Нора Робъртс
Искрени лъжи (12)

Единадесета глава

Джулия изхлузи обувките си и пристъпи боса в кабинета. Фрезията, подарена й кавалерски от градинаря предния следобед, внасяше нежен дъх на ранна пролет в разхвърляната стая. Когато си удари палеца на крака в купчината справочници, накамарени върху пода, вяло изруга. Наистина щеше да сложи в ред всичко. Съвсем скоро.

По навик извади направените през деня записи от куфарчето си, за да ги прибере в чекмеджето на бюрото. Мислите й се рееха. Дали да не изпие чаша студено вино и да не се топне в басейна, докато Брандън се върне от училище? Но светкавично се съсредоточи, щом надникна в чекмеджето и се отпусна на стола.

Някой беше влизал в кабинета й.

Бавно опипа кутиите с касетите. Никоя не липсваше, но бяха разбъркани. Едно от малкото неща, в които задължително проявяваше стриктен ред, бяха интервютата й. Надписваше ги, слагаше им дати и ги поставяше по азбучен списък.

Отвори друго чекмедже и извади напечатаната на машина чернова. Хвърли й бегъл поглед и се увери, че всички страници са на мястото си. Но усети, просто беше сигурна, че някой ги е чел. Затръшна чекмеджето и отвори трето! Навсякъде е ровено, помисли си, нищо не е пропуснато. Но защо?

Изпита паника и хукна нагоре по стълбите. Притежаваше незначителен брой ценности, но малкото бижута, останали от майка й, й бяха много скъпи. Втурна се вътре, проклинайки се, че не е помолила Ив да прибере кутийките в сейфа си. Сигурно разполагаше с такъв. А освен това имаше и алармена инсталация. На кого му е притрябвало да нахълтва във вилата и да краде шепа семейни скъпоценности?

Разбира се, не ги бяха задигнали. Изпълни се с облекчение и беше готова да се нарече идиотка. Единственият наниз от перли с комплект висящи обеци, диамантените капчици на винт, златната брошка във формата на съдийски везни. Всичко си стоеше недокоснато на мястото.

Краката и бяха отмалели и тя приседна на крайчеца на леглото, притиснала старите кутийки със скъпоценности към гърдите си. Ама че глупаво беше да се чувства толкова ужасно привързана към някакви си вещи. Рядко ги носеше, само от време на време ги изваждаше, за да ги погледа.

Беше дванадесетгодишна, когато баща й подари брошката на майка й. За рождения й ден. Спомняше си колко се бе зарадвала тя. Слагаше си я на всяко съдебно дело, в което участваше, дори след развода.

Джулия се насили да стане и да прибере кутийките. Възможно е и сама да е разбъркала записите. Възможно, но малко вероятно. Беше също толкова невероятно някой да е заблудил охраната на Ив посред бял ден и да се е разпореждал най-безцеремонно във вилата.

Ив, мина през ума на Джулия и тя поривисто се засмя. Ив като че бе най-вероятният извършител. От три дни не бяха разговаряли. Любопитството и непукизмът й може да са я пришпорили да се порови в творенията й.

Пътят на това трябва да се пресече.

Отново хукна към долния етаж, за да прегледа още веднъж записите, преди да позвъни на Ив. Още не беше стигнала до края на стълбите, когато Пол почука на входната врата.

— Здрасти. — Отвори си сам и влезе, без да чака покана.

— Чувствай се като у дома си.

Тонът й го накара да я погледне, наклонил глава встрани.

— Случило ли се е нещо?

— Не, защо. — Тя остана неподвижна на мястото си, заела войнствена стойка и предизвикателно издала напред брадичка. — Какво толкоз, всеки може да влиза и излиза оттук, когато си поиска. Къщата и без това не е моя. Само дето по някаква случайност живея в нея.

Той вдигна ръце с обърнати нагоре длани.

— Извинявай. Изглежда съм живял в Калифорния твърде дълго, без да се съобразявам с условностите. Искаш ли да изляза и да пробвам пак?

— Не! — процеди тя. По никакъв начин нямаше да я накара да се почувства глупаво. — Какво искаш? Моментът е крайно неподходящ, така че побързай да ми обясниш.

Не беше необходимо да му казва, че моментът е неподходящ. Лицето й излъчваше спокойствие — биваше я да се преструва, но пръстите на ръцете й нервно се сплитаха и разплитаха. Това го изпълни с още по-голяма решимост да остане.

— Всъщност, не съм дошъл за теб. Исках да видя Брандън.

— Брандън? — В ума й зазвънтяха предупредителни звънчета и ръцете й се отпуснаха като посечени до тялото. — Защо? За какво ти е притрябвал Брандън?

— Успокой се, Джули. — Той приседна върху облегалката на канапето. Осъзна, че му е приятно при нея, истински приятно. Имаше нещо в начина, по който бе преобразила вилата за гости с нейния първокласен комфорт и й бе придала свой облик. Някаква очарователна неразбория, размишляваше Пол, издаваща във всичко присъствието на Джулия. Забравената обеца върху изящната масичка, красивите обувки с високи токчета, килнати една до друга, където ги бе събула, набързо надрасканата бележка, порцелановата купа, пълна с розови листенца и розмарин.

Ако отидеше в кухнята, там щеше да открие още следи от нея. На горния етаж също, в банята, в детската стая, в спалнята й. Какво ли точно щеше да открие в най-интимното кътче на Джулия.

Отново я погледна и се усмихна.

— Извинявай, каза ли нещо?

— Да, казах. — Тя изпръхтя от нетърпение. — Попитах, за какво ти е притрябвал Брандън?

— Нямам намерение да го отвличат или да го водя да му показвам последния брой на „Пентхаус“. Търся го по мъжки. — Той се усмихна. — Тежък ден ли имаше?

— Дълъг — отвърна тя. — Брандън още не се е прибрал от училище.

— Мога да го почакам. — Погледът му се насочи към краката й, после отново се вдигна към лицето. — Пак си боса. Радвам се, че не ме разочарова.

Тя пъхна нервно потрепващите си ръце в джобовете на сакото. Трябва да регистрира гласа си в полицията, помисли си притеснено. Или пък в медицинската наука. С него може да накара всяка жена да изпадне в несвяст или да я извади от това състояние, възбудена до смърт.

— Наистина съм заета, Пол. Защо просто не ми кажеш за какво толкова искаш да говориш с Брандън?

— Държиш се като непоправима майка. Възхищавам ти се. За баскетбол — отговори накрая. — „Лейкърс“ ще бъдат в града в събота вечер. Мислех, че момчето ще се радва да отиде на мача.

— Аха. — По лицето й се изписаха противоречиви чувства — удоволствие заради сина й, загриженост, съмнение, насмешка. — Сигурна съм в това. Но…

— Можеш да провериш при ченгетата, Джули. Не фигурирам в досиетата за педофили. — Бавно взе едно розово листенце от купата и го стри между палеца и показалеца си. — Всъщност, имам три билета, ако ти се доще да ни придружиш.

Това ли било, помисли си разочарована. Не за първи път някой се опитваше да използва Брандън, за да я спечели. Чудесно, сам се накисваш, каза си тя. Щом се бе навил да пожертва цяла вечер за едно десетгодишно хлапе, точно това и ще получи.

— Не си падам по този спорт. Сигурна съм, че с Брандън ще се чувствате по-добре без мен.

— Бива — отвърна така миролюбиво той, че тя зяпна. — Не му давай да вечеря. Ще хапнем нещо на стадиона.

— Не знам дали… — Не довърши, защото чу шум от приближаващ се автомобил.

— Май училище е свършило — забеляза Пол и пъхна листенцето в джоба си. — Няма да те задържам повече. С Брандън можем и сами да се уговорим за подробностите.

Тя не помръдна от мястото си, докато Брандън не нахлу през предната врата, размахвайки сака с учебниците си.

— Нямам нито една грешка на теста по английски.

— Небивал успех, шампионе.

— Мили роди! Пет бебета! — Погледна към Пол. — Мили е морското свинче в училище.

— Радвам се за Мили.

— Беше доста гадно. — Брандън не можа да устои на гъдела и се впусна да разказва. — Изглеждаше зле и лежеше там, като дишаше тежко-тежко. После се появиха тия мънички мокри нещица. Имаше и кръв. — Той сбърчи носле. — Ако бях жена, никога не бих го направил.

Пол широко се усмихна. Пресегна се и нахлупи козирката на шапката над очите му.

— За наш късмет, те са омесени от по-жилаво тесто.

— Почти сигурен съм, че боли. — Изви очи към майка си. — Боли ли?

— И още как. — Джулия се засмя и преметна ръка през рамото му. — Но понякога изваждаме късмет и се оказва, че болката си е струвала. Вече почти съм на мнение, че това важи в случая с теб. — Тъй като моментът не беше особено подходящ за сексуално възпитание и обсъждане на въпроси за раждането на деца, тя го стисна леко за ръката. — Господин Уинтроп е дошъл за теб.

— Наистина ли? — Брандън не си спомняше друг подобен случай — възрастен да го търси за нещо. Най-вече от мъжки пол.

— По една случайност — започна Пол — в събота „Лейкърс“ ще бъдат в града.

— Да, ще играят срещу „Келтикс“. Това май ще е най-страхотният мач през целия сезон и… — В главата му се зароди такава невероятна и зашеметяваща мисъл, че той направо отвори уста.

Устните на Пол се извиха в усмивка, когато забеляза безумната надежда в очите на момчето.

— И по една случайност имам няколко билета в повече. Искаш ли да отидеш?

— Уау! — Очите му щяха да изскочат от орбитите. — Мамо, моля те! — Когато се обърна, за да я сграбчи през кръста, цялото му лице изразяваше настойчива молба. — Моля те!

— Как бих могла да откажа на някой, който се е отличил на теста по английски?

Брандън нададе радостен вик и я прегърна. След това неочаквано за Пол момчето се завъртя на пети и се хвърли в ръцете му.

— Благодаря ви, господин Уинтроп! Вие сте върхът. Направо върхът!

Разтърсен от спонтанната проява на обич, Пол потупа Брандън по гърба и отмести сака с учебниците, която го ръгаше в бъбреците. Нищо не му струваше, помисли си. Всяка година неизменно купуваше по две абонаментни карти, а третия билет бе изпросил от един приятел, който щеше да бъде извън града. Докато гледаше насреща ухиленото лице на Брандън, грейнало от вълнение и благодарност, на Пол му се дощя поне да бе убил няколко дракона, за да осигури местата.

— Няма защо. Слушай, имам един в повече. Познаваш ли някого, който би искал да дойде с нас?

Това надхвърли всичките му очаквания. Все едно беше заспал през август и се събуждаше направо за Коледа. Брандън отстъпи крачка назад в нерешителност, питайки се дали е редно един мъж да прегръща друг. Не знаеше със сигурност.

— Може би мама.

— Вече отказах, благодаря — обади се тя.

— Супер, Дъстин направо ще откачи.

— Дъстин и без това си е откачен — подхвърли Пол. — Защо не му позвъниш да разбереш дали ще може да дойде?

— Без майтап? Страхотно! — И той се втурна към кухнята.

— Не обичам да се меся в мъжки работи. — Джулия разкопча сакото си. — Но имаш ли представа в какво се забъркваш?

— Една вечер насаме с момчетата?

— Пол… — Не можеше да не изпитва симпатия към него, след като бе видяла лицето на Брандън. — Доколкото знам, ти си единак, без братя и сестри, никога не си се женил и не си имал свои деца.

Погледът му фиксираше пръстите й, които продължаваха да въртят копчетата на сакото.

— До този момент, не.

— Бил ли си някога бавачка?

— Моля?

— Така и предполагах. — С въздишка съблече сакото си и го метна върху облегалката на стола. Носеше керемиденочервена плътна трикотажна блуза без ръкави и Пол с удоволствие забеляза, че освен с прекрасни крака, е надарена и с фантастични рамене. Гладки, бели и стегнати. — И сега ще направиш дебюта си, като заведеш две десетгодишни хлапета на професионален баскетболен мач? И то съвсем сам?

— Голяма работа, няма да ги мъкна по Амазонка я, Джули! Мисля се за оправен мъж.

— Не се съмнявам, но при нормални обстоятелства. А с десетгодишните нещата никога не стоят така. Стадионът е много голям, нали?

— Е, и?

— Умирам си от смях, щом си те представя в компанията на две щурави хлапета.

— Ако не се изложа, след мача ще ме възнаградиш ли с… едно питие?

Беше поставила и двете си ръце върху раменете му, подтиквана от неудържимо желание да зарови пръсти в косата му.

— Ще видим — прошепна. Очите й се промениха, потъмняха, и тя машинално сведе глава.

— Може да дойде! — извика Брандън от прага на кухнята. — Майка му е съгласна, но иска да говори с теб, за да ce увери, че не си измисля.

— Правилно. — Пол не сваляше очи от Джулия. Дори да се намираше в противоположния край на помещението, пак щеше да забележи как желанието й премина в стъписване и смущение. — Ей сега ще се върна.

Джулия шумно въздъхна. Какво, по дяволите, си мислеше? Грешен въпрос, каза си. Изобщо не влагаше мисъл. Беше се оставила изцяло на чувствата си. А това винаги криеше опасности.

Милостиви Боже, той беше привлекателен, чаровен, съблазнителен, неотразим. Притежаваше всички качества, които карат жените да съгрешат. Добре, че знаеше какви клопки я дебнат.

Усмихна се, когато чу Брандън възбудено да говори в контраст с по-дълбокия и плътен глас на Пол. Напук на предпазливостта си го харесваше. Интересно, дали си даваше сметка каква физиономия бе направил, когато Брандън се бе хвърлил в прегръдките му?

Първоначалното стъписване бавно се бе разтопило в удоволствие. Не беше изключено да го е преценила погрешно и да е поканил момчето на мача с някакви задни мисли.

Ще поживее и ще види.

А сега по-добре да се залови с вечерята. Хвърли поглед към полицата над камината, за да се осведоми за времето от старинния позлатен часовник. Нямаше го! Тя зяпна от почуда и кръвта се дръпна от лицето й.

Значи беше права. Някой бе влизал в къщата. Положи усилие да превъзмогне паниката и внимателно огледа дневната. Освен часовника, липсваше статуетка от дрезденски порцелан, комплект нефритени свещници и три миниатюрни старинни кутии за енфие, наредени върху скрина.

Възстановявайки предмети по памет, се втурна в трапезарията. Там също откри липсата на разни дребни ценности. Имаше аметистова пеперуда, която се побираше в шепата й и която вероятно струваше няколко хиляди долара. Комплект солници от грегорианската епоха. Кога за последен път бе виждала тези неща? Двамата с Брандън винаги се хранеха в кухнята или на терасата. Преди ден, седмица? Две седмици? Притисна с ръка разбунения си стомах.

Всичко можеше да има съвсем просто обяснение. Току-виж Ив сама е решила да ги премести. Улови се за тази мисъл и се върна в дневната, където завари Пол и Брандън да седят и да кроят планове за предстоящата вълнуваща вечер.

— Ще тръгнем рано — съобщи й Брандън. — За да можем да се запознаем с някои от играчите в съблекалнята.

— Страхотно. — Тя се усмихна насила. — Слушай, защо не хапнеш нещо, а с домашните ти ще се захванем малко по-късно?

— Дадено. — Той скочи и отново се усмихна на Пол. — До скоро!

— По-добре седни — посъветва я Пол, когато останаха насаме. — Бяла си като платно.

Тя само кимна.

— В къщата липсват разни неща. Трябва веднага да се обадя на Ив.

Той се изправи и улови ръката й.

— Какви неща?

— Часовника, едни старинни кутийки. Всякакви… — млъкна, уплашена да не каже нещо повече от необходимото — … ценности. Записите…

— Какво е станало с тях?

— Разбъркани са. Някой… — Пое си продължително и дълбоко дъх. — Някой е влизал тук.

— Покажи ми записите.

Тя го поведе към кабинета, отляво на дневната.

— Размесени са — каза му и отвори чекмеджето. — Винаги ги подреждам по азбучен ред.

Побутна я да седне на един стол и се зае да ги разглежда.

— Не си си губила времето — измърмори, като забеляза имената и датите. — Да не би да си работила до късно и сама да си ги разбъркала?

— Изключено! — Срещна недоверчивия му поглед, реещ се из разхвърляната стая. — Знам как изглежда, но единственото, на което страшно държа, е интервютата ми да бъдат в пълен ред. Така съм свикнала да работя.

Той кимна в знак, че й вярва.

— Да не би Брандън да си е играл с тях?

— Абсурд!

— Не съм съвсем сигурен. — Гласът му прозвуча кротко, но в очите му припламнаха опасни искрици, щом отново я погледна. — Добре, Джулия, има ли нещо в тези записи, което не бива да бъде чуто, преди да е отпечатано?

— Да.

Той стисна устни, преди да затвори чекмеджето.

— Очевидно не бива да навлизаш в подробности. Липсва ли някой запис?

— Всички са налице. — Едно внезапно хрумване изцеди останалия цвят от страните й. Грабна касетофона от куфарчето си и напосоки измъкна една касета. След миг в стаята се разнесе тънък, носов глас.

— Мнението ми за Ив Бенедикт? Извънредно надарена актриса, но голям катил като човек.

Джулия изпусна лека въздишка и натисна копчето за спираме.

— Алфред Кински — поясни. — Интервюирах го в понеделник следобед. Бил е режисьор на Ив в три от ранните й филми.

— Знам кой е — сухо каза Пол.

Тя кимна и прибра касетата в пластмасовата кутия, но я задържа в ръка.

— Уплаших се, че някой може да е изтрил записите. Пак трябва да ги проверя, но… — Зарови ръка в косата си и взе да маха фибите. — Изглежда безсмислено. Винаги мога да повторя интервютата. — Нищо не ми коства. — Нищо не ми коства, повтори си наум и остави касетата, за да притисне с пръсти слепоочия. — Някой е влизал тук да краде. Трябва да се обадя на Ив. И на полицията.

Пол я сграбчи за китката, когато посегна към телефона.

— Аз ще й позвъня! Успокой се. Иди си налей едно бренди.

Тя поклати глава.

Пол набра номера в къщата.

— Тогава налей на мен — каза той и й остави бутилката подръка.

Въпреки че не обичаше да й заповядват, така поне щеше да отвлече вниманието си. Тъкмо поставяше запушалката на гарафата, когато Пол влезе в дневната.

— Сега ще дойде. Провери ли личните си вещи?

— Само бижутата. Няколко дреболии, останали от майка ми. — Подаде му чашата с алкохол. — Всичко е на мястото си.

Разклати брендито и отпи, без да сваля поглед от нея.

— Нелепо е да се чувстваш отговорна.

Тя крачеше напред-назад и не можеше да се спре.

— Не знаеш как се чувствам.

— Джулия, почти виждам всяка твоя мисъл. „Аз съм виновна“, говори лицето ти. Трябваше да го предотвратя. — Отново надигна чашата си. — Красивите ти рамене не се ли уморяват да носят целия този товар?

— О, я престани!

— Все забравям. Джулия се справя с цялата ярост на света сама.

Тя се извъртя на пета и се запъти към кухнята. Чу я да казва нещо тихо на Брандън, после вратата с мрежата против комари се затръшна. Предположи, че е изпратила детето навън да играе. Колкото и да е разстроена, първо ще се опита да предпази сина си. Когато отиде в кухнята, тя стоеше подпряна на мивката и гледаше втренчено през прозореца.

— Ако се тревожиш за стойността на липсващите предмети, мога да те уверя, че са застраховани.

— Не е там въпросът, нали?

— Не, наистина. — Той остави брендито, пристъпи зад гърба й и започна да разтрива скованите й рамене. — Въпросът е, че са нахлули в територията ти. Но нали е само временно твоя.

— Не ми е приятно да знам, че някой е могъл да влезе тук, да рови из нещата ми, да си вземе няколко скъпи джунджурии и пак да си излезе. — Оттласна се от мивката. — Ето я и Ив.

Ив влетя вътре, следвана по петите от Нина.

— Какво става тук?

Поокопитена, Джулия набързо й разказа какво бе открила.

— Кучи син! — бе единственият коментар на Ив, която се отправи от кухнята към дневната. Погледът й се изостри, докато обхождаше стаята и отбелязваше местата на липсващите предмети. — Адски харесвах този часовник.

— Ив, съжалявам…

Тя нетърпеливо махна с ръка и прекъсна извинението на Джулия.

— Нина, прегледай останалата част от къщата по описа на вещите. Пол, за Бога, налей ми едно бренди.

Тъй като правеше тъкмо това, той само повдигна едната си вежда. Тя пое чашата от него и отпи голяма глътка.

— Къде е момчето?

— Пратих го да играе навън.

— Добре. — Отново отпи. — Къде работиш?

— В малката стаичка, ето тук.

Ив вече бе влязла и дърпаше чекмеджетата, преди Джулия да успее да се обади.

— Значи твърдиш, че някой е бърникал в записите.

— Не го твърдя — изрече Джулия с равен тон, — а го заявявам!

Устните на Ив присмехулно трепнаха.

— Я недей да важничиш, момиче. — Прокара пръст по ръба на касетките и рязко се изсмя. — Бива си те. Работлива си като пчеличка. Кински, Дрейк, Грийнбърг, Мерилин Дей. Мили боже, докопала си се дори до Шарлот Милър!

— Нали затова сте ме наели?

— Разбира се. Стари приятели — стари врагове. Всичките грижливо подредени. Сигурна съм, че скъпата Шарлот не е пропуснала да ме одума.

— Уважението й се равнява по сила на омразата й.

Ив я изгледа гневно, после се изсмя с пълно гърло и се тръшна на стола.

— Не ти липсва кураж, Джулия. Ей Богу, харесваш ми!

— Ще ви върна и двата комплимента, Ив. Но по-важно е сега да решим какво да правим по-нататък.

— Хмм. Дали случайно не ти се намират някакви цигари? Оставих своите вкъщи.

— Съжалявам.

— Здраве да е. Къде, по дяволите, ми е брендито? А, Пол. — Тя се усмихна и го потупа по бузата, когато се приближи да й го подаде. — Добре, че си се озовал тук в критичния момент.

Пол подмина тънкия намек.

— Джулия, естествено, е разстроена, че са нахълтали тук и са ровили в нещата й. И може би се чувства отговорна за липсата на вещите…

— Не ставай смешен! — Ив махна пренебрежително с ръка, облегна се на стола, затвори очи и се замисли. — Ще питаме пазача на входа. Може да са идвали хора за доставки или за ремонт…

— Полицията — прекъсна я Джулия — трябва да бъде уведомена.

— Не, не. — Ив вече кроеше планове и разклати брендито си. — Мисля, че можем да се справим с този инцидент по-умело от полицията.

— Ив? — Нина се появи на прага с папка в ръка. — Струва ми се, че успях да направя най-груба сметка.

— Колко?

— Тридесет, може би четиридесет хиляди. Аметистовата пеперуда. — Погледът й изразяваше загриженост. — Съжалявам. Знам колко я харесваше.

— Да, така е. Виктор ми я подари преди двадесетина години. Е, май че най-мъдро ще е да огледаме и моята къща. Бих искала да знам дали и там някой не се е разходил. — Допи брендито си и стана. — Много съжалявам, Джулия. Пол с пълно право ми съобщи най-назидателно, че си разстроена от случилото се. Не обичам да безпокоят гостите ми.

— Може ли да поговоря с вас насаме?

Ив махна с ръка в знак на съгласие и приседна върху крайчеца на бюрото. Джулия затвори вратата зад гърба на Пол и Нина.

— Съжалявам, че си се разстроила, Джулия — подхвана Ив. Докато барабанеше с пръсти върху бюрото, с другата ръка разтриваше слепоочието си. — Дадох си вид, че не ме е грижа, защото подобна наглост ме влудява.

— Мисля, че все пак трябва да се обадите в полицията.

— Личният живот на знаменитостите и бездруго е обект на постоянен интерес. Не си струва заради някакви си дреболии за четиридесет хиляди долара да ми разлепват снимката пред супермаркетите. Много по-интересно е да виси там, защото съм имала връзка с тридесетгодишен културист.

Джулия отвори чекмеджето и извади една касета.

— Тук са спомените ви от брака с Антъни Кинкейд. Някой може да ги е презаписал, Ив. Някой като нищо може да му издрънка всичко.

— Е, и?

— Той ме плаши. Плаши ме и мисълта на какво е способен, за да предотврати разгласяването на тази история.

— Тони е моя грижа, Джулия. С нищо не може да ме нарани, а няма да му позволя да го стори и на теб. Не вярваш ли? — Тя вдигна показалец и леко повиши глас: — Нина, скъпа?

Вратата се отвори след по-малко от десет секунди.

— Да, Ив?

— Моля те, напиши едно писмо. На Антъни Кинкейд. Ще откриеш ли сегашния му адрес?

— Да. — Нина прикрепи един лист върху папката и започна да стенографира.

— Скъпи Тони… — Ив бавно сплете пръсти като за молитва. В очите й отново се прокрадна злоба. — Надявам се да те заваря в най-лошо здраве. Изпращам ти кратко, неофициално посланийце, за да ти кажа, че стремително напредвам с книгата. Знам какъв интерес проявяваш към това начинание. Сигурно ти е известно колко хора се тревожат за съдържанието й. В тревогата си дори стигнаха дотам да подхвърлят къде по-тънки, къде по-дебели намеци, че ще направят всичко възможно да я спрат. Тони, ти би трябвало най-добре да знаеш, че не се поддавам на натиск. Искам да ти спестя излишните усилия, ако случайно също си решил да ме придумваш, и ти пиша, за да те уведомя, че сериозно обмислям предложението на Опра да участвам в нейното шоу и да побъбрим за миналото ми. Натъкна ли се на каквато и да е намеса от твоя страна, скъпи, веднага ще откликна на предложението й и ще погъделичкам публиката с някои от най-забавните спомени от съвместния ни живот. Току-виж, тази мъничка предварителна реклама по телевизията помогне да се разпродадат купища сигнални екземпляри. Винаги твоя, Ив. — Усмихната, тя вдигна ръка. — Това ще накара тоя духач да получи удар.

Джулия не знаеше дали да се смее, или да крещи и също се настани върху бюрото.

— Възхищавам се на куража ви, но не и на тактиката ви.

— Защото не я разбираш добре. — Ив стисна ръката на Джулия. — Но и това ще стане. А сега вземи една гореща вана с воден масаж, пийни малко вино и остави Пол да те придума да си легнете. Повярвай ми, тази комбинация ще направи чудеса с теб.

Джулия се засмя и поклати глава.

— Може би само първите две.

Ив изненада и себе си, и нея, като я обгърна с ръка през рамото. Жестът изразяваше утеха, подкрепа и без съмнение привързаност.

— Скъпа Джули — нали така ти вика? — всяка жена може да има първите две. Ела утре вкъщи в десет. Ще поговорим.

— Ив? — прекъсна я Нина. — Утре сутринта ти предстои първа проба на костюмите за минисериала.

— Вярно. Уточни го с Нина — каза Ив и се отправи към вратата. — Тя познава живота ми по-добре от самата мен.

Нина изчака Ив да излезе.

— Представям си колко неприятна е случката за вас. Ако желаете, веднага можем да ви преместим с Брандън в къщата.

— Не, не е необходимо. Тук ни е добре.

Тънките вежди на Нина се сбърчиха недоверчиво.

— Ако промените решението си, можем да го осъществим бързо и незабелязано. Междувременно има ли нещо друго, което бихте желали от мен?

— Не. Благодаря за предложението, но да ви кажа право, вече ми помина.

— Позвънете в къщата — пресегна се Нина и улови ръката на Джулия, — ако се почувствате неспокойна през нощта. Или просто искате да си поговорите с някого.

— Благодаря. Изключено е да се почувствам неспокойна, като знам, че вие сте там.

— На две минути разстояние — добави Нина и стисна пръстите й за сбогом.

Щом остана сама, Джулия пренареди касетките със записите си. Не беше особено трудно, пък и нямаше никакъв смисъл в дадения момент, но й помогна да се разсее. Взе празната чаша от брендито на Ив и тръгна към кухнята. Миризмата на готвено я накара да спре и да подуши въздуха, но после продължи нататък. Пред прага на кухнята се прикова и зяпна от изумление, като видя Пол Уинтроп да се върти край горещата печка.

— Какво правиш?

— Готвя вечерята. Ротини с домати и босилек.

— Защо?

— Защото макароните са лек за душата, пък и не може да не ме поканиш, щом аз съм осигурил яденето. — Грабна запотената бутилка бургундско от плота и наля малко в една чаша.

— Ето, вземи.

Тя я пое с две ръце, но не отпи.

— Бива ли те?

Той й хвърли ослепителна усмивка и тъй като ръцете й бяха заети, се възползва от случая и я обхвана през кръста.

— В какво по-точно?

Беше прекрасно, дори твърде прекрасно, да те прегръщат в такъв момент.

— В приготвянето на ротини с домати и босилек.

— Нямам грешка. — Наклони се към нея и въздъхна. — Не се дърпай, ще разлееш виното. — Бавно плъзна ръка към тила й и го обгърна с шепа, с която едновременно я задържа да не мърда и възпламени десетки нервни окончания. — Отпусни се, Джули. Една целувка не значи края на света.

— С теб така изглежда.

Устните му бяха присмехулно извити, когато срещнаха нейните.

— Все по-добре и по-добре — промълви и сгуши лице в нейното. — Кажи ми, и ти ли изпитваш същия трепет като мен, когато правя това? — Прокара зъби по ухото й и захапа месестата му част.

— Не знам. — Но усети, че от коленете надолу краката й се подкосяват. — Отвикнала съм от всякакъв род трепети.

Пръстите му неволно я стиснаха отзад за врата, но той им заповяда да я пуснат.

— Едва ли други думи биха могли да ме наранят по-дълбоко. — Отдръпна се, за да зърне лицето й. Сивият цвят в ирисите на очите й бе станал по-наситен, тъмен и опушен от пламъците, лумнали в душата й, които тя се мъчеше да потуши. Въобразяваше ли си, или тялото й наистина издаваше по-силно ухание, предизвикано от кипналата й кръв? Жалко, помисли си Пол, жалко, че страда от скрупули. — Най-после възвърна малко цвета си. Когато си разстроена, кожата ти става прозрачна като стъкло. Това би накарало всеки мъж да ти се притече на помощ.

Гръбнакът й, който той бе съумял да поотпусне, отново се вдърви.

— Не ми е притрябвал никой.

— Така още повече би подтикнала определен вид мъже. Ранима и независима. Не съм предполагал колко пагубно може да бъде това съчетание.

Насили се да го произнесе с по-безгрижен тон и поднесе чашата към устните си.

— Е, в дадения случай все пак ми подсигури вечеря.

Той взе чашата й и я остави настрана.

— И двамата бихме могли да получим повече.

— Може би. — Взря се в очите му — тъмносини и блестящи. И толкова близо. Беше много лесно да се огледа в тях. И да си зададе ред въпроси. — Не съм сигурна дали бих понесла и грам повече.

Независимо дали беше вярно, или не, виждаше, че убеждението й е искрено.

— Значи трябва да напредваме стъпка по стъпка.

Стори й се по-безопасно от преживяното преди малко разнежване и тя предпазливо се съгласи.

— Сигурно.

— Следващата стъпка ще бъде ти да ме целунеш.

— Мислех, че съм го направила.

Той поклати глава. Жестът му изразяваше предизвикателство, и то не съвсем добронамерено.

— Аз те целунах, не ти.

Джулия помисли и си заповяда да се държи като голяма. Не беше длъжна да приема всяка хвърлена в лицето й ръкавица. Въздъхна и леко доближи устни до неговите.

Само след миг разбра, че тази стъпка ще бъде твърде вълнуваща. Изчака още две-три секунди, опряла топлите си устни в неговите, отдавайки се на тръпката от риска.

— Трябва да прибера Брандън — каза и отстъпи назад.

Нуждаеше се от време, за да премине към следващата стъпка.