. Всичко опира до вътрешното чувство и емоционалните подбуди и до онази безкрайно разтеглива граница между добро и зло. Ив вярва в своето начинание с книгата. Аз също.

Той грабна една пура и ожесточено драсна клечка кибрит.

— Да излагаш живота си на показ заради някого, който е мъртъв от петнадесет години, изглежда безсмислено.

Изучаваше лицето му, забулено в сянка от абажура на лампата и от дима.

— Ако вярвах, че ти наистина мислиш така, нямаше да съм тук с теб. Не — каза тя, преди той да успее да се обади. — Нашата връзка не е само плътска. Аз те разбирам, и то, струва ми се, от самото начало. Затова се страхувах да не се случи нещо. Веднъж вече позволих на чувствата да направляват постъпките ми. Сгреших, но тъй като в резултат на това се появи Брандън, не съжалявам. Сега е… — Покри ръката му със своята и бавно сплете пръсти с неговите. — Доста по-различно. И по-важно, и по-сериозно. Аз те обичам, Пол, и това означава, че трябва да се осланям на своя усет и да се вслушвам в съвестта си не само по отношение на теб, а въобще.

Той се втренчи в горящия край на пурата си, по-смирен след думите й, отколкото си бе представял за възможно.

— Не ми оставяш никаква вратичка за измъкване.

— Нито пък на себе си. Ако те моля да ми се довериш, то означава, че и аз трябва да ти отвърна със същото. — Вдигна поглед от сключените им ръце, за да срещне очите му. — Не ме попита за бащата на Брандън.

— Не. — Той въздъхна. Отсега нататък ще трябва да се прости с възраженията си. Изглеждаше допустимо, но малко вероятно, да извади по-голям късмет с Ив. Фактът, че Джулия се наемаше да говори за бащата на Брандън, доказваше, че бе постъпила точно така, както се бе надявал. Toй се усмихна насреща й. — Бях достатъчно дързък да мисля, че непременно ще го направиш.

Тихият й, предразполагащ смях го накара да се отпусне.

— Аз пък съм достатъчно дръзка да не обеля дума, ако ме беше попитал.

— Да, и това знам.

— Вече не е толкова важно, както някога, да пазя всичко в тайна. Предполагам, че се е превърнало в навик. Мислех, а и сега съм на същото мнение, че най-добре за Брандън е този въпрос да не се обсъжда. Ако ме попита, а някой ден той непременно ще го стори, ще му кажа истината. Обичах баща му така, както може да обича само едно седемнадесетгодишно момиче — идеалистично, безразсъдно и романтично. Той беше женен и за съжаление аз позволих на чувствата си да притъпят сериозността на този факт. По времето, когато започна връзката ни, те бяха разделени с жена си — или поне така твърдеше. Аз пък охотно му повярвах и си въобразих, че ще се ожени за мен и ще ме въздигне до небесата.

— Бил е по-възрастен.

— С четиринадесет години.

— Някой е трябвало да му върже члена на възел.

В първия момент тя го зяпна, но грубостта на забележката, изречена с равен глас и изискано произношение, я накара да избухне в смях.

— О, как би се харесал на баща ми! Убедена съм, че щеше да каже същото, ако знаеше. — Целуна го пламенно и пак се отпусна на мястото си, а той продължи да се взира гневно в сенките.

— Знам, че той носи по-голямата отговорност, но едно седемнадесетгодишно момиче може да бъде много убедително.

Тихо и изчерпателно му заразправя за Линкълн, за вихрения напор от чувства, въвлекли я в тази любовна авантюра, за страха от последвалата бременност, за огорчението от измяната му.

— Съмнявам се, че ако ми се удаде възможност, бих променила нещо. Ако трябваше да избирам, пак щях да премълча случилото се пред родителите ми, за да не наранявам излишно баща си. Той гледаше на Линкълн като на свой син. Определено не бих се отказала и от непохватното боричкане въpxy онзи диван, защото иначе Брандън нямаше да се появи. — Когато се усмихна, лицето й излъчваше спокойствие и нервност. — На него дължа най-щастливите десет години от живота си.

Пол се опитваше да я разбере, но не можеше да превъзмогне яростта, надигнала се в душата му. Та тя е била дете и въпреки това е понесла своята отговорност с по-голяма сериозност и достойнство от мъж почти два пъти по-възрастен от нея.

— Не поддържа ли връзка с теб или с Брандън?

— Не, и се радвам, че е така. Брандън е само мой.

— Жалко — кротко изрече той. — Бих изпитал неимоверно удовлетворение да го убия!

— Милият ми герой — отвърна тя и го обви с ръце. — Не си струва, Пол. Всичко е минало. Мисля, че вече нищо не ми липсва.

Той взе лицето й в шепите си и прокара пръсти по брадичката й.

— Хайде да се уверим, че е така — прошепна и я целуна.