Пол Дохърти
Нощна сянка (3)

Глава втора

Този ден съдиите започнаха да разискват случая.

Лондонски летописи, 1304 г.

Отец Томас коленичи пред олтарната преграда в мрачната и скована от студ енорийска църква. Върху дървена поставка пред него, покрити с пурпурна плащаница и заобиколени от призрачно потрепващи погребални свещи, лежаха труповете на Уилфред и Едбурга. Лицата им бяха восъчнобледи, крайниците им бяха измити и помазани с миро, а от ужасяващите им рани бяха останали само морави петна. Утре отец Томас щеше да отслужи заупокойна литургия и ковчезите им щяха да бъдат изнесени през вратата за мъртвите, за да бъдат заровени в църковното гробище. Той се размърда, за да раздвижи схванатите си крака. Колко бяха убитите? Седем? Да, седем. Тези двамата клетници, Едит и Хилда, убити на излизане от къщурката си, Елуд, синът на ковача, покосен, докато обяздвал един кон пред баща си, каруцарят Гуаткин и тепавичарят Тиоболд. Проблясването на олтарния светилник изтръгна отец Томас от мислите му. Погледът му се устреми през тъмнината към измъченото лице на разпнатия Иисус, а после се върна към дарохранителницата, която висеше на дебела сребърна верига над главния олтар. „Нима всичко това е истина? — запита се той. — Христос действително ли е умрял, а после — възкръснал? Настина ли приемаме тялото Му с нафората?“ Свещеникът намести пурпурния епитрахил^[1] около врата си, отпусна кокалестите си колене върху твърдата и студена каменна настилка и се огледа уплашено наоколо. В църквата цареше мрак и тишина, ако изключим топуркането на мишките из тъмните ъгли. Нощта беше мразовита. Отец Томас си представи топлото си легло и горещите, ароматни парчета месо, които се задушаваха в тежкия котел над огнището. После поклати глава, стисна по-здраво броеницата, увита около пръстите му, и запя стиховете от псалма:

Едно само молих от Господа, само това искам: да пребъдвам в дома Господен през всички дни на живота си, да гледам Господнята красота и да посещавам Неговия свети храм.^[2]

После каза „Де Профундис“^[3] „От дън душа викам към Тебе, Господи…“

Отец Томас млъкна и се размърда неспокойно. Не можеше да събере мислите си. Дали духовете на Едбурга и Уилфред бяха тук? Дали отлетелите души на всички жертви се бяха струпали около него в очакване на Божието възмездие? Но на кого трябваше да бъде отмъстено? На Сагитариус? Кой беше той? Загадъчният и тих убиец се беше появил на Нова година. Отец Томас погледна към успокояващата светлина на свещите, които горяха в олтара на Пресвета Богородица вляво. Не можеше да стои на едно място. Изправи се, взе една факла от поставката й на стената и бавно излезе от нефа^[4]. Пристъпи в главния олтар, а после се върна към трансептите^[5], потънал в мисли. Сагитариус явно беше изкусен стрелец като самия него. Дали убиецът му подражаваше? На един енорийски свещеник, който също тайно беше желал смъртта на лорд Скроуп, който беше играл ролята на Божи отмъстител и който някога беше планирал жесток край за злия господар, повел на смърт любимия му брат? По-добре беше да не мисли за тези неща. Трябваше да се съсредоточи върху сегашната опасност. Дали внезапната и жестока поява на Сагитариус беше свързана със смъртта на онези клетници в Мордерн? Отец Томас прекъсна разсъжденията си и затвори очи. Беше ходил до изоставеното село и беше видял труповете, които все още лежаха проснати на земята под покров от сняг и лед. Обесените още висяха по дърветата с извити вратове и килнати глави. Да убиеш е едно, но да откажеш да погребеш мъртвите… Дали Сагитариус беше оцелял член на братството? Но нали лично беше прегледал и преброил труповете? Свободните братя бяха четиринайсет, толкова бяха и мъртвите тела. Да, сигурен беше!

Свещеникът се приближи до северната врата на църквата, която сега беше заключена и залостена, и спря пред нея. Изкушаваше се да я отвори, както правеше при кръщаването на деца, за да прогони демоните в гробището, където им беше мястото. После продължи да върви разсеяно, като редеше молитвите „Аве, Мария“ и „Отче наш“ и провираше твърдите и сухи зърна на броеницата между пръстите си. Опита се да успокои смута в душата си и да разсее гнева, който бушуваше в него. Лорд Скроуп имаше да отговаря за много неща! От време на време погледът на свещеника се отклоняваше към трансепта, привлечен от свещта, която гореше пред Пиетата — грамадна статуя на Дева Мария, в чийто скут беше положено мъртвото тяло на Христос. Отец Томас спря пред купела и се загледа в изображението на свети Христофор — огромна фигура, понесла на раменете си Младенеца, изобразена в ярки цветове и заобиколена от рисунки на феникси, пеликани и морски сирени. Взрян в образа на светеца, отец Томас издекламира обичайната молитва към него, в която се казваше, че този, който носи Христос в сърцето си, ще бъде избавен от внезапна и насилствена смърт през нощта. Свещеникът продължи нататък. Влезе в другия трансепт и се спря пред един стенопис, който заемаше голяма част от стената и се простираше от пода до малко над главата му. Отец Томас затвори очи и мислено се върна към деня, в който Адам и Ева — водачите на Свободните братя, се бяха появили на прага на църквата му. Ясно си спомняше тези прекрасни създания. Когато ги видя за първи път, свещеникът се зачуди дали истинските Адам и Ева са имали същите красиви лица в ореол от златиста коса и искрящи сини очи, изпълнени със смях и невинна радост. Отец Томас се смяташе за корав човек. Беше участвал в сраженията на кралските войски в Уелс и беше кръстосвал вмирисаните на гниеща плът бойни полета. Беше опознал душата си и беше открил, че макар като свещеник усърдно да се труди, за да освободи другите от желязната хватка на Сатаната, самият той носеше в себе си прастари грехове и бе изпълнен със страсти. Не беше мекушав или сантиментален и не се поддаваше на сълзливи настроения. Гордееше се, че не е… как беше френският израз? Faux et semblant — престорен и лицемерен! Въпреки всичко двамата водачи на Свободните братя успяха да докоснат сърцето му с очарователното си държане и весели усмивки. Пристигнаха в „Сейнт Алфидж“, натоварени с тежки кожени дисаги и му обясниха, че са пътуващи художници, умели в рисунките върху стена и платно. Предложиха услугите си на църквата срещу храна и подслон. Първоначално отец Томас се поколеба, но те тържествено му обещаха да замажат нарисуваното, ако той не го хареса, и, в крайна сметка, свещеникът отстъпи. Все пак в църквата се разпореждаше той, а не господарят на имението, и писмата от епископа, с които разполагаше, го потвърждаваха.

И така, на празника на света Мария Магдалена миналата година Адам и Ева се настаниха в „Сейнт Алфидж“ заедно с двама свои помощници от братството. Рисуваха денем на ярката слънчева светлина, но понякога се налагаше да си помагат със свещи и с фенери. В началото отец Томас ги наблюдаваше с неохота и често ходеше да надзирава работата им, след като приключеше с литургията или удареше камбаната, за да напомни на жителите на града да почетат Богородица. Някои от енориашите възразиха срещу стенописа, но повечето бяха доволни да видят сивите стени на църквата си да се обагрят в цветове. Стенописът изобразяваше падането на Вавилон, което Адам и Ева бяха претворили според Откровението на свети Йоан Богослов и други източници. Щом измазаха стените и ги изравниха, художниците вдъхнаха живот на сцената с изумителния си рисунък и спираща дъха смесица от червено, зелено, синьо, златисто, жълто и черно на бял, подобен на мрамор фон. Свещеникът доближи факлата до стената и още веднъж разгледа картината, без да обръща внимание на танцуващите сенки и на зловещите звуци, които се носеха из църквата.

— Вавилон наистина е паднал — прошепна той.

На стенописа бяха изобразени високите кули и порти на града на великата блудница^[6], погълнати от огнената стихия, която фучеше над бурно море от кипяща кръв. От небесата се изливаше черен дъжд, а от прозорците и вратите на къщите изригваха пламъци. Бранителите на града стояха неподвижно по назъбените му стени, вперили поглед в синьо-червеното небе, изпълнено от тялото на огнедишащ дракон с люспести зелени криле, черни нокти и блестяща червена опашка. Злото чудовище, този адски звяр, поглъщаше душите на тези, които бяха служили на великата блудница, прекарваше ги през търбуха си и ги изхвърляше като изпражнения. Фигури в завихрени бели мантии, очевидно ангели, изпращаха дъжд от стрели срещу пазителите на Вавилон, облечени в червеникавокафяво и зелено. В една от залите на замъка някакъв мъж лежеше в леглото си с чаша в ръка. В следващата сцена, която изобразяваше просторна зала за пиршества, беше изрисуван Юда, а около врата му беше омотана примката, която предателят беше използвал, за да се обеси. Той и останалите грешници се угощаваха с крастави жаби, охлюви и влечуги, които се варяха в кипяща сяра, и отпиваха течен огън от пламтящи чаши. В последната сцена Юда и неговите последователи бягаха през долината на смъртта, озъртайки се страхливо през рамо, без да подозират, че пътят в края на долината е препречен от висок кръст. Върху кръста беше прикован Христос, а раните му проблясваха като сигнални огньове.

По краищата на стенописа имаше странни символи и растения. Картината беше около десет стъпки широка и се простираше от малко над пода до перваза на прозореца. Отец Томас и членовете на градския съвет останаха много впечатлени. Посетителите на града се тълпяха в църквата, за да видят новия стенопис. Свободните братя с техните странни библейски имена — Сит, Каин, Авел, Исайя, Аарон, Естир и Мириам — също пристигнаха и изпълниха радостен танц. Игуменката на манастира „Сейнт Фрайдсуайд“, домина Маргарет, също дойде да се полюбува на стенописа, придружена от амбициозния си капелан, Бенедикт льо Санглие. Събитието не пропусна и лорд Скроуп. Господарят на имението се появи в църквата със свитата си, разгледа внимателно картината и после изръмжа нещо в знак на одобрение.

Отец Томас въздъхна. Върна факлата на мястото й под паметната плоча на Гастон де Беарн и прочете хвалебственото слово, посветено на този родственик на лорд Скроуп и домина Маргарет, убит в Ако. После се загледа в герба на Гастон, който представляваше коленичил елен с корона върху рогата. Отдолу беше гравирана годината на смъртта на французина — лето господне 1291-во. Свещеникът прошепна една заупокойна молитва и се върна при статуята на светата Дева, където падна на колене и се взря в спокойното й лице. Помоли се на Богородица, но мислите му още се въртяха около скорошните кървави събития. Беше се надявал, че стенописът ще накара гражданите на Мисълам да приемат братството. Вярно е, че Свободните братя имаха необичайни схващания за учението на Църквата, а вижданията им за брака и плътската любов бяха непристойни и вулгарни, но плътта винаги е била слаба. Отец Томас се удари в гърдите, шепнейки: „Mea culpa, mea culpa — вината е моя, вината е моя“. Нима самият той не хранеше нечисти помисли към лейди Хауиса с нейното красиво бяло лице, напращели гърди и тънка талия? А какво да кажем за енориашите му? Например за кмета Хенри Клейпоул, който тържествено се появяваше в църквата всяка неделя и на всеки празник, надянал набожно изражение на лицето си и сключил ръце за молитва. Отец Томас се усмихна. Беше изповядвал всеки един от хората в Мисълам и добре познаваше греховете им. Знаеше, че често посещават разни бордеи и вертепи, когато ходят до Челмсфорд, Оруел или дори до Чийпсайд в Лондон. Жените им не бяха по-добри — и те бяха похотливи и бяха готови да се хвърлят в леглото с всеки младеж, който им се усмихнеше. „Ах — помисли си отец Томас, — тъкмо това е причината за бурята, която се разрази.“ Сред жителите на Мисълам се бяха разпространили слухове, че мъжете от града се задявали с жените от братството и още по-лошо — че някои младежи от братството обръщали прекалено голямо внимание на съпругите и възлюбените на мъжете от града. Хората приказваха за разни любовни срещи из есенните гори и дори си шушукаха, че някаква слугиня била заченала. Мълвата, че Свободните братя били замесени в кражби на добитък и вещи, също не закъсня и се понесе като нечистотии по течението на бистра река.

Откъм вратата за мъртвите се чу някакъв шум, който накара свещеника да се обърне. Той се огледа боязливо на оскъдната светлина, но не видя нищо. Беше оставил резето вдигнато, за да могат родителите на Уилфред и Едбурга да влязат, ако решат да дойдат да се помолят. Почувства вина, задето беше изоставил телата, така че се върна при ковчезите и отдръпна саваните. Взря се във восъчните лица на мъртвите влюбени и в белите им памучни ризи, на които беше закрепено опрощение за всичките им грехове. Прошепна заупокойна молитва и вдъхна дима от погребалните свещи. Дори тяхното ухание обаче не можеше да прикрие миризмата на мухъл, която се носеше във въздуха. Отец Томас си пое дълбоко дъх. Лорд Скроуп му беше обещал, че ще обнови цялата църква. Може би господарят на имението се надяваше, че така ще го накара да забрави за клането в Мордерн. Мисълта за това донякъде успокои свещеника. Църквата действително имаше нужда от обновяване — някои от каменните плочи по пода пропадаха, стените бяха плесенясали, а дървената олтарна преграда започваше да загнива. Ето че пак се чу същият звук. Отец Томас бавно се обърна. Сигурен беше, че някой се крие из тъмните ъгли на църквата. Нямаше как иначе да си обясни проскърцването на вратата за мъртвите и студената струя въздух, която нахлуваше отвън. Свещеникът се запъти натам, като преглъщаше тежко и се опитваше да овладее страха си.

— Не се приближавай повече, отче, остани на мястото си.

Отец Томас се подчини.

— Кой си ти? — извика той.

— Аз съм Нощна сянка — отвърна гласът.

Отец Томас напрегна слуха си. Гласът беше благовъзпитан и мелодичен, но свещеникът не можа да го разпознае.

— Защо си дошъл тук в тази тъмна доба и какво е това име?

Отговор не последва.

— Защо ти е да се промъкваш в църквата и да се криеш в сенките? Излез на Божията светлина! Защо си се нарекъл така?

— Знаеш ли какво означава името ми, отче?

— Беладона — отровно растение със смъртоносен ефект. Ти такъв ли си?

— Не знаеш ли другото значение на думата, отче? Тя се използва и за онзи малко по-тъмен миг от нощта, в който се спотайват демоните. Това съм аз.

— Демон ли си?

Скритият събеседник на отец Томас тихо се засмя.

— Аз съм Божието възмездие, отче.

— Кой ти даде това право?

— Аз самият! Пролятата кръв изисква да се потърси сметка на виновниците и те да бъдат наказани.

— Ти ли си Сагитариус?

— А не си ли ти? — гласеше подигравателният отговор.

Отец Томас избърса потните си ръце в расото.

— Защо не се покажеш на Божията светлина?

— Аз съм в Божията светлина.

— Защо си дошъл тук? — настоя свещеникът. — Защо идваш в тази тъмна доба да заплашваш един свещеник, който бди над двама невинни мъртъвци?

— Никой не е невинен, отче, знаеш го. Дойдох при теб, за да ти предам едно съобщение за лорд Скроуп. Кажи му да застане под кръста на пазара в Мисълам преди празника по случай обръщането на свети Павел и да признае всичките си грехове.

— Той никога няма да се съгласи.

— Но поне ще бъде предупреден.

— Ами ако не го стори?

— Ще го застигне възмездие за всичките му грехове — изсъска гласът.

— Защо сам не го предупредиш?

— Не се тревожи, отче, ще го направя, но запомни какво ти казах — трябва да се покае за всичките си грехове.

* * *

След няколко часа, с настъпването на празника на свети Иларий и просветляването на нощта, лорд Оливър Скроуп коленичи върху молитвената пейка в своето убежище, което беше построил в сърцето на своите владения — на Острова на лебедите. Устните му се движеха беззвучно, докато се взираше в диптиха, изобразяващ Страстите Христови, и боязливо разсъждаваше за Божието възмездие.

— Jesu Miserere — прошепна той. — Jesu Miserere. — Господи, помилуй.

Господарят на имението затвори очи и поклати глава. Беше приключил със сутрешните си молитви. Загърна се по-плътно в тъмносиния си халат от Дамаск, поръбен с хермелин, прекръсти се и се изправи на крака. Огледа се наоколо и изпита истинско задоволство от уединеното си убежище. Това място го привличаше още от дете, когато заедно с Маргарет и братовчед им Гастон преброждаха езерото и идваха на острова да си играят сред развалините. Когато се завърна от Ако, лорд Скроуп разшири земите си и веднага вдигна тази кръгла, подобна на гълъбарник постройка, иззидана от тежки сиви камъни и завършваща със скосен покрив от черни плочи. В много отношения сградата напомняше за укрепените стражеви кули, които беше виждал, докато беше воювал в пограничната област между Англия и Шотландия и в покрайнините на Английския Пейл^[7] в Дъблин. Отвътре обаче убежището му нямаше нищо общо с онези мрачни крепости. Лорд Скроуп се беше обградил с разкош — дървените подове бяха полирани, а леглото му, което стоеше върху подиум, беше покрито с възглавница и дюшек, пълни с гъши пух, и меки ленени завивки. Около него се спускаха тежки завеси със златни ресни. В далечния край на стаята беше обособено отходно място с умивалник и поставка за ароматни билки и сапун. Лъскавият под беше застлан със скъпи кожи, доставени специално от Норвегия, а стените бяха украсени с възхитително избродирани фламандски гоблени. Между тях висяха икони и медальони^[8], чиято позлата блестеше на светлината на фенерите и свещите от чист пчелен восък. Медни мангали с капаци на дупчици и вградена в стената камина със собствен димоотвод затопляха помещението и създаваха уют. Някакъв надпис в долния край на една от картините привлече погледа на Скроуп. Макар стихът да беше изписан със златни букви, той прозвуча на господаря на имението като присъда: „Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“^[9].

Лорд Скроуп потрепери и се доближи до камината, за да се сгрее. В средата на полицата над нея беше гравирана фигурата на Дивака^[10], боядисана в черно. Господарят на имението се взря в червените му очи, блестящите бели зъби и венец от горска зеленина на главата. След кратък размисъл реши, че не харесва това лице с леко подигравателно изражение и се зарече в най-скоро време да нареди да го сменят. Вдигна фино издяланата си дървената чаша, пълна с вино, облегна се на полицата и се загледа в пламъците, които облизваха сухите съчки в камината. Навън отново беше завалял сняг и беше покрил земята. Езерото още не се беше заледило, въпреки че миналата вечер, докато го превозваха с лодка през ледените му води, пръските, които се вдигаха от веслата, щипеха лицето му. Скроуп отпи от греяното вино с подправки. Разбира се, тук беше топло. Шестте прозореца бяха здраво залостени, а отвътре бяха закрити със завеси от кожа и син вълнен плат.

Скроуп се беше опитал да заспи, но душата му не можеше да намери покой заради спомените от миналото, а сърцето му препускаше при мисълта за настоящите му проблеми. Той разсеяно прошепна някаква молитва. Замисли се над псалма, в който се говореше, как неопростените грехове от миналото се разтварят като капан, за да сграбчат виновниците. През нощта го бяха измъчвали обичайните кошмари — непрестанно профучаващите над Ако копия и стрели; окървавеното лице на Гастон, който се олюляваше по онази пътека; яростният ръкопашен бой из вътрешните дворове, където водата в шадраваните беше почервеняла от кръв; спиращият дъха ужас по осеяния с опасности път към главната кула на замъка. А после? Съкровищницата на Храма, схватката с онзи войник… Лорд Скроуп се почеса по главата и потисна чувство си за вина, разпалвайки гнева си. Ах, колко безочливи и нагли бяха тези Свободни братя! Как бяха посмели да му се подиграят така! Откъде бяха научили за тъмната му тайна? Може би им я беше издал някой оцелял от Ако, но кой? Нямаше значение. Те сами бяха предизвикали гибелта си! Сега пък се беше намесил и Едуард! Кралят му беше напомнил, че му е обещал „Сангуис Кристи“, и го беше укорил за незаконното нападение над Свободните братя, което Скроуп беше извършил без знанието на Съвета. Господарят на имението обаче имаше влиятелни приятели сред духовенството и управата в Уестминстър. Те се бяха застъпили за него и му бяха съобщили, че в графството идва самият сър Хю Корбет, пазителят на Тайния печат, натоварен от краля с пълната власт да разследва събитията в Мисълам. Корбет! Скроуп добре познаваше този служител на Короната с изпито лице, тъмни очи и остър ум, който не се поддаваше на заплахи и не можеше да бъде подкупен по никакъв начин.

Господарят на имението стисна по-здраво чашата си и се заслуша в звуците, които идваха отвън. Даде си дума да отиде да нагледа Ромул и Рем — грамадните мастифи, които охраняваха брега на езерото. После се отпусна в стола си и протегна едната си ръка към огъня. Беше заобиколен от опасности! Дали Сагитариус беше изпратен от тамплиерите, или пък беше някой оцелял от клането в Мордерн? Нали уж всички бяха мъртви? Брат Грациан го беше уверил в това. Освен това доминиканецът твърдеше, че Скроуп само е изпълнявал Божията воля, така че нямало от какво да се страхува. Трябваше да реши проблемите си. Отец Томас можеше да бъде привлечен на негова страна. Любящата му сестра, домина Маргарет, разбира се, също щеше да го подкрепи. Трябваше да се отърве от всички тези неприятности и да отдели повече време, за да се наслади на възхитителното тяло на жена си. Естествено, трябваше да върне „Сангуис Кристи“ и камата на краля.

Скроуп остави чашата, свали сребърната верижка с ключове от врата си и отиде до големия сандък под леглото. Коленичи на пода, отключи сложните ключалки, вдигна капака и извади отвътре черно ковчеже със сребърен обков. Ковчежето имаше три ключалки, всяка от които се отключваше с отделен ключ. Скроуп ги отвори и алчно се взря в съкровищата си. Там беше изработеният от чисто злато „Сангуис Кристи“, чиито големи червени рубини блестяха дори на слабата светлина в убежището. До кръста бяха наредени и останалите скъпоценности, заграбени от съкровищницата на тамплиерите в Ако. Никога нямаше да им ги върне! Щеше да даде „Сангуис Кристи“ на краля, за да го подкупи и да го увери в лоялността си. Щеше да придружи подаръка си с писмо, в което щеше да припомни на Едуард за славните времена, когато бяха воювали рамо до рамо в Ирландия и Уелс и бяха преследвали шотландските бунтовници из мъгливите блата край северната граница. Щеше да отвлече вниманието на Корбет. Щеше да накара брат Грациан да му обясни, че Свободните братя са били заплаха за реда в кралството и за учението на Църквата.

Лорд Скроуп бръкна надълбоко в ковчежето и извади оттам една кадифена торбичка. Развърза я и отвътре измъкна камата на асасина. Вдигна извитото стоманено острие със смъртоносен връх и удобна за хващане бронзова дръжка, за която още беше вързана избелялата и износена червена лента — личният символ на Стареца от планината. Безценната кама, открадната от кралската съкровищница в криптата на Уестминстърското абатство! Скроуп беше прочел писмото от Канцлерския съд, в което се описваха откраднатите предмети и се изброяваха имената на замесените. После беше предупредил своите довереници, включително кмета Клейпоул, да следят зорко всички странници, които идват в Мисълам, за да продават или разменят ценни стоки. Клейпоул беше златар и умееше да води подобни преговори. Не след дълго в града се беше появил един от хората на Пъдликот и смело беше предложил на добрия кмет да му продаде камата и разни други скъпоценности. После бяха заловили крадеца Джон льо Риш и с лекота му бяха затворили устата. Разбира се, не можеха да скрият камата. Скроуп и Клейпоул бяха търсили останалата част от съкровището, но уви — Скроуп скръцна със зъби, — нищо не бяха намерили. Още един пример за зловредната намеса на Свободните братя! Скроуп незабавно беше осведомил краля, че е намерил камата. Едуард беше толкова благодарен! Господарят на имението се надяваше кралят да не забрави за този случай. Що се отнася до Льо Риш — един от главатарите в бандата на Пъдликот, Скроуп беше решил, че мъртвите пазят тайна най-добре, така че набързо беше осъдил крадеца и го беше обесил на кръстопътя.

Скроуп прибра скъпоценностите и заключи ковчежето, а после и сандъка. Почувства се по-добре. Отиде до тежката дъбова врата, отвори прозорчето и надзърна навън. Развиделяваше се. Беше време да се връща. Отключи, вдигна резетата и отвори вратата. Застана на площадката в горния край на стълбите и се обгърна с ръце, за да се предпази от пронизващия вятър. Загледа се в малкия пристан, където беше закотвена лодката му. Пътят към него беше осветен от огньове, които още горяха весело в огромните насмолени бъчви. Падналият сняг, който покриваше всичко наоколо, не беше успял да ги угаси. Скроуп се взря отвъд езерото и потърси с поглед Ромул и Рем. Огънят, който бяха запалили за кучетата край големите дъбове, беше почти изгаснал. Тогава господарят на имението видя двата тъмни силуета, които се открояваха сред снега. Нещо не беше наред! Сърцето му подскочи. Подсвирна, но в отговор не чу нищо друго, освен крясъците на гаргите. Погледна към другия бряг на езерото и забеляза два пръта, на които не им беше там мястото. Скроуп забърза надолу по стълбите, без дори да затвори вратата. Беше рисковано да тича по пантофи, така че ги изрита от краката си, притича покрай пристана и почти се хвърли в лодката. С ругатни на уста той се оттласна от брега и загреба мощно, оглеждайки се боязливо през рамо.

Скроуп стигна до малкия пристан отсреща, изкатери се с мъка на брега и с ужас се взря в отрязаните глави на своите мастифи. Озъбените им някога муцуни сега представляваха две замръзнали маски, а кръвта по вратовете им още аленееше. Главите им бяха набити на колове като някакви парчета месо и бяха поставени от двете страни на пристана. Въпреки че стъпалата му се бяха смръзнали, Скроуп не усещаше нищо друго, освен страх. Сърцето му препускаше, а стомахът му се преобръщаше. Той се изкатери по хълма и се приближи до загасналото огнище. Там намери труповете на кучетата. Снегът наоколо беше обагрен в кръв. Скроуп се приведе и огледа дългите стрели, с които бяха пронизани мастифите. Всяко от кучетата беше получило по два смъртоносни удара. Господарят на имението се изправи и несигурно запристъпва назад. Тогава го чу — пронизителния рев на ловджийски рог, който разсече мразовития въздух.