Нора Робъртс
Искрени лъжи (29)

Двадесет и осма глава

Имаше чувството, че се е озовала в лабиринта на зловещ развлекателен парк. Всеки път, когато си мислеше, че е намерила изход, след поредния ъгъл отново се блъскаше в гола, черна стена.

Джулия гледаше втренчено в голямото огледало на стаята за разпити. Отразяваше я в черния й траурен костюм, седнала до единствената маса на неудобен, дървен стол. Лицето й беше мъртвешки бледо на фона на стегнатата ленена материя. Виждаше дима, който смъдеше в ноздрите й, да се стеле към тавана като лека синя мъгла. Трите чаши от кафе, чието съдържание беше толкова тръпчиво на мирис, колкото и на вкус. И двамата мъже по ризи със значки, закачени над джобовете.

Размърда пръсти, опря върховете им, сплете ги. Отражението направи същото.

Коя е тя, питаше се? На кого биха повярвали?

Знаеше, че от обратната страна на стъклото има други лица, които се взират в нея. И през нея.

Бяха й дали чаша вода, но тя сякаш не можеше да преглъща. В стаята нарочно беше прекалено горещо, само с няколко градуса, колкото да бъде неприятно. Под тъмния костюм кожата й лепнеше. Надушваше собствения си страх. Понякога гласът й потреперваше, но тя сподавяше шупналата в гърлото истерия и продължаваше да говори с равен тон.

Бяха толкова търпеливи, толкова упорити с техните въпроси. И вежливи, изключително вежливи.

„Госпожице Съмърс, вие сте заплашвали да убиете госпожица Бенедикт, нали?“

„Знаехте ли, че е променила във ваша полза завещанието си, госпожице Съмърс?“

„Госпожице Съмърс, нали госпожица Бенедикт е дошла да ви види в деня на убийството? Карахте ли се пак? Избухнахте ли?“

Независимо колко пъти им отговаряше, те извъртаха въпросите така, че трябваше да го прави отново.

Беше изгубила представа за времето. Може да е стояла в тази тясна стая без прозорци един час, а може и цял ден. На моменти се улавяше, че мисълта й блуждае — просто се отнасяше нанякъде.

Искаше да бъде сигурна, че Брандън няма да остане без вечеря. Трябваше да му помогне да се подготви за контролното по география. Докато съзнанието й предприемаше тези кратки пътешествия из света на простите и делнични неща, тя продължаваше да отговаря.

Да, беше се карала с Ив. Беше ядосана и разстроена. Не, не можеше да си спомни точно какво е казала. Изобщо не бяха говорили за промените в завещанието. Нито веднъж. Може и да е пипала оръдието на убийството. Трудно е да каже със сигурност. Не, не е знаела какво съдържа завещанието на Ив. Да, да, вратата беше заключена, когато се бе прибрала вкъщи. Не, не е забелязала дали някой я е видял, след като е минала през входа.

Отново и отново преповтаряше всичките си стъпки в деня на убийството. Внимателно си пробиваше път през лабиринта, тъпчейки на едно и също място.

 

 

Джулия се мъчеше да отдели съзнанието от тялото си, докато траеше процедурата по регистрирането й. Впери поглед напред, както й наредиха, премигна от светкавицата, докато я снимаха за досието. Обърна се в профил.

Бяха й отнели бижутата, чантата, достойнството. Единствената опора, която й оставаше, беше съсипаната й гордост.

Отведоха я в килията, където трябваше да изчака оформянето и плащането на гаранцията. Убийство, мислеше замаяна. Току-що я бяха регистрирали за непредумишлено убийство. Явно бе направила някаква ужасно погрешна стъпка в лабиринта.

При хлопването на металните врати я облада безумна паника. Едва не извика, но прехапа долната си устна и усети вкуса на кръв. О, Господи, не допускай да ме затворят тук! Не ме заключвайте в тази клетка!

Задушаваше се. Приседна на крайчеца на нара, скръсти ръце в скута си и ги стисна. Можеше да се закълне, че въздухът спираше, щом стигнеше до решетките. Някой псуваше, бълваше най-долни и гнусни ругатни, като че редеше списък с непрани дрехи. Чуваше се хленч на наркомани, вайкане на проститутки. Някой плачеше. Тихи, жални ридания, които ехтяха безспир.

На стената срещу нара имаше завинтена мивка, но тя не смееше да я използва. Ужасно й се гадеше, но предпочиташе да сподави пристъпите в стомаха си, вместо да се наведе над мърлявия клозет.

Няма да повърне. И няма да рухне.

След колко ли време пресата щеше да научи? Можеше да си представи какви щяха да бъдат заглавията.

„Дъщерята на Ив Бенедикт арестувана за убийството й“

„Отмъщението на изоставената дъщеря“

„Тайната, отнела живота на Ив“

Джулия се почуди дали Ив би одобрила този шум, после притисна устата си с ръка, за да не избухне в налудничав смях. Не, дори Ив, при целия й талант в машинациите, при всичките й хитрости, с които разместваше участниците в собствения си сценарий, не би могла да предвиди подобно иронично стечение на обстоятелствата.

Когато ръцете й се разтрепериха, тя се върна на нара и се сви в ъгъла. Прибра колене към гърдите, зарови глава в тях и притвори очи.

Убийство. Думата не й излизаше от главата. Когато дишането й се затрудни, стисна клепачи още по-силно. Пред очите й изникна картината, такава, каквато й я бяха описали в стаята за разпити.

Карали са се с Ив. Тя е кипнала. Ръката й е сграбчила лъскавата месингова маша. Замахнала е отчаяно, с все сила. Кръв. Толкова много кръв. Разпищяла се е, когато Ив се е строполила в краката й.

— Съмърс?

Главата на Джулия подскочи. Гледаше като обезумяла и пърхаше с клепачи, за да се съсредоточи. Заспала ли беше? Знаеше само, че вече е будна и още се намира в килията. Но вратата беше отворена и надзирателят стоеше на прага.

— Пускат ви под гаранция.

 

 

Първият подтик на Пол, щом я зърна, беше да се спусне и да я прегърне. Но един поглед му бе достатъчен да разбере, че може да се строши като яйце в ръката му. Помисли си, че се нуждае повече от сила, отколкото от утеха.

— Готова ли си да вървим? — попита и пъхна ръка в нейната.

Не проговори, докато излязоха навън. Слиса се, че още е светло. По пътя се точеше върволица от коли, пълни с хора, бързащи от работа към къщи за вечеря. Само преди няколко часа в синята мека утрин бяха погребали Ив. А сега я обвиняваха, че е причинила смъртта й.

— Брандън?

Хвана я за ръката, когато се олюля, но тя продължи да върви, сякаш не беше забелязала моментната си слабост.

— Не се тревожи. Кийкий има грижата за всичко. Може да остане да нощува при тях, освен ако не искаш да го вземем.

Господи, копнееше да го види! Да го прегърне. Да усети мириса му. Но си спомни как изглеждаше лицето й в огледалото, когато я оставиха да се преоблече. Беше бяла като платно, а очите — мрачни. В тях се таеше неизказан ужас.

— Ще го видя, когато… По-късно. — Тя спря объркано до колата на Пол. Странно, помисли си, сега, когато отново е на свобода, вън от тази клетка, не знае какво да прави по-нататък. — Трябва, трябва да му се обадя! Ще се наложи да му обясня…

Пак се олюля. Този път обаче той я улови и направо я напъха в колата.

— Можеш да му се обадиш после.

— После — повтори и остави очите си да се затворят.

Не продума повече и той с надежда реши, че е заспала. Но докато шофираше, забеляза как ръката й в скута ту се отпуска, ту се свива. Очакваше изблик на сълзи, на ярост, на яд. Не беше сигурен, че друг на неговото място би могъл да се подготви за подобно опасно състояние на ранимост.

Щом усети дъха на морето, тя отвори очи. Чувстваше се като упоена, сякаш се събуждаше след продължително боледуване.

— Къде отиваме?

— У дома.

Притисна с ръка слепоочието си, все едно се мъчеше да се върне към действителността.

— У вас ли?

— Да. Имаш ли нещо против?

Но когато погледна към нея, тя бе извила глава, за да не види лицето й. Наби спирачки, когато наближи входа на къщата. И двамата политнаха напред, после назад. Докато слезе и затръшне вратата, тя вече го чакаше отвън.

— Ако не искаш да останеш тук, просто ми кажи къде да те отведа.

— Няма къде да отида. — С покрусен поглед, тя обърна лице към него. — Нито при кого. Не предполагах, че… ще ме доведеш тук. Че ще ме искаш. Те мислят, че аз съм я убила.

— Ръцете й така се разтрепериха, че изпусна чантата си. Наведе се да я вдигне и не можа да намери сили да се изправи.

— Мислят, че аз съм я убила…

— Джулия! — Пол протегна ръце към нея, но тя се отдръпна.

— Моля те, недей! Не ме докосвай! Няма да мога да запазя жалките останки от гордостта си, ако ме докоснеш.

— Да върви по дяволите! — вдигна я в обятията си той. Първите ридания взеха да разтърсват тялото й, когато я понесе вътре.

— Сложиха ме в килия. По сто пъти ми задаваха едни и същи въпроси и накрая ме затвориха в килия. Заключиха вратата и ме оставиха там. Не се дишаше.

Устните му се свиха мрачно, но той продължи да я успокоява шепнешком.

— Трябва да си полегнеш. Да си починеш.

— Непрекъснато си спомнях как изглеждаше, когато я намерих. Те мислят, че аз съм го направила. Господи, те пак ще ме затворят там! Какво ще стане с Брандън?

— Няма да те затворят. — Положи я на леглото и обгърна лицето й с ръце. — Няма да те затворят пак там. Повярвай ми.

Искаше й се, но непрекъснато виждаше тясната килия с решетките и себе си зад тях.

— Не ме оставяй сама. Моля те! — Сграбчи ръцете му. В очите й пареха сълзи. — Докосни ме. Моля те! — Привлече устните му към своите. — Моля те!

Явно се налагаше да потърси друго решение, за да я утеши. Гальовните слова и нежните ласки не бяха в състояние да притъпят отчаянието й. Тя се нуждаеше от обладаване, мигновено и страстно, бързо и изпепеляващо. Тук, с него, можеше да освободи съзнанието си и да запълни празнината в тялото си. Стремеше се към него с цялото си същество, очите й още бяха мокри от стъписване и ужас, но тя се гърчеше нетърпеливо и бясно теглеше дрехите му.

И двамата мълчаха. За нея думите бяха нежелани, дори най-нежните можеха да я подтикнат към размисъл. А в този кратък промеждутък тя искаше единствено да усеща.

Той забрави да разсейва страховете й. Жената, която се търкаляше с него по леглото и с ненаситните си устни и търсещи пръсти надигаше остри тръпки на наслада в тялото му, не сещаше страх. Обладан от същия пристъп на отчаяние като нея, той задърпа дрехите й, за да намери плътта под тях. Тази пареща, влажна кожа, вибрираща под ръцете му, тръпчивият, първичен аромат на желанието, съблазнителното ухание на жена.

Светлината нахлуваше в стаята, обагрена от първите пламъци на залеза. Тя се изправи върху него, лицето й вече не беше бледо, а поруменяло от живот. Вкопчи се в китките му и ги насочи към гърдите си. Отметнала назад глава, се наниза отгоре му, пропадайки до дъно, обхващайки го целия.

Тялото й замръзна, после затрепери, когато свърши. Вперила очи в неговите, вдигна дланта му към устните си и я целуна. Нададе вик, едновременно отчаян и победоносен, и се заклати бясно отгоре му, като че от това зависеше животът й.

 

 

Спа омаломощена в продължение на час, дълбоко и непробудно. После действителността започна да се прокрадва в защитното й укрепление и грубо я изтръгна от съня. Едва не изкрещя от уплаха и рязко се изправи в леглото. Беше сигурна, че ще се окаже пак в килията. Сама. Заключена вътре.

Пол стана от стола, на който седеше и я наблюдаваше, и отиде до леглото.

— Тук съм — улови ръката й той.

Няколко секунди не можеше да си поеме дъх.

— Колко е часът?

— Още е рано. Тъкмо мислех да сляза и да спретна нещо за вечеря. — Хвана я за брадичката, преди да поклати глава. — Трябва да хапнеш.

Естествено, че трябва. Трябва да яде, да спи, да ходи и да диша. Да върши всички тези нормални действия, за да се подготви за ненормалните. Трябваше да свърши и друго.

— Пол, трябва да кажа на Брандън.

— Тази вечер?

За да не се разплаче, отмести поглед към прозореца и към грохота на морето.

— Трябваше веднага да отида при него, но не бях сигурна, че ще успея да се справя. Боя се, че може да чуе нещо, да види нещо по телевизията. Трябва да му обясня, да го подготвя лично.

— Ще се обадя на Кийкий. Защо не вземеш един горещ душ и не изпиеш няколко аспирина? Ще бъда долу.

Пръстите й замачкаха чаршафите, когато тръгна към вратата.

— Пол… Благодаря ти. За сега и за преди.

Той се облегна на касата. Скръсти ръце и вдигна вежди. Гласът му прозвуча с типична британска интонация и страшно развеселен тон:

— Да не би да ми благодариш, че съм те любил, Джули?

Смутена, тя сви рамене.

— Да.

— Ами тогава, предполагам, трябва да ти отвърна „пак заповядай“, скъпа. Гледай отново да ми се обадиш. По всяко време.

Чу го да слиза по стълбите и направи нещо, на което се съмняваше, че вече е способна. Усмихна се.

 

 

Душът й подейства добре, както и няколкото хапки от омлета на Пол, които успя да преглътне. Той не настояваше да разговарят. И за това също му беше благодарна. Сякаш разбираше, че трябва да обмисли какво да каже на сина си. Как ще съобщи на момчето си, че майка му е обвинена в убийство?

Крачеше напред-назад из дневната, когато чу колата да спира отвън. Стисна ръце и се обърна към Пол.

— Според мен, най-добре ще е, ако…

— Разговаряте насаме — довърши той. — Ще бъда в кабинета си. Само недей да ми благодариш пак, Джули — каза, когато тя си отвори устата. — Този път може да не ти се размине толкова лесно.

Той пое нагоре по стълбите и грубо изруга под нос.

Джулия си придаде бодър вид и отвори вратата. Пред нея стоеше Брандън, преметнал сака си през рамо, и се усмихваше насреща й. Някак успя да се сдържи и не я засипа с преразказ на всичко случило се през деня. Помнеше къде е била. Беше ходила на погребение и очите й гледаха тъжно.

Кийкий протегна ръка зад гърба му и стисна десницата й. Мълчаливият израз на подкрепа и доверие жегна Джулия.

— Само ми позвъни — промълви Кийкий. — И ми кажи от какво имаш нужда.

— Аз… Благодаря.

— Обади се — повтори Кийкий и набързо разроши косата на Брандън. — До скоро, приятел!

— Чао. Предай на Дъстин, ще се видим в училище.

— Брандън… — О, Боже, помисли си Джулия. Беше толкова сигурна, че е готова за срещата. Но той я гледаше така очаквателно с невинното си личице, така доверчиво. Затвори вратата след себе си и го поведе към терасата. — Нека останем за малко тук.

Той знаеше всичко за смъртта. Беше му го обяснила, когато дядо му и баба му починаха. Хората си отиват, отлитат на небето като ангели и така нататък. Понякога наистина се разболяват тежко или претърпяват злополука. Или ги накълцват на парчета като ония деца в „Халоуин“^[1], дето ги гледаха с Дъстин на видеото преди две-три седмици, когато тайно се измъкнаха от леглата.

Не обичаше много да мисли за това, но предполагаше, че майка му отново ще заговори на тази тема.

Тя продължаваше да държи ръката му. И да я стиска. Очите й се взираха в тъмнината, където едва се различаваше бялата пяна на вълните, оставена върху пясъка. В къщата зад тях светеше и той виждаше лицето й и как вятърът развява дългия й син халат.

— Беше мила дама — рече Брандън. — Обичаше да разговаря с мен, питаше ме за училище и за разни други работи. И се смееше на вицовете ми. Жалко, че е умряла.

— О, Брандън, аз също ужасно съжалявам! — Пое си дълбоко дъх. — Тя беше много важна личност и ти вероятно ще чуваш да се говорят всякакви неща за нея — в училище, по телевизията, във вестниците.

— Разправят, че била богиня, ама всъщност си беше човек.

— Да, беше съвсем истинска. Истинските хора вършат какво ли не, вземат решения, правят грешки, влюбват се…

Той се размърда неспокойно. Тя знаеше, че е във възраст, когато темата за любовта го кара да се притеснява. При нормални обстоятелства сигурно щеше да се усмихне.

— Преди години Ив се е влюбила. И е родила дете. Не е могла да се събере с мъжа, когото е обичала, затова е постъпила с бебето така, както е преценила, че ще бъде най-добре за него. Има много свестни хора, които не могат да си родят свои деца.

— Те ги осиновяват, както са направили баба и дядо с теб.

— Точно така. Аз обичах дядо ти и баба ти и те ме обичаха. Теб също. — Тя се обърна, приклекна и улови лицето му в шепите си. — Но само преди няколко дни разбрах, че детето, което Ив е дала за осиновяване, съм била аз.

Той не се дръпна ужасен, само поклати глава, сякаш се опитваше да разбере по-добре думите й.

— Искаш да кажеш, че госпожица Би е била истинската ти майка?

— Не, баба ти беше истинската ми майка, жената, която ме е отгледала, която ме обичаше и се грижеше за мен. Но Ив е жената, която ме е родила. Тя е родната ми майка. — С въздишка Джулия прокара пръсти през косата му. — И твоята родна баба. Ти си й станал много скъп, когато те е опознала. Гордееше се с теб и знам, че съжалява, задето не можа да ти го каже лично.

Устната му потрепери.

— Тогава защо, щом си й била дете, не те е оставила при себе си? Имала е голяма къща, пари, всичко.

— Невинаги голямата къща и парите са достатъчни, Брандън. Съществуват и други причини, ред по-важни причини, за да вземеш подобно решение.

— Но ти не си ме изоставила.

— Не. — Тя долепи бузата си до неговата и почувства същата силна обич, непроменена от времето, когато растеше в утробата й. — Всеки преценява различно. Постъпила е, както е сметнала за добре, Брандън. За какво да ми е мъчно, след като съм свързана с баба ти и дядо ти?

Опряла ръце на раменете му, тя се отпусна на пети.

— Споделям с теб всичко това, защото ще чуеш най-различни приказки. Искам да знаеш, че няма от какво да се срамуваш и за какво да съжаляваш. Можеш да се гордееш, че Ив Бенедикт е твоя баба.

— Много ми харесваше.

— Знам. — Тя се усмихна и го отведе до пейката, вградена в парапета. — Има още нещо, Брандън, и ще ми бъде много трудно да го споделя. Искам да бъдеш смел и да вярваш, че всичко ще се оправи. — Млъкна, вперила поглед в него, докато се увери, че може спокойно да му го съобщи. — Полицията мисли, че аз съм убила Ив.

Дори не мигна. Напротив, в очите му пламна лют гняв. Малките му устни се свиха ожесточено.

— Но това е глупаво!

Облекчението й се отприщи в смях и тя облегна буза на косата му.

— Да! Да! Глупаво е.

— Та ти не би убила дори паяк. Ще им го кажа.

— Все някога ще открият истината. Но вероятно ще отнеме известно време. Може да се наложи да се явя в съда.

Той зарови глава на гърдите й.

— Като съдията Уопнър във филма ли?

Разтрепери се и тя започна да го люлее както едно време, когато беше бебе и го мъчеха колики.

— Не съвсем. Но не искам да се тревожиш, защото няма как да не открият истината.

— Не може ли просто да се махнем? Да си идем у дома?

— И това ще стане, когато всичко свърши. — Прегърна го с цялото си тяло. — Обещавам!

 

 

Дрейк се приготви да се обади по телефона от спалнята си, където се беше свил, за да се напие и да се отдаде на мрачното си настроение. Беше адски доволен, че онази мръсница е затънала до гуша в неприятности. Нищо не можеше да му достави по-голямо удоволствие от това, братовчедка му да я качат на ешафода за убийство.

Но дори тя да се махнеше от пътя му, между него и парите оставаше Пол. Нищо, че няма начин да развали завещанието, нито възможност да докопа наследството, за което се е бъхтал.

Затова пък винаги съществува пролука. И той я пазеше за този момент.

Отпи глътка чиста водка „Абсолют“ и се усмихна, когато номерът даде свободно.

— Дрейк се обажда — каза без предисловие. — Трябва да се видим… Защо ли? Ами много просто. Разполагам с известна информация, за която ще искаш да ми платиш. Например, защо се беше вмъкнала във вилата и ровеше из записките на скъпата ми братовчедка Джулия. А и още нещо, което сигурно ще заинтересува полицията. Например фактът, че алармената инсталация беше изключена в деня, когато бе убита Ив. Откъде знам ли? — Отново се усмихна, вече броеше парите. — Знам какви ли не работи. Знам, че Джулия беше в градината този ден. Знам, че някой друг отиде във вилата, където чакаше Ив, и после излезе сам. Съвсем сам.

Слушаше, усмихвайки се към тавана. Господи, толкова беше гот отново да владееш положението.

— О, сигурен съм, че имаш ред причини, безброй оправдания. Можеш да ги изтъкнеш пред ченгетата. Или… можеш да ме убедиш да ги забравя. Малко трудно, но четвърт милион ще свърши работа. Засега. Разумен ли? — попита през смях. — По дяволите, да, ще бъда разумен. Давам ти една седмица, за да ги снесеш. Една седмица, считано от тази вечер. Хайде, нека бъде от нощес. Така хубаво звучи. Докарай ги тук. Цялата сума или отивам право при областния прокурор, за да спася бедната си братовчедка.

Окачи слушалката, после реши да си избере едно име от тайното тефтерче. Искаше му се да празнува.

 

 

Ръсти Хефнър също търсеше пролука за себе си. През по-голямата част от живота все не му вървеше и макар че в последна сметка бе загубил повече, отколкото бе спечелил, по негово мнение още не беше за изхвърляне. Баща му го беше насилил да постъпи във флота веднага щом завърши гимназия. През цялата служба все се измъкваше с разни хитрости и накрая отърва на косъм позорното уволнение.

Но там се научи да вика охотно „Сър, да, сър“, да целува задника на висшестоящите и да си спестява неприятностите.

Сегашната работа му беше дотегнала и той с готовност би я зарязал, само дето плащаха добри пари. Да получаваш по шест стотачки на седмица само за да следиш някаква си жена, никак не беше за отказване.

Но в този момент симпатягата Ръсти се питаше дали не може да издои и другата крава.

Докато си похапваше кисело мляко с боровинки посред нощ, Ръсти гледаше новините в единадесет. Дадоха всичко, Джулия Съмърс, готината дама, дето я следеше от седмици. Ама че суперски номер, та тя била дъщеря на Ив Бенедикт? И главното заподозряно лице в убийството на старата? А най-интересното за Ръсти Хефнър бе, че щеше да наследи огромно състояние, дето май струвало над петдесет милиона.

Готина мадама като Джулия Съмърс щеше да бъде адски благодарна на някого, който би могъл да я измъкне от тази бъркотия. Много по-благодарна от шест стотачки седмично. Достатъчно благодарна, мислеше си Ръсти и облиза лъжицата, за да го подсигури за цял живот.

Дали пък сегашният му клиент няма да се вкисне и да забърка някоя каша? Но, да кажем, за два милиона в брой, Ръсти бе готов да се оправи с каквато и да е каша.