Пол Дохърти
Нощна сянка (8)

Глава седма

На този ден, 13 януари 1304 година, съдиите започнаха своите обсъждания.

Лондонски летописи, 1304 г.

Отец Томас се забърза напред, а хората започнаха да излизат от скривалищата си. Вратите и капаците на прозорците се заотваряха. Едно момче притича по калдъръма, пренебрегвайки виковете на майка си. Свитата на лорд Скроуп се разпръсна. Господарят на имението се заприказва с Клейпоул. Кметът беше излязъл навън в доста комичен вид — в едната си ръка държеше кама, а в другата голям тиган, който му служеше като щит. Чу се звън на камбана. Пазарът се върна към обичайната си дейност, но Корбет долавяше царящото напрежение. Хората се споглеждаха мрачно и си мърмореха под нос. Гражданите на Мисълам вече бяха убедени, че страховитите нападения на Сагитариус са свързани с ужасяващите събития в Мордерн. Корбет нареди на Чансън да пази конете, дръпна Ранулф за ръкава и насочи вниманието му към „Райските двери“.

— Сагитариус трябва да е стоял точно срещу кръчмата — той посочи към къщите от другата страна на площада, които гледаха към пивницата. — Искам да претърсиш всяка уличка, ъгълче и канавка, Ранулф. Влез във всяка къща и стая и виж дали ще откриеш нещо.

— Но как убиецът е успял да остане незабелязан с лък в ръка? — измърмори Ранулф.

— Може да го е скрил някъде предварително. Освен това — Корбет прехапа устната си — един лък с отпусната тетива би могъл да изглежда като обикновена тояга. Пък и човек лесно може да скрие колчан стрели под плаща си. А сега тръгвай!

Ранулф кимна и прекоси площада. Корбет тръгна към Скроуп и Клейпоул, които бяха потънали в оживен разговор, но изведнъж спря. Не го беше забелязал преди, но сега, когато се вгледа в тези двама мъже със сурови и сърдити лица, приликата между тях го порази. Все едно, по-интересното беше какво обсъждаха така разпалено. Корбет нямаше търпение да ги разпита и за недовършената забележка на отец Томас, който беше споменал нещо за опасността, която се била връщала и преди.

— Сър Хю — обърна се към него Скроуп, разтеглил грозното си лице в любезна усмивка, — това е ужасно.

— Не повече от причината за него, лорд Оливър! Кой нарече убиеца Сагитариус?

Скроуп погледна към Клейпоул, но кметът само присви устни, вдигна рамене и извърна очи.

— Зададох ви въпрос…

Корбет замълча, понеже видя, че към тях се е запътила група търговци със сопи в ръце и изкривени от ярост лица. Мечът на кралския пратеник на мига проблесна в ръката му. Скроуп също извади своето оръжие, а хората му ги наобиколиха объркани.

— Аз съм пратеник на краля — излезе напред Корбет, изправяйки се пред гневната тълпа. — Ще се погрижа виновниците да бъдат наказани. Това не е ваша работа! Връщайте се по сергиите си!

— Скроуп е виновен! — провикна се някой. — Не трябваше да убива онези младежи в Мордерн.

— В името на краля — високо повтори Корбет, — връщайте се по сергиите си! — кралският пратеник извади камата си и застана още по-близо до разярените търговци. — Не вършете глупости — рече той кротко на водача им — човек с грубо лице и изпъкнали очи, вероятно касапин, съдейки по изцапаната с кръв престилка, вързана на кръста му. — Върнете се към делата си, сър, и вземете приятелите си с вас. На това ще се сложи край и виновникът ще бъде наказан, уверявам ви.

Касапинът погледна към другарите си, а Корбет сведе меча си.

— Както казахте — измънка мъжът, — на това трябва да се сложи край.

Водачът на тълпата махна с ръка и търговците се разпръснаха, като ругаеха и мърмореха под нос.

— Сър Хю — рече Скроуп, — тези убийства наистина трябва да бъдат прекратени.

— Не се съмнявайте в това, лорд Скроуп, макар да подозирам, че всичко ще завърши с бесилка.

— Какво искате да кажете? — попита Клейпоул, присвил очи и отворил уста, сякаш се готвеше да възрази.

— Винаги така става — добави весело Корбет и прибра меча си в ножницата. — Накрая все се стига до въжето! И тук един ден все някой ще трябва да плати с живота си за всичко това. Не съм гадател, просто следвам логиката и фактите. Зададох ви въпрос, господа. Кой даде латинското име на Сагитариус?

Корбет извърна очи към небето в опит да скрие безпокойството си. Сагитариус можеше да нападне отново във всеки един момент, а каква по-добра мишена можеше да си избере от пратеника на краля? Сърцето му се сви от страх. Преследваше истински убиец, решен да отнеме живота на колкото се може повече хора. Прав беше, нямаше друг начин. Тази работа щеше да приключи с ужасно насилие.

— Лорд Скроуп, попитах ви нещо. Всъщност, имам много въпроси към вас.

— Отец Томас — отвърна сприхаво Скроуп. — Той пръв нарече убиеца Сагитариус.

— Кога?

Двамата мъже се спогледаха.

— Кога? Лорд Оливър, мастър Клейпоул, искам отговор. Вече губя търпение. Днес трима поданици на краля се простиха с живота си, а вие не показвате никакво уважение към тленните останки на тези, които ви служиха.

— Ще се погрижа за мъртвите си хора, Корбет.

— Pax et bonum^[1] — прошепна Корбет. — Не ви желая злото, Скроуп, но ви съветвам да си мерите думите. Или ще говорите очи в очи с мен тук, или ще ви призова в Уестминстър. Имам един въпрос: защо Сагитариус? Отец Томас намекна, че този убиец е идвал тук и преди.

— Той е един бъбрив свещеник.

— Отец Томас е добър свещеник, Скроуп. Да разбирам ли, че двамата с мастър Клейпоул желаете да се явите под клетва пред Кралския съд?

— Кажете му — изскърца със зъби Клейпоул, излагайки лицето си на хапещия вятър. — За Бога, лорд Оливър, кажете му! И без това вече няма значение.

— Сър Хю!

Корбет се обърна по посока на гласа и видя мастър Бенедикт да се приближава забързано, облечен в дългото си вълнено расо и нахлупил качулката на главата си.

— Сър Хю, домина Маргарет иска да говори с вас.

— Мастър Бенедикт, предайте на господарката си най-сърдечните ми благопожелания и й кажете, че ще се срещна с нея, когато се върна в имението.

— Сър Хю — пое си дълбоко дъх мастър Бенедикт и се поклони, — надявам се да си спомните за мен, когато се върнете в кралския двор — капеланът закърши ръце. — Тук в Есекс стана нетърпимо с това насилие и кръвопролития… Сър Хю, това е една от причините, които ме накараха да стана свещеник — ненавиждам това, което се случва тук. Не искам да нося меч, да стрелям с лък…

Бенедикт все още беше потресен от събитията, на които беше станал свидетел.

— Върнете се в имението — потупа го Корбет по рамото — и не се тревожете — усмихна се кралският пратеник. — Ще направя каквото мога за вас.

Капеланът изказа хиляди благодарности и се отдалечи, а Корбет отново насочи вниманието си към господаря на имението и кмета.

— А сега, лорд Скроуп и мастър Клейпоул, разкажете ми за Сагитариус.

— Върнах се в Мисълам през 1292 година — започна предпазливо Скроуп. — Установих се и заживях мирно и тихо, докато през есента на следващата година някакъв стрелец не ме набеляза за своя жертва. Преследва ме няколко седмици и изстреля по мен шест или седем стрели, но така и не ме улучи.

— И не е нападал никого другиго, така ли?

Скроуп се усмихна едва-едва.

— Не, сър Хю, само мен. Отец Томас го нарече Сагитариус и започна да проповядва на енориашите си от амвона какъв огромен грях върши виновникът за тези нападения.

— Но нали Сагитариус не ви е наранил?

— Не, сър Хю, не ме нарани, а после всичко приключи също толкова загадъчно, колкото беше започнало.

— И вие така и не разбрахте кой е бил нападателят и защо ви е преследвал?

— Разбира се, че не. Ако виновникът ми беше паднал в ръцете, веднага щях да го обеся! Сър Хю, казахте, че имате много въпроси към мен. Питайте ме, но ви предупреждавам, че не разполагам с много отговори. Вече ви казах всичко, което можах. Не знам нищо друго. Не мога да ви помогна повече. Споразумяхме се да дам „Сангуис Кристи“ и камата на краля. Всичко, което съм направил, съм го сторил в своя защита и за доброто на Короната. Погрижих се за реда в кралството.

— Ами Сагитариус? — настоя Корбет. — Мислите ли, че сегашният стрелец е същият?

Скроуп се намръщи, но Корбет се приближи към него.

— Каквото и да ми отговорите, лорд Оливър, и вие, мастър Клейпоул, нека ви кажа едно. Имайте предвид, че в момента не ви говоря като служител на краля, а като човек. Това насилие ще продължи да се разгаря като огън и само истината е в състояние да го потуши.

Слад това Корбет се завъртя на токовете си и се запъти към църквата „Сейнт Алфидж“. Неколцината млади мъже и жени, които се бяха скрили при входа й, го осведомиха, че трите тела били отнесени в дома на покойника и отец Томас вече ги обгрижвал с помощта на „Сестрите на Магдалена“ — група набожни жени от Мисълам, които прибираха телата на мъртвите, обличаха ги и ги подготвяха за погребение. Корбет кимна и попита за стенописа на Свободните братя. Един от младите мъже го въведе в църквата и му посочи картината в трансепта.

— Прекрасен е, нали? — каза той. — Вижте цветовете, сър.

— Какво е изобразено на него?

Младежът смръщи лице в опит да се съсредоточи.

— Отец Томас ни каза. Даже посвети една проповед на това и използва стенописа, за да ни обясни по-добре. А, да, сетих се! Падането на Ва…

— Падането на Вавилон — довърши думите му Корбет, взирайки се в стенописа. — Разбира се, благодаря много.

Кралският пратеник разгледа внимателно картината. Темата беше пресъздадена много умело, а цветовете, особено червеното и зеленото, бяха така подбрани, че да изпъкват дори на оскъдната светлина. Корбет проследи с интерес всяка сцена — огромния дракон в небето, кулите и стените на града, нападателите в белите им дрехи, човека в леглото, залата за пиршества, бягството на Юда и останалите предатели през долината на смъртта и странните символи и растения по краищата. Заниманието му беше прекъснато от песента, която прозвуча откъм главния вход на църквата.

— О, Пречиста Дево! Елате с восъчни свещи. Елате и почетете Младенеца, Богочовека, представен в Храма от скъпата му майка.

Корбет се усмихна и погледът му се устреми през нефа. Въпреки ужасяващите убийства на площада младите мъже и жени отвън не се бяха отказали от намеренията си да отпразнуват Сретение Господне. Кралският пратеник се приближи и огледа групичката, която се подготвяше за празника. Видя свети Симеон Богоприемец и пророчица Анна, които чакаха Мария и Йосиф да донесат младенеца Иисус в Йерусалимския храм. Представлението завърши с изпълнение на „Бенедиктус“^[2]. Корбет попита дали може да се включи. Всички с радост се съгласиха и се събраха около купела, за да репетират. Корбет изпя първия стих, за да даде тон, а останалите продължиха с втория. Хористите срамежливо поглеждаха към кралския пратеник, който изглеждаше много заинтригуван от заниманията им. Накрая влязоха в тон и Корбет запя красивия встъпителен стих: „Благословена да е Святата Рожба — Синът на Мария…“

Хорът енергично се присъедини към него. Песента скоро накара Корбет да забрави за опасностите. Кралският пратеник остана толкова доволен, че ги помоли да повторят песнопението още веднъж. Разбира се, подаде им и една сребърна монета, която да си поделят после. Хорът бързо се съгласи и Корбет отново се потопи в красотата на църковното песнопение. Щом свършиха, певците се извиниха, че вече трябва да тръгват, и добавиха, че отец Томас няма да се върне, за да ги благослови. После излязоха от църквата и затвориха вратата след себе си. Корбет приклекна в основата на една колона и се огледа наоколо. Навън се смрачаваше и нефът тънеше в мрак. Светлината от свещите, които горяха в главния олтар и в олтара на Пресвета Богородица, беше слаба. Кралският пратеник погледна към трансепта със стенописа и зърна обезумелите човешки фигури, изобразени върху отбранителните стени. Студената нощна мъгла се просмукваше под вратата. Корбет потрепери. Кошмарът, който винаги го спохождаше при подобни задачи, отново го завладя. Страхуваше се от нощната тъмнина, когато ставаше уязвим и лесно можеше да бъде застигнат от стрела или нож. Отърси се от тези мисли и се изправи на крака. Коледните празници бяха отминали. Ако отец Томас все пак се появеше в църквата, може би щеше да се съгласи да го изповяда и да опрости греховете му. Корбет се върна при стенописа и го разгледа отново, възхищавайки се на въображението и изобретателността, вложени в него. Сърцето му се сви от мъка за младите хора, които бяха сътворили тази картина, а сега се сипеха като черен прах над мрачната и прокълната мордернска гора.

Вратата за мъртвите се отвори. Корбет се обърна и видя отец Томас да се приближава забързано.

— Сър Хю, един от младежите, с които си пеехте — свещеникът излезе от сенките, — ми каза, че сте тук. С какво мога да ви помогна?

— Възхищавам се на стенописа — Корбет посочи към стената. — Сигурно много се гордеете с него.

— Така е — усмихна се отец Томас.

Корбет се приближи към него. Светлината беше слаба, а му се искаше да види очите на свещеника.

— Жалко — каза той, — че художниците са били убити.

— Да — въздъхна свещеникът. — А ако лорд Скроуп изпълни обещанието си, край и със стенописа. Господарят се съгласи да поднови „Сейнт Алфидж“ и голяма част от манастира „Сейнт Фрайдсуайд“ — вероятно като разкаяние за греховете си.

— Всички имаме грехове за изкупване, отче.

— Така ли, сър Хю?

— Да, отче, и понеже ме попитахте с какво можете да ми помогнете — бих искал да ме изповядате.

Отец Томас се изненада, но все пак се съгласи. Поведе Корбет навътре в църквата и му направи знак да коленичи върху ниската молитвена пейка пред изповедалнята. После отиде до ризницата и се върна, надянал пурпурния епитрахил на врата си. Седна на пейката за изповед и извърна лице от Корбет.

— In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti^[3]…

Корбет се прекръсти и подхвана молитвата си.

— Отче, изминаха три месеца от последната ми изповед и ето в какво съгреших оттогава…

Отец Томас се опита да прикрие изненадата си и да се съсредоточи върху думите на Корбет. Къде се беше чуло и видяло такъв изтъкнат кралски служител да се изповядва пред някакъв си енорийски свещеник? Колкото повече слушаше отец Томас, толкова повече нарастваше смущението му. Даде си сметка, че Корбет е почтен човек, който търси справедливостта във всяко нещо. Кралският пратеник разкри душата си и изповяда не толкова грехове, колкото пропуснати възможности да стори добро. Каза, че е проявявал раздразнение към съпругата и децата си, че е бил нетърпелив спрямо колегите си и недостатъчно състрадателен към другарите си. Отец Томас кимаше от време на време, без да го прекъсва, а опасенията му се задълбочаваха. Щом този мъж можеше да съди така точно и ясно самия себе си, какво щеше да се случи, когато се захванеше с жителите на Мисълам, включително и с него? Ако този извънредно умен човек приложеше проницателността си и към тях, всички ужасни загадки около града и имението щяха да бъдат разкрити. Когато най-после Корбет приключи изповедта си, отец Томас помълча известно време, а после погледна кралския пратеник право в очите.

— Не бива да съдите себе си толкова строго, сър Хю. Мислете и за доброто, което сте направили — усмихна се той. — В това се състои целият смисъл на изповедта — да си дадете сметка пред Бог за истинското си положение. Какво покаяние да ви препоръчам? На вас какво би ви се харесало?

Корбет се усмихна.

— Хайде да попеем, отче. Кървавият ден е към края си. Дойдох в тази църква, за да изповядам греховете си и да се пречистя — той се загледа в танцуващите сенки наоколо и посочи към олтара на Пресвета Богородица. — Хубаво ли пеете, отче?

— Някога пеех в кралския църковен хор — засмя се свещеникът.

— Хайде тогава!

Двамата мъже се приближиха до олтара на Пресвета Богородица и се вгледаха в статуята на Девата. Разпяха се, а после подеха „Салве, Регина“ — вечерната молитва към Богородица.

— Salve Regina, Mater Misericordiae, Vita Dulcedo et Spes Nostra — Слава Тебе, Царице Небесна, Всемилостива Майко, наш сладък живот и наша надежда…

Гласът на отец Томас беше жизнен и силен. Корбет истински се наслади на песента, не само защото възхваляваше Богородица, а и защото така се пречисти от ужасите на деня. След като приключиха, той запали три свещи — една за Мейв, една за Едуард и една за Елинор. После, разкайвайки се, че беше забравил, запали още една и за краля.

— Трябва да тръгвам — каза отец Томас, а после застина.

Вратата на църквата се отвори и вътре нахлуха лорд Скроуп и брат Грациан. Двамата вървяха бързо и изглеждаха извън кожата си от ярост.

— Труповете в дома на покойника ли са? — дори не се опита да любезничи Скроуп.

— Знаете, че са там — отец Томас посочи към вратата в другия край на църквата.

Господарят на имението се огледа.

— Отче, обещавам ви, че до средата на лятото ще обновя така църквата, и то така, че да се гордеете с нея.

— Аз и сега се гордея с нея.

Скроуп отмина, без да си направи труда да отговори. Брат Грациан, който беше скрил бледото си и кокалесто лице под голямата си качулка, кимна учтиво и последва господаря си.

— По-добре да отида с тях — измърмори отец Томас.

— Не, отче, не мисля — хвана го Корбет за ръкава.

Свещеникът го погледна изненадано.

— Отче, вие сте служили в кралските войски в Уелс, нали?

— Знаете, че е така.

— Там ли се запознахте с лорд Скроуп?

— Да.

— Освен това сте служили и като свещеник при краля, вярно ли е?

— Да — отец Томас се опита да прикрие тревогата в гласа си.

— И сте решили да се откажете от кралската служба, за да станете истински пастир на Божиите чеда?

— Стремя се да правя най-доброто, на което съм способен. Да, бях в Уелс. Видях как умират хора, убити по начини, които никой не може да си представи. След това не бях на себе си. „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ Участвах във всичко, което се случи там. Трябваше да изкупя греха си. Запознах се с лорд Скроуп в началото на военния поход; много години, преди той да отиде в Ако. Обеща ми, че ако имам желание, ще използва влиянието си, за да убеди краля да ме назначи на служба тук.

— Но не харесвахте Скроуп, нали така?

— Точно така.

— Имате ли лък, отче? Моля ви да кажете истината тук, пред Христос.

Свещеникът рязко се обърна и се отдалечи, а Корбет си даде сметка, че отецът възнамерява да се върне. След малко отец Томас наистина се появи. Бързаше, а в ръцете си носеше дълъг лък и колчан стрели.

— Гледам да ми е подръка. Живеем в опасни времена, сър Хю. На един свещеник може да му се наложи да защити себе си, църквата си или своето паство.

— Ръката ви още ли е сигурна, отче? — попита Корбет.

— Искате да ме изпитате ли, милорд?

Корбет леко се усмихна.

— Не съм глупак, отче. Ако сте добър стрелец, рано или късно ще улучите целта си.

— Накъде биете, сър Хю?

Корбет направи няколко крачки, а после спря и се обърна към свещеника.

— Вие бяхте Сагитариус, нали, отче? Стрелецът, който се е появил в Мисълам преди почти десет години. Служили сте с лорд Скроуп в Уелс. Там сте го видели да убива уелски пленници, а когато сте пристигнали тук, сте установили, че същият този кръвожаден човек си живее нашироко, благоденства и се прави на велик господар. Нямаше ли един псалм, в който се казваше как Бог опъва лъка си и го насочва към грешниците?

— Защо мислите, че съм бил аз?

— Ами защото — приближи се Корбет към свещеника, отмервайки стъпките си, — един опитен стрелец винаги улучва целта си, отче. Може да му се случи да пропусне веднъж, но не повече! Стрелецът отпреди десет години само е искал да сплаши лорд Скроуп. Единственият човек, поне според фактите, който би искал това, сте тъкмо вие. Нарекли сте се Сагитариус — Божият стрелец. Така ли е, отче? Чухте изповедта ми, а сега е мой ред да чуя вашата. Обещавам ви да запазя в тайна това, което ще ми споделите.

— Мразя го! — прошепна свещеникът. — Чувствах се виновен, сър Хю. Знам, че той ми осигури тази служба, но дълбоко в себе си аз презирам лорд Скроуп. Да, бях в Уелс. Веднъж група гладни и изтощени уелски бунтовници слязоха от хълмовете, носейки кръст. Бяха готови да се предадат. Скроуп командваше войска стрелци — конници и пехотинци. И аз бях там. Късно вечерта в един мразовит ден като днешния бунтовниците дойдоха в лагера ни. Бяха боси и не носеха оръжия, а един от тях носеше кръст. Преди някой да успее да направи каквото и да било, Скроуп извади меча си и тръгна между тях, като мушкаше и сечеше. Останалите се присъединиха към него. Бяха видели уелсците да убиват другарите им и нямаха милост. Докато стигна до онази част от лагера, в която се развиха събитията, всички вече бяха мъртви. Уелсците бяха шестнайсет или седемнайсет души, Корбет, и всичките бяха млади мъже, а някои — едва момчета. Заварих убитите плувнали в кръв. Скроуп се подпираше на меча си, а останалите държаха брадви, ками и сопи. Всичките бяха опръскани с кръв до лактите. Започнах да крещя на Скроуп и го проклех. И вие сте служили в Уелс, Корбет, знаете какво беше там. Никой не молеше за милост и никой не я проявяваше. Биехме се на живот и смърт.

Отец Томас си пое дъх.

— След това реших да напусна службата при краля и известно време обикалях по селата. Скроуп е странен човек. Душата му не е изцяло покварена. Вярно, съгреши, но искаше да се пречисти. Все едно, той си спомни за мен и ме покани тук — отец Томас замълча, а после продължи. — Гражданите на Мисълам са добри хора — почтени и богобоязливи. Е, има и такива като Клейпоул и Робърт де Скот, но не са малко и тези като младежите, които подготвят постановката за Сретение Господне. Служа с радост на такива като тях. И така, назначиха ме тук веднага след завръщането на Скроуп от Ако. Той си дойде още понатежал от грехове, но донесе със себе си съкровища и се превърна в могъщ владетел. После се ожени за красивата лейди Хауиса. Ще бъда откровен — усмихна се свещеникът. — Ние, свещениците, би трябвало да спазваме обета си за безбрачие не само на дела, но и в мислите и в думите си, но лейди Хауиса… — той сви рамене. — Признавам си, че понякога мечтая за моята прекрасна лейди. И така, бях ядосан на Скроуп, а после си спомних и за убийството на онези уелски бунтовници. Той имаше всичко и изглеждаше недосегаем за всяко зло — живо доказателство, че Сатаната се грижи за своите. Реших да го сплаша. Извадих дългия си лък и известно време се забавлявах с него, измъчвах го и го тормозех. После осъзнах, че това, което върша, е нередно, и затова спрях. Да, аз бях Сагитариус и проповядвах срещу собствения си грях. Аз бях този, който използваше това име, но ще ви кажа едно, Корбет — свещеникът го сграбчи за ръката. — И в най-лошите си кошмари не съм си представял, че ще се появи друг Сагитариус — смъртоносен стрелец и убиец, сякаш изникнал от ада!

Вратата на църквата се отвори и Корбет чу Ранулф да го вика.

— Трябва да вървя.

— Бог да е с вас, сър Хю. Ще се видим утре сутринта на службата в имението. Двамата с домина Маргарет имаме работа с лорд Скроуп. Той ни покани в убежището си, така че ще се видим скоро. И помнете, че аз чух вашата изповед, а вие моята. Няма какво повече да добавя.

После Корбет излезе при Ранулф на входа на църквата.

— Господарю, направих каквото ми казахте. Площадът е заобиколен от плетеница тесни улички. Дори не са улички, ами по-скоро пътечки между къщите.

— Ами къщите?

— Както знаете, повечето от тях са с по четири-пет етажа. Някои са обитаеми, а други — не. Останалите са просто стаи, в които преспиват пътуващите търговци и занаятчии. Научих, че повечето от тези стаи са собственост на лорд Скроуп.

Корбет кимна.

— Подозирам, че Сагитариус крие някъде лъка и стрелите си — той сви рамене. — Може би ги държи в някоя от онези тавански стаички.

— Да не забравяме и стълбищата, сър Хю, както и многото прозорци. Някои от тях представляват само тесни процепи, а други са закрити от капаци с панти, но те могат да бъдат отворени. От повечето се открива добра гледка към целия площад. За един опитен стрелец не би било трудно да повали трима или дори повече човека оттам.

— Всички, които бяха убити днес, бяха от свитата на лорд Скроуп — каза Корбет.

— Да, и тримата бяха с нас в Мордерн сутринта. Убиецът е знаел, че след това ще отидат в кръчмите, и само е изчаквал удобния момент.

— Успя ли да разпиташ някого? — попита Корбет.

— Разни слуги, домашни прислужници и момчета за всичко, но нищо не научих от тях. Господарю, из тъмните ъгли на онези мрачни къщи може да се скрие цяла армия! О, между другото — добави той, — Чансън каза, че умира от студ. Ако не се върнем скоро, ще го заварим превърнат в буца лед.

Корбет кимна.

— Приключихме тук, Ранулф. Отец Томас ще дойде в имението утре сутринта. Предполагам, че после ще се върне тук, за да отслужи заупокойна литургия за убитите. Гробището на „Сейнт Алфидж“ скоро ще се препълни.

После двамата излязоха на смълчания площад. Пазарният ден вече беше приключил и сергиите бяха прибрани. По вратите на къщите бяха окачени горящи факли, а на прозорците светеха запалени свещи. Излая куче. Просяците прехвърчаха като сенки в мрака. Чансън беше вързал конете и беше застанал до някакво насмолено буре заедно с няколко просяци. В бурето гореше огън, запален от някой добър гражданин, за да се топлят бездомниците през нощта. Чансън се оплака колко му е студено и колко е гладен, но щом Корбет се метна на седлото, конярят веднага се ободри. Кралският пратеник обяви, че се връщат в имението Мисълам, за да се нахранят добре, да пийнат ейл, а може би и от онова греяно вино с подправки. Обърнаха конете си и потеглиха по обратния път. Корбет се радваше, че се беше изповядал. Прекосиха заледения калдъръм и излязоха на тъмния път към имението, а сър Хю почувства, че вече се доближава до същността на тази кървава загадка.