Хенри Дейвид Торо
Дивите ябълки (5)

Плодът и неговият аромат

Времето на дивите ябълки идва в края на октомври или началото на ноември. Те са къснозрейки, та едва тогава стават приятни на вкус, а при това са все тъй красиви. Отдавам голямо значение на тия плодове, които фермерите не си правят труда да обират: те са дивото ухание на музите, бликащо жизненост и вдъхновение. Фермерът смята, че има в бъчвите си по-хубави ябълки, ала греши, бидейки лишен както от скиталческа страст, тъй и от въображение.

Приемам, че съвсем дивораслите, останали непипнати до първи ноември, собственикът на земята изобщо не смята да бере. Те принадлежат на децата, диви като тях, на палавите момчета, които познавам, на дивооката жена в полето, на която нищо не убягва и която късче по късче прибира в себе си целия свят, и най-вече на нас, скиталците. Изпречат ли се на пътя ни, дивите ябълки са наши. Това право, което отдавна се отстоява, в миналото е било узаконено в някои държави, които са знаели как да живеят. Известно ми е, че „паберкуването“, сиреч прибирането на ябълките, някога било широко разпространен обичай в Херефордшир. Състоял се в следното: при обирането на ябълките оставяли на всяко дърво по няколко, наричани паберки, и момчета с прътове и торби се покатервали да ги откъснат.

Колкото до ябълките, за които говоря, бера ги като диви плодове, характерни за тая част от земното кълбо — плодове на стари дървета, които са започнали да гинат, откакто съм бил момче, и още не са загинали, дървета, навестявани само от кълвачи и катерици, зарязани от стопанина си, който няма достатъчно вяра, за да надзърне под клоните им. Отблизо върховете им изглеждат тъй, сякаш само лишеи могат да паднат от тях, ала вярата, с която пристъпите, бива възнаградена, когато откриете, че земята отдолу е цяла покрита с кипящи от живот плодове — някои, натрупани навярно от катерици, носят следи от зъбите им, в други по едно-две щурчета тихичко си похапват, в трети, особено във влажни дни, се е сврял гол охлюв. Самите пръчки и камъчета, запречкани в клонака, биха могли да ви уверят как дъхав е тоя плод, щом е бил тъй настойчиво дирен през изминалите години.

Не съм видял да пише за дивите ябълки в „Плодовете и плодните дървета на Америка“, макар че за моя вкус те са много по-приятни от присажданите ябълки и запазват една много по-остра, дивоамериканска дъхавост, независимо че октомври и ноември, декември и януари, та дори и февруари и март са ги вече поизцедили. Един стар фермер и мой съсед, който винаги намира вярната дума, казва, че „имат някаква лъкострелна миризма“.

Ябълките за присаждане, изглежда, винаги са били подбирани не толкова заради силния им аромат, колкото заради благия вкус, размерите и родитбените им качества, не толкова заради красотата, колкото заради свежестта и здравината им. Разбира се, нямам вяра в подборките и списъците на господа овощарите. Техните „предпочитани“, „маловажни“ и „за пренебрегване“ сортове обикновено се оказват преблаги и незначителни за мен. Ядат се, общо взето, без стръв и нямат ни вкус, ни мирис.

Какво от това, че някои от дивораслите ябълки са набръчкани и кисели, та направо ПРЕРЯЗВАТ, нима те не се числят към същия тоя клас Ротасеое, който винаги е бил добронамерен към човешкия род? Жал ми е все пак да ги обръщам на сайдер. Може още да не са напълно узрели.

Нищо чудно, дето се приема, че от тия малки и яркообагрени ябълчици става най-добрият сайдер. Лаудън цитира „Херефордширски бюлетин“, където се казва, „че маломерните ябълки, стига да отговарят по качество на едрите, са винаги за предпочитане пред тях, защото кората и сърцевината им се намират в съвършена пропорция спрямо месото, което дава възможно най-слабия и воднист сок“. За да докаже това, продължава Лаудън, „някой си доктор Саймъндс от Херефорд направил една бъчва сайдер само от кори и сърцевини на ябълки и друга — само от месото им; сайдерът в първата се оказал изключително силен и ароматен, докато в другата бил сладък и блудкав“.

Ивлин пише, че „червеноивичестата“ ябълка била на времето предпочитаният сорт за сайдер и цитира някой си доктор Нюбърг, който казвал така: „В Джърси, както чувам, било общоприето, че колкото по-червена е кората на една ябълка, толкова по-подходяща е тя за целта. Затова внимавали изключително много в бурето за сайдер да не попадне жълта ябълка.“^[4] Това все още е преобладаващото мнение.

Всички ябълки са хубави през ноември. Ония, които фермерите са изоставили като непродаваеми, неподходящи за хората, посещаващи пазарите, са нарочно подбраните плодове за скиталците. Удивително е обаче, че дивете ябълки, които толкова много ценя заради дъхавата им сладост, когато ги ям в полето или гората, придобиват веднага тръпчиво-кисел вкус, щом бъдат отнесени вкъщи. От Ябълката на скиталците и самият скиталец не може да яде у дома. Там небцето отхвърля плодовете й също както глогините и жълъдите и настоява за култивирана ябълка — защото вкъщи го няма ноемврийският въздух, а той е сосът, без който те не могат да се ядат. Затова и Титир, когато вижда, че сенките започват да се издължават, поканва Мелибей да прекара нощта в дома му и му обещава БЛАГИ ябълки и меки кестени — mitia poma, castaneoe molles. Често ми се случва да откъсна дива ябълка с тъй прекрасен и силен аромат, че недоумявам как никой овощар досега не е взел присадка от това дърво и не устоявам на изкушението да се прибера у дома с пълни джобове. Ала сетне, когато извадя някоя от писалището, за да я изям в стаята си, тя се оказва неочаквано тръпчива — дотолкова, че да накара катерица да настръхне и сойка да изкряска.

Тия ябълки са висели на дървото във вятър, студ и дъжд и са поели в себе си присъщото за времето, сиреч за сезона, поради което са станали същински СЕЗОННИ^[5] представители, та пронизват, пробождат, проникват в нас с неговия дух. Ето защо трябва да се ядат ПРЕЗ СЕЗОНА, сиреч навън.

За да оценете дивото, остро благоухание на тия октомврийски плодове, необходимо е да вдишвате острия октомврийски или ноемврийски въздух. Въздухът навън и раздвижването нагласят различно небцето на скиталеца, та той жадува плодове, които за домоседа са кисели и горчиви. Тия плодове трябва да се ядат в полето, когато тялото е превъзбудено от раздвижването, студ щипе пръстите, вятър гъне голите клони и брули последните останали листа, а отблизо долита крясък на сойка. Което у дома е кисело, една ободряваща разходка прави сладко. На някои диви ябълки може да се напише: „Да се яде при вятър.“

Разбира се, ароматът не се губи — той е предназначен за сетива, подготвени за него. Има ябълки, които притежават два различни аромата, сякаш едната им половина трябва да се яде у дома, а другата — навън. Някой си Питър Уитни от Нортборо отбелязва през 1782 година за Бюлетина на бостънската академия, описвайки едно дърво в същия град, че „дава плодове с противоположни отлики: половината от ябълката често е кисела, а другата й половина — сладка“; също тъй някои ябълки са целите кисели, а други — целите сладки и всичкото това разнообразие е пръснато по едно и също дърво.

Има една ябълка на Наушоутъкт Хил в Конкорд, притежаваща за мен особено приятен горчив привкус, който обаче не се усеща, преди да си изял две трети от плода. Тоя привкус се задържа по езика. Мирише ти сякаш на тиквени въшки, додето ядеш. Удоволствието да хрупкаш тия ябълки е един вид победа.

Чувал съм, че плодовете на някакъв вид слива в Прованс били наричани Prunes sibarelles^[6], понеже било невъзможно да подсвирнеш, след като си ял от тях — тъй кисели били. Ала навярно са ги опитвали само вкъщи, и то през лятото; дали пък ако човек ги яде навън в режещ студ, не би подсвирнал една октава по-високо и по-звънко?

Киселото и горчивото в природата могат да се оценят само в полето; тъй посред зима дърварят с наслада яде обяда си, приседнал на слънчево петно връз леда, грее се на оскъдните слънчеви лъчи и бленува за лятото при студ, от който на учения в стаята би му причерняло. Тружениците на открито не сещат студ, треперят ония, които си седят у дома. Каквото до температурите, това и до ароматите; каквото до студа и жегата, това и до киселото и сладкото. Естественото кисело и горчиво, които недъгавото небце отхвърля, са същинските подправки.

Нека подправките, които използвате, бъдат в съгласие със състоянието на сетивата ви. За да бъде оценен ароматът на дивите ябълки, са необходими чувствителни и здрави сетива, корави и напращели от възбуда палили по езика и небцето, които не се прибират и успокояват лесно.

Моят опит с дивите ябълки ми помага да разбера причината, поради която диваците предпочитат много видове храна, отхвърляна от цивилизования човек. Те имат небце на хора, живеещи на открито. Само дивашки или див вкус може да оцени дивия плод.

Какъв само здрав, недомоседски апетит е нужен следователно, за да схрускаш ябълката на живота, ябълката на света!

„Не всяка сладка ябълка желая,

Ни тая, що вкуса на всеки дразни;

За трайна златна пармена нехая,

Червена превъзходна не ме блазни,

Ни тая, тласнала жената към голгота,

Ни тая, рат подклала, буди в мен охота:

Не! Ябълка ми дайте от дървото на живота.“

Така има мисли за в полето и мисли за вкъщи. Ще предоставя мислите си като диви ябълки за храна на скиталците и не ще препоръчвам да се опитват у дома.