Пол Дохърти
Нощна сянка (7)

Глава шеста

Настояваме за бързи мерки срещу това безчинство.

Писмо от Едуард I, 6 юни 1303 г.

Лейди Хауиса стоеше зад стените на обширната билкова градина в имението и се занимаваше с растенията си. Въпреки снега, сивото небе и ледения въздух господарката на имението обичаше да идва тук, за да остава насаме със себе си. Вече беше приключила с домакинските си задължения. Беше посетила кухнята и беше огледала издяланите от буково дърво подноси, оловните кани, роговите винени чаши, ножовете на готвачите, пещите и огнищата. Искаше да се увери, че всичко е чисто и подредено, включително и големият казан и духалото, с което поддържаха огъня. Всяко нещо трябваше да бъде на мястото си. Лейди Хауиса се гордееше с енергичността си. Винаги следеше времето и отмяташе задачите една след друга. Беше наминала покрай складовете за провизии и килерите, където слугите превръщаха негодните плодове от тазгодишната реколта в конфитюри и желета. Накрая беше проверила как върви подготовката за вечерята, обръщайки специално внимание на желето от телешко, каймак, бадеми, яйца и сушени подправки от нейната градина. Лейди Хауиса всячески се опитваше да потисне страстите, които я изпълваха като черен пушек — комин. Усмихна се при мисълта за Ранулф-ат-Нюгейт и се изчерви. Той беше толкова красив и мил!

„Все едно — каза си тя. — Чудя се кога ли хората на краля ще се върнат от Мордерн.“

По-рано в имението кралски пратеник беше донесъл писма за шерифа в Колчестър, и беше оставил торбичка за сър Хю, която да му бъде предадена веднага, щом се върне. Лейди Хауиса се сепна от виковете на някаква прислужница, която се беше показала на един от прозорците към градината. Господарката на имението проследи погледа на девойката и съзря черния облак дим, който се издигаше над мордернската гора. Пушекът приличаше на демон и се движеше бързо, сякаш нямаше търпение да се изгуби в сивото небе.

— Горят онези трупове — проплака слугинята.

Лейди Хауиса кимна, а после направи знак на прислужницата да се прибере. Взря се в носещия се страховит облак и душата й се изпълни с омраза, гняв и ярост. Тръгна по пътеката и се приближи до своята Hortus Mortis — Градина на смъртта. Там господарката на имението отглеждаше билки, които в много малки дози бяха лечебни, но използвани неразумно, можеха да предизвикат мигновена смърт. Любимата й билка беше беладоната, или смъртоносната нощна сянка. Това растение я очароваше и същевременно я преследваше в кошмарите й. Лейди Хауиса се наведе и се вгледа в него. Беше зима, така че виолетовите му цветове и лъскавите черни плодове липсваха, но това не намаляваше смъртоносния му ефект. Лейди Хауиса протегна ръка, сякаш за да погали беладоната, а после отново се взря в мръсния облак, който се носеше като зловредно изпарение над дърветата. Този дим, помисли си тя, беше изпълнен с плътта и кръвта на Адам — красивия водач на Свободните братя с неговите сладки устни и смеещи се очи. Него обаче вече го нямаше, нямаше ги и останалите, запратени във вечен мрак от нейния съпруг. Лейди Хауиса вдиша бавно и си припомни разказа на отец Томас за загадъчния странник, заплашил господаря на имението. Името му било Нощна сянка. Е, ако това беше вярно, значи лорд Скроуп беше същинска мандрагора! Тя отново протегна ръка и погали беладоната. Съвсем малко от билката щеше да бъде достатъчно! Замисли се за месното желе, което беше приготвила. Само да поръсеше лекичко парчето му…

Лейди Хауиса изведнъж осъзна какви мисли се въртят в главата й и бързо скочи на крака, оглеждайки се като обезумяла. Погледът й се спря върху трепетликите в другия край на градината, които зъзнеха на студения вятър. Всъщност дали вятърът ги караше да потрепват? Легендата разказваше, че това дърво винаги трепери заради тайната си вина, че е послужило за направата на Христовия кръст. Да, помисли си лейди Хауиса, и тя като трепетликата таеше в себе си зли мисли и желания. Беше дошла тук, за да успокои душата си, но вместо това се беше изкушила. Трябваше да се освободи от мислите си!

Лейди Хауиса побягна от градината, забравяйки кошницата си. Влезе в къщата през подобната на ковчег врата и се затича по коридорите. Слугите се спираха и я зяпаха любопитно. Най-после тя спря и си пое дълбоко дъх, а после бавно тръгна към стаята си. Не трябваше да се издава. Когато влезе в покоите си, господарката на имението се опита да потисне пламналата в нея омраза. Легна на леглото си, взирайки се в пространството, и задряма. Не след дълго от двора долетя шум и тя се разбуди — сър Хю и останалите се бяха върнали от Мордерн. Лейди Хауиса още не се беше успокоила и реши, че не е в състояние да се срещне с кралския пратеник. Първо трябваше да се изповяда и да се помоли. Изправи се, пооправи дрехите и косата си, а после излезе от стаята си и се запъти към параклиса на имението. Вратата не беше залостена. Зачуди се дали вътре не е влязъл някой. Извика, но отговор не последва. Тя затвори вратата и се облегна на нея. Загледа се в разкошната дарохранителница, украсена със скъпоценни камъни, която висеше над олтара и проблясваше на червеникавата светлина от олтарния светилник. До нея стоеше разпятието. Главата на разпнатия Христос беше увенчана с пръстена на Гастон де Беарн — братовчеда на съпруга й. Хауиса остави мислите си да се реят около личността на славния кръстоносец. На стената в параклиса беше поставена мраморна плоча в памет на този храбър воин на Христа, загинал в Ако. Господарката на имението се приближи до изповедалнята вляво от главния олтар, близо до олтара на Пресвета Богородица. Макар на пейката за изповед да нямаше свещеник, който да й даде опрощение, лейди Хауиса коленичи върху тапицираната молитвена пейка и се приготви да признае греховете си. Никой не можеше да я чуе, беше сама с Бог. В параклиса беше тъмно, а ъглите и нишите бяха изпълнени със сенки. Лейди Хауиса вдигна очи към разпятието.

— Тук е пълно със сенки — също като в душата ми — прошепна тя и се прекръсти. — Прости ми, отче — започна тя, все едно отец Томас седеше пред нея. — Освободи ме от ужасните ми грехове. Последната ми изповед беше в началото на Коледните пости. Оттогава многократно извършвах страховито убийство ето тук, в сърцето си — тя се удари в гърдите. — Непрекъснато си представях, как убивам съпруга си, лорд Скроуп, с въже, кама или отровно питие. Той е демон, който идва в леглото ми само за да утоли похотта си. Отказва ми ласки и ме мрази, както мрази и всяко друго живо същество. Уби много хора, за да скрие тъмните тайни, заключени в мрачната му, каменна душа. Не смее да заспи в постелята ми, за да не би в съня си да издаде старите грехове, които го разяждат. Отче, мразя го от все сърце. Отвращавам се от докосването му и от студените му като на хищна птица очи. Защо уби онези млади хора и хубавия Адам? Подарих му една чаша, отче. Направена е от тис, но аз му казах, че е от бук. Дадох му я като подарък, но всъщност тя носи проклятие. Надявам се то да го застигне в онази тъмна и потайна килия, която си е построил, за да крие в нея тъмния си и потаен живот. Представям си, как му давам отрова, как сипвам смъртоносна отвара в онази тисова чаша…

Лейди Хауиса почувства, как гневът напуска тялото й. Отпусна се, сведе глава и даде воля на сълзите си, мълвейки молитвата за опрощение на греховете. Когато най-после се успокои и се изправи, почувства лека вина, че е изоставила гостите си.

— Mea culpa, mea culpa — прошепна тя. — Пренебрегнах задълженията си.

Господарката на имението си спомни за торбичката, запечатана с кралския печат, която очакваше Корбет. Бързо изтри сълзите от очите си и излезе от параклиса, без да разбере, че някой я беше наблюдавал през цялото време, скрит в една от нишите на олтара. Някой беше чул тайната й изповед…

* * *

Корбет беше струпал ботушите, плаща и портупея си на пода и се беше излегнал върху леглото си. Ранулф пък беше седнал на писалището и си играеше с принадлежностите за писане. Погледна към господаря си и се усмихна. Киселата физиономия сега сигурно смилаше всичко, което беше чул и видял, като някой аптекар, който стрива прахчета в хавана си. Ранулф се радваше, че се махнаха от онази усамотена и призрачна гора и вече е далеч от страховитото село с неговата разрушена църква, пълна с духове. Зад гърба им бяха и погребалната клада, на която, както беше казал сър Хю, бяха изгорени последиците от греха, но не и причината за него. На връщане бяха измръзнали от студ, но накрая благополучно се бяха добрали до уютното имение. Настаниха се в един от складовете за провизии, където заситиха глада си с вкусно ястие от задушено еленско месо и мек бял хляб, утолиха жаждата си с превъзходен кларет и се сгряха пред бумтящата камина. Мастър Бенедикт, който се беше върнал от Мордерн с тъмни кръгове около очите и призрачно бледо лице, също се беше повъзстановил. Капеланът осведоми Ранулф и сър Хю, че домина Маргарет е останала да пренощува в имението и иска да говори с тях. Корбет обеща да отиде при нея по-късно през деня, след като си почине и размисли. Ранулф се чудеше кога ли ще го заговори господарят му. Тъкмо се канеше да подостри едно перо, когато някой силно затропа по вратата. Корбет провеси крака от леглото си и му кимна да отвори. Ранулф прекоси стаята, отвори вратата и се усмихна на лейди Хауиса.

— Съжалявам — рече тя, излизайки от сенките.

Ранулф забеляза тревогата по лицето и в очите й.

— Извинявам се, но…

Ранулф се отмести и учтиво й направи път да влезе. Корбет се извини, че не е подходящо облечен, за да я приеме. Лейди Хауиса махна с ръка и продължи да се усмихва, осъзнавайки задоволството на Ранулф от срещата си с нея.

— Сър Хю, дължа ви извинение — втренчи се тя в кралския пратеник.

Корбет забеляза зачервените й очи и пакета в ръцете й.

— Това пристигна, докато ви нямаше. Трябваше да го донеса по-рано, но…

Корбет й благодари. Лейди Хауиса се опомни и се отправи към вратата. Ранулф я изпрати до коридора, а когато се върна в стаята, завари Корбет да седи на писалището и да дешифрира писмото с помощта на специалната си книга с шифри.

— От Дрокенсфорд е, от Кралската канцелария — усмихна се Корбет. — Пише, че кралският двор се мести в Колчестър. Има и още две новини. Наш шпионин в „Темпъл“^[1], твърди, че тамплиерите са изпратили някого тук в Мисълам, за да прибере „Сангуис Кристи“ — Корбет се намръщи. — Великият магистър на Ордена е наредил на пратеника да вземе кръста при първа възможност, преди лорд Скроуп да го е предал на краля.

— Кой, защо, кога?

— Не се знае. Тамплиерите обаче явно възнамеряват да си вземат своето и няма да чакат Скроуп или краля със скръстени ръце. Сигурно знаят, че сме тук — Корбет се усмихна. — Вероятно имат шпиони в Канцлерския съд или пък сами са се досетили каква е истинската цел на посещението ни в Мисълам.

— Може самият лорд Скроуп да им е казал, че пристигаме, и какви са намеренията ни.

— Така е — съгласи се Корбет. — Възможно е лорд Скроуп от чиста злоба да предпочете да върне „Сангуис Кристи“ на тамплиерите, вместо да го предаде на краля.

— А каква е втората новина?

— Дрокенсфорд не е сигурен дали това има значение, но според архивите нашият крадец, участвал в обира на кралската съкровищница, Джон льо Риш, е роден в Карнарвън^[2] и е служил в кралските войски от уелски стрелци.

— Значи е опитен стрелец. Може той да е Сагитариус.

— Може — промълви Корбет. — Ако още е жив. А сега, Ранулф, хващай перото.

Корбет се изправи и посочи към стола, от който току-що беше станал. Ранулф зае мястото му и се приготви да пише. Господарят му тръгна да се разхожда из стаята. „Обичаш тази игра — помисли си Ранулф. — Обожаваш лейди Мейв и децата си, но това е различно. Харесва ти да решаваш загадки, да откриваш истината и да си служиш с логиката така изкусно, както добър стопанин си служи с остър нож, за да подреже насажденията си.“

Ранулф отвори една от мастилниците и разбърка червеното мастило с върха на перото. Припомни си погледа, който му беше отправил кралят в Уестминстър, и писмената му заповед, която в момента беше скрита в едно тайно ковчеже. После пред очите му изплува красивото лице на лейди Хауиса. Чудеше се дали кралят ще му повери Мисълам, ако успееха да изпълнят задачата си. А ако лорд Скроуп умреше… Само един нож разстояние го делеше от тази награда — да стане видна личност, владетел на имение! За момент Ранулф се видя като момче в парцалива риза, тичащо покрай мръсните канавки из Чийпсайд. Толкова неща се бяха променили оттогава. В един миг примката почти се беше стегнала около врата му, а в следващия, благодарение на неочаквания милосърден жест на Корбет, вече нищо не беше същото. Но такава беше човешката съдба. Животът на всеки можеше да се промени внезапно. Можеше да те застигне смъртоносна стрела или кама, а можеше и да получиш несметни богатства и привилегии.

— Ранулф!

Служителят на Зеления печат вдигна поглед и забеляза, че Корбет го наблюдава с любопитство, вперил в него своите тъмни и проницателни очи.

— За какво мислиш?

— За времето, господарю — засмя се Ранулф. — За това, как то ненадейно може да промени хода на човешкия живот.

— Странно. И аз си мислех за същото, Ранулф. Трябва да прочетеш труда на Беда Достопочтени^[3] „За същността на времето“ — Корбет поднови обиколката си из стаята. — Велик учен е бил той, Ранулф — саксонски монах, който живеел в един манастир близо до Римската стена^[4]. Както и да е, той написал този труд, в който доказал, че в очите на Господ не съществува никакво време.

— Не ви разбирам, сър Хю.

— Лесно е, Ранулф. Погледни например този гоблен — Корбет посочи към висящия на стената гоблен, на който беше изобразена смъртта на Приам при падането на Троя. — Виждаш тази картина и я разбираш с един поглед. Представи си сега, че не виждаш цялата картина, ами я разглеждаш парче по парче. Беда, а след него и свети Тома Аквински, говори за „вечното настояще“. В очите на Бог няма минало, настояще и бъдеще — само вечност.

— Но ние…

— Ние възприемаме времето в неговата последователност, да. Просто не можем иначе. Трябва да направим връзка между сегашния и следващия момент. Принудени сме да създаваме ред. Ето, сега наближава пладне и скоро църковната камбана ще забие, за да ни напомни за истината отвъд времето. В противен случай ние ще забравим за нея или няма да й обърнем внимание. Трябва да се придвижваме през гоблена на живота много внимателно, Ранулф. Затова постоянно определяме времето, даваме му имена, анализираме го и го правим част от седмицата, месеца или годината. Създаваме слънчеви часовници, часови свещи и други устройства, които да ни помагат.

— Ами тук, в Мисълам?

— Времето е като сезоните, Ранулф. Те вървят ръка за ръка. През есента сеем, през зимата чакаме, през пролетта отглеждаме, а през лятото събираме реколтата. Тук в Мисълам реколтата е кървава, а семето… Във времето е отговорът на всички загадки. Кога е започнало всичко? Защо? И кой е отговорен? Така че, Ранулф, служителю на Зеления печат, вземи перото и нека съставим наша собствена хроника на събитията, в която да опишем кървавите часове в Мисълам.

Корбет се приближи до прозореца.

— Днес е сряда, тринайсети януари от лето господне 1304-то, празник на свети Иларий. Също така е време за жътва, Ранулф. Трябва да съберем реколтата от миналите събития; плодовете, изникнали от семената, засети поне преди тринайсет години, а може би и по-отдавна.

Корбет замълча и изчака Ранулф да запише думите му с помощта на тайния код, който му беше показал.

— През 1291 година — продължи Корбет — група мъже от Мисълам, без съмнение водени от религиозния си плам — добави той язвително, — се отправили към Светите земи. Предвождали ги двама млади рицари — сър Оливър Скроуп и неговият братовчед, Гастон де Беарн. С тях имало и други, сред които бил и мастър Хенри Клейпоул, настоящият кмет на Мисълам. По времето на онзи поход той бил оръженосец на Скроуп. На дванайсети септември 1291 година Ако паднал. Не знаем какво точно се е случило там, но според сведенията… — Корбет спря насред стаята — Оставих съобщение на Дрокенсфорд да ми изпрати описанието на събитията от хрониките. Този документ обаче няма да ни разкрие какво се е случило с групата от Мисълам. Знаем само, че Ако е паднал, а Скроуп и Клейпоул са избягали. Твърди се, че братовчедът на Скроуп, Гастон, е умрял от раните си в лечебницата, а останалите са били убити. Това са само твърдения, но не разполагаме с доказателства за обратното. През 1292 година Скроуп вече се е бил върнал в Англия. Скъпоценностите, заграбени от тамплиерите, му позволили да разшири владенията си и да увеличи могъществото си, а кралят и Съветът го приветствали като герой. После Скроуп се оженил за богата наследница и заживял спокойно и охолно.

— Между 1291 и 1292 година сестра му Маргарет — една способна жена, се присъединила към бенедиктинския орден и с подкрепата на Църквата, Короната и лорд Скроуп била назначена за игуменка на близкия бенедиктински манастир „Сейнт Фрайдсуайд“. В Мисълам царели тишина и спокойствие. Отец Томас се завърнал от войните в Уелс и се установил в „Сейнт Алфидж“. Все още нямало никакви произшествия. През есента на 1302 година Бенедикт льо Санглие станал капелан на домина Маргарет, нали така? През следващия януари брат Грациан бил назначен за изповедник на лорд Скроуп и пристигнал в Мисълам. Идилията продължила до миналогодишните Велики пости, когато се появили Свободните братя на Светия Дух — странстващо религиозно общество. Те пристигнали в Дувър и били пропуснати в Есекс, благодарение на писмата от папската курия в Авиньон, с които разполагали. После се заселили сред руините в Мордерн.

— Защо Скроуп е допуснал това?

— Явно не ги е смятал за опасни. Отец Томас покровителствал Свободните братя и в края на лятото и началото на есента им позволил да нарисуват стенопис в енорийската му църква. Домина Маргарет също ги харесвала. Свободните братя определено били чудаци, но въпреки необичайния начин, по който тълкували църковното учение, те не били точно еретици или схизматици. Самоличността им си остава загадка. Несъмнено са били французи, но носели старозаветни имена. Твърдели, че са свободни като птички. Ще минат години, ако изобщо някога се случи, преди да се установи кои са били и откъде са дошли. След това, през ноември миналата година, в Мисълам пристигнал Джон льо Риш — член на бандата, ограбила криптата в Уестминстър. Крадецът носел със себе си камата на асасина, използвана при покушението над Едуард в Светите земи. Възможно е у него да е имало и други ценни предмети. Мастър Клейпоул и лорд Скроуп го хванали, конфискували камата, осъдили го на смърт и го обесили. Веднага след това трупът на Льо Риш изчезнал. После — Корбет направи пауза — дошло време за жътва. Един Бог знае защо, но отношенията между Свободните братя и жителите на Мисълам се влошили. Гнилостта и покварата на злото пуснали корени и се разпространили като болест сред общността. Местните хора обвинили Свободните братя в кражби, бракониерство и разврат. Сведенията на брат Грациан и разни други хора накарали лорд Скроуп да се съмнява в истинските цели на братството. Господарят на имението предприел свое разследване и открил, че Свободните братя са добре въоръжени и се упражняват в стрелба в гората. След кръвопролитието в Мордерн там били открити доказателства, че братството е планирало да нападне имението. Имало и свидетелства, че Свободните братя са си подсигурили бързо и лесно бягство зад граница. Възможно е Скроуп да е подозирал, че Льо Риш има нещо общо с тях. Крадецът от своя страна може би се е укривал в криптата на изоставената църква. Там Свободните братя подготвяли тайните си кроежи. Скроуп така и не узнал за съществуването на криптата. А може и да я е открил, но да не й е обърнал внимание, след като не е намерил там онова, което е търсел. Трябва да помисля върху тайните, които крие този Параклис на прокълнатите. Това обаче ще почака.

Корбет замълча.

— Така или иначе, Скроуп решил да изтрие Свободните братя от лицето на земята и осъществил замисъла си в края на миналата година. Убил всички и оставил труповете им да гният непогребани. Заграбил всичките им вещи, включително уличаващите ги документи и оръжията им. След това, изглежда, всичко тръгнало постарому. Или поне до Нова година, когато се появил Сагитариус с неговия ловджийски рог и започнал да избива безразборно жителите на Мисълам. И пак той е убил и кучетата на лорд Скроуп. Освен това посетил енорийския свещеник отец Томас посред нощ и му се представил не като Сагитариус, ами като Нощна сянка. Заплашил, че ако Скроуп не изповяда всичките си грехове пред пазарния кръст, господарят на имението ще си понесе последствията. Какво още? Знаем, че лорд Скроуп е получавал заплахи от тамплиерите и от още някого. Той решил да се справи с този проблем, като предаде „Сангуис Кристи“ на Едуард. Отказва обаче да даде кръста на нас и твърди, че ще го изпрати на краля по брат Грациан. Трябва да си изясня този въпрос. Е, Ранулф, добре ли обобщихме ситуацията?

Висшият служител от Канцеларията на Зеления печат, чийто ум беше толкова пъргав, колкото и перото му, кимна в знак на съгласие.

— Има и други загадки. Например защо снощи в имението и днес в Мордерн рогът изсвири, но Сагитариус не се появи? Защо градският идиот беше убит не с една, а с две стрели…

Корбет замълча, понеже Чансън почука на вратата. Конярят пристъпи неуверено в стаята, като се опитваше да се закопчае, и поиска да разбере кога е следващото хранене. Корбет го накара да седне до огъня, наля му чаша вино и му предложи да си вземе хляб и сирене от покрития с парче ленен плат поднос, който слугите бяха донесли по-рано. Чансън се настани удобно, пренебрегвайки гневния поглед на Ранулф, а Корбет отново тръгна да крачи из стаята.

— Това е всичко, което ни е известно, Ранулф, но дали е истина? Първо, какво в действителност се е случило в Ако през лето господне 1291-во? По какъв начин всички настоящи злини са свързани със събитията, които са се случили при падането на последната християнска крепост в Светите земи? Второ, кой е изпратил заплахите на лорд Скроуп — тамплиерите, някой друг враг или и двете? В заплахите става дума за време, казва се, че Храмът забавя. Това определено е намек, че периодът, в който ще се въздава справедливост, ще е дълъг. Кой обаче търси възмездие и за какво?

— Заради „Сангуис Кристи“? — предположи Ранулф.

— Не мисля, че е само заради кръста, Ранулф. Трето, кои са били Свободните братя на Светия Дух? Защо изобщо са дошли в Мисълам? Откъде са се снабдили с оръжия? Наистина ли са планирали да нападнат лорд Скроуп в имението му или пък някъде другаде? Защо се е стигнало до такова насилие? Братството е наброявало четиринайсет души и всички те са били убити при нападението в Мордерн — никой не оспорва това. Каква обаче е била истинската причина за убийството им? Защо Скроуп излъга, че са се упражнявали в стрелба в гората? Това определено би било неразумно. Много факти сочат, че Свободните братя са криели оръжията си и са упражнявали уменията си в мрачната крипта на Параклиса на прокълнатите. Четвърто, защо убива Сагитариус? Дали го прави, за да отмъсти за кръвопролитието в Мордерн? Ако е така — защо? Имало ли е петнайсети член на Свободните братя или техен последовател тук, в Мисълам, който да търси възмездие за жертвите на лорд Скроуп? Няма съмнение, че жителите на Мисълам имат своята вина за нападението над братството. Очевидно е също, че си плащат за този грях, но докога? Докато не бъдат убити четиринайсет души? Сагитариус уж убива безразборно, но прониза градския идиот не с една, а с две стрели. Защо? Очевидно Свободните братя са се отнасяли приятелски към него. Освен това домина Маргарет каза, и аз не виждам причина да лъже, че той е бил свидетел на касапницата в Мордерн. Сигурно е можел да ни помогне. Жителите на града наричат убиеца Сагитариус, но страшният посетител на отец Томас се е нарекъл Нощна сянка. Защо? Какво е имал предвид?

— Кой е нарекъл убиеца Сагитариус? — попита Ранулф. — Трябва да е някой образован човек, който знае латински.

— Да, вярно — промърмори Корбет. — Ето че стигнахме и до Джон льо Риш — как така този бивш кралски стрелец и настоящ престъпник, който е притежавал остър и съобразителен ум, е могъл да направи такава глупава грешка и да попадне в капана на Клейпоул? Дали Свободните братя са го приютили? И защо? От милосърдие или по някаква друга причина? И защо след залавянето му са го осъдили и екзекутирали толкова бързо? Наистина ли са го обесили, или е избягал? Възможно ли е той да е Сагитариус? А ако все пак е умрял, защо са откраднали трупа му? Кой би извършил подобно нещо? Имаме също и следния стих: „Богатият ще стане още по-богат, там, дето Бог целуна Мария в Галилея“ — Корбет замълча. — Пето, лорд Скроуп — кралският пратеник си пое дълбоко дъх. — Имаме да му зададем толкова много въпроси — за Ако, Льо Риш, Свободните братя, Сагитариус, Нощна сянка, тайните му грехове… Доста неща крие господарят на имението. В момента го притискат от всички страни. Най-важното е да разберем защо е организирал онова кръвопролитие в Мордерн, какво е търсел там, защо е оставил труповете непогребани и означава ли това, че не е намерил онова, което е искал да открие.

— Трябва да го разпитаме, господарю.

— Рано или късно ще стигнем и дотам — отговори Корбет. — Не вярвам обаче Скроуп да ни каже истината. Той беше предупреден, че пристигаме, Ранулф. Имал е достатъчно време да се подготви и да потърси съвет. Дори най-добрите правници от Върховния финансов съд не биха могли да го хванат натясно…

Корбет прекъсна мисълта си, понеже отвън по коридора се чуха забързани стъпки, а после някой потропа на вратата. Чансън се завтече да отвори и в стаята връхлетя някакъв слуга.

— Сър Хю, сър Хю — рече той задъхано, — лорд Скроуп ви вика. Сагитариус се е завърнал в Мисълам…

* * *

Летописецът на близкия манастир „Сейнт Фрайдсуайд“ и градският архивар Уолтър Басингборн прилежно записваха ужасяващите обстоятелства около злодеянията, извършени късно в сряда, на 13 януари 1304 година. Общинските служители тъкмо се канеха да бият камбаната на пазара, за да обявят края на пазарния ден. Денят беше хубав, макар времето все още да беше мразовито и леденият вятър да продължаваше да щипе кожата. На смрачаване се спусна лека мъгла и търговците поръчаха на чираците си да приберат стоката в буретата и бъчвите. Просяците изпълзяха, за да търсят огризки пред пекарните, гостилниците и кръчмите. Амбулантните търговци и странстващите занаятчии скриха безценните си монети в кесиите под дрехите си. Разни поклонници, които се бяха запътили към есекското крайбрежие, за да посетят отшелническото убежище на свети Сед, внасяха вързопите си в конюшните на кръчмите. Стражите свалиха няколко натруфени уличници от позорните стълбове и група гуляйджии им се присмяха. Същите нехранимайковци насъскваха четирима слепи просяци да се бият за чаша вино и сочно парче свинско. Търговците се отправяха към магазините на златарите заедно със своите чираци и продавачи, за да оставят там дневната си печалба. Никой не знаеше, че смъртта е нахлула в Мисълам и в момента зорко дебне всички в града, за да си набележи подходяща жертва.

Робърт де Скот, капитанът на свитата на лорд Скроуп, беше покосен пръв. Изпълнен с гняв към Корбет, Де Скот беше тръгнал да обикаля кръчмите по пазарния площад. Първо беше посетил „Медената пита“, а после — „Райските двери“. Удави мъката си в евтин ейл, а след това плати на някаква повлекана да го позабавлява в една от мърлявите тавански стаички. Тъкмо когато излезе от „Райските двери“ с несигурна стъпка, три продължителни изсвирвания на ловджийски рог обявиха, че кървавият ад се е завърнал в Мисълам. Робърт беше толкова пиян, че не можа да помръдне от мястото си, и само зяпаше със замъглен поглед как останалите бягат. Опита се да направи една крачка, залитна и тогава дългата три стъпки стрела с железен връх го прониза в сърцето. Смъртоносният изстрел го повали по гръб и капитанът се разтресе, давейки се в собствената си кръв. На площада настана хаос, някои от търговците побягнаха, а други се скриха под сергиите си. Жените грабнаха децата си и се втурнаха с писъци към закътаните ъгли, покритите входове на къщите и канавките. Двама смелчаци се завтекоха да помогнат на Робърт де Скот, но той вече беше мъртъв. Мъжете издърпаха трупа му в „Райските двери“ и заключиха вратата след себе си. Мина известно време и хората започнаха да надзъртат от скривалищата си. Навън се смрачи и въздухът захладня. Следващата жертва беше Уилям льо Вавасур — друг от свитата на Скроуп. Той си мислеше, че опасността е преминала, пък и видя още един от хората на лорд Скроуп да излиза от скривалището си. И така, нетърпелив да се приюти в топлата кръчма, мъжът изпълзя от канавката, където се беше скрил, и се затича. Стрелата го прониза в гърлото, а железният й връх проби кожата, мускулите и костите му. Другият, Мътуорт, вече беше стигнал до вратата на кръчмата и се бореше с резето, когато в гърба му с тъп звук се заби стрела. Върхът й излезе през гърдите му и го прикова като муха към дървената врата.

Гражданите на Мисълам все още се криеха, когато на площада с гръм и трясък пристигнаха Корбет и Ранулф. Придружаваха ги Скроуп и останалата част от свитата му. Хората на Скроуп носеха дълги овални щитове, които бяха взели от оръжейния склад в имението. Корбет и спътниците му слязоха от конете си и се скриха зад щитовете, а свитата образува защитна преграда около тях. Корбет надзърна над стената от щитове и видя два трупа. Единият лежеше на земята в локва кръв, а другият беше прикован в страховита поза към вратата на кръчмата. Кралският пратеник нареди на хората да задържат преградата от щитове и се провикна към Чансън и останалите да укротят конете. Скроуп беше извън кожата си от ярост и свирепо се оглеждаше наоколо. На един прозорец се беше показал Клейпоул. Кметът им махаше оживено.

— Колко? — изрева Скроуп.

Клейпоул вдигна три пръста.

— Тук са Вавасур и Мътуорт — съобщи един от хората на Скроуп, който явно беше надарен с остро зрение.

— Робърт де Скот също е мъртъв — понесе се гласът на Клейпоул през площада.

Скроуп изреди цял куп ругатни. Корбет не му обърна внимание. Вместо това кралският пратеник се взря във входа на „Райските двери“, а после обхвана с поглед целия площад. Не можеше да не се възхити на ловкостта на убиеца. Тук един опитен стрелец можеше да се придвижи и да се скрие с лекота. Кралският пратеник огледа внимателно пустите входове на къщите, тъмните улички и канавките. Убиецът можеше да се спотайва на всяко едно от тези места или пък в някоя от високите четириетажни къщи — в таванските им стаички, зад тесните им прозорци или корнизите по покривите им. Въпреки всичко Корбет имаше усещането, че Сагитариус няма да нападне отново. Беше минало доста време и вече беше твърде опасно. Всяко движение или проблясък можеше да издаде убиеца. Сагитариус обаче беше потънал в мрака, възползвайки се от страха, завладял хората.

— В името на Бога, умолявам ви да прекратите това!

Корбет се обърна по посока на гласа и видя отец Томас да прекосява площада. Пред него вървеше Бенедикт льо Санглие с кръст в ръце. Енорийският свещеник пък носеше запалена свещ и енергично разтърсваше църковния си звънец.

— В името на Бога — извика отново отец Томас, — заклевам ви да прекратите това!

Той спря в средата на площада. Някакво куче се приближи до него и го подуши. Корбет нареди на охраната да отмести щитовете и се запъти към свещеника.

— Мисля, че опасността премина — меко му каза кралският пратеник.

— Но ще се завърне! — отвърна рязко отец Томас с помръкнало от тревога лице. — Както се завърна и преди… — той се спря насред думите си. — Бях си вкъщи — гневът на свещеника се изпари. — Мастър Бенедикт дотича в църквата, за да ми каже какво се е случило — той духна свещта и посочи към „Райските двери“. — Трябва да се погрижа за мъртвите.