Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wild Apples, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и начална корекция
Дарин (2016)
Допълнителна корекция форматиране
NomaD (2016 г.)

Издание:

Хенри Дейвид Торо. Живот без принцип. Избрани произведения

Американска. Първо издание

Съставителство и превод: Албена Бакрачева

Художник на корицата: Дамян Дамянов

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Кремена Бойнова

Предпечатна подготовка: Петър Дамянов

Технически редактор: Божидар Стоянов

Издателство „Сиела“, София, 2011

 

Подборът е направен от източниците:

The Essays of Henry David Thoreau, NCUP, Inc., Albany, 1990

Thoreau: The Major Essays, E.P. Dutton & Co., Inc., New York, 1972

Henry David Thoreau, The Variorum Walden, Washington Square Press, Inc., New York, 1963

История

  1. — Добавяне

Как расте дивата ябълка

Въпреки че киселиците са туземни като индианците, съмнявам се дали са по-устойчиви от ония чергари сред ябълките, които, макар да произхождат от култивирани дървета, се самозасаждат в отдалечени поля и пущинаци, където намират подходяща почва. Не познавам други дървета, които да преодоляват такива големи трудности и така твърдо да устояват на враговете си. Тяхната история заслужава да се разкаже. Ето как е позната:

Наближи ли май, забелязваме малки бухлати ябълкови филизи, едва-що израсли по местата, където са пасли стада — по каменистите пасбища на Истърбрукс каунти например или по върха на Нобскот Хил в Съдбъри. Един-два от тях навярно ще устоят на сушата и другите бедствия — отначало самото им родно място ще ги брани от настъпващите треви и другите опасности.

Така за две години време

Израсна досами скалата;

Света обгръщаше с възхита,

Не се боеше от стадата.

 

Но още в тая крехка възраст

Начнаха й се теглилата:

На паша вол дойде в трънака

И я прекърши през средата.

Първата година волът най-вероятно няма да види проболата сред тревите ябълка; ала на следната година, когато вече е понаякнала, той ще разпознае в нея сънародника-пришълец, аромата на чиито листа и клони добре помни; и макар отпървом да се поспре, за да я приветства и да изрази изненадата си, получавайки в отговор „Тук ме доведе същата причина, която доведе и теб“, той отново захрупва, смятайки, може би, че е в правото си.

Прекършвана тъй всяка година, ябълката не се отчайва, изкарва на всеки отчупен клон по два нови и плъзва по земята във вдлъбнатини и помежду скалите, като постоянно наедрява на ширина и заяква, додето образува вече не дърво, а плътна клонеста пирамидална маса, здрава и непроницаема като скала. Както поради гъстотата и якостта на клоните им, тъй и поради тръните, тия шубраци от диви ябълки са едни от най-масивните и непроницаемите, които съм виждал. Напомнят най-вече клековете по планинските върхари, борещи се със злия демон на студа. Нищо чудно, че са принудени да пускат тръни, та да се бранят от такива врагове. В тия тръни обаче няма злост, а само малко ябълчна киселина.[3]

Каменистите пасбища в областта, която споменах — ябълката е най-устойчива на камениста почва — са плътно покрити с тия ниски гъстаци, които често напомнят вкоравени сиви мъхове или лишеи, а измежду тях се подават безчетни малки кълнове, неотделили се още от семената.

Всяка година равномерно подкастряни от кравите, все едно жив плет — с ножици, ябълките често придобиват съвършени конически или пирамидални очертания с височина от един до четири фута, повече или по-малко заострени, сякаш изкусно подрязани от градинар. По пасбищата и хребета на Нобскот Хил те хвърлят плътни тъмни сенки, когато слънцето е ниско. Също тъй предоставят чудесна закрила от ястребите на многобройните малки птички, които гнездят в тях. Цели ята накацват сред тях нощем, а на една ябълка, разпростряла се на шест фута в диаметър, видях веднъж три гнезда на червеношийки.

Несъмнено това са вече възрастни дървета, ако се смята от деня, в който са били посети, ала има ли се предвид развитието им и дългия живот пред тях, те са си още деца. Преброих годишните кръгове на няколко от тях, високи само един фут и също толкова разклонени, и установих, че са около дванадесетгодишни, ала съвсем крепки и процъфтяващи! Бяха тъй ниски, че оставаха незабележими за скиталеца, докато много от връстниците им в разсадниците даваха вече обилен плод. Ала каквото при едните се придобива с времето, навярно в тоя случай отива пак за сила, сиреч за укрепване на дървото. Това е то пирамидалният стадий при дивите ябълки.

Кравите не престават да ги опоскват в продължение на двадесет и повече години, потискайки растежа им и принуждавайки ги да се разпростират на ширина, додето накрай се разраснат дотолкова, че се превърнат в ограждения на самите себе си и някой по-вътрешен израстък, станал недосегаем за враговете им, радостно избуи нагоре: той не е забравил своето високо призвание и победно поклаща плодовете си.

Такава е тактиката, с която накрай побеждават своите тромави врагове. Така, ако започнете да наблюдавате развитието на някой ябълков гъстак, ще забележите, че той престава да бъде просто пирамида или конус, а на върха му се появяват една-две гранки и нарастват пращящи от повече жизнени сили, отколкото която и да било овошка, понеже растението отприщва цялата си потискана енергия в тия устремени нагоре свои части. Не след дълго гранката се превръща в малко дръвче — на върха на пирамидата застава друга, обърната наопаки, така че цялото придобива очертанията на огромен пясъчен часовник. Изпълнила задачата си, хоризонтално прораслата основа постепенно изчезва, подир което щедрото дърво допуска нови и вече безвредни крави да идват под сянката му, да отъркват гърбове о ствола му, израсъл въпреки тях, та дори да изяждат част от плодовете му и тъй да разнасят семената му.

Така кравите сами си създават сянка и храна, а дървото, преобърнало вече своя пясъчен часовник, заживява, тъй да се каже, втори живот.

Важен въпрос за някои в наше време е дали ябълковите дървета да се подкастрят на височината на носа или пък на очите. Воловете ги подкастрят на височината, която могат да достигнат, и това според мен е правилното решение.

Така, независимо от прихождащите говеда и другите неблагоприятни обстоятелства, презреният ябълков гъстак, ценен единствено от матките птички като подслон и скривалище от ястребите, накрай цъфва за седмица, а след време дава и плод — налят, макар и дребен.

Случвало ми се е към края на октомври, когато листата на дивата ябълка вече са опадали, да видя някоя израсла в самата й среда гранка, чието развитие до време съм наблюдавал, ала сетне съм решил, че е забравила призванието си, покрита вече със своите дребни първи зелени, жълти или розови плодове, до които кравите не могат да се доберат през заобикалящия я плътен и трънлив гъстак, и да се втурна, за да опитам тоя нов и никъде неописан сорт. Всички сме чували за многобройните сортове, разработени от Ван Монс и Найт. Това тук пък е методът на Ван Вол, по който са създадени много повече и по-значими сортове.

През какви само трудности трябва да мине дивата ябълка, за да роди сладък плод! Макар и дребен, той може да се окаже равностоен, ако не и превъзхождащ по аромат плодовете, отгледани в овощна градина, да бъде далеч по-сладък и вкусен от тях поради самите спънки, които е трябвало да преодолява. И кой знае, тоя див плод, случайно посаден от крава или птица на някой затънтен каменист склон, където човек не го е зървал, може да се окаже най-превъзходният представител на своя вид, та слухът за него да достигне до чуждоземни владетели и кралски овощари да се опитат да го разсадят, па макар и нищичко да не се знае — поне извън пределите на селото му — за качествата на навярно съвсем оскотелия собственик на парчето земя? Та нали тъй се е започнало със сортовете „Портър“ и „Болдуин“?

Всеки гъстак на дивата ябълка, подобно на всяко диво дете, буди очакванията ни. Сякаш е омагьосан принц. Какъв само урок за хората! Същото е с човешките същества, съставляващи най-извисената прослойка на рода, обещаващи и устремени към небесни плодове, ала окастряни от съдбата; само най-упоритият и силен дух устоява и надделява, сетне избива нагоре в нежна издънка и пуска прекрасните си плодове връз неблагодарната земя. Поети, философи и държавници израстват тъй из пасбищата на страната и надживяват тълпите безлични люде.

Стремежът към познанието винаги е минавал през това. Небесните плодове, златните ябълки на Хесперидите, се охраняват неотстъпно от стоглав дракон, който нивга не заспива, та е херкулесовски подвиг да ги откъснеш.

Описах най-удивителния начин, по който се разпространяват дивите ябълки; най-често обаче те никнат на големи отстоялия една от друга из горите, мочурищата или покрай пътищата, навсякъде, където намерят подходяща почва, и израстват сравнително бързо. Израслите в гъстите гори са много високи и тънки. Често късам от тия дървета съвсем благи, недиви плодове. Както Паладий казва, „Et injussu consternitur ubere mali“: „Земята бе застлана с плодовете на самораздаваща се ябълка“.

Отдавна се смята, че дори дивите ябълки сами по себе си да не дават качествени плодове, те предоставят най-добрите стъбла, посредством които да бъдат предавани на поколенията високоценените достойнства на другите ябълки. Мен обаче ме интересуват не стъблата, а самите диви плодове, чийто остър вкус не е минал през никакво „омекотяване“. Не ми е

„цел за цял живот

да отглеждам бергамот.“

Бележки

[3] Игра на думи: „malice“ означава „злост“, а „malic“ — „ябълчен“ — Б.пр.