Пол Дохърти
Нощна сянка (9)

Глава осма

И той като много други имаше навика да прониква на смрачаване в къщите на различни хора и да ги ограбва.

Х. Т. Райли, „Лондонски хроники“^[1]

 

След като се върна в имението Мисълам и се приведе в приличен вид, Корбет се отправи към „антиохийското крило“ на къщата. Един слуга му показа покоите на игуменката. Въпреки че в стаята гореше огън, а прозорците бяха закрити с капаци и плътни завеси, домина Маргарет беше облечена в дебело черно расо, а върху него беше наметнала пелерината си. Приятното й лице беше обрамчено от обичайното бяло монашеско покривало. Игуменката се беше разположила на стол с висока облегалка пред камината, а краката й бяха опънати върху ниско столче. Бенедикт също беше там. Капеланът беше облечен в батистена риза, тъмносини панталони и мантия без ръкави, а на краката си носеше пантофи. Той седеше до домина Маргарет, а в скута му лежеше някаква книга.

— А, сър Хю — домина Маргарет понечи да се изправи, но Корбет поклати глава. — Мастър Бенедикт тъкмо ми четеше от „Роман за Розата“^[2]. Много харесвам сюжета. Истински шедьовър, не мислите ли?

Корбет кимна в знак на съгласие.

— Мастър Бенедикт, ако обичате — прошепна игуменката.

Капеланът стана, усмихна се на Корбет и придърпа до камината още един стол, като го постави между своя и този на домина Маргарет. Корбет седна. Размениха си обичайните любезности. Домина Маргарет изглеждаше спокойна, но мастър Бенедикт беше блед — изглежда ужасите, на които беше станал свидетел, все още го измъчваха.

— Дадох на мастър Бенедикт две чаши кларет — отбеляза домина Маргарет, проследила погледа на Корбет. — Брат ми наистина е кръвожаден човек, сър Хю. Капеланът ми не биваше да ходи там. Както и да е, благодаря ви, че дойдохте.

Игуменката замълча, докато Корбет отпиваше от чашата бяло вино, която му беше поднесъл мастър Бенедикт. Капеланът му предложи да си вземе и от подноса със захаросани плодове, но кралският пратеник отказа.

— Домина Маргарет, искам да ви задам няколко въпроса и може би е най-добре да го направя, преди да ми кажете защо ме повикахте тук.

— Разбира се — усмихна се игуменката. — Не, не, мастър Бенедикт, останете, моля. Вие сте мой изповедник и сте наясно с всичко, което правя. Едва ли ще ви изненадам с нещо — засмя се тя чаровно. — Та вие знаете дори мислите ми! Питайте, сър Хю.

— Казвате, че брат ви е кръвожаден човек. Такъв ли беше, преди да замине за Ако?

— На този въпрос можете да си отговорите и сам. Брат ми се беше прославил като страховит воин още в Уелс и по разни други бойни полета; като човек, който изпитва удоволствие от битките. На война се чувстваше в свои води. След Ако не ми се стори по-различен, може би само малко по-закоравял и по-гневлив.

— И по-богат?

— Да, брат ми беше заграбил цяло съкровище от тамплиерите. Наричаше го своята победна плячка.

— Ами Клейпоул?

— Той също. Странно е, че го споменавате, сър Хю, защото именно заради него поисках да се срещнем.

— Да поговорим първо за вас, домина Маргарет. Вие никак не приличате на брат си.

— Един Бог знае защо! — засмя се игуменката и се облегна в стола си. — Когато бяхме деца, малко се страхувах от Оливър. Беше избухлив, но братовчед ни Гастон успяваше да го смири. Тримата си играехме заедно. Владенията ни бяха много по-малки от сега, но земята, на която е разположена къщата, Островът на лебедите и полята наоколо винаги са били притежание на семейството ми. Родителите ни бяха сдържани, дори студени. Баща ни винаги беше зает с разни кралски дела. Майка ни умря млада и ние останахме сами, наглеждани единствено от слугите. Мисълам, мордернската гора, изоставеното село и Параклисът на прокълнатите се превърнаха в нашите приказни владения, където се биехме с дракони, неверници и всички врагове на краля. Тримата бяхме винаги заедно — продължи тя, — но животът се променя и децата все някога се разделят с невинността си. Оливър и Гастон заминаха да воюват в Уелс, Гаскония и на шотландската граница. Когато се върнаха, баща ни вече не беше между живите, а доходите от земите ни бяха намалели. Признавам, а и лорд Оливър ще го потвърди, че той тръгна за Светите земи не само за да се бие за кръста, но и за да напълни собствената си кесия. Когато се върна оттам, аз също се бях променила — домина Маргарет си пое дълбоко дъх. — Докато го нямаше, реших да постъпя като монахиня в бенедиктинския манастир „Сейнт Фрайдсуайд“. После животът продължи да се променя. Оливър се измени според собствените си желания, а пък аз — според желанията на Бог.

Корбет погледна към капелана. Той стоеше с наведена глава и слушаше съсредоточено. За миг Корбет почувства дълбоката тъга на игуменката, въпреки че тя се усмихваше.

— А Гастон?

Игуменката сви рамене.

— Доколкото знам, след като врагът щурмувал стените на Ако, той бил сериозно ранен. Отвели го в лечебницата, но Гастон починал от раните си. Оливър и мастър Клейпоул направили всичко по силите си, но не могли да го спасят.

— Но не е ли странно — настоя Корбет, — че от всички жители на Мисълам са се завърнали само лорд Скроуп и оръженосецът му мастър Клейпоул?

— Сър Хю, в някои градове не се върнаха и толкова. Пък и мъжете, които тръгнаха от Мисълам, не бяха чак толкова много. Някои от тях са умрели по пътя, а други — от болест или от раните си. Брат ми също беше ранен, както и мастър Клейпоул.

— Но се върна богат.

— Несъмнено.

Корбет се сепна, понеже мастър Бенедикт скочи на крака и изтича към вратата с ръка на устата.

— Горкият човек — игуменката погледна към Корбет. — Много е разстроен от видяното сутринта.

Тя замълча, изчаквайки завръщането на мастър Бенедикт. Капеланът се появи след малко, попивайки устата си с кърпичка.

— Съжалявам, но стомахът ми е слабото място — извини се Бенедикт и отново седна на стола си. — Разговорът за Ако — прошепна той, — клането в Двора на дракона, ужасните убийства в Мордерн, всичките тези заплахи и опасности… — той поклати глава. — Не мислех, че ще стане така.

Домина Маргарет го попита дали не иска нещо за ядене или за пиене, но Бенедикт само махна с ръка.

— Сър Хю — игуменката вдигна броеницата, увита около пръстите й, — искам да ви помоля за две услуги. Първата е да препоръчате мастър Бенедикт на краля, когато се върнете в Лондон. Той заслужава повишение и трябва да постъпи на кралска служба. Капеланът ми е много добър свещеник и високообразован човек, но ще оставя това на вас. Другият въпрос е много по-важен. Казвам, че брат ми е кръвожаден, и той наистина е такъв. В момента обаче го заплашват от всички страни може би с право, а може би не, но, така или иначе, го заплашват. Дори кралят е недоволен от него. Появи се Сагитариус. Според мен този смъртоносен стрелец отмъщава за убийствата в Мордерн. Сигурна съм, че ще се съгласите с мен — просто няма друго логично обяснение. Вярвам, че рано или късно брат ми ще бъде убит. В Светото писание се казва, че „всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“^[3]. Страхувам се за брат си, сър Хю, наистина.

— Милейди — отвърна Корбет, — какво общо има това с мен? Аз съм тук, за да се погрижа за интересите на брат ви, и ще го направя дотолкова, доколкото позволяват възможностите ми. Позовавате се на Библията и казвате, че човек ще пожъне това, което е посял. Да не би да твърдите, че брат ви е в смъртна опасност?

— Брат ми винаги е в опасност — отвърна тя. — Именно той е в основата на целия проблем. Семейството ни, сър Хю, притежава тази земя още от времето на Уилям Завоевателя. Двамата с него сме последните издънки на рода Скроуп. Аз съм девица, посветила се на Бог, а брат ми е женен, но няма законен наследник. Ако внезапно умре, без да остави потомък…

— Няма ли да го наследи съпругата му, лейди Хауиса?

— Много съм разтревожена — рязко отвърна игуменката, — както и мастър Бенедикт, с когото многократно сме обсъждали този въпрос. Ако брат ми умре, без да остави наследник, владенията му ще бъдат наследени от лейди Хауиса, да. Аз ще получа своя дял, както и Клейпоул, а и някои други. Вероятно сте чули слуховете, пък и сигурно сте забелязали приликата между брат ми и мастър Клейпоул.

Корбет само я гледаше втренчено. Домина Маргарет си пое дълбоко дъх.

— Някои твърдят — продължи тя, — че Хенри Клейпоул е незаконороден син на брат ми. Преди много, много години, преди да замине да се сражава за краля, брат ми се влюби в Алис де Тъдънам — дъщерята на местен търговец на вълна. Алис забременя, но след това се омъжи за някакъв търговец. Оттогава хората говорят…

— Че Клейпоул е син на брат ви, а не на съпруга на Алис, така ли?

— Именно, сър Хю. Брат ми Оливър и мастър Клейпоул винаги са били близки. Сигурна съм, че лорд Скроуп не е забравил вярната служба на Хенри Клейпоул и го е споменал в завещанието си. И все пак се безпокоя, че ако лорд Скроуп умре, без да остави наследник, Клейпоул може да се яви в Кралския съд и да се опита да докаже, че той е законният му наследник.

— Но как би могъл да го стори? — озадачи се Корбет.

— Според мълвата — продължи игуменката — лорд Скроуп се е оженил тайно за Алис де Тъдънам. Ако това е вярно, вторият й брак става невалиден. Алис и съпругът й вече са покойници и според църковните закони, сър Хю…

— Хенри Клейпоул може да докаже, че е законен наследник на лорд Оливър — довърши Корбет, — и по силата на този факт може да предяви претенции към владенията му. Но все пак са му необходими доказателства, за да го постигне, нали така?

— Отидох при отец Томас — продължи домина Маргарет — и двамата с него претърсихме църковните регистри. Оказа, че от тях липсват точно документите за периода, през който е възможно брат ми да се е оженил за Алис де Тъдънам.

— И вие смятате, че ги е откраднал мастър Клейпоул, така ли?

— Кметът е много амбициозен и алчен човек, сър Хю. Вече е сложил ръка на редица имоти в Мисълам. Като нищо може да е откраднал документите и да си ги пази за черни дни. Възможно е също регистрите от този период да липсват по някаква случайност. А може и брат ми и Алис де Тъдънам просто да са се оженили в някоя друга енория, въпреки че се съмнявам в това.

— Повдигали ли сте този въпрос пред брат си?

— Няколко пъти през годините, но той все казваше, че няма вина за греховете на младостта си.

— Ами лейди Хауиса?

— Никога не сме говорили открито за това. Чувствам я близка, тя е добра жена. Вероятно е чула слуховете, но нищо конкретно.

Корбет се загледа в огъня. Пред Канцлерския съд и друг път се бяха явявали такива извънбрачни деца. Обикновено твърдяха, че са законородени, и настояваха да получат наследството на бащите си според законите на Църквата и държавата.

— Брат ви страхува ли се от мастър Клейпоул? Затова ли го покровителства и е подкрепил назначаването му за кмет?

— С течение на годините взаимоотношенията им се промениха — призна домина Маргарет.

Игуменката замълча и огледа уютната стая, сякаш се мъчеше да си спомни нещо. Огънят пращеше и хвърляше искри. Навън се беше извил вятър и блъскаше по капаците на прозорците. Дърветата пукаха и стенеха под напора му. Корбет си даде сметка, че макар имението да тъне в разкош, то е изпълнено с мрачни спомени, болка и гняв. Прав беше да внимава. Тук се играеше една заплетена игра и предстоеше да се пролее още кръв.

— Да — кимна домина Маргарет, — бих казала, че взаимоотношенията им се промениха. Преди Клейпоул винаги се държеше като подчинен на брат ми, докато сега понякога си проличава, че се смята за равен с него, все едно има…

— Нещо срещу брат ви?

— Точно така, сър Хю.

— Лорд Оливър страхува ли се от мастър Клейпоул? — попита отново Корбет.

— Брат ми е боец. За пред хората не се страхува от никого, но в убежището си… Не сте ходили там, нали?

Корбет поклати глава.

— Чух за първия Сагитариус — каза той, — стрелеца, който се е появил преди около десет години и е изстрелял няколко стрели по брат ви, но така и не го е улучил.

Домина Маргарет се усмихна.

— Да, това изплаши лорд Оливър, и то много. В каменното му сърце обаче има и други страхове, притаени като вълци сред дърветата. Не бяха минали и две години от завръщането му от Ако, когато брат ми построи убежището си. Винаги е харесвал Острова на лебедите. Когато бяхме деца, го наричахме нашето малко кралство и ходехме да си играем там. Сега брат ми го е превърнал в свое убежище, така че, да, страхува се. Може би от Хенри Клейпоул, а може би от някои други сенки от миналото.

Корбет погледна към мастър Бенедикт, който седеше като учител край учениците си и търпеливо наблюдаваше.

— Вие какво мислите за всичко това, сър?

— Разбирам тревогите на домина Маргарет и напълно ги споделям. И все пак, както ви казах и преди, сър Хю, мястото ми не е в Мисълам. Вярвам, че ако бъда назначен на кралска служба в Лондон и ако, както тя каза, дойдат черни дни, игуменката ще има…

— Приятели в кралския двор? — попита Корбет.

— Да! — намръщи се мастър Бенедикт. — Сър Хю, когато всичко тук приключи и се върнете в Лондон, може би бихте могли да повдигнете въпроса за тайните желания и амбиции на Клейпоул пред краля.

— Чувал съм за подобни случаи — затвори очи Корбет. — Не мога да ви ги цитирам дословно, но дори кралят трябва да се съобразява със законите. Ако мастър Клейпоул успее да докаже, че е законен наследник на лорд Скроуп, нищо не може да се направи — той отвори очи и се усмихна. — Но разбира се, вие искате много повече, нали?

— Да, сър Хю, искам брат ми да остане жив — преглътна с усилие игуменката. — Моля се за безопасността му. Това, което бих искала да постигна с ваша помощ, е да накарам Клейпоул да отговори на слуховете, докато брат ми все още е жив. Така ще можем да разберем дали е законен наследник на лорд Скроуп, или не.

— Разбира се — прошепна Корбет. — Сега вече ми е ясно защо искахте да се срещнем. Ако Хенри Клейпоул бъде призован пред Кралския съвет и положи клетва, той ще бъде принуден да приведе своите доказателства. Ако това се случи, докато лорд Оливър е жив, господарят на имението ще може да опровергае или да подкрепи неговите твърдения. Брат ви е единственият човек, който знае истината, и ако нещо се случи с него, тя ще бъде изгубена завинаги. Но вие сте разговаряли с брат си за опасността, която грози вас и лейди Хауиса, нали?

— Опитвах много пъти, но брат ми все го обръщаше на шега. Казваше, че времето ще се погрижи за всичко. Аз обаче не се уповавам на времето, сър Хю, а на Бог и на вас. Колкото по-скоро приключим с този въпрос, толкова по-добре.

Корбет допи виното си и се сбогува. После стана, поклони се на домина Маргарет и на мастър Бенедикт и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

Тъкмо стигна до стълбището, когато от един от прозорците изведнъж се отлепи някаква сянка. Корбет отстъпи назад и посегна към камата си.

— Pax et bonum, сър Хю.

Корбет си отдъхна.

— Братко Грациан, умолявам ви да проявите благоразумие и да не изскачате така от сенките. Особено по това време и на това място.

— Трябваше да ви видя, сър Хю. Искам да ви помоля за една услуга. Когато приключите тук, може ли да тръгна с вас за Лондон?

— Ще носите ли със себе си „Сангуис Кристи“?

— Разбира се!

— Защо изведнъж така се разбързахте, братко Грациан? Ами духовният живот на вашия покровител?

— Сър Хю, този въпрос засяга само мен и него и е защитен от тайната на изповедта.

— Ще отговоря на въпроса ви, братко Грациан, когато вие отговорите на моя.

— Какъв е въпросът ви?

— Наистина ли Свободните братя бяха такава заплаха за Църквата и за реда в кралството?

— Казах ви истината, сър Хю.

Корбет поклати глава.

— Не, не я казахте, братко! Никой не каза истината. Желая ви лека нощ…

* * *

Отец Томас завърши утренята с първите двайсет и два стиха от Евангелието на свети Йоан: „In principle erat Verbum“ — „В началото беше Словото“. При думите „И Словото стана плът“^[4] Корбет и всички други, които присъстваха на сутрешната служба в параклиса на имението Мисълам, коленичиха и един по един целунаха палеца на свещеника в знак на почит. После сър Хю се изправи и се огледа. Там бяха Ранулф, Чансън, лейди Хауиса, домина Маргарет, мастър Бенедикт и неколцина слуги. Брат Грациан сигурно се молеше в стаята си. Мастър Бенедикт пък беше прекарал по-голямата част от нощта в болничното крило на имението. Поне така му беше прошепнала домина Маргарет по време на краткия им разговор преди литургията. Корбет потри очи. Самият той беше поспал само няколко часа, а през останалата част от нощта го измъчваха кошмари.

След литургията Корбет размени няколко думи с лейди Хауиса, а после се присъедини към Ранулф и Чансън и тримата се подкрепиха с хляб, сирене, масло и ейл в един от складовете за провизии. Не беше решил какво ще прави този ден. Обсъди с Ранулф идеята да свикат официална съдебна комисия и да призоват свидетели под клетва. После се сети, че тримата свещеници — мастър Бенедикт, брат Грациан и отец Томас, можеха да се позоват на привилегията на духовенството^[5] и да настояват, че не са длъжни да отговарят пред краля. И все пак можеха да опитат. Кралският пратеник беше категоричен само по един въпрос — трябваше отново да разпита лорд Скроуп и да потърси логични отговори на въпросите си. Двамата с Ранулф тъкмо се канеха да излязат от склада, когато в далечината се чу звън. Един от конярите подскочи.

— Какво става, човече? — попита го Ранулф.

— Лорд Скроуп — отвърна онзи. — Това е сигналът за тревога от убежището!

Корбет и Ранулф се присъединиха към останалите и всички излязоха тичешком от склада. Прекосиха двора, минаха през йерусалимските порти и се спуснаха по леда към Острова на лебедите. На половината път Корбет спря и се огледа на слабата сутрешна светлина. Видя отец Томас, който се опитваше да слезе от някаква лодка от тази страна на езерото. На отсрещния бряг домина Маргарет стоеше пред широко отворената врата на убежището и биеше гонга. Корбет се забърза надолу по хълма, хлъзгайки се по леда. След него вървеше Ранулф. Когато наближиха пристана, Ранулф се обърна и нареди на слугите да се отдръпнат. Корбет сграбчи отец Томас, който едва си поемаше дъх.

— Какво става? — попита той.

Свещеникът изглеждаше изтощен, а очите му бяха насълзени от студа.

— Сър Хю, лорд Скроуп е убит. Най-добре ще е да дойдете.

Корбет се качи в лодката, а Ранулф и отец Томас го последваха. Малкият съд се клатеше заплашително и лодкарят им каза да седнат. Той също беше пребледнял, ужасен от онова, което беше видял. Загреба с веслата и лодката запори ледените води към отсрещния бряг.

— Внимавайте — рече гребецът, докато насочваше лодката към пристана от другата страна на езерото.

Корбет и Ранулф скочиха на земята и се запътиха към входа на убежището, където беше застанала домина Маргарет. Игуменката беше изгубила ума и дума, лицето й беше побеляло, а очите й се бяха разширили от страх. Тя въведе Корбет вътре и кралският пратеник веднага се зае да изучава обстановката. Капаците на прозорците бяха затворени, а завесите от кожа и кадифе бяха спуснати. Стаята миришеше на вино и на ароматен пчелен восък. На светлината на няколкото свещи, които все още горяха и разпръскваха тъмнината, Корбет забеляза какъв разкош цари вътре. Помещението беше отрупано със скъпи вещи. Дебели килими покриваха пода, по стените висяха тежки гоблени, столовете и масите бяха изкусно изработени, а върху подиума отсреща имаше голямо легло. Сребърните и златните украшения светеха със свой собствен блясък. После погледът на Корбет се спря върху прозореца вдясно. Завесите, които го покриваха, бяха разкъсани, а дървените му капаци — раздробени на парчета.

— Разбихме ги, за да влезем — прошепна домина Маргарет.

Корбет й направи знак с ръка да почака. Убежището сияеше от разкош, но в мрака се спотайваше и още нещо. Там витаеше злото, което Корбет беше преследвал през целия си съзнателен живот — внезапното и жестоко убийство. Трябваше да се приближи и да изследва ужаса, който се криеше в сенките. Той прекоси стаята и се насочи към тъмния силует, отпуснат върху огромния стол с висока облегалка, който се очертаваше на фона на слабата светлина. В стола, с отметната назад глава, седеше лорд Скроуп, а безжизнените му ръце се бяха вкопчили в страничните облегалки. Грозното му лице, застинало в предсмъртен ужас, изглеждаше още по-противно. Очите му бяха изцъклени, устата — леко отворена, а по устните и носа му имаше засъхнала кръв. От гърдите му стърчеше камата, с която асасинът се беше опитал да убие краля. Оръжието беше потънало в плътта до дръжката, а на нея все още висеше избелялата червена лента.

— По дяволите! — измърмори Ранулф.

Корбет огледа внимателно трупа. По червеникавокафявия халат на Скроуп имаше петна от кръв. Ранулф донесе един свещник. Слабата му светлина освети чудовищната маска, в която се беше превърнало лицето на мъртвеца, и подсили страховитото впечатление. По пръстите на Скроуп и по пода имаше още кървави следи.

— Сандъкът под леглото! — прошепна Ранулф.

Корбет се запъти натам. Завесите на леглото бяха издърпани, а завивката и чаршафите — отметнати настрани. Възглавниците бяха леко смачкани. Явно Скроуп си беше лягал в леглото, преди да бъде убит. Сандъкът отдолу беше претършуван. Ковчежетата и кутиите с железен обков, които се намираха вътре, бяха празни, а капаците им — отворени. Корбет се върна при трупа и се наведе над него, като се опитваше да не гледа към изцъклените му, безжизнени очи. Бръкна под халата му и внимателно свали сребърната верижка с ключове от врата му, а после отново отиде до сандъка. Отвън се чу шум и кралският пратеник погледна през рамо. Към убежището прииждаха още хора, сред които беше и лейди Хауиса. Домина Маргарет се съвзе и излезе да им помогне. Навън имаше и куп слуги — явно бяха използвали и двете лодки. Корбет бързо изпробва ключовете на ковчежетата — всичките пасваха. После ги подаде на Ранулф и излезе навън. Островът гъмжеше от зяпачи, а на отсрещния бряг се тълпяха още. Лейди Хауиса стоеше в долната част на стълбището, облегната на ръката на една домашна прислужница. Вдовицата на Скроуп слушаше с половин ухо онова, което й говореше някакъв сбръчкан мъж с посребрена коса. Лицето на събеседника й беше изпито и гладко избръснато, а над хлътналите му очи бяха надвиснали гъсти вежди.

— Лейди Хауиса? — слезе при нея Корбет.

— А, вие трябва да сте лорд Корбет.

Възрастният мъж примигна и се усмихна, въпреки че лицето и погледът му останаха напрегнати, а после надзърна над рамото на Корбет към вътрешността на потъналото в мрак убежище.

— Да, аз съм Хю Корбет. А вие, сър?

— Аз съм доктор Ормсби, бях лекар в Бейлиол Хол в Оксфорд. Сега прекарвам залеза на живота си в покрайнините на Мисълам. Накратко, сър, аз съм, или по-точно бях, личен лекар на лорд Скроуп. Основната ми грижа сега е лейди Хауиса.

Корбет се огледа. Слугите обикаляха наоколо под заповедите на домина Маргарет. Отец Томас крачеше напред-назад, увил броеницата около едната си ръка. Брат Грациан стоеше на пристана, притиснал устата си с пръсти, и изглеждаше напълно обезумял. Отвъд езерото се задаваше мастър Клейпоул. С него бяха и членовете на градския съвет, достолепни в обшитите си с хермелин мантии и проблясващи синджири, съответстващи на сана им. Кралският пратеник изпъшка и дръпна Ормсби за ръкава.

— Докторе, искам да останете тук. Същото се отнася и за вас, отец Томас, както и за вас, милейди — той посочи към игуменката. — Нека остане и лодкарят, който ви прекара през езерото.

Корбет хвана отпуснатата ръка на лейди Хауиса, която се беше вкочанила от студ. Клепачите на вдовицата потрепнаха, тя отвори уста да възрази, но после поклати глава.

— Не бива да оставате тук, лейди Хауиса — настоя Корбет и стисна леко ръката й. — Не, не, съпругът ви, Бог да го прости, е мъртъв, жестоко убит. Не бива да го виждате така. Вие — обърна се Корбет към домашната прислужница, — грижете се за господарката си. Милейди, трябва да тръгвате.

Лейди Хауиса кимна в знак на съгласие. Корбет изкачи стълбите, махна на Ранулф с ръка и служителят на Зеления печат застана до него на входа на убежището. Корбет извади меча си и удари с него по бронзовия гонг, който висеше на верига до вратата. Най-накрая се възцари тишина.

— Добри хора — провикна се той, — аз съм сър Хю Корбет, служител на краля. Нося кралския печат, който ми дава пълната власт да се разпореждам тук. Лорд Скроуп, Бог да го прости, е мъртъв, жестоко убит. Искам всички да напуснат Острова на лебедите незабавно, освен онези, които помоля да останат.

Хората го гледаха подозрително. Чуха се викове, дюдюкане и подигравки. Ранулф извади меча си. Глъчката стихна и тълпата започна да се разотива към пристана. Корбет извика доктор Ормсби, домина Маргарет, отец Томас и лодкаря, който ги беше превел през езерото — дребен и начумерен тип на име Пениуорт. Кралският пратеник учтиво помоли всички да останат навън, докато той и Ранулф отново претърсят убежището. Двамата се върнаха вътре и за втори път огледаха трупа, ковчежетата, прозорците и главния вход, който се оказа и единствен. Капаците на всички прозорци, с изключение на един, бяха затворени, резетата в горната и в долната им част бяха спуснати, а пердетата от кожа и кадифе изглеждаха непокътнати.

— Няма друг вход — промълви Корбет. — Предната врата е залостена с резета отгоре и отдолу, а ключалката й е майсторски изработена.

Сър Хю огледа счупения прозорец. Капаците му бяха раздробени, а рамката — одраскана и ожулена. После двамата с Ранулф излязоха навън и се извиниха на чакащите за забавянето. Обиколиха убежището. Корбет се възхити на творението на Скроуп. Бреговете на острова бяха опасани от зеленина, включително с красиви плачещи върби. Пространството около убежището обаче беше свободно, като изключим тесния канал, който отвеждаше отпадните води към езерото. По заледената земя се виждаха множество следи от обувки. Корбет погледна към езерото. Беше около двайсет стъпки както на дължина, така и на ширина, и със сигурност беше дълбоко. Не се виждаше друг пристан, нито следа от мост, сал или лодка. Двамата с Ранулф се върнаха в убежището. Кралският пратеник покри лицето на Скроуп с кърпа и нареди на Ранулф да разпали позагасналия огън. След това покани домина Маргарет, отец Томас, Пениуорт и доктор Ормсби да се настанят на столчетата, които беше наредил край камината. Докторът се извини и отиде да огледа трупа. Махна кърпата от лицето му и възкликна от ужас. После се насочи към масата, на която Корбет беше забелязал изящна чаша, пълна догоре с червено вино. Докторът я вдигна, подуши виното и измънка една молитва.

— Какво има? — приближи се Корбет към него.

— Помиришете го, но не пийте, сър Хю.

Корбет помириса виното и усети в наситения му аромат да се прокрадва горчива жилка.

— Беладона — промърмори Ормсби. — Смъртоносна нощна сянка. Но вижте, сър Хю, чашата не е докосната и от виното не е пито. Огледах трупа и не забелязах признаци на отравяне — на лицето на Ормсби отново се изписа онази студена и многозначителна усмивка. — Познавам отровите, сър Хю. Ако господарят беше убит с беладона, щеше да си личи. Щеше да е умрял в неистови гърчове.

Корбет кимна и му върна чашата.

— Как мислите, дали не са го отровили, преди да го намушкат?

— Съмнявам се — приближи се докторът. — Сега долавяме миризмата на отровата, понеже е престояла във виното часове наред и е ферментирала. В първия момент обаче не се долавя никакъв мирис. Затова жертвата изпива отровата, а по-късно лекарите като мен я откриват. Беладоната е жесток убиец. Ако беше пил от нея, лорд Скроуп щеше да бъде разтърсен от адски спазми. Разбира се, трябва да изследвам тялото по-подробно. Има и други признаци — Ормсби се потупа по корема. — Цветът на корема се променя, по кожата избиват петна.

Докторът замълча и се върна да помирише украсената със сребро гарафа.

— Същата работа — каза той. — Предполагам, че виното е било отровено още в гарафата, а чак по-късно е било сипано в чашата. О, между другото чашата е направена от тис. Това дърво е прокълнато — Ормсби вдигна чашата. — Познавам и дърветата, защото баща ми беше лесничей в тези гори.

— Много добре — рече Корбет. — Дайте чашата на Ранулф, за да я пази.

Докторът се подчини и се присъедини към останалите край камината. Преди това подаде чашата на Ранулф и му прошепна да бъде внимателен. Ранулф я постави на пода.

— А сега ми кажете какво стана — прикани Корбет присъстващите.

Отец Томас стрелна с очи домина Маргарет, а после страхливо погледна към трупа, сякаш очакваше мъртвецът да се размърда.

— Лорд Скроуп ме отвращаваше, докато беше жив — промърмори свещеникът, — отвращава ме и мъртъв, сър Хю. Налага ли се да стоим тук, при трупа му?

— Мъртвите не могат да ни сторят зло, отче — отвърна му Корбет. — Налага се да разбера кой е убил този верен поданик на краля и най-вече — кой го е ограбил. Макар че тепърва ще трябва да го докажа, предполагам, че господарят на имението е държал тук „Сангуис Кристи“ и други скъпоценности. Прав ли съм, домина Маргарет?

Игуменката, която стоеше със затворени очи, кимна в знак на съгласие.

— Очевидно лорд Скроуп е дошъл тук снощи — продължи Корбет, посочвайки към Пениуорт. — Ти ли го докара?

— О, да — зарадва се Пениуорт на вниманието, с което го удостоиха. — След убийството на ловджийските кучета лорд Скроуп нареди сред дърветата винаги да има пазачи. После убиха Робърт де Скот на площада и аз поех командването на стражата. Задачата ми беше да прекарвам господаря до острова с лодката. Докарах го и снощи.

— По кое време?

— О, късно вечерта, сър, след като господарят се върна от града. Трябва да е било доста след вечернята.

— Как ти се стори лорд Скроуп?

Пениуорт затвори очи и се усмихна, показвайки изпочупените си зъби.

— Бих казал, че беше мрачен и вглъбен в себе си. Каза, че на сутринта ще ни посетят домина Маргарет и отец Томас. Когато стигнахме до пристана, господарят, както обикновено, не ми благодари, ами направо се запъти към стълбите.

— Ти последва ли го?

— Да, да, последвах го — отвърна Пениуорт. — Това влизаше в задълженията ми. Лорд Скроуп искаше да е сигурен, че е в безопасност. Той отключи вратата и влезе в убежището си. Както винаги, му помогнах да накладе огъня, а после се огледах, за да се уверя, че всичко е наред. Лорд Скроуп седна в онзи стол и започна да барабани с пръсти по страничните облегалки. Май нямаше търпение да ми види гърба. Запалих свещите. Лорд Скроуп ми изръмжа, че тази нощ аз и останалите стражи трябва да бъдем много внимателни. Липсваха му кучетата — Ромул и Рем. Беше нащрек. После си тръгнах. Сигурен съм, че докато слизах по стълбите, го чух да пуска резетата и да заключва вратата. Гребейки обратно през езерото, виждах между капаците на прозорците да се процежда светлина. След това се присъединих към останалите пазачи в дъбовата горичка на хълма — там, където преди стояха кучетата. Запалихме си огън. Освен това снощи имаше пълнолуние и беше светло.

— Обикаляхте ли по бреговете на езерото?

— Не, само наблюдавахме — рече Пениуорт и отвърна поглед, — но нищо не видяхме.

— И няма друг начин да се стигне до острова, освен с лодка, така ли? — настоя Корбет.

— Не, сър Хю.

— Домина Маргарет, вие познавате острова. Идвали сте тук като дете, нали?

— На мястото на пристаните преди имаше мост. Беше разнебитен и по-скоро опасен, отколкото полезен. Брат ми го разруши.

— Ами езерото? — попита Ранулф. — Колко е дълбоко?

— Доста, сър — отговори Пениуорт. — Бих казал, че на места е поне девет стъпки дълбоко. Като нищо може да ви погълне. Пълно е с водорасли и е много опасно. Дори сатаната не би могъл да го преплува посред нощ в този студ. А ако някой беше тръгнал да го прекосява с лодка, със сигурност щях да го видя. Особено пък сутринта, но и тогава не видях нищо нередно.

— Забеляза ли нещо странно? — попита Корбет. — Каквото и да е, Пениуорт.

Корбет отвори кесията си и извади оттам една монета. Пениуорт почти ахна от радост и протегна ръка.

— Сър, бих могъл да си измисля някаква история и да ви излъжа, но ако ме накарате да се закълна върху дарохранителницата в църквата на отец Томас, бих ви казал, че нищо не съм видял, нито пък чул. Другарите ми също. Вярно е, че се греехме на огъня, ядяхме сушено месо и пиехме ейл, но бяхме нащрек, сър. Абсолютно нищо не се случи.