Нора Робъртс
Искрени лъжи (31)

Тридесета глава

Пътуването от Филаделфия до Ел Ей беше много дълго. Дори да летиш в първа класа, пак се чувстваш неадекватен и съсипан от умора. Но Линкълн Хатъуей изгледаше така, сякаш току-що идваше от шивач. По тъмносиния му габардинен костюм на тънки бели райета не личеше нито една гънка. Ръчно изработените му обувки лъщяха като огледало. Русата, старомодно подстригана коса беше идеално сресана.

Пол реши, че тъкмо безупречната му външност е причината да не го хареса от пръв поглед.

— Линкълн Хатъуей — представи се той и протегна ръка с грижливо поддържани нокти. — Дошъл съм да видя Джулия.

Пол бе доволен, че неговата длан е грапава и набита с пясък.

— Пол Уинтроп.

— Да, известно ми е. — Не че го позна от обложките на книгите му. Линкълн нямаше време за масова литература. Но бе накарал секретарката си да събере всички вестникарски изрезки за Джулия от последните шест месеца. Знаеше кой е Пол и какви са отношенията му и с жертвата, и с обвиняемата. — Радвам се, че Джулия има къде да се приюти, докато оправим положението.

— Всъщност, много повече се безпокоя за душевното й спокойствие, отколкото за дискретността. — Покани Линкълн да влезе, като си помисли, че с огромно удоволствие ще продължи да го мрази. — Нещо за пиене?

— Малко минерална вода с капка алкохол ще бъде чудесно. Благодаря. — Линкълн беше от хората, които бързо си съставят мнение за другите. Често пъти се налагаше да преценява съдебните заседатели не само по външния вид и езика на тялото. Прецени Пол като богат, нетърпелив и подозрителен човек и се запита как би могъл да използва тези качества, ако делото стигне до съда. — Господин Уинтроп, как е Джулия?

Внезапно Пол се извърна и му подаде чашата — самото олицетворение на надменен англичанин.

— Защо не я попитате лично?

Тя се бе появила на вратата, прегърнала покровителствено слабичко, тъмнооко момче. Десетте години, помисли си Линкълн, са я променили. Вече не излъчваше доверчивост и въодушевление, а спокойствие и предпазливост. Пепеляворусата й коса, някога свободно разпиляна, сега бе пригладена назад над челото. Лицето й бе станало по-изящно.

Погледна момчето, без почти да съзнава, че четиримата стоят в напрегнато мълчание. Търсеше някакъв знак, някаква физическа прилика между себе си и детето, което никога не бе виждал и не бе искал. Заради човешката природа и собствения си егоизъм.

Но не откри нищо свое в крехкото, рошаво момче. Това го изпълни с чувство на облекчение и разсея и най-малките следи на вина и страх, прокраднали се в него по време на полета в западна посока. Момчето беше негово — Линкълн никога не се бе съмнявал в този факт, — но не съвсем. Неговият свят, семейството, съвестта му се успокоиха в краткия миг, докато го оглеждаше, преценяваше и отхвърляше.

Джулия прозря всичко — как спря взор върху Брандън, задържа го мимолетно и го отклони. Тя притисна по-здраво сина си, за да го предпази от коварния удар, който не би могъл да осъзнае. После разхлаби прегръдката си. Синът й беше в безопасност. И да бе изпитвала някакви съмнения, че трябва да му съобщи името на неговия баща, те се изпариха. Баща му беше мъртъв и за двамата.

— Линкълн. — Гласът й прозвуча спокойно и сдържано като кимването, с което го удостои вместо поздрав. — Колко мило, че успя да дойдеш толкова бързо чак дотук.

— Съжалявам единствено за обстоятелствата.

— Аз също. — Прегърна Брандън през раменете и отпусна ръка върху нежния му тил. — Брандън, това е господин Хатъуей. Той е адвокат и е работил при дядо ти преди доста време. Дошъл е да ни помогне.

— Здравейте. — Брандън видя пред себе си висок, наперен мъж с лъснати до блясък обувки и с онова тъпо, снизходително изражение, дето някои възрастни изписват на лицето си, щом ги представят на дете.

— Здравей, Брандън. Не бива да се тревожиш, ние ще се погрижим за всичко.

Не можеше да издържа повече. Пол беше сигурен, че само след миг и ще се нахвърли върху госта, за да го накаже за равнодушието му.

— Хайде, момчето ми. — Пол протегна ръка. Брандън с готовност я пое. — Дай да се качим горе и да видим какви пакости можем да забъркаме.

— Е… — Линкълн седна, без дори да погледне към Брандън, който затропа нагоре по стълбите. — Защо не започваме?

— За теб това нищо не означаваше, нали? — тихо промълви тя. — Нищо не означава, че го видя.

Той опипа безупречния двоен възел на вратовръзката си. Боеше се, че ще направи някоя сцена. Беше напълно подготвен, разбира се.

— Джулия, както ти казах още преди години, не мога да си позволя да поддържам емоционална връзка с някого. Много, много съм ти признателен, че беше достатъчно зряла и не отиде при Елизабет, но съжалявам, че бе прекалено опърничава и не прие финансовата помощ, която ти предложих. Сега се радвам, че си постигнала необходимия успех и вече не се нуждаеш от нея. Естествено, чувствам се безкрайно задължен към теб и ужасно дълбоко съжалявам, че се намираш в положение, при което се налага да прибегнеш до услугите ми.

Тя се засмя — не с тънък, режещ истеричен смях, а гръмко и звънко, което слиса Линкълн.

— Извинявай — рече и се настани на един стол. — Не си се променил. Знаеш ли, Линкълн, не бях съвсем наясно какво ще почувствам, като те видя. Но не съм допускала, че ще е нищо. — Леко въздъхна. — Затова давай да приключваме с благодарностите и да се захващаме за работа. Баща ми дълбоко уважаваше адвокатските ти способности и тъй като много държа на мнението му, ще можеш да разчиташ на пълното ми съдействие и, докато всичко се оправи, на безрезервното ми доверие.

Той само кимна. Линкълн ценеше силния, здрав разум.

— Ти ли уби Ив Бенедикт?

Очите й замятаха искри. Изненада се от този вулканичен пристъп на неистов и изпепеляващ гняв.

— Не! Да не би да мислеше, че ще си призная, ако съм го сторила?

— Като дъщеря на двама от най-блестящите адвокати, с които съм работил някога, би трябвало да си наясно, че би било глупаво да ме лъжеш, ако държиш да те защитавам. В такъв случай… — Той извади празен подвързан бележник и черна писалка „Мон Блан“. — Искам да ми разкажеш подробно какво си правила, с кого точно си разговаряла и всичко, което си видяла в деня на убийството на Ив Бенедикт.

Предъвка го веднъж, после още веднъж. Сетне, отговаряйки на въпросите му, трети път. Той почти не се обаждаше, само кимаше от време на време и си водеше записки с равния си, четлив почерк. Джулия стана в един-единствен случай, за да напълни чашата му и за да налее нещо и на себе си.

— Боя се, че не ми стигна времето да се запозная с показанията срещу теб. Естествено, уведомих прокурора и следователя, че ще бъда твой официален адвокат. Преди да дойда, успях да се сдобия с копията на някои документи по обвинението, но само ги прегледах бегло в таксито.

Направи пауза и кръстоса ръце в скута си. Тя си спомни, че винаги е бил такъв тих и педантичен. Първоначално тъкмо тези негови качества, плюс тъгата в очите му, бяха привлекли романтичната, впечатлителна девойка. Сега, макар че жестовете бяха същите, тъгата бе изместена от проницателност.

— Джулия, сигурна ли си, че си отключила вратата, за да влезеш онзи следобед?

— Да, трябваше да спра и да потърся ключовете си. След взлома започнах много по-грижливо да заключвам.

Очите му останаха спокойни. Гласът му безизразен.

— Съвсем сигурна ли си?

Тя понечи да му отговори, но млъкна и се облегна назад.

— Да излъжа ли искаш, Линкълн?

— Искам да помислиш много внимателно. Отключването на вратата е навик, почти машинално действие, което може само да ти се струва, че си сторил. Особено след шок. Обстоятелството, което си съобщила на полицията при пристигането им на местопрестъплението, че си отключила входната врата, докато всички останали са били заключени отвътре, е извънредно уличаващо. При обиска на тялото не са открити ключове, нито пък резервна връзка из къщата. Следователно или вратата е била отключена още от самото начало, или някой, който е имал ключ, е отворил на Ив.

— Или някой е взел ключа на Ив, след като я е убил — обади се Пол откъм стълбите.

Линкълн изви очи натам. Само лекото свиване на устата издаваше раздразнението му от прекъсването.

— Този, разбира се, е единият от възможните ъгли, от които бихме могли да подходим. Тъй като доказателствата сочат, че става дума за престъпление от емоционален и импулсивен характер, вероятно ще се окаже трудно да убедим съдията, че някой е бил в къщата с Ив, убил я е, след което е проявил достатъчно хладнокръвие, за да вземе ключа и да заключи отвън.

— В такъв случай, нали тъкмо това ви е работата? — Пол отиде до барчето. Посегна към бърбъна, но отдръпна ръка и си взе газирана вода. Напиращият в него яд не се нуждаеше от алкохолен стимул.

— Работата ми е да осигуря възможно най-добрата защита на Джулия.

— Тогава съжалявам, че ти създавам допълнителни трудности, Линкълн, но аз отключих вратата с моя ключ.

Той стисна устни и прегледа бележките си.

— Не споменаваш дали си пипала оръдието на убийството, машата за камината.

— Защото и аз самата не знам дали съм я пипала, или не. — Почувствала внезапна умора, тя прокара ръка през косата си. — Явно съм я пипала, иначе отпечатъците ми нямаше да са там.

— Не е задължително, може да си палила огън през последните една-две седмици.

— Не съм. Нощите бяха топли.

— Оръдието е било намерено на известно разстояние от тялото. — Измъкна някаква папка от куфарчето си. — Настроена ли си да прегледаш няколко снимки?

Знаеше за какво намеква и не беше сигурна как да отговори. Събра кураж и протегна ръка. Зърна Ив, просната върху килимчето, лицето й изглеждаше все така шеметно красиво. И кръвта.

— От този ъгъл — каза Линкълн — се вижда, че машата е ето тук. — Той се наклони напред и посочи с пръст на снимката. — Сякаш някой я е захвърлил там или може би я е пуснал, след като се е отдръпнал от тялото.

— Заварих я точно така — прошепна Джулия. Гласът й заглъхна от бученето в главата й, и от острата, непоносима болка в стомаха. — Приближих се до нея, взех ръката й. Мисля, че промълвих името й. И тогава разбрах. Изправих се, залитнах. Вдигнах машата от пода. Струва ми се, че беше изцапана с кръвта й. Ръцете ми също. Затова я хвърлих, защото трябваше да направя нещо. Да извикам някого. — Тя изтласка картината от съзнанието си и несигурно стана. — Извинете ме, трябва да пожелая „лека нощ“ на Брандън.

В момента, в който тя се втурна нагоре по стълбите, Пол се нахвърли върху Линкълн.

— Нужно ли беше да й причинявате това?

— Боя се, че да. Ще има и по-лошо, докато всичко свърши. — С премерено движение, Линкълн прелисти една страница от бележника си. — Прокурорът е много непреклонен и способен мъж. И както повечето длъжностни лица, е преизпълнен с амбиции и добре съзнава какви облаги може да му донесе подобен шумен процес. Ще трябва да представим достоверна алтернатива на всяка веществена улика, с която разполага. Освен това ще проглушим ушите не само на съдията, ако се наложи — и на съдебните заседатели, а и на цялата общественост с основателно съмнение за виновност. Доколкото схващам, с Джулия имате лични взаимоотношения…

— Нима? — С бавна, мрачна усмивка Пол приседна върху облегалката на един фотьойл. — Чакайте да ви поясня нещата докрай, господин адвокат. Джулия и Брандън вече ми принадлежат. С най-голямо удоволствие бих натрошил някое и друго жизненоважно кокалче по тялото ви заради онова, което сте й сторили. Но ако наистина сте толкова добър, колкото разправят, ако сте най-големият й шанс да се измъкне от тази каша, ще направя всичко, което поискате от мен.

Линкълн престана да стиска писалката си.

— В такъв случай предлагам да забравим какво се е случило между нас с Джулия преди повече от едно десетилетие.

— Без това — каза Пол и отново се усмихна. — Дайте нещо друго.

Линкълн бе виждал по-приятни усмивки дори по лицата на престъпниците, осъдени от него.

— Личните ви чувства към мен само ще наранят Джулия.

— Не. Повече не ще я нарани нищо. И вие в това число. Ако бях на друго мнение, въобще нямаше да ви пусна да пристъпите прага. — Без да сваля поглед от Линкълн, той извади пура. — И преди съм си имал работа с боклуци.

— Пол! — обади се тихо Джулия, докато слизаше по стълбите. — Безполезно е.

— Освежаването на атмосферата винаги е полезно, Джулия — възрази той. — Хатъуей знае, че въпреки ненавистта ми към него, може да разчита на пълното ми съдействие.

— Дойдох тук да помогна, а не да ме съдят за грешка, сторена от мен преди цели десет години.

— Внимавай, Линкълн! — Джулия се нахвърли върху него, преди да успее да се овладее. — Тази грешка е горе и спи. Приемам помощта ти не само заради себе си, а и заради него. През целия си живот е бил лишен от баща. Не мога да си представя, че може да остане и без майка.

Единствено лекото поруменяване, което се разля от възела на вратовръзката нагоре към скулите, подсказваше, че забележката й е попаднала в целта.

— Ако се опитаме да не намесваме личните си чувства в тази работа, може би ще успеем да го предотвратим. — Доволен, че темата е приключена, той продължи: — И двамата сте познавали покойната и сте осведомени за организацията на домакинството й, за приятелите и враговете й. Ще ми бъде от полза, ако можете да ми опишете подробно всичките й приближени. И евентуално кой би спечелил от смъртта й в парично или емоционално отношение.

— Освен мен? — попита Джулия.

— Вероятно ще започнем с теб и господин Уинтроп. Съвсем накратко, ако обичаш. Имам запазен апартамент в „Бевърли Хилс“, където ще работя. „Майърс, Кортни енд Лоу“ се съгласиха да ми услужат с двама от своите адвокати, а и моята секретарка ще пристигне със самолета утре. — Погледна часовника си, вече нагоден към часовия пояс на Западното крайбрежие, и се намръщи. — Ще проведем по-задълбочени разговори, след като се настаня. В понеделник рано сутринта ще подам молба за отлагане на призоваването ти в съда.

— Не. — Усетила хладни тръпки, Джулия размърда рамене. — Извинявай, Линкълн, но не мога да понеса мисълта, че това ще се проточи.

— Джулия, нужно ми е време, за да подготвя защитата ти. — С малко късмет, можем изобщо да не стигнем до съд.

— Не искам да ти създавам трудности, но трябва по-скоро да приключим с всичко. Отлаганията само ще предизвикат по-голяма сензация. Брандън е достатъчно голям, за да прочете вестника и да види новините по телевизията. А аз… откровено казано, не мога да чакам повече.

— Е, разполагате с двата почивни дни, за да помислим. Или — реши Линкълн, да я убеди да приеме неговия вариант, — като начало, разкажете ми за Ив Бенедикт.

 

 

Когато Линкълн си тръгна, вече бе станало два след полунощ и Пол с неохота почувства растящо уважение към неговото усърдие. Макар че чувството му за ред и точност сигурно го дразнеха. При започването на друга тема Линкълн всеки път обръщаше нова страница в бележника, а поднесените от Джулия шоколадови ореховки ядеше с вилица и, нито веднъж през цялата дълга, изнурителна вечер не разхлаби вратовръзката си.

Но Пол забеляза също, че погледът на Линкълн се изостри, когато чу за посланията и в очите му проблесна неподправено удоволствие, щом му разправиха за познанството на Ив с Делрикио.

На тръгване съвсем нямаше вид на човек, който е бил на крак почти двадесет и четири часа без прекъсване, и им пожела „лека нощ“ с такава учтивост, сякаш се разделяха след забавна приятелска вечеря.

— Предполагам, че не е моя работа. — Пол затвори вратата и се обърна към Джулия. Тя се стегна. Беше й неприятно, че ще трябва отново да се обяснява, да си спомня. — Но просто следва да знам. — Пристъпи към нея и отметна косата от лицето й. — Любопитно ми е дали си закачваше дрехите и си сгъваше чорапите, преди да се любите?

Кикотът й я изненада, но не и облекчението, което изпита, щом облегна глава на рамото му.

— Всъщност, сгъваше си дрехите и си навиваше чорапите на топка.

— Джули, трябва да ти призная, че вкусът ти се е подобрил. — Целуна я бързо с разтворени устни и я вдигна, за да я отнесе нагоре по стълбите. — Като поспиш поне дванадесет часа, ще ти го докажа.

— Защо не ми го докажеш сега, пък по-късно ще спя.

— Чудесна идея.

 

 

Дори след като качи Брандън на самолета, знаейки, че го е отдалечила на хиляди километри от епицентъра на бурята, не се почувства по-спокойна. Искаше си детето. Искаше да се върне предишния й живот.

Всеки ден се срещаше с Линкълн, седеше в запазения му апартамент и пиеше черно кафе, докато започваше да й се струва, че й е прогорило дупка в стомаха. Разговаряше с детектива, който той бе наел — още едно вмешателство в живота й, още един човек, който щеше да разкъсва рехавата завеса, скривала най-интимния й свят.

Всичко беше толкова подредено — папките с документите, юридическите справочници, натрапчиво звънящите телефони. Неотслабващият задъхан ритъм й действаше отпускащо. До момента, в който видеше някое заглавие или чуеше поредното предаване. Тогава отново изпадаше в ужас, че нейното име, нейното лице и нейният живот са на публичен прицел. А съдбата й се намира в ръцете на правосъдието, чиито вързани очи невинаги са благодат за невинните.

Пол й помагаше да не прескочи този тънък ръб и да не рухне в пропастта. Не искаше да се осланя на никого. Нали си беше обещала, че няма да разчита на никого за своето щастие, сигурност и душевно спокойствие? Въпреки това, самото му присъствие подхранваше у нея илюзията и за трите неща. И тъй като изпитваше страх, че може да се заблуждава, постепенно се отдръпваше, отдалечавайки се първо на няколко сантиметра, после на десет, докато накрая разстоянието помежду им нарасна на цял метър.

Той също бе изтощен и обезкуражен от факта, че въпреки връзките му в местната полиция, не бе успял да се добере поне до част от истината. Франк му бе позволил да присъства на повторния разпит на Лайл, но бившият шофьор бе продължил да бълва злостни хули за всичко видяно и чуто.

Бъркотията, царяща във финансите на Дрейк, не го замесваше категорично в смъртта на Ив. Напротив, обстоятелството, че само седмици преди да бъде убита, му бе дала крупна сума, наклоняваше везните в негова полза. Защо ще се лишава от кокошката, дето му снася златни яйца?

Единственият разговор на Пол с Глория само бе влошил положението. Разплакана и разтреперана, тя му бе признала, че са се карали с Ив в деня на убийството. Наред с думите изливаше и вината си. Наговорила й куп ужасяващи неща, после си тръгнала ядосана, бързайки да се прибере вкъщи и да признае всичко на слисания си съпруг.

Почти по същото време, когато Джулия бе открила трупа на Ив, Глория бе плакала в прегръдките на съпруга си и го бе молила за прошка.

Тъй като всички, Маркъс Грант, икономката и любопитният му сътрудник, бяха чули риданията на Глория в един и петнадесет, а пътят между двете имения не можеше да бъде изминат за по-малко от десет минути, беше изключено да бъде замесена в убийството.

Пол упорито смяташе, че ключът към загадката се крие в книгата. Щом Джулия излезеше, той по няколко пъти прослушваше касетите, мъчейки се да открие онази фраза или име, които биха я отключили.

Веднъж тя се върна, омаломощена да повтаря показанията си на поредния сеанс с Линкълн, и чу гласа на Ив.

— Той управляваше с желязна ръка. Никога не съм срещала друг, който да действа с по-малко финес и да получава по-големи резултати. Мислех, че го мразя — наистина го мразех през целия филм. Но когато Маккарти^[1] и гадната му комисия го подгониха, бях възмутена. Главно по тази причина се присъединих към Боги, Бети и другите и тръгнах за Вашингтон. Никога не съм имала търпение да се занимавам с политика, но, за Бога, тогава бях готова да се боря със зъби и нокти. Може и да сме постигнали нещичко, а може и да не сме, но казахме каквото мислим. Това е важното, нали, Джулия? Да знаеш, че са те чули дяволски ясно и разбрали дяволски добре. Не искам да ме помнят като човек, който просто е стоял отстрани и е гледал сеир.

— Няма — измърмори Джулия.

Пол се извърна от бюрото си. Така внимателно се бе заслушал, че почти очакваше да види Ив, седнала там, да му нарежда да й запали цигарата или да й отвори бутилка.

— Не, няма. — Изключи касетата и се взря в Джулия. През изтеклата седмица тя рядко му позволяваше да улови този измъчен, напрегнат поглед. Беше в очите й, винаги бе там, скрит под маската на самообладанието. Но щом маската започваше да се пропуква, тя се затваряше в себе си и го отбягваше. — Седни, Джулия.

— Канех се да направя малко кафе.

— Седни — повтори той. Тя седна, но на крайчеца на стола, готова да скочи веднага, ако я приближи. — Днес получих призовка. Утре ще трябва да се явя и да дам показания при изслушването на свидетелите по делото.

Не го погледна, а впери очи в една точка някъде между тях.

— Разбирам. Е, очакваше се.

— Ще бъде тежко и за двамата.

— Знам. Съжалявам. Всъщност, докато се прибирах днес следобед, си помислих, че може би ще бъде по-добре, по-лесно, ако се преместя на хотел — до приключването на всичко. Престоят ми тук дава много храна на пресата и само допълнително усложнява положението, което и бездруго е достатъчно нетърпимо.

— Глупости!

— Това е факт. — Тя се изправи, надявайки се да се измъкне без проблеми. Не биваше да се залъгва. Той стоеше насреща и й препречваше пътя.

— Да не си посмяла! — Със заплашително присвити очи, Пол се вкопчи в реверите на сакото й и я дръпна към себе си. — Няма да мърдаш оттук!

— Минавало ли ти е някога през ум, че може би искам да бъда сама?

— Да, минавало ми е. Но аз съм част от живота ти и ти не можеш да ме изхвърлиш току-така.

— Може да нямам никакъв живот — извика тя. — Ако утре ме дадат под съд…

— Ще се оправиш. Двамата ще се оправим. Трябва да ми имаш доверие, да те вземат мътните дано! Аз не съм някое десетгодишно хлапе, което се нуждае от закрилата ти. Освен това сто процента не съм самодоволно мекотело, което би те оставило сама да изнесеш целия товар на гърба си, а то да си живурка уредения животец.

Очите й се разгоряха.

— Това няма нищо общо с Линкълн.

— Не, по дяволите! И да не си посмяла втори път да ни сравняваш с умното си мозъче!

Лицето й вече бе загубило бледността си, дишането й бе престанало да бъде спокойно. Избухванията му й бяха по-скъпи, отколкото десетина клетви в обич.

— Пусни ме.

Вдигна вежди, знаеше, че изражението му е насмешливо.

— Разбира се. — Пусна я и пъхна ръце в джобовете си.

— Това няма нищо общо с Линкълн — повтори тя. — Нито с теб. Това засяга само мен. Набий си го в главата през тлъстата обвивка от тестостерон. Утре в съдебната зала животът ми ще бъде поставен на карта. Ти се блъскай в гърдите и се кълни колкото искаш, но нищо няма да се промени. И бездруго нямам голям избор, Пол, затова, щом искам да изляза оттук, ще го направя и никой не ще може да ме спре.

— Само опитай — подкани я той.

Разярена, тя рязко се извъртя. Хвана я, преди да стигне до стълбите.

— Казах ти да ме пуснеш.

— Още не съм свършил с блъскането в гърдите и с клетвите. — Понеже беше абсолютно сигурен, че ще посегне да го удари, изви ръцете й зад гърба. — Почакай! По дяволите, Джули! — Имаше опасност да се прекатурят надолу по стълбите и той я притисна до стената. — Погледни ме. Само ме погледни. Права си за избора. — Със свободната си ръка повдигна главата й. — Искаш ли да се махнеш от мен?

Тя се взря в очите му и видя, че е готов да я пусне. Може би. И ако си тръгнеше сега оттук, от него, никога нямаше да си го прости. Оцелелите живеят с грешките си. Нали Ив й го беше казала? Но някои просто не бива да бъдат допускани.

— Не. — Притисна устни към неговите, усети топлината и силата им. — Извинявай. Страшно съжалявам.

— Недей да се извиняваш. — Целувката му стана по-жадна и страстна отвсякога. — Просто не си отивай от мен.

— Толкова ме е страх, Пол! Толкова ме е страх…

— Всичко ще се оправи. Повярвай ми.

За миг успя.

 

 

Дрейк се чувстваше като притежател на един милион долара. Или поне на четвърт милион. След двадесет и четири часа щеше да има парите в ръцете си и целия свят в краката си. Беше напълно сигурен, че Джулия ще бъде дадена под съд и с малко късмет, призната за виновна. А щом се случи това — с паричките в банката, — смяташе, че няма да е трудно да получи своя дял от имението на Ив. Омразно му беше, че Пол ще вземе половината, но щеше да го преживее. Дрейк бе убеден, че с добър адвокат ще успее да докопа дяла на Джулия.

Законът не ще й позволи дори да го пипне. А и там, закъдето се беше запътила, той хич не й трябваше.

Общо взето, всичко се беше наредило идеално.

Доволен от себе си, той пусна стереото до дупка и се загледа в конните състезания. До края на седмицата щеше да разполага с хубава сумичка, която да отнесе в Санта Анита. Няма много да се изхвърля, но като заложи няколко хилядарки на младата кобилка, за която му бяха подшушнали, че ще спечели, ще завърти по най-хитрия начин първата вноска в голямата игра.

Разбира се, неговият човек, който ще направи залагането, няма да знае, че това ще е единствената вноска. Дрейк си тананикаше, пригласяйки на Глория Естефан, и си мислеше, че през следващите две-три години тепърва ще може да дои източника си за пари. Дотогава наследството му вече ще е дошло. След това ще се чупи. Ривиерата, Карибите, Кийс^[2]. Където и да е, само да има готини плажове и жени.

Взе си чаша шампанско. С малко „Дом Периньон“ щеше да си устрои предварителен празник. Имаше среща с една апетитна мацка в „Трамп“, но до акцията оставаха поне още час-два.

Господи, пританцува му се. Направи няколко стъпки в ритъма на конга^[3] и пръстите му се заляха с вино. Ликуващ, той ги облиза.

Помисли си да не обръща внимание на входния звънец, когато издрънча, но после тихичко се изсмя. Сигурно беше щастливката на вечерта. Кой би могъл да я вини, че иска да започне толкоз рано? Вместо да се срещат в заведението, ще действат тук, и то веднага.

При повторния звън той приглади косата си с ръка и в последния момент разкопча ризата си. Отвори вратата, държейки чашата с шампанско. Макар че не бе очакваната щастливка за вечерта, той поздрави госта си с наздравица.

— Мислех, че ще се видим чак утре. Но нищо. По някаква случайност съм настроен за работа. Заповядай. Ще се спазарим на по чаша шампанско.

Хилейки се на себе си, той поведе госта навътре в апартамента. Очевидно не беше избързал с празненството.

— Та какъв тост предлагаш да вдигнем в чест на скъпата ни Джулия? — Наля още една чаша, като я напълни догоре.

— За скъпата братовчедка Джулия. Без нея и двамата щяхме яко да сме загазили.

— По-добре говори за себе си.

Дрейк се извърна. Шегата страшно му допадна. Продължаваше да се смее, когато видя пистолета. Така и не усети как куршумът се заби между очите му.