Пол Дохърти
Нощна сянка (15)

Глава четиринадесета

В желанието ни този въпрос да се реши възможно най-бързо ви възлагаме задачата да разпитате под клетва…

Писмо от Едуард I, 6 юни 1303 г.

Корбет отказа да отговори на въпросите на Ранулф и пътят им към имението Мисълам премина в мълчание.

— Господарю, така и не попитахте присъстващите къде са били по време на убийството на домина Маргарет — не можа да обуздае любопитството си Ранулф. — Нито отец Томас, нито мастър Клейпоул…

— Няма значение къде са били — отвърна загадъчно Корбет. — Важното е това, което предстои да направим, Ранулф — кралският пратеник дръпна юздите на коня си и нежно го потупа по врата. — Доктор Ормсби е много умен човек. Помниш ли какво ни каза? Каза, че ще разрешим всички загадки, ако разберем какво се е случило в Ако преди тринайсет години и на Острова на лебедите в нощта на убийството на лорд Скроуп. Е — пришпори той коня си, — проучихме историята за Ако и разбрахме всичко, което можахме, за действителните събития там. Сега е време да се върнем на Острова на лебедите. Когато пристигнем в имението, намери Пениуорт. Кажи му, че лодката му ни трябва, а ти, Ранулф, донеси дълъг прът. Ще накарам Пениуорт да те разходи из езерото. Онази нощ някой го е прекосил. Не е използвал лодка, няма мост, а както каза брат Грациан, освен описаното в Евангелието няма друг случай човек да ходи по вода. Въпреки това убиецът е преминал през езерото и аз възнамерявам да разбера как го е направил!

Новината за жестокото убийство на домина Маргарет беше предизвикала смут сред обитателите на имението. Когато Корбет и Ранулф се върнаха там, завариха слугите да си шушукат, скупчени на групички. Лейди Хауиса слезе да ги посрещне, а по лицето й си личеше, че е потресена от събитията. Корбет взе ръцете й в своите и нежно ги целуна.

— Бог прибра душата на домина Маргарет, милейди. Трябва да разбера кой уби нея и съпруга ви. Колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. Представете си, че времето, което ми остава, е колкото песъчинките в почти изтекъл пясъчен часовник. Трябва да действам и то бързо.

Кралският пратеник заръча на Ранулф да не съблича връхните си дрехи, а веднага да отиде да потърси Пениуорт. Лодкарят се появи развълнуван, чудейки се каква задача ще му поставят. Корбет го помоли да ги превози до Острова на лебедите. Когато стигнаха до другия бряг, Пениуорт завърза лодката и тримата се изкачиха по стъпалата към убежището. Корбет счупи печатите, отключи вратата и влезе вътре. В помещението беше студено и мрачно, а въздухът беше застоял. Корбет каза на двамата си спътници да останат при вратата, а той бавно обходи стаята.

— Тук има шест прозореца — каза той. — Два от тях са откъм гърба на убежището, а от останалите се открива гледка към целия Остров на лебедите. Много добре.

Корбет слезе по стъпалата и, за огромно учудване на Ранулф и Пениуорт, тръгна да обикаля убежището. Наближаваше пладне, студът беше пронизващ, но облаците започваха да се разкъсват. В небето, разперили черните си криле, кръжаха гарги, а крясъците им отекваха, сякаш птиците се присмиваха на хлъзгащия се по леда Корбет. Кралският пратеник не откъсваше поглед от отсрещния бряг и когато стигна до задната част на убежището, посочи към някаква тясна пътека отвъд езерото, която лъкатушеше между група върби.

— Гледай ти! — възкликна той, но не си направи труда да обясни на придружителите си какво е имал предвид.

Вместо това се върна до пристана и нареди на Пениуорт да закара Ранулф до средата на езерото и бавно да продължи да гребе към онези върби. Ранулф трябваше да застане на кърмата и да провери каква е дълбочината на водата в различни точки на езерото с дългия прът, който беше взел от конюшните. Пениуорт моментално се възпротиви и каза, че така само ще си изгубят времето.

— Някога проверявали ли сте дълбочината на езерото? — настоя Корбет.

— Да, но не на цялото езеро.

— Разбира се — усмихна се Корбет.

— Какво търсим? — попита Ранулф.

— И тук ще действаме, както постъпих със счетоводните книги на имението — отвърна Корбет. — Ще наблюдаваме, а когато попаднем на онова, което търсим, ще го разпознаем. А сега, господа…

Пениуорт се качи в лодката, мърморейки си под нос, а Ранулф го последва със своя прът. Сякаш на кърмата застана ангел на смъртта — така изглеждаше служителят на Зеления печат, наметнат с плаща и нахлупил качулката си. Пениуорт загреба с веслата и пое в посоката, която му беше указал Корбет. Сър Хю изкрещяваше заповед и Ранулф спускаше пръта. Понякога му се налагаше да седне, тъй като прътът почти изчезваше под повърхността на водата. Корбет ги следваше по брега. От време на време гъсталаците, които обграждаха острова, скриваха лодката от погледа му, така че кралският пратеник се провикваше, а Ранулф му отвръщаше, че няма промяна. Обиколиха острова и се приближиха до задната част на убежището. Корбет зърна върховете на върбите на отсрещния бряг и едва овладя вълнението си. Почти се беше изравнил с дърветата, когато чу бурните възклицания на Ранулф и Пениуорт. Промъкна се бързо през храстите и излезе на брега на езерото. Пениуорт се опитваше да задържи плоскодънната лодка неподвижна, а Ранулф опипваше с пръта си нещо под водата.

— Какво намери? — извика Корбет, въпреки че предчувстваше какъв ще бъде отговорът.

— На около една стъпка под лодката — обясни Ранулф — има някаква твърда и неравна повърхност. Широка е около две стъпки, господарю, и прилича на подводна скала или на някакъв насип.

— Може да са останки от мост — провикна се Пениуорт. — Дори не съм предполагал. Лорд Скроуп не ни позволяваше да обикаляме езерото с лодките.

Корбет само се взираше в тясната пътека, която се виеше между върбите. Извика на Пениуорт да се приближи с лодката и да го закара отсреща. Лодкарят се опита да стигне до него, но макар дълбочината на езерото да намаляваше към брега, Корбет откри, че все пак е твърде дълбоко, за да нагази във водата. Реши да се срещнат при пристана, а когато стигна там, лодкарят вече го чакаше, въодушевен от откритието им. След като прекосиха езерото, Пениуорт закотви лодката и последва кралските служители до върбовата горичка. Щом навлезе в нея, разсичайки храсталаците по пътя с меча си, Корбет посочи назад.

— Ако някой се е бил промъкнал в имението през нощта — обясни той, — би могъл да се скрие тук. Така стражата, която се е греела на огъня под дърветата в далечината, не би го забелязала. Спомнете си, че кучетата ги е нямало. И двете са били убити, за да не пречат на убиеца в онази кървава нощ. Какво ще кажеш, Пениуорт, би ли могъл да съзреш човек, който се е спотаил тук?

Лодкарят сви рамене.

— Дори не сме поглеждали насам — измърмори той.

— Разбира се, че не сте. В тази горичка обаче убиецът се е подготвил за своя удар. Носел е със себе си тояга — Корбет посочи към пръта в ръката на Ранулф. — Отрежи ми, моля те, една трета от него.

Ранулф изпълни молбата му с помощта на Пениуорт. После Корбет сграбчи тоягата и се запъти към брега на езерото.

— Господарю… — опита се да го спре Ранулф.

Корбет нагази във водата, като използваше пръта, за да проверява дълбочината. Почти веднага тоягата му се удари в някакъв камък и кралският пратеник внимателно се качи върху широката издатина отдолу. Водата там беше дълбока около една стъпка и стигаше почти до горния край на ботушите му. Корбет продължи да пристъпва внимателно в права линия. Ледената вода се плискаше около краката му, но камъкът беше широк и устойчив, а теченията не бяха силни.

— Прилича на брод — провикна се той. — Плитко е, а основата е стабилна!

Прътът му служеше добре. С него опипваше като слепец пространството пред себе си и чак тогава продължаваше. Когато стигна до средата на езерото, го обхвана лека тревога, но подводната скала се простираше далеч пред него. Освен това беше достатъчно широка, така че нямаше страшно, дори да се подхлъзнеше встрани. Пък и с приближаването към отсрещния бряг скалата ставаше все по-висока. Водата ставаше все по-плитка, докато накрая Корбет излезе на отсрещния бряг и стъпи върху покритите с лед храсталаци, опасващи острова. Кралският пратеник се обърна към спътниците си отвъд езерото и им се усмихна победоносно. Помаха им, а след това тръгна да се връща. По едно време тоягата му се заклещи в някаква пукнатина в камъка и сър Хю за малко да се подхлъзне, но в крайна сметка стигна невредим на другия бряг.

— Нищо работа! — възкликна Корбет. — Краката ми малко се намокриха, но не беше особено опасно.

— Ами ако трябваше да го направите през нощта? — попита Ранулф.

Корбет махна с тоягата си.

— Скрит зад дърветата, убиецът е можел да си свети с фенер. Освен това — той посочи към една от върбите — може да си е носел и въже.

— Разбира се — прошепна Пениуорт. — Отбелязал е мястото, от което е тръгнал, с фенера и е вързал единия край на въжето около някое дърво, а другия — около кръста си.

— Точно така! — Корбет потупа Пениуорт по рамото. — След това внимателно се е придвижил по издатината, търсейки опора с някаква тояга — също като мен. Няма значение, че е било тъмно — убиецът е бил в безопасност, докато е напипвал твърдия камък с тоягата си. А ако се е подхлъзнел или дори паднел, въжето е щяло да го спаси. Щял е да се изтегли обратно върху брода и да продължи нататък. Щом е прекосил езерото, убиецът е завързал някъде въжето, за да го използва и на връщане. Ето така нашият убиец се е добрал до Острова на лебедите.

— Ами убежището? — заекна Пениуорт. — Как е проникнал в него убиецът? Всички прозорци и врати бяха залостени. Трябваше да разбия капаците на онзи прозорец, за да влезем.

— Шшт! — Корбет отвори кесията си и сложи в ръката на лодкаря една сребърна монета. — Замълчи засега, Пениуорт! Това са кралски работи.

Лодкарят грейна при вида на монетата.

— Не знаех, че има брод — измърмори той.

— Само шепа хора са знаели — отвърна Корбет. — Предполагам, че преди много години тук са били изсипани камъни, които да послужат за опора на мост. По-късно мостът е бил разрушен или пък се е срутил сам. Каменните му основи обаче са изключително здрави — една грамада от разрушена зидария, чието съществуване е било известно на малцина и с течение на годините е потънало в забрава. Лорд Скроуп обаче си е спомнил за тях, докато е строил убежището си. Въпреки това е твърдял, че езерото може да се прекоси само с лодка, и всички са му повярвали. После, по някакво странно стечение на обстоятелствата, тъкмо това е довело до гибелта му…

* * *

Навън вече беше мръкнало, когато гостите на Корбет се настаниха около масата в голямата зала на имението Мисълам. Лейди Хауиса нареди на слугите да сервират лека вечеря на всички поканени, въпреки че Корбет я беше помолил да не го прави. Подиумът, на който беше поставена масата, се осветяваше от дълга редица свещници, в огромната камина гореше огън, а в ъглите на залата светеха мангали. Клейпоул, мастър Бенедикт, Ормсби, отец Томас и брат Грациан пристигнаха заедно и бяха любезно посрещнати от лейди Хауиса. Корбет се беше подготвил добре за срещата си с тях. Беше дал инструкции на Ранулф и Чансън и беше подредил върху масата необходимите документи. В торбата до стола му пък бяха всички пълномощни писма, които му бяха нужни. Ранулф също не беше дошъл с празни ръце — на пода лежеше портупеят му, а до него — малък арбалет. Въпреки това Корбет не смяташе, че ще се стигне чак дотам.

Вечерята започна. Корбет позволи на отец Томас да благослови трапезата, след което слугите донесоха вино, купи с горещ бульон и подноси със студено месо и пресен хляб. Лейди Хауиса, която още беше в траурно облекло, се опита да завърже разговор, но атмосферата беше напрегната. Всички присъстващи знаеха, че Корбет е стигнал до някакво заключение, и седяха като подсъдими, очакващи съдията да произнесе присъдата им. Сър Хю реши да не протака. Гостите едва бяха привършили първата си чаша вино, когато кралският пратеник изведнъж стана, доближи стола на Клейпоул изотзад и сложи ръка върху скованото рамо на кмета. Шепотът в залата стихна.

— Мастър Хенри Клейпоул, кмет на Мисълам, като пазител на Тайния печат и кралски пратеник в това имение ви обвинявам в държавна измяна, кражба и убийство. Измяната ви се състои в това, че сте се уговорили с престъпника Льо Риш да ви продаде кралското съкровище, заграбено от криптата в Уестминстър. Не ставайте…

Корбет върна кмета в стола му, а Ранулф стана от мястото си, отиде до другия край на масата и насочи арбалета си към Клейпоул. Останалите гости удивено наблюдаваха случващото се.

— Не съм…

— Напротив! — Корбет се приведе към ухото на кмета и високо му зашепна. — Блестящо представление, мастър Клейпоул! Льо Риш не е бил вчерашен, но все пак вие двамата с лорд Скроуп сте успели да го преметнете. Къде са останалите скъпоценности, които купихте от него, а? Може би в къщата ви? Веднага мога да извадя заповед, която ми дава правото да претърся дома ви от тавана до подземието. Обвинявам ви и в кражба, защото с лорд Скроуп умишлено сте взели съкровището и сте го скрили. И накрая, обвинявам ви в убийство, защото вие сте Сагитариус. Вие сте опитен стрелец, мастър Клейпоул, а лорд Скроуп ви е бил съучастник. Господарят на имението ви е бил предоставил много от къщите на пазарния площад. Там сте се криели и оттам сте изпращали стрелите си по невинните минувачи, както и по неудобните за вас с господаря ви хора. Вие сте отговорен и за убийството на самия лорд Скроуп. Извършили сте го, понеже сте искали „Сангуис Кристи“ и останалите скъпоценности за себе си. Освен това е трябвало да се доберете до църковните регистри. Независимо дали сте негов законен наследник, господарят на имението ви е доверявал много от тайните си като на свой син и вие сте знаели за тайния брод в езерото.

В залата се надигна развълнуван шепот и Корбет направи знак на присъстващите да запазят тишина.

— Не сега — каза той. — Може би утре или вдругиден, когато мастър Клейпоул ще бъде съден.

Кралският пратеник стисна рамото на кмета още по-силно, докато той не трепна от болка.

— В нощта, когато сте убили Скроуп, сте прекосили езерото по онзи брод.

— Това е нелепо! — кресна Клейпоул. — Мога да докажа…

— Какво? — прекъсна го Корбет. — Че по време на събитията в църквата тази сутрин сте били в Общината?

— Да, а също и че бях на площада, когато убиха градския идиот.

— Съучастникът ви лорд Скроуп обаче не беше на площада — възрази Корбет. — Имам предвид, по време на убийството на идиота. Повече от един човек се е изявявал като Сагитариус и аз ще го докажа. Що се отнася до убийството сутринта, ще докажа, че вие, мастър Клейпоул, постоянно сте наблюдавали „Сейнт Алфидж“. Все пак се предполага, че тъкмо оттам са били откраднати регистрите. Следили сте и домина Маргарет, която яростно се е противопоставяла на претенциите ви. Когато игуменката неочаквано се е появила в църквата по-рано днес, вие сте решили да приключите с нея веднъж завинаги. По-късно ще разясня подробностите. Все пак, мастър Клейпоул, вие сте кметът на града и свободно можете да се движите из него, без да будите подозрение. Лесно бихте могли да скриете лък и колчан със стрели в някоя стаичка, а после да се промъкнете в нея, да стреляте и да се измъкнете незабелязано. Мога да кажа за вас още много неща. Чансън — провикна се Корбет, — арестувай мастър Клейпоул и го отведи в подземието. Ранулф ще дойде с теб. Лейди Хауиса…

Господарката на имението беше толкова изненадана от чутото, че само успя да кимне в знак на съгласие.

— Това е несправедливо… — опита се да изломоти нещо в своя защита Клейпоул, но в очите му се четеше страх.

— Несправедливо ли? Грешите, мастър Клейпоул — рече кротко Корбет. — Не искам да се опитате да избягате или да вдигнете гражданите на Мисълам на бунт. Освен това трябва да събера още доказателства.

Клейпоул се опита да се отскубне от стражите си, но Ранулф извади камата си и я опря във врата му. Кметът спря да се дърпа, но продължи да хленчи и да ругае, докато Чансън и Ранулф го изблъскваха от залага. После Корбет отново зае мястото си и постави торбата с документи на масата. Ормсби и отец Томас изгаряха от любопитство, но кралският пратеник отклони въпросите им.

— Клейпоул може да не е единственият убиец — промърмори той. — Имаме още много работа — Корбет посочи към доминиканския монах. — Братко Грациан, вие познавате Клейпоул отдавна. Искам тази нощ да останете в имението и да си поговорите с него. Опитайте се да го вразумите, убедете го да си признае всички престъпления и да се остави на милостта на краля.

— Ще направя каквото мога.

— Добре — усмихна се Корбет на доминиканеца. — Отче Томас — обърна се той към енорийския свещеник, — нали получихте писмото ми днес? Изпълнихте ли молбата ми?

— Да, сър Хю, аз…

— Добре — прошепна Корбет.

Когато Ранулф се върна в залата, присъстващите отново се разшумяха, и сър Хю им направи знак да замълчат.

— Моля ви, отче, поговорете с Ранулф след края на срещата — рече Корбет и се взря в торбата си, а после я отвори.

— Мастър Бенедикт, имам много важна задача за вас. Домина Маргарет ме помоли да ви препоръчам пред краля и за да почета паметта й, аз изпълних молбата й — Корбет извади от торбата си няколко завързани и запечатани свитъка и ги побутна през масата към капелана. — Утре по изгрев-слънце искам от вас да препуснете към кралския двор в Колчестър. Потърсете лорд Дрокенсфорд и му връчете тези препоръчителните писма — уверявам ви, че имат огромна тежест. После му предайте и тези писма, в които го моля спешно да ми изпрати списък на предметите, откраднати от съкровищницата в Уестминстър. Този списък ще уличи Клейпоул не само в кражба, но и в хладнокръвно убийство.

— Сигурен ли сте? — усмихна се Бенедикт. — Все пак домина Маргарет лежи мъртва в „Сейнт Фрайдсуайд“.

— Да, да, можете да се върнете за погребението — заяви Корбет, — но този въпрос не търпи отлагане. Брат Грациан и отец Томас трябва да останат тук. Ранулф и Чансън са ми необходими за други задачи. Тревожа се да не би съучастниците на Клейпоул да предприемат нещо. Освен това съм написал на лорд Дрокенсфорд да изпрати тук шерифа на Есекс и хората му. Те ще донесат списъка на войниците от графството, от който ще стане ясно, че Клейпоул и неговите съучастници…

— Съучастници? — не можа да се сдържи доктор Ормсби. — Какви съучастници, сър Хю?

— Имайте малко търпение — отвърна му Корбет. — Този списък ми е нужен, за да докажа, че Клейпоул и съучастниците му са били умели стрелци.

— Преди да тръгна за Колчестър — намеси се мастър Бенедикт, — трябва да отида до „Сейнт Фрайдсуайд“ да си взема някои неща и да отдам последна почит на домина Маргарет.

— Разбира се — рече Корбет, а после се обърна към Чансън. — Ти ще придружиш мастър Бенедикт до „Сейнт Фрайдсуайд“. Тръгнете по зазоряване — Корбет подаде на капелана някакъв незапечатан документ. — С това разрешително ще можете да се придвижвате свободно из кралството. Не се бавете. Ти, Чансън, изпрати мастър Бенедикт на път и после се върни тук. Искам да претърсиш къщата на Клейпоул и стаите, които е държал.

Корбет реши, че вече е отговорил на достатъчно въпроси, така че рязко се изправи и се поклони на лейди Хауиса.

— Приемете моите извинения за всичко това, но трябва да действаме бързо. Мастър Клейпоул е в корена на всички злини, сполетели Мисълам. А сега ви пожелавам лека нощ, милейди. Господа.

Гостите тръгнаха да си вървят. Стискайки документите в ръка, мастър Бенедикт се усмихна лъчезарно на Корбет и последва Чансън извън залата. Ранулф шепнешком размени няколко думи с отец Томас, а после се усмихна, обърна се и махна на Корбет.

* * *

На следващата сутрин, след като слънцето вече беше изгряло, Бенедикт льо Санглие, доскорошен капелан на покойната игуменка на „Сейнт Фрайдсуайд“, домина Маргарет, влезе в Мордерн. Около изоставените постройки в селото се виеше гъста мъгла и засилваше усещането за призрачност. Мастър Бенедикт слезе от коня си — най-бързият, който капеланът можа да намери в конюшнята на манастира — и се огледа наоколо, а после спъна животното. Потупа тежките дисаги, провесени от двете страни на седлото, наметна плаща върху раменете си и влезе в гробището, оглеждайки се за надгробния камък, на който беше гравирана сцената на Благовещение. Намери го, но щом погледна към гроба, сърцето му се сви от тревога — някой го беше разкопал. Зад гърба му изпукаха съчки. Капеланът се обърна и тогава над главата му прелетя стрела. После от мъглата изплува самият стрелец със скрито в качулка лице. Мастър Бенедикт се взря в него ужасен. Нападателят му отново опъваше лъка си, в който беше заредена втора стрела. Гърлото на свещеника мигом пресъхна.

— Бог да ви пази, сър — каза той с дрезгав глас.

— Вас също, мастър Бенедикт.

Капеланът се извърна по посока на гласа и видя към него да приближава Корбет, придружаван от Чансън със зареден арбалет в ръце. Мастър Бенедикт примигна. Чансън набързо се беше сбогувал с него в манастира и беше препуснал с всички сили. Изглеждаше нетърпелив да се върне в Мисълам, а ето че сега беше тук.

— Моля да ми предадете портупея с камата си, сър — протегна ръце Корбет.

Бенедикт откопча колана си и го остави да падне на земята.

— Ранулф, Чансън — провикна се Корбет, — заведете госта ни в църквата.

Мастър Бенедикт се обърна. Стрелецът се беше приближил и капеланът разпозна в него Ранулф. Служителят на Зеления печат още опъваше дългия лък, а в него беше заредена стрела с остър железен връх и сиви гъши пера в края. Мастър Бенедикт се опита да се овладее и постепенно паниката му се превърна в бдителност. Капеланът зачака удобен случай да се измъкне, но Корбет беше предпазлив. Въведоха капелана в църквата и го сложиха да седне с гръб към една колона. В това време Чансън сръчно завърза китките му с въже, а после внимателно го претърси. Изпод подплатения му жакет извади кожена кесия, а в ботуша му откри нож. Корбет развърза тежката кесия и от нея се изсипаха скъпоценни камъни, пръстени и самият „Сангуис Кристи“ — прекрасно изработен масивен кръст от чисто злато, върху който бяха инкрустирани пет блестящи рубина. Чансън и Ранулф ахнаха пред красотата му. Внесоха в църквата претъпканите дисаги на капелана и в тях намериха документи и още съкровища.

— Тук има достатъчно доказателства, за да ви обеся! — промърмори Корбет.

— Това снощи — попита капеланът — е било само представление, така ли?

— И да, и не.

Корбет клекна пред мастър Бенедикт, а Ранулф застана зад господаря си със зареден лък и още стрели под ръка.

— Мастър Клейпоул има да отговаря на много въпроси, свързани с Джон льо Риш. Кметът е имал уговорка с крадеца да откупи от него съкровищата на краля. Двамата с лорд Скроуп обаче са измамили Льо Риш, упоили са го, а после са го обесили. Колкото до останалото… — Корбет сви рамене. — Брат Грациан ще остане тук, докогато му кажа. Доктор Ормсби ще се грижи за лейди Хауиса. Отец Томас пък вече изпълни задачата си. Претърси старателно църквата си и откри там малкия лък, с който сте убили съучастницата си домина Маргарет.

Мастър Бенедикт само се изсмя и извърна поглед.

— Ще стигнем и дотам, но нека караме поред — продължи Корбет. — Ранулф беше така добър да ми припомни онази история за лисицата, която се промъкнала в кокошарника и удушила кокошките. Шумът обаче събудил стопанина и той я причакал отпред. Вие сте моята лисица и аз ви пуснах в кокошарника, а после ви устроих засада. Дадох ви всички писма, които ви бяха необходими, включително пропуск за безпрепятствено придвижване из кралството. Вие така отчаяно искахте да се махнете оттук, че се хванахте на въдицата. Нямахте друг избор. Времето минаваше. Стопанинът и кучетата му се приближаваха към вас и вие сграбчихте предоставилата ви се възможност: carpe diem — улови мига. Трябвало е да си вземете съкровищата, скрити в „Сейнт Фрайдсуайд“, и, разбира се, да дойдете дотук, за да си приберете и останалата част от плячката. Не можахте да устоите, нали? Мислели сте си, че вече никой няма да се занимава с вас. Е, прав ли съм?

Мастър Бенедикт не каза нищо. Вместо това само се взираше в кралския пратеник.

— Изобщо не сте възнамерявали да ходите до Колчестър — продължи Корбет. — Ни най-малко! Щели сте да напуснете Мисълам и да се втурнете през глава към някое от източните пристанища. Там сте щели да се качите на някой кораб и да заминете за чужбина. Щяхме да се лутаме седмици и дори месеци, докато разберем от кое пристанище сте отплавали, да не говорим, че можехте да пътувате и под фалшиво име. Хората щяха да започнат да разправят какви ли не небивалици за клетия, безследно изчезнал Бенедикт льо Санглие — Корбет се намръщи. — Щяха да се понесат слухове, че са ви причакали и убили из пустите есекски пътища посред зима. В действителност вие щяхте да сте някъде далеч оттук и да се наслаждавате на живота с откраднатото съкровище. Разбира се, поемали сте голям риск, но при първия намек за опасност сте щели да се отървете от тайния си товар и да продължите да се преструвате на наивен капелан — Корбет се изправи на крака. — Вие обаче определено не сте кроткият Божи служител, за когото се представяте. До такава степен сте обладан от злото, че заслужавате два пъти повече да се пържите в Ада от човека, когото убихте на Острова на лебедите.

Корбет се отдалечи, а Чансън донесе сухи дърва и подпалки. Постави ги до затворника, поля ги с малко масло и те бързо пламнаха. После Чансън се върна при вратата, опря гръб на стената и приклекна до заредения арбалет на пода. Ранулф се облегна на порутената колона, взря се в убиеца и потръпна. В ума му не изникна трупът на Скроуп, а горкият градски идиот и останалите невинни души, които бяха станали жертва на този убиец. Дали не се беше повлиял от разсъжденията на Корбет за смъртта и правдата? И дали злочестите жертви на този убиец не се бяха събрали тук в търсене на разплата?

Корбет взе един мях с вино и се върна при огъня, който гореше между него и затворника. Предложи на Льо Санглие да си пийне, но капеланът поклати глава. На кралския пратеник никак не му се нравеше студеното високомерие в погледа на задържания. Този човек изобщо не трепваше и все още се надяваше, че може да се измъкне. Как ли възнамеряваше да се защити? Тогава Корбет зърна кръста, който висеше на верижка около врата на Льо Санглие. Ама разбира се! Въпреки всичките си злодеяния затворникът сигурно се надяваше да избегне строгостта на закона, като изломоти петдесетия псалом и изтъкне, че като духовник е неподвластен на светския съд. После този убиец с окървавени ръце щеше да застане пред църковния съд, който от своя страна щеше да му наложи някакво незначително наказание.

— Аз съм свещеник.

Капеланът сякаш прочете мислите на Корбет. Макар да беше задържан в тази мрачна и обитавана от духове църква, в която цареше смразяващ студ, китките му да бяха завързани и към него да бяха насочени оръжия, Бенедикт льо Санглие все още ожесточено се опитваше да се защити.

— Браво на вас, мастър Корбет — жегна го капеланът с усмивка на уста. — Вярно е, сбърках и паднах в капана ви. Поне засега. Действах прибързано в желанието си да се махна оттук колкото се може по-скоро. Задачата ми беше приключила, така че…

— Да, мастър Бенедикт, задачата ви е била да убиете Оливър Скроуп — сопна му се Корбет и протегна ръце към огъня. — Сега ще се престоря на университетски преподавател и ще построя пред вас една теория. Тя ще бъде основана повече на догадки, отколкото на факти, но в процеса на изграждането й ще се появят и доказателствата. За да продължа аналогията, ще ви кажа, че вие, мастър Бенедикт, сте майсторът зидар, геният, построил къщата на смъртта в Мисълам. Всичко това започнало в Ако през 1291 година. Всички знаем общоприетата история, но смятам, че между нея и истината има една съществена разлика — Гастон де Беарн, братовчедът на Скроуп, не е умрял там. Убеден съм в това. По някакъв начин Гастон е оцелял след предателството на Скроуп и опита му да го убие и е успял да се добере до Франция.

— Ако е оцелял — присмя му се капеланът, — защо не се е върнал в Англия?

— И да се противопостави на лорд Скроуп? — Корбет поклати глава. — Един чужденец, който не е разполагал с никакви доказателства, да обвини могъщия владетел, герой и кръстоносец, който се е ползвал с благоволението на краля? Не мисля — цъкна с език Корбет. — Би било твърде опасно и не би довело до никакъв резултат — Корбет замълча. — Колкото и малко да знам за Гастон де Беарн, подозирам, че той в никакъв случай не би постъпил така. Смятам, че Гастон е бил прекрасен човек, извор на вдъхновение за хората около себе си — за вас, за Свободните братя, за домина Маргарет, която го е обичала, а може би дори за лорд Скроуп, който не е можел да си прости онова, което му е причинил.

Изражението на мастър Бенедикт се промени и за миг високомерието му беше изместено от искрено възхищение.

— Гастон е избягал от Ако — продължи Корбет — и между него, вас и Свободните братя се е породила някаква дълбока връзка. После вие и братството сте дошли в Англия, за да си отмъстите на лорд Скроуп. Защо обаче? Аз предполагам, че е било заради Гастон. Първо, Свободните братя всячески са се опитвали да намекнат на Скроуп, че знаят за злодеянията му. Затова са нарисували стенописа в „Сейнт Алфидж“ и рисунката на Ада, в чийто център са поставили Скроуп. О, да — добави Корбет. — Намерихме скъпоценностите и рисунките, заровени заедно с Льо Риш. И на двете скици от гроба има странни символи. Предполагам, че са арабски. Видях същите и на картината в църквата. Мюсюлманските художници имат предпочитание към подобни геометрични фигури. Който и да е бил авторът на стенописа и на рисунките, той е живял в Светите земи и е бил запознат с арабското изкуство. Второ, Свободните братя са били въоръжени и са планирали да нападнат лорд Скроуп, за да го отвлекат или да го убият. Трето, вие сте били техен съучастник. Използвали сте богатството на домина Маргарет, за да им купите оръжия. Освен това сте им казали всичко за убежището на Острова на лебедите, включително за тайния брод. Не, не… — вдигна ръка Корбет. — След малко ще ви стане ясно. Четвърто, на стенописа в „Сейнт Алфидж“ са изобразени някакви растения, които всъщност представляват беладона, или нощна сянка. Това е отровата, с която лорд Скроуп се е опитал да убие Гастон в лечебницата в Ако преди толкова много години. Назовали сте се със същото име, когато сте посетили отец Томас и сте заплашили да убиете Скроуп, ако господарят на имението не застане при кръста на пазарния площад в Мисълам и не си признае греховете. Пето, вие допуснахте ужасна грешка в един от разговорите си с мен. Казахте, че последните оцелели бранители на Ако са били убити в Двора на дракона. Откъде ви е било известно името на този двор, който се е намирал в една малка крепост на тамплиерите в Светите земи? И затова ли на стенописа в църквата над замъка е изобразен дракон?

— И твърдите, че домина Маргарет е участвала във всичко това, така ли? — рече Бенедикт с насмешка. — Че ми е била съучастница? Преданата сестра на лорд Скроуп?