Хенри Дейвид Торо
Дивите ябълки (2)

Дивата ябълка

Толкова за „по-питомните ябълкови дървета или urbaniores“, както ги нарича Плиний. Предпочитам по което и да е време на годината да вървя из старите градини с неприсаждани, най-неравномерно израсли ябълкови дървета: на места две дървета прилепнали едно до друго, а редиците толкова криви, та човек би помислил не само, че са поникнали, докато стопанинът е спял, ами направо, че ги е садил в сомнамбулно състояние. Редиците от култивирани дървета никога не биха ме примамили да се скитам тъй из тях. Но уви! Сега говоря не толкова по непосредствени впечатления, колкото по памет — такива опустошения бяха извършени!

Някои почви — като например в скалистата местност в околността на Конкорд, наречена Истърбрукс каунти — са тъй пригодни за ябълки, че те биха расли на тях без всякакви грижи или, най-много, с еднократно разораване на земята в годината, докато на много други места са необходими особени грижи. Собствениците на въпросната местност признават, че почвата там е благодатна за отглеждане на плодове, ала била твърде камениста, та нямали търпение да я орат, а като добавели към това и отдалечеността от града, съвсем нямало смисъл да я обработват. А там се ширят — или поне се ширеха без реда — големи ябълкови масиви. Но подивели, ябълките израстват и раждат изобилен плод посред борове, брези, кленове и дъбове. Често с изненада съзирам сред другите дървета заоблените върхове на ябълки, засияли с червените си или жълти плодове в тон с есенните багри на гората.

Веднъж около първи ноември, изкачвайки един скалист склон, видях напращяло от сили ябълково дърво, което — явно посадено от птици или крави — се издигаше над зъберите и рехавите гори и още бе обсипано с плод: неуязвено от студовете по време, когато култивираните ябълки са вече обрани. Беше буен диворасляк, все още покрит с многобройни зелени листа, и изглеждаше трънлив. Плодовете му бяха твърди и зелени, ала с нещо подсказваха, че ще са вкусни през зимата. Имаше да висят по клоните, ала повече от половината лежаха оваляни в мокрите листа под него или пък се бяха изтърколили далеч надолу по склона сред камънаците. Собственикът на земята не знае нищо за това дърво. Едничък скорецът е забелязал деня, в който за пръв път е цъфнало, както и деня, в който за пръв път е дало плод. Нямало е танци в негова чест по тревата наоколо му, както и сега няма ръка, която да обере плодовете му — само катерици са ги нахапали, какво виждам. Това ябълково дърво е изпълнило двоен дълг — не само е родило и отгледало тия плодове, но и всяка негова клонка е израсла с по цял един фут. Какви плодове при това! По-големи от много други горски плодове, трябва да им го признаем, а отнесени у дома, остават здрави и вкусни до идната пролет. За какво ми са ябълките на Идуна, след като мога да имам тия?

Когато минавам край това тъй късно узряло и издръжливо дърво и гледам натежалите му плодове, макар да не мога да ги ям, изпълвам се с уважение към него и с благодарност за щедростта на Природата. Тук, на тоя каменист и обрасъл с дървета склон, е поникнала ябълка, която не е посадена от човек и не е останка от някогашна овощна градина, ами е саморасла като боровете и дъбовете. Повечето плодове, които ценим и използваме, зависят изцяло от нашите грижи. Не ще има ни царевица, ни жито, ни картофи, ни праскови, ни пъпеши, ако не сме ги посадили, докато ябълката ревностно подражава на независимостта и предприемчивостта на човека. Както вече споменах, тя не е просто донесена в Новия свят, а в известен смисъл като човека се е преселила тук, та дори на места е успяла да се наложи сред туземните дървета, също както волът, кучето и конят навремени подивяват и тъй утвърждават себе си.

Дори най-киселата и стипчива ябълка, зряла в най-сурови условия, навява мисли като горните — тъй благороден плод е тя.