Уилям Уортън
Отвъд килера (9)

Девета глава

Часът е девет на следващата сутрин, когато слизам смъртно уморен по стълбите. Леля Едит сигурно ме е чула да влача крака и да се опирам по стените. Кисна дълго във ваната, сетне обличам дрехите си за рисуване. Събота е, как си летят дните!

Долу ме очаква закуска — на масата има бекон, яйца, препечен хляб, портокалов сок. Леля Едит седи на обичайното си място, пред нея има чаша кафе.

— Я гледай ти, още мърдаш! Когато се качих горе, лежеше като мъртвец, само дето хъркаше толкова силно…

— Не съм спал. Ако бях спал, сега нямаше да се чувствам капнал от умора.

— Ето, пийни кафе.

Пия ли кафе обаче, ръката ми ще се разтрепери. И това е проблем, особено когато съм на път да приключа някоя картина. В същото време не мога да отклоня подобно предложение, направено с любов. Леля Едит ми налива пълна чаша с кафе, аз добавям две лъжички захар. Трябва да си купя захарин. Ако продължа да се храня така и да се тъпча със захар, никога няма да отслабна. Емили няма да ме познае, а дори да ме познае, ще се престори, че не съм аз.

Яйцата са страхотни, приготвени точно както ги обичам — с по-твърд белтък и с полутечен жълтък. Беконът е хрупкав, а препечените филийки — топли. Само в Америка може да се намери подобен бекон, тънък, крехък и умерено солен. Ям бавно и дъвча внимателно, наслаждавам се на вкусната храна, която прокарвам с глътки горещо кафе. Леля Едит бавно отпива от своето.

— И така, днес какво ще се преструваш, че рисуваш?

— Днес ще се преструвам, че рисувам „Магазинчето“, от което си купувах бонбони, когато бях дете. Вече съм започнал и мисля, че ще излезе хубава картина.

Леля Едит отново ми е приготвила обяд, към който е добавила и кутийка бира в найлонов плик, пълен с кубчета лед.

— Закусваш толкова късно, че бирата може и да се запази студена, докато дойде време за обяд.

Изненадвам я, като я целувам набързо по носа.

— О, колко си готина!

Тя ме побутва обратно на стола ми и ме целува нацупено по устата.

— Опасен мъж си ти. Не зная как се оправя с теб Емили.

Честна дума, леля Едит се изчерви. Слагам си шапката свалям колелото по стълбите и потеглям по Робинсън. Поглеждам назад и махам на леля Едит, която стои на верандата. Тя не отвръща на жеста ми, само стои и клати глава.

Минава единайсет, когато почуквам на вратата на Пег. Отваря ми Бъд. Знаех, че е събота, но не се бях сетил, че и той ще си е у дома, затова съм малко изненадан.

— Здрасти. Влизай. Тази, новата картина с „Магазинчето“ на Чики, е страхотна. Той видя ли я?

— Да. Днес ще нарисувам и самия него. Надявам се да го заваря там. Малко закъснях, защото спах като заклан и не станах навреме.

Зад него се появява и Пег. Все още е по пеньоар. Намига ми зад гърба на Бъд:

— Мислех, че си ни зарязал.

Опитват се да ме накарат да пия кафе с тях, но аз и без друго съм закъснял, а трябва да уловя онази светлина, която пада върху Чики, стига той да е там, разбира се. Предполагам, че събота е сред най-натоварените му дни, в който малчуганите купуват най-много бонбони.

Пег ме съпровожда до горния етаж, за да си взема статива. Вдигам го от пода и се обръщам. Тя поглежда през рамо към дневната на долния етаж, сетне се привежда към мен.

— Снощи те сънувах. Уау!

Прави крачка назад и се обръща. Тръгваме надолу. На долната площадка тя се озовава с лице към мен. Намигва ми и аз й намигам. В какво, по дяволите, се забърквам и защо?

Когато пристигам пред „Магазинчето“, заварвам Чики на обичайното му място. Облякъл е жълто сако и си е сложил сламена шапка. Носи обувки с гети. На тревата пред „Магазинчето“ стоят в очакване поне пет деца. Ще бъде тежък ден. Сред тях е и малкият Боби.

— Ей, закъсня.

— Събота е. Събота винаги започвам по-късно.

Друго хлапе продължава разпита:

— А в неделя работиш ли? Ходиш ли на църква?

— Да, ходя на църква. — Чудя се дали този отговор ще свърши работа. Разпъвам краката на статива. Подпирам картината на тухлената стена до мен. Изглежда ми добре. Ще се получи добра картина, стига да успея да се концентрирам. — Ходя в „Сейнт Барнабас“ с леля си.

— Католик ли си?

Едно от децата удря другото с юмрук по рамото.

— Много ясно, глупчо. Какво си мислиш, че е „Сейнт Барнабас“, синагога или какво? И аз ходех там, преди да се преместим да живеем тук. Голяма черква е, нали?

— Така си е.

Поставям картината на статива. Отварям чекмеджето с боите. Изстисквам върху палитрата някои туби с бои, които са на привършване. Скоро ще трябва да намеря магазин за пособия за рисуване, може би дори още този следобед. Сипвам в чашките по малко лак „Дамаар“ и терпентин. Почиствам четките и ги изтривам с парцалчето. Нуждая се и от ново парцалче. Може би леля Едит ще ми даде някоя стара кърпа, която да накъсам на парчета.

Започвам да рисувам. Чики не е Мона Лиза, но е добър модел. Чете вестник и с изключение на случаите, когато някое дете поиска да си купи нещо, Чики седи като истукан, само дето кръстосва крака ту по един, ту по друг начин, но това не ми пречи особено. От време на време става и влиза в магазина, за да намери нещо по-специално или за да върне ресто, но в повечето случаи децата сами си взимат каквото им трябва и му носят парите, докато си седи на стола. Питам се колко ли хлапета се опитват да го преметнат. Сигурен съм, че знае точно колко стока има в магазина.

Децата са учудващо тихи и кротки. Понякога, когато отстъпвам назад, за да погледна по-отдалеч какво правя, проверявам да не са си тръгнали, но не, те дори са станали повече. Този етап от създаването на една картина е особено интересен за наблюдаване. Все едно гледаш през бинокъл или далекоглед, като същевременно се опитваш да фокусираш лещите. Цялата тежка работа е свършена, основните неща — нарисувани, и като изключим Чики, останалите детайли се нуждаят от леко доизкусуряване — от подсилване на светлината тук, оформяне на онази линия там, създаване на по-добър контраст, който да придаде на картината по-внушително излъчване, като едновременно с това свърже композицията в хармонична цялост.

Накрая, след около три часа, най-сетне я завършвам. Внимателно изписвам името си и датата върху влажната боя отпред, сетне се подписвам на гърба. Изписвам и названието на картината: „При Чики“. Всъщност на табелката върху „Магазинчето“ съм написал името на Хершафт, но отново се оказвам уловен в своеобразен капан на времето. Отстъпвам назад и започвам да почиствам четките.

Искрено съм изненадан, когато децата започват да ръкопляскат и да подсвиркват.

— Ей, много е готина! Виж това!

— Ей, Чики, ела да се видиш. Наистина си ти.

И най-успешният вернисаж в Ню Йорк не би могъл да донесе повече удовлетворение и повече вдъхновение.

— Ще я продадеш ли?

— Не, ще си я отнеса у дома и ще я окача на стената, за да ми напомня за Стоунхърст Хилс.

— Чак до Париж, до Франция?

— Точно така.

Свалям картината от статива и отново я опирам на стената. Децата се събират около нея.

Идва и Боби.

— Мама и тате казах да ти предам, че когато искаш, можеш да се отбиеш за кафе или за нещо друго.

— Благодаря ти, Боби. Сега идвам.

Дребничкото червенокосо хлапе ме потупва по китката.

— Може ли баща ми да снима тази картина? Сега си е вкъщи и има хубав фотоапарат. Много ще се радвам да я имам на снимка. Ей сегичка ще изтичам до нас. За няма и пет минути!

Мога ли да кажа „не“? Уморен съм, но един художник никога не отказва на колега.

— Разбира се, червенокоско. Но не се бави. Умирам от глад.

Той хуква към дома си.

— Къде отива?

— Ще доведе баща си да снима картината.

— О, как искам една снимка и за мен!

— Обещавам. Върна ли се у дома, ще направя снимки на всички картини, които съм нарисувал в квартала, и ще изпратя на всеки от вас. Обещавам.

— Чухте ли? Той обеща! Снимки за всеки, който е тук!

— Наистина ли?

— Честна дума.

Отпускам се на тревата. Леко е слегнала на мястото, където съм оставил картината, затова направо лягам на земята. Не мога да стоя прав цели три часа, без да ме заболи гърбът. Схванал се е и докато лягам, ме заболява целият.

Не са изминали и пет минути, когато малкото червенокосо хлапе се връща запъхтяно. Самичко е. Втурва се право към мен.

— Татко идва ей сегичка. Трябваше да сложи лента в апарата. Не си тръгвай. Всеки момент ще дойде.

— Ей, глупчо, познай какво? Бърт, художникът, ще направи снимки на картините си и ще ни ги изпрати. Безплатно! Какво ще кажеш?

Той ме поглежда.

— Вярно ли е?

Кимам:

— Но ти ми даде идеята. Благодаря ти.

По улицата тича едър мъж. Май че носи полароид. Снимането на картина ще му създаде проблем с паралакса. Пристига запъхтян.

— Надявам се, че малкият Ралф не ви е досаждал прекалено много. Напоследък само за вашите картини говори. Каза, че мога да снимам картината, вярно ли е?

— Разбира се. Но внимавайте с паралакса.

— Какво е това?

— При апаратите за моментални снимки се появява известно изкривяване между това, което виждате във визьора, и онова, което обективът „вижда“.

Поглеждам фотоапарата му. Стар модел е и няма система за корекции. Той ми го подава.

— Може ли вие да я снимате? Подариха ми го за Коледа и лентата е толкова скъпа, че не съм правил много снимки. Има и светкавица, ако ви потрябва.

— Не, няма да имаме нужда от нея, светлината е подходяща и освен това светкавицата хвърля ярко петно върху картината.

Завъртам платното така, че слънчевите лъчи да го огреят, хем да не блестят, хем да го осветят така, че да изпъкнат всички детайли. Виждам, че и Чики гледа картината.

— Я, нарисувал си дори гетите ми!

Опитвам се да компенсирам разликата между това, което виждам във визьора, и обектива. Натискам копчето, вътре в полароида нещо забръмчава и след секунда от процепа се подава крайчеца на снимката. Подавам я на бащата на Ралф, червенокосото хлапе.

— Ще направите ли още една? Искам да я пратя на сестра ми. Сега живее в Глен Олдън, но сме израснали тук. Като деца непрекъснато си купувахме едно-друго от това магазинче.

Искам да изчакам, за да видя доколко съм успял да компенсирам изкривяването при първата снимка. От двете страни всичко е наред, но има малко изместване отгоре и отдолу. Изчислявам на око ъгъла и правя втората снимка. Вадя я от фотоапарата. Тези полароиди са алтернатива за всички онези, които нямат търпението да изчакат проявяването на филма.

Стоим и чакаме да се появят цветовете. Снимката хич не е лоша, като се има предвид, че използвам полароид. Хлапето и баща му са много развълнувани. Решавам, когато направя „истински“ снимки, да ги изпратя на Пег и на Бъд, те знаят кой трябва да ги получи. Точно сега не разполагам с никакво време да запиша имената и адресите на всички деца около мен.

Мятам на гръб кутията със статива. Махам за довиждане на Чики и му обещавам преди Коледа да му изпратя голяма снимка на картината, за да си я окачи в рамка. Намеренията ми са добри, но знам, че едва ли ще си изпълня обещанието, такъв съм си, не бива да ми се има доверие за подобни неща. Сетне размислям и твърдо решавам да удържа обещанието си. Не е проблем — без друго трябва да снимам картините за архива си. Ще извадя двайсетина копия, би трябвало да стигнат. Отправяме се заедно с Боби към дома му.

Когато пристигаме, виждам, че Пег ни очаква на вратата. Чудя се откога ли стои там. Надявам се да не е отдавна. Едва изкачвам стъпалата, натоварен със статива и с картината; завъртам се настрани, за да мина през вратата. Едва сега усещам колко съм уморен. Концентрацията, необходима при рисуването на една картина, а и децата, събрали се около мен, са изпили силите ми. Пег стои зад мен и се усмихва.

— Бъд и Пит отидоха до стадиона, надяват се да намерят билети за мача. — Тя млъква и пристъпва към мен.

Облечена е в джинси и блузка с избродирано алигаторче. Гримирала се е умело, направила си е нова прическа и изглежда почти красива. Тайно в себе си се надявам да се измъкна, без да се получи неловка сцена. Слава Богу, че децата са у дома! Ужасно е да остарееш толкова много, че мечтаните неща, онези връзки и авантюри, които изпълват фантазиите ти и които искаш да ти се случат, в реалността се оказват непосилно бреме. Щеше да е страхотно, ако бях на трийсет или на четирийсет, ако не бях женен и ако това можеше да продължи само няколко дни или поне няколко часа.

— Божичко, колко съм изтощен, Пег! Работих прекалено усилено, а и децата ме умориха, макар да бяха чудесни. Вече съм прекалено стар за тази работа.

— Боби беше толкова развълнуван от картината на Чики. Може ли да я видя?

— Разбира се, Пег. В известен смисъл тя е посветена на теб.

Така си е. Рисувах я и за Пег, привлекателната жена, привлечена от мен, за майка си, жената, на която най-силно ми напомня, за Джийн, която би се забавлявала със случващото се, и за дъщерите си, най-вече за Кейт и нейното семейство. Надявам се сега тя да е установила някакъв контакт с онзи „Уилям“, който се крие в мен. Подпирам картината на крака на масата в трапезарията. Оставям кутията със статива в кухнята, за да не изцапа килима.

Пег се надвесва над картината. Идва и Боби и започва да сочи един или друг детайл от алеята, от „Магазинчето“ или пък от улицата нагоре към Клинтън. Не съм нарисувал никакви хора освен Чики и няколко фигури в далечината. Пег не казва нищо, ала очевидно е погълната от картината. Ще ми се да мисля, че се наслаждава на онези неща, които не са фигуративни, а са свързани по-скоро с композицията, с пластичните елементи, но може би само си въобразявам. Господи, какъв непоправим романтик съм!

Боби хуква навън, за да продължи да си играе. Разопаковам обяда, който леля Едит ми е приготвила. Наближава два. Целият ми график отиде на кино. Пег взима кутийката с бира, която вече плува в найлонова торбичка с топла вода, и я сменя със студена бира от хладилника. Бира в стъклена бутилка с капачка. Отваря я и налива бавно, под наклон, в две истински халби. За пръв път, откакто съм дошъл в Америка, пия бира в чаша. Вадя двата огромни сандвича, които леля Едит е увила. Подавам единия на Пег.

— И без друго съм достатъчно дебела, да не искаш да заприличам на дирижабъл?

Но вече е протегнала ръка и взима сандвича.

— Къде е Сюзан?

— Какво ти става, страх те е да останеш насаме с мен ли? Не се притеснявай, децата влизат и излизат непрекъснато.

По лицето й пробягва онази загадъчна усмивка, която напомня Мона Лиза. Чувствам се по-спокоен. За нея това е само една игра и нищо повече. След като днес Бъд не е на работа, присъствието му се усеща, нищо, че е отишъл до стадиона, за да вземе билети.

Храним се мълчаливо, но тишината не ни кара да се чувстваме неловко, взаимно се наслаждаваме на присъствието си. Май тя вижда, че съм уморен, и проявява разбиране.

— Бърт, имаш ли нещо против да ми разкажеш повечко за сестра ти? Колкото повече мисля за това, толкова по-уплашена се чувствам. Може да е глупаво, но ме е страх от призраци и други такива. Снощи сънувах, че двамата с теб сме брат и сестра и спим в онази стая горе, където сега е Боби. В съня ти дойде в леглото ми и мигом престанахме да бъдем деца. Беше толкова вълшебно, превърнахме се от деца във възрастни и всичко бе невероятно секси.

Явно съм сгрешил в преценката си. Невъзможно е хем да съзнава, че съм уморен, хем да говори такива неща, а може би го прави тъкмо заради това. Наистина ли е имала такъв сън или си измисля и всичко това е част от някакъв сложен флирт? Чудя се как ли би се почувствала, ако знаеше какво изпитвам в момента.

— Джийн ми каза скоро след погребението на мама. Знаех, че си бе направила хистеректомия няколко години преди това, но не подозирах, че е болна от рак. Когато го разбрах, оставаха й малко повече от три месеца.

— Това е ужасно! У дома си ли почина или в болница?

— В хоспис. Не искаше семейството й да страда, не искаше и за нея да се полагат героични усилия. Даваха й само болкоуспокояващи до самия край. Честно казано, Пег, днес не съм в настроение да говоря на тази тема. През нощта не спах добре…

— Извинявай, трябваше да се досетя. Изглеждаш доста уморен.

— Така си е.

Доядох сандвича си и налях в халбата си останалата бира.

— Пег, трябва да си купя още бои и платна. Да знаеш наоколо да има магазин, в който да продават принадлежности за художници?

Тя се пресяга и сваля от рафта телефонния указател. Никога не се сещам за подобни дребни практични неща; предполагам, че това е въпрос и на разлика между поколенията. Израснал съм в дом, в който нямаше телефон. Бях вече женен, когато прокараха първия ми домашен телефон.

— Какво да търся?

— Опитай „Пособия за рисуване“.

Тя прелиства жълтеникавите страници. Прелиства ги ту напред, ту назад, докато най-сетне открива нужния раздел.

— Ето, „Пособия за рисуване“. — Проследява редовете с пръст. — Ето, има един на Балтимор Пайк, това е на около два километра след Клифтън Хайтс, преди да стигнеш Спрингфилд. Там има голям търговски център. Магазинът се нарича „Маршал“. Името на търговския център е „Спрингфилд“. Няма начин да го пропуснеш, пада се отляво, има и отбивка.

Тя затваря телефонния указател и ме поглежда.

— Стигнеш ли там, попитай когото искаш къде точно се намира търговският център. В събота вероятно работят до девет вечерта. Мога да се обадя и да проверя, ако искаш.

— Не, благодаря. Не знам защо не се сетих да погледна в указателя. Понякога имам чувството, че просто не съм за този свят.

Тя отново ме поглежда право в очите и се усмихва:

— Понякога наистина си мисля, че идваш от друга планета!

Решавам, че е най-добре да не отговарям. Усмихвам се и отмествам стола.

— Е, трябва да вървя. Децата и мъжът ти ще се върнат скоро, а аз смятам да подремна. Нещо против да кача горе картината и статива?

— Защо питаш? Разбира се, че можеш да ги качиш? Каква ще бъде следващата ти картина?

— Утре е неделя, което означава, че ще ходя на черква с леля Едит. Отдавна вече не се чувствам католик, но мисля, че леля ми би искала да отидем заедно. После най-вероятно ще прекарам известно време с нея, не зная какво е планирала, обаче съм сигурен, че не би искала да работя и в неделя.

— При нас ще е истинска лудница. Мама и Дик ще ни дойдат на гости, ще си устроим голям семеен обяд. Ще ми се да дойдеш, мама изгаря от желание да се запознаете.

— Бих дошъл с удоволствие, Пег, но само ще ви преча.

Поглеждам я, усмихвам се и поклащам глава. Тя не пропуска нищо и в това отношение прилича на леля Едит.

— Може би си прав.

Ставам от стола и нарамвам картината и статива. Пег тръгва пред мен, взима стъпалата по две наведнъж. Аз се тътря подире й. Тя има здрави крака и изпод крачолите на джинсите й се показват голите й глезени.

Оставям картината на пода в спалнята. Докосвам предишната. Ако внимавам, мога да я взема със себе си; така ще затворя устата на леля Едит, която все ми се подиграва, че се преструвам на художник. Отделям прекалено много време, за да разсейвам подозренията на другите. Може би съм изгубил чувството си за хумор, отвикнал съм да посрещам с усмивка подобни закачки. Нормално е да изгубиш форма, ако живееш толкова дълго колкото мен в семейство, в което не се дразним помежду си. Не че се оплаквам, просто така стоят нещата.

Пег седи на ръба на неоправеното легло. Имам усещането, че сутринта, когато дойдох тук, с мъжа й току-що бяха станали. Тя се изляга върху водното легло, което пружинира под нея, протяга ръце над главата си, сетне слага длани под нея.

— Какво ще кажеш да поскачаме върху леглото, все едно сме малки деца? Няма нищо лошо, нали?

— Престани да си играеш с мен, Пег. Не е хубаво да се подиграваш с един стар човек.

Решавам да отнеса у дома картината от Хедър Лейн. Взимам я и слизаме долу. Боби току-що е довел Джони и Алис, които са били на гости у някакви съседи и са си играли там. Сега и тримата са се разположили на пода пред телевизора и гледат някакво шоу с танци. Музиката е силна, дива и необуздана. Танцът е още по-необуздан. Зазяпвам се в телевизора.

— Обичаш ли да танцуваш, Бърт?

Пег стои зад мен и шепне в ухото ми.

— Обожавам, Пег, в някои отношения танцът е най-близкото изкуство до живописта.

— Искам да танцувам с теб. Ще танцуваме, докато се уморим.

— По-скоро, докато ме умориш.

Тръгвам към вратата. Боби ми маха за довиждане, Алис и Джони имитират жеста му. Отвръщам им и отварям вратата с мрежата. Картината не е изсъхнала, боята още лепне, но мисля, че ако внимавам, няма да я размажа.

Вратата не се затръшва зад гърба ми и разбирам, че Пег стои на прага. Изчаквам да пресека улицата до мястото, на което съм оставил колелото си, преди да се обърна. Тя ми махва, аз й махам и тя се прибира вкъщи.

Внимателно привързвам картината към детската седалка на велосипеда. Използвам еластични въжета, с чиято помощ захващам платното към рамката и към стъпенките за краката на детето; вече и то е закрепено здраво.

Яхвам колелото и натискам педалите. Хвърлям поглед назад и виждам Пег, която стои на прага и ме наблюдава. Ще трябва хубавичко да си помисля какво ще правя. Въпреки че ме попита, не й казах къде ще рисувам следващата си картина. Ако имам поне мъничко ум в главата, ще се преместя да рисувам в друг квартал. Може би дори в друг град!

Следващото, което се надявам да нарисувам, се намира надолу по Лонг Лейн, близо до кафене „Триъгълника“, онова, покрай което карах чичо Бил да минаваме, когато той отиваше на изповед. Още си е там. Нарича се така, защото по средата на кръстовището, образувано от Люис Авеню и Лонг Лейн има миниатюрна триъгълна градинка. Някога в нея бе разположено старо оръдие от Първата световна война и като деца се катерехме толкова често по него, че на места бяхме изтрили боята. Понякога пъхахме бирени бутилки в дулото и се преструвахме, че стреляме; друг път го яхвахме като конче. Тук ни се струваше далеч по-забавно, отколкото в градинката с катерушките край училище „Стоунхърст“.

Миниатюрният парк е ограден от тежка верига с огромни брънки, захванати за метални стълбове, изработени от оръдейни гилзи, останали от Първата световна. Предполагам, че всичко това е дело на Американския легион. Не си спомням тук да имаше паметна плоча с издълбани върху нея имена на загиналите от Стоунхърст или Ийст Лансдаун, каквато съм срещал във всяко френско градче, но може и да е имало, а пък аз да не съм я забелязал.

Така или иначе, точно това място искам да нарисувам, погледнато отгоре, откъм хълма на Лонг Лейн. Зачудих се за миг дали да не мина оттам, но реших, че съм прекалено уморен.

Трябва да си купя материали. Свършвам някои от най-важните цветове и най-вече ултрамарин и сиена. Нуждая се и от още платна.

Пристигам си у дома и отново поглеждам картината. Продължавам да изпитвам недоволство. Отделих доста време в опити да съчетая нежното небе и пухкавите облачета с наситенозеленото на дърветата и всевъзможните сиви оттенъци на асфалта. Най-хубавата част от картината са децата, които играят хокей.

Леля Едит застава зад гърба ми.

— А, значи наистина си нарисувал картина! О, това е чудесно! Как си успял да го направиш? Как си накарал тези деца да застанат неподвижно?

— Дадох им по един долар. Зарадваха се и на парите, и на възможността да ги нарисувам.

Докато свалям работните си дрехи — искам да подремна, без да се задуша от изпаренията от бои — наблюдавам леля Едит, която оглежда картината. Тя ту пристъпва напред, ту се отдалечава. Прави го няколко пъти. Опряла е пръст в брадичката си, така че очаквам някоя остроумна забележка. Обаче явно съм се излъгал.

— Не се притеснявай, лельо Едит, ще я сваля в мазето и няма да изцапам нищо.

— О, не, не, недей. Искам да я погледам. Остави ме да помисля.

Тя започва да се оглежда. Отива първо в трапезарията, после в кухнята. Аз се излягам на дивана. Леля Едит се връща.

— Измислих го! Ще я оставим на масата в трапезарията и ще постелем вестници под нея. И без това почти не използваме тази маса. Едгар, Емили и Даян ще дойдат на вечеря утре, но тогава ще свалим картината и после ще я върнем върху масата. Какво ще кажеш?

— Чудесно, стига ти да нямаш нищо против.

Леля Едит отива в кухнята, за да вземе вестници. Разстила ги върху изплетената на една кука покривка. Взимам картината и внимателно я поставям върху вестниците. Светлината е подходяща и картината изглежда добре. Качвам се горе и се строполявам върху леглото. Цялото това емоционално вълнение, съчетано с рисуването, ми дойдоха в повече.

 

 

След като подремнах, решавам да отида до магазина за пособия за рисуване в Балтимор Пайк. Докато прекосявам Клифтън Хайтс, зървам гаража на Ал. Чудя се дали синът му Алфонсо младши го държи сега. Господи, май всички са си отишли от този свят! Ал беше прототип на онзи Ал от първата ми книга. Странно е как когато използваш образа на някого, когото познаваш, за да създадеш негова измислена, романизирана версия, започваш да губиш представа къде свършва реалността и къде започва измислицата. И без друго хората трудно възприемат реалността, дори когато я показваш без никакво изкривяване, а внесеш ли някои промени, това става почти невъзможно. По подобен начин стоят нещата и при рисуването.

Откривам без никакви проблеми магазина с пособия за рисуване — преди да тръгна, отново погледнах адреса в телефонния указател на леля Едит. Купувам три комплекта подрамки и достатъчно платно. Боите, които продават, са марка „Грумбахер“, така че купувам доста. Взимам си и малко терпентин. Нямат лак „Дамаар“, но се надявам моят да ми стигне. Купувам и три четки. Цените са почти същите като в Париж. Не мисля, че качеството е същото, но ще свърши работа. Това не е магазин за художници, а по-скоро за хора, за които рисуването е хоби, както и ателие за рамки. В повечето американски градове е много трудно да се открият магазини, предназначени специално за художници. Тук просто няма достатъчно сериозни продуктивни художници. Предполагам, че това е поредният негативен ефект от телевизията.

Вече е следобед, когато напускам паркинга на „Спрингфилд“. Отново минавам покрай гаража на Ал и се сещам колко побъркан бе на тема съревнование, търсеше съперничеството навсякъде — и в спорта, и в живота. Бяхме още младежи, когато избухна Втората световна война, едно от събитията, заредено с най-много съперничество в историята. В него нямаше място за пасивност, толерантност и прочие.

Качвам се в колата и умората отново ме връхлита. Не съм свикнал да спя през деня. Освен това въртенето на педалите, дори и без да съм привързал картина на колелото, изисква доста усилия. Минавам през Идън и покрай Кобс Крийк, изкачвам хълма и слизам през Елмуд. Следвайки този маршрут, елиминирам шанса да се изгубя. Вадя късмет и откривам място за паркиране на Робинсън. В пет и десет вече съм си у дома.

Леля Едит ме очаква, сигурно се е спотайвала зад входната врата. Щом ме вижда да паркирам, започва да подрежда масата. Предполагам, че с възрастта онзи часовник, който тиктака в стомаха, става все по-точен, а може би причината е другаде, може би някои хора през целия си живота са се хранили по едно и също време плюс-минус няколко минути. Като че ли това е верният отговор.

Замъквам вътре покупките, а те хич не са малко. Леля Едит придържа вратата отворена.

— Явно си решил да нарисуваш много картини, Албърт. Натоварил си се, все едно си изкупил целия магазин.

— Всичко това ще ми стигне само за три картини, лельо Едит. Нужни са ми доста неща и на всичкото отгоре струват цяло състояние. — Минавам покрай нея и тръгвам нагоре по стълбите към стаята на Едгар. — Засега просто ще оставя всичко на леглото.

Леля Едит се провиква подире ми:

— И побързай! Държа храната топла във фурната толкова време, че ще изсъхне. Защо се забави толкова?

Вече съм в банята, мия си ръцете. Оставям вратата отворена, за да чувам леля Едит, а и тя да ме чува.

— Ей сегичка слизам. Ще ти разкажа всичко. Съжалявам, ако съм закъснял, но движението по това време е кошмарно.

— Добре, добре. Ще седя долу и ще те чакам. И да не си вземеш душ или вана. Ще изтърпя вонята, защото в противен случай ще умра от глад.

Когато слизам в трапезарията, тя вече се е настанила до масата. Сервира някаква яхния с картофи. Сядам на стола си.

— Надявам, че обичаш ирландска яхния. Майка ти беше поне наполовина ирландка, така че би трябвало да обичаш подобни гозби.

Истината е, че мразя ирландска яхния. Обичам френския бьоф Бургиньон, руския бьоф Строганов, немския гулаш, май че обичам всички видове яхния без ирландската, която винаги ми се е струвала безвкусна.

— Обожавам ги, лельо Едит.

В действителност яхнията не е чак толкова зле, особено когато топя соса със залъци хляб. Леля Едит се привежда над масата към мен и ме поглежда изпитателно. Аз също се привеждам към нея и преди тя да успее да реагира, я целувам по върха на носа. Тя отскача назад.

— Албърт, защо правиш такива неща?

— Само за да те видя как подскачаш. Сега отивам на среща с една стара приятелка. Ако побързам, може и да стигна навреме.

Ставам. Леля Едит ме зяпва с отворена уста.

— Леле, колко лесно се връзваш!

Тя се усмихва.

— Целуни сега леля си Едит както подобава и тя ще ти пожелае приятна почивка.

Навеждам се и я целувам по нацупените устни. Споглеждаме се набързо. Намигам й и тя ме отблъсква.

 

 

През нощта спя като новородено, а на сутринта ставам и се обличам за църква. Ако можеха да ме видят, хлапетата от Стоунхърст, щяха да се гордеят с мен. Слизам долу точно когато леля Едит се кани да тръгне. Дори си е облякла палтото. Оглежда ме, докато слизам по стълбите.

— Гледай ти, жив си, значи! Цяла нощ хъркаше като на умирачка. Освен това виждам, че не си изял сандвича, който съм ти приготвила. Не ми казвай, че идваш с мен на черква.

— Точно така! Завръщането на блудния син!

— Добре, побързай тогава. Отец Муни често казва, че той и неговата меса не чакат никого, дори Господ.

Излизаме навън. Очаква ни още един прекрасен слънчев ден. Мразя да пропускам подобни изгодни възможности за рисуване, такова чудесно време едва ли ще се задържи дълго. В същото време обаче Едгар и семейството му ще дойдат на обяд. А и не мисля, че леля Едит би останала очарована да рисувам в неделя. Ще трябва просто да се отпусна и да се оставя на течението.

Свещеникът, който води месата, наистина е интересен тип. Всеки път, щом някой се закашля или пък някое бебе проплаче, с две думи и при най-малкия шум, той спира и се оглежда. Леля Едит току хвърля погледи към мен и двамата едва се сдържаме да не прихнем. Какво ли ще стане, ако се разкикотим? Сигурно отчето ще си тръгне разгневен. Какво пък толкова, литургията не е сакрално и лично изживяване като молитвата, тя е по-скоро представление, чиито зрители са най-обикновени хора. Е, това беше глупаво.

След закуска рамкирам още три платна; чудя се какво да нарисувам сега. Изгарям от желание да нарисувам някои неща, които си спомням и които вече не съществуват. Като старото игрище например, което се намираше на края на нашата улица; сега на мястото му се издигат къщи. Или като някогашната фабрика за лед на ъгъла на Маршал Роуд; после обаче се появиха хладилниците и сега на нейно място има нещо като супермаркет, наричан „универсален магазин“. Искам да нарисувам и стария резервоар за газ, който се намираше на ъгъла на Лонг Лейн и Маршал Роуд, но и него отдавна го няма.

Пристигат Едгар, Емили и Джоан с нейния съпруг и двете им малки деца. Водят със себе си и детегледачката Даян и нейните две деца. Това е то истинска семейна сбирка. Леля Едит е леко притеснена.

— Да знаете, че ще получите само по една порция. Нямах представа, че ще се съберем толкова много хора.

— Не се тревожи, мамо, и ние носим храна, при това доста. Приготвила съм спагети, а Даян носи кюфтенца с картофи. Ще си направим страхотно парти като в доброто старо време.

Помагам на съпруга на Джоан и на Едгар да преместят масата от единия край в средата на кухнята, за да има повече място. Взимам картината и понечвам да я прибера зад шкафа с чиниите. В този миг Едгар ме хваща за ръката.

— Ей, Албърт, дай да погледна. Ей, я вижте! Страхотна картина!

Всички се скупчват около платното. Дотолкова съм свикнал да живея, заобиколен от картини — същото се отнася и за по-голямата част от моето семейство, — че понякога забравям каква необикновена реакция може да предизвика една картина. Обзалагам се, че от години насам никой в тази стая не е стъпвал във Филаделфийския музей на изящните изкуства. Вероятно вина за това има и телевизията. Леля Едит стои най-отзад и сочи различни подробности, които е забелязала.

— Може би вече трябва да приготвим масата и да сервираме обяда. Погледнете Албърт, винаги е гладен. Виждате ли как започва да заформя коремче също като теб, Едгар. Ще напълнее като Ричи, без дори да се усети.

— Със сигурност ще напълнея, ако продължавам да се храня по същия начин. Че вие тук ядете по шест пъти дневно!

Едгар и Марк, съпругът на Джоан, нареждат столовете около масата. Знаят къде седят столовете за гости. Чувстват се като у дома си. Леля Едит, Емили и Даян свалят плетената покривка и на нейно място слагат бяла ленена покривка на цветенца, също бели. Това ми е толкова познато. Всяка неделя майка ми застилаше масата със също такава покривка, дори цветните мотиви бяха същите.

Едгар поглажда корема си.

— Ти ли ще ми говориш за ядене! Стана ми навик и сега не мога да спра. По цял ден се тъпча. В офиса си имам бюро с шест чекмеджета и три от тях са пълни с храна.

Той се засмива. Леля Едит му се заканва с пръст.

— Не се опитвай да обвиняваш мен, че съм те направила шишкав. Я ме погледни, да не би да съм дебела? Вие двамата приличате на бременни жени в четвъртия месец.

Докато си говорим, масата вече е готова. Всеки си придърпва стол и сяда. Никой не сяда на определено място, никой не помага на останалите със столовете. Това е то истинско семейство, всичко се върши машинално, по навик. Въртя се около масата, докато най-сетне откривам „своето“ място. Явно гостът трябва да се настани в ъгъла откъм дневната и срещу стената. Едгар седи до мен начело на масата, а от другата му страна е едно от децата на Даян.

Той свежда глава и всички следват примера му. Момчетата събират длани за молитва.

— Благослови ни, Господи, за щедрите Ти дарове, които ще получим чрез нашия Спасител Исус Христос. Благодарим Ти, че отново ни събра заедно. Амин. Леля Едит, Емили, Даян и Джоан поднасят страхотен обяд, един вид каквото дал Господ. Контрастът между различните ястия е невероятен.

 

 

На следващата сутрин успявам да се събудя едва когато часът минава девет. Денят отново е прекрасен. Какъв невероятен късмет имам с времето. По това време на годината във Филаделфия често вали, но сега ясните безоблачни дни се нижат един след друг както подобава на истинско циганско лято.

Когато слизам в трапезарията, на масата вече ме очакват пържени яйца, препечени филийки и всичко останало, както си му е редът. Леля Едит е по-възрастна от мен с петнайсет и повече години, а върши всичко с такава лекота, че просто ме смайва. Непрекъснато забравям или обърквам едно или друго. Тя е невероятна, а пък аз съм учуден от самия себе си, че съм в състояние да закуся след вчерашното пиршество.

 

 

След закуска свалям колелото от верандата и привързвам платното отзад. То е последното, опънато на подрамка. Скоро ще трябва да се захвана с нещата, които купих от магазина за пособия за рисуване, и да опъна още платна.

Пътуването до Стоунхърст минава безпроблемно. Поемам нагоре по Хедър Лейн. Вече наближава единайсет. Когато почуквам на вратата, Пег излиза от кухнята. Изглежда уморена и все още е по домашния си пеньоар. Отмята от лицето си кичур от несресаната си коса, в ръката си държи цигара.

— Олеле, Бърт, колкото съм скапана! Ужас! Едва изпратих децата на училище. И те бяха съсипани от умора. Купонясвахме до четири сутринта. Бъд беше още махмурлия, когато тръгна за работа, макар да изпи пет чаши от най-горещото, най-силното кафе, което съм в състояние да направя. Надявам се да не го уволнят; само това ни липсва.

Държи вратата отворена. Влизам вътре. Джони е заспал на пода, завит с одеялцето си. Цари страшна бъркотия. Навсякъде — на масата, на пода и къде ли още не, се търкалят чаши и празни бирени бутилки. Вони на цигари и алкохол като в долнопробен бар. Всички съдове са били използвани като пепелници — дори чаши и чинии.

— Мога ли да се кача и да си взема статива?

— Разбира се. Аз ще си налея още малко кафе. Трябва да почистя. Надявам се да не сме прогорили прекалено много дупки в мебелите и в килимите. Долу в избата положението е още по-страшно. Господи! Сякаш хуни са минали оттук. Кен доведе някои от приятелчетата си рокери от бандата на „Магьосниците“. Бяха свили отнякъде цяла каса бърбън. Обичаме да се веселим, но това ни дойде в повече.

Тези „Магьосници“ направо ме плашат. Един от тях — имаше дълги руси коси — ме притисна зад бара и се опита да ме изнасили. Изплаших се Бъд да не ни види, тогава щяха да изпотрошат цялата къща, а Бъд можеше да пострада, да го убият дори. Тези типове носят ножове и пистолети и не се притесняват да ги използват.

Хайде, Бърт, какво ще кажеш да изпиеш чаша кафе с мен? Не ми се иска да губя време, но кимам в знак на съгласие. Слаломираме между бутилките по пода и стигаме до кухнята. Пег грабва от масата цял наръч бутилки и ги тъпче в найлонов чувал.

— Виж какво, Пег. Предлагам, след като си изпием кафето, да почистим къщата. Сигурен съм, че ще се справим за половин час, стига и двамата да работим. Съгласна ли си?

Тя ме поглежда изпод око:

— Ама че си и ти! Сигурно ни вземаш за някакви диваци или нещо подобно?

Налива две чаши кафе и побутва захарницата към мен. Взимам си една бучка. Все забравям подсладителя си. Отпиваме от кафето. Споглеждаме се и аз се усмихвам. Пег отвръща на усмивката ми. Сетне и двамата започваме да се смеем, ей така без причини, но ни е страшно забавно.

— Наистина ли искаш да ми помогнеш да почистим тази кочина?

— Вече ти казах. Стига да нямаш нищо против. Обичам да чистя и да подреждам.

— Как мога да имам нещо против?

Допиваме кафето и аз хващам четири големи найлонови торби за боклук. Работим бързо в синхрон, тя събира всички чинии и чаши, аз изхвърлям в чувалите угарки, бутилки от бира, джин, водка и най-вече от бърбън. Оглеждам внимателно дневната и събирам всяко боклуче, което зърна. Джони спи непробудно, а телевизорът примигва пред него. Явно и хлапето е останало будно до късно, защото дават анимационно филмче, а то го проспива.

Слизаме в мазето. Започваме да събираме бутилки още от стъпалата. Ама че купон е бил! Навсякъде е осеяно с фасове от цигари с марихуана и много повече сламки, отколкото би могло да се очаква от хора, пили бира и твърд алкохол. Само в мазето напълваме с боклуци два чувала и ги изнасяме на алеята, откъдето да ги вземат боклукчиите.

Пег мъкне ведро с гореща сапунена вода и търка на местата, където някои хора не са успели да сдържат мехурите си. Намирам прахосмукачката, включвам я и започвам да чистя. Отварям прозорчето, вградено във вратата на гаража, за да прогоня вонята на пот, повръщано, алкохол и най-вече на цигари. Мястото започва да изглежда по-цивилизовано, но ще мине още малко време, преди човек да може да си поеме дълбоко дъх.

Качваме се горе и минавам и там с прахосмукачката. Започваме да събираме бутилките, наредени по стълбите, които водят към спалните на втория етаж. Явно купонджиите са вилнели из цялата къща. Тъкмо събирам последните бирени бутилки и ги пъхам в чувала, който съм оставил пред вратата на голямата спалня, когато зад гърба ми изниква Пег. Тя влачи друг чувал, който е напълнила в банята и в спалните в края на коридора. Поглеждам картината и статива. Слава Богу, всичко е наред! Не бих се учудил, ако някой е използвал картината като мишена за дартс. Пег слага ръце на кръста. Взира се в разхвърляното легло.

— Божичко, мисля, че снощи на това легло се е правил повече секс, отколкото в който и да било публичен дом във Филаделфия! Понякога тук идваха две или три двойки едновременно, някои го правиха дори на пода. А сред тях имаше хора, които дори не познавам.

Тя се пресяга и сваля измачканите завивки от леглото. Чаршафът, който наподобява коприна, но всъщност е от найлон, е свит на топка. Пег го разпъва. Целият е омазан с изпражнения, сперма, кръв, повръщано, алкохол и какво ли още не. В него дори е прогорена дупка.

— Какво ще кажеш за това? — пита Пег и го захвърля на пода. Вади от шкафа чист чаршаф. Никога досега не съм застилал водно легло. Пег проверява да не би дюшекът да е прогорен. Двамата хващаме чаршафа от двете му страни и застиламе леглото за нула време. Положението с останалите завивки не е толкова трагично. Само след няколко минути то отново заприличва на легло, доколкото, разбира се, едно водно легло може да заприлича на истинско легло. На мен специално те винаги са ми приличали на облачета, които някой се е опитал да привърже с чаршаф. Отивам в дъното на спалнята, за да си взема статива. Пег седи на оправеното легло, което се полюшва като всички други водни легла и имитира морски вълни.

— Знаеш ли какво, Бърт, копнея да се мушна под завивките и да заспя.

— Защо не вземеш Джони, който и без друго е заспал, и не си легнеш? Ще успееш да подремнеш, преди децата да се върнат от училище.

— Боби и Алис ще се приберат след петнайсет минути. Трябва да им приготвя обяд. Ще ни правиш ли компания?

— Не, току-що закусих. Ще ида надолу по Лонг Лейн, ще се настаня край „Триъгълника“ и ще започна нова картина.

— Ще се върнеш ли?

— Нещо против да я оставя тук заедно със статива?

— Знаеш, че няма проблем. Може пък ако събера сили, да се отбия при теб и да изпием по бира в бара на „Триъгълника“. Сюзан ще наглежда Джони вместо мен. Най-вероятно обаче няма да намеря сили.

— Добре, отбий се, ако можеш.

Нарамвам статива и тръгвам надолу по стълбите. Пег върви подире ми. Стигам до вратата. Пег я затваря под носа ми и поглежда към Джони.

— Отвратен ли си от мен, Бърт? Сигурно мислиш, че си попаднал сред шайка диваци. Мисля, че за всичко са виновни онези „Магьосници“; всички се надрусаха с гадостите, които носеха със себе си.

Поглеждам я; тя е събрала на кок косата, която по-рано закриваше лицето й. Усмихва ми се.

— Хайде, де, позволи ми да те целуна, задето беше толкова мил и ми помогна да оправя тази кочина.

Преди да осъзная какво всъщност се случва, тя пристъпва към мен. Обвива ръце около врата ми и ръкавите на пеньоара й се свличат надолу. Целува ме толкова силно, че чак ме заболява. Сякаш се опитва да ме погълне, да засмуче езика и устните ми; опасявам се да не ми причернее, останал съм без дъх. Отблъсквам я.

— Господи, Пег! Каква необуздана жена си! Това не е по силите ми! Представа си нямах, че си толкова силна. Божичко! Остави ме да си поема дъх.

— Трябва да откриеш колко съм силна в действителност, Бърт. Ще останеш изненадан.

Тя пристяга колана на пеньоара и поглежда крадешком Джони. Малкият продължава да лежи извърнат на една страна, засмукал и одеялото, и палеца си, но очите му са отворени.

— Господи, какво ли си мисли? Добре, че не говори много, иначе ще загазя. Хайде, отивай да рисуваш, че децата ще се приберат всеки момент.

 

 

Минавам с велосипеда първо по Хедър Лейн, а после се спускам към Лонг Стрийт; клатушкам се върху колелото. Спирам зад „Триъгълника“, на ъгъла, където Люис Лейн се спуска откъм училището и излиза на площадчето. Оставям статива и платното върху велосипеда. Искам първо да намеря най-подходящия ъгъл, от който да рисувам. Искам и да сложа ред в мислите си.

Решавам да нарисувам „Триъгълника“, погледнат откъм Лонг Лейн в посока към Маршал Роуд. Тук улицата изкачва невисок хълм, на върха на който някога се намираше кино „Стоунхърст“. Ще подчертая извивките на склона и ще разкрия хоризонта към завоя, който улицата прави, преди да се скрие зад сградите. Мога да включа всички къщи по Лонг Лейн между Радбърн и мястото, където Хедър Лейн излиза на площада.

Ще покажа къде беше старият супермаркет на A&P^[1], мястото, където някога се намираха „Американ Стор“^[2], магазинчето на Джозефин и бръснарницата. Между Джозефин и бръснарницата имаше дрогерия. Тъкмо там на дванайсетгодишна възраст изпих първата си чери-кола. Беше невероятно преживяване, чувствах се, все едно съм се озовал в света на възрастните.

Виждам, че на мястото на хлебопекарната на семейство Юко се намира магазинче за сандвичи. Със сина им Джо Юко учихме в един клас в гимназията „Ъпър Дарби“. Редицата от магазинчета ми се струва по-западнала, с по-олющени фасади, отколкото си я спомнях и някак си по-преходна. Възможно е винаги да си е била такава, просто аз да не съм я виждал в подобна светлина, защото съм бил прекалено млад или пък защото съм познавал само този свят. И макар да изглежда по-западнала, тя е станала и по-лъскава с бляскавите окачени фасади и с по-големите и по-ярки рекламни табели. Предполагам, че това също може да се нарече прогрес.

Ще нарисувам „Тригълника“ с оръдието, с гюлетата и с гилзите отзад. Никога не бях обръщал внимание, но сега откривам, че гюлетата, струпани на малки пирамиди, са заварени едно за друго. Още навремето трябваше да се досетя за това, защото дори когато бяхме деца, далеч преди да настъпят времената на яростен и безпричинен вандализъм, тези гюлета щяха да бъдат разпилени из целия квартал. Най-хубавото нещо на мястото, което съм избрал, е, че се намира встрани както от автомобилния трафик по Лонг Лейн, така и от обичайните пешеходни маршрути. Страхотно място!

Едва съм разтворил триножника, когато по Люис Авеню се спускат учениците от „Сейнт Сирил“. Освен ако не е настъпила някаква грандиозна промяна, те ще трябва да прекосят Лонг Лейн на пешеходната пътека пред старото кино; тъкмо това и правят. Другото място, където могат да пресекат Лонг Лейн, е ъгълът с Люис Авеню. Точно по този път винаги се прибирах у дома, защото, макар да бе с петдесетина метра по-дълъг, винаги можех да свърна по малките улици и да надзърна в изхвърления боклук.

Част от шумната, забързана тълпа забавя крачка, за да наблюдава как разгъвам триножника и го нивелирам. Тук са и някои от хлапетата от Хедър Лейн, най-вероятно онези, които не обичат да се ровят в кофите за боклук. Те започват да обясняват на другите деца какво всъщност правя с платното. Държат се като истински специалисти, разказват за картината с Чики и за другата с хокеистите. Сред тях е и дребничкото червенокосо хлапе. То застава до мен:

— Ще нарисуваш оръдието и магазините по Лонг Лейн ли?

— Точно така. Ще нарисувам Лонг Лейн чак до хълма, където Хедър Лейн излиза на площада, заедно с оръдието, веригите, гюлетата и всичко останало.

Посочвам на платното кое къде ще разположа.

— Ей, това е страхотно! Чухте ли, момчета? Ще нарисува всичко! Извадили сме страхотен късмет.

Като по някакъв сигнал, който не долавям или не разчитам, хлапетата изчезват за секунди. Може би човекът, който спира автомобилите, за да пресекат децата, им е дал знак.

Нагласявам платното върху статива. Издърпвам чекмеджето и започвам да ровичкам из всевъзможните пособия и инструменти за рисуване, моливи, маркери и прочие. Взирам се в платното, опитвам се да подредя мислено композицията. Каквото и да правя, ще ми остане огромно пространство за небе. Решавам да разположа „Триъгълника“ малко по-високо, да удължа редицата от магазини и да посвия перспективата отдясно, за да запълня част от това пространство. Започвам да рисувам и се справям за нула време.

Получава се точно както искам. Има известно разминаване между предния и средния план, просто формата на площада прекалено трудно се вмества в картината, но предполагам, че нанасянето на боите ще реши част от проблема.

Започвам с фона. Решавам да не задълбавам в детайлите, а просто да маркирам динамиката, конфликтите в динамиката, общия тон и светлосенките. Сцената е толкова богата и наситена, че лесно мога да объркам нещо, ако не си свърша работата както трябва сега, преди нанасянето на боите.

Завършвам фона и си поглеждам часовника, наближава два. Времето наистина лети! Дали пък децата не са минали отново, а аз не съм ги видял или чул? Може би са се върнали в училище по маршрут, различен от този, по който се прибират по домовете си? Макар че в това няма никаква логика. Стомахът ми започва да къркори. Оставям четките, почиствам с терпентин по-големите петна от боя по ръцете си и прекосявам улицата, за да отида в магазинчето за сандвичи. Минавам покрай кафене „Триъгълника“, отварям вратата и надниквам вътре.

Невероятно! Нищо не се е променило, заклевам се. Запазили са дори онази маса за игра на дама, която винаги е стояла до стената вдясно от входа. Човек би очаквал дървената й повърхност отдавна да се е протрила. А може би я ремонтират и освежават през няколко години. Двете маси за билярд стоят на обичайните си места в задната част на кафенето и край тях както винаги се въртят мъже с щеки в ръце. Барманът ме поглежда и аз се изнизвам.

Влизам в магазинчето за италиански сандвичи. То е пропито с истинския неповторим аромат на магазинче за сандвичи. Тук продават и новия филаделфийски специалитет — чийзстейк. Еретици!

Поръчвам си малък сандвич с всевъзможни салати, който да изям навън. Наблюдавам как красивото момиче с типично италиански черти взима продукти от различни съдове и контейнери, за да приготви моя сандвич. Би могла да бъде братовчедка на Ал, а може би племенница или дори внучка. Нужно ми е известно време, за да преценя каква точно роднинска връзка би била най-подходяща от гледна точка на изминалите години. Момичето ми се усмихва и аз изпитвам усещането, че го познавам. Навремето излизах с Мари, братовчедката на Ал, и тя имаше същите големи, леко издължени очи като на свенлива кошута, която иска да се доближи до теб, но се страхува.

Поръчвам си и бира. От задната стаичка се появява внушителна матрона с посивели коси, вероятно майка на моята „свенлива кошута“, и се дотъркулва до бара.

— Ти ли си оня художник, дето рисува ей там, при топа?

— Същият.

— Вкара ли в картината и нашия магазин?

Въпросите й са заредени с агресия, прилича на прокурор, който се опитва да сплаши свидетел.

— Не още, но ще включа и него. Ще бъде разположен точно зад дулото на оръдието. Още не съм започнал да рисувам детайлите.

— Ха, чу ли това, Франческа? Ние сме прочути! Какво ти разбира главата!

Франческа ме поглежда крадешком, сетне свежда очи и изтрива ръце в престилката. Нима тази стара лелка е приличала някога на това нежно младо създание? Твърде вероятно; нищо чудно скоро и Франческа да заприлича на майка си. По дяволите, колко гаден може да бъде животът!

— Продаваш ли тия картини, а? Колко струват?

Вторият въпрос очевидно предполага положителен отговор на първия, затова бързам да отрека:

— Не ги продавам. Едно време живеех наблизо и сега рисувам тези картини за себе си, един вид за спомен оттук.

— Ама че смахната работа!

— Не е много по-различна от правенето на снимки, просто отнема повечко време.

Нямам търпение да започна да ям своя сандвич, устата ми така се е напълнила със слюнка, че едва говоря.

— Добре, като свършиш оная картина, донеси я тука. Може и да я купя. Обичаш ли италиански сандвичи? Може да я трампим за сандвичи, това са най-хубавите сандвичи на цялата улица. Ще видиш.

Излизам от магазинчето. Направо полудявам, когато хората започнат да ми задават въпроси, а сетне или изобщо не се вслушват в отговорите ми, или започнат да си отговарят сами, без изобщо да ми дадат възможност да кажа и дума. Този път обаче по-скоро се забавлявам. Чувствам се в свои води.

Излягам се на тревата край гюлетата. Отпускам глава върху онези от най-долния ред, вместо възглавница използвам навитото си на руло яке. Времето е топло, а и онази лелка беше права, сандвичът е страхотен. Леля Едит е чудо-жена, но никой освен чистокръвен италианец не е в състояние да направи подобен сандвич. Явно имат някакъв вълшебен италиански прашец, който тайно посипват върху сандвичите, когато никой не ги наблюдава.

 

 

Изстисквам от тубичките още боя, която ще ми трябва за нанасянето на цветовете. Ще започна с небето. Когато слънчевите лъчи озарят Лейн, те й придават почти зеленикав оттенък. Започвам с него, после преминавам към лазурносиньо и кобалт, прехвърлям се на ултрамарин, по-светъл и по-тъмен, накрая слагам пруско синьо в ъгълчетата. Междувременно, добавям все по-малко и по-малко бяло. Иска ми се да постигна един по-особен ефект, при който небето да заприлича на купа, а мястото, където улицата чезне отвъд хоризонта, да добие вълшебно излъчване.

Вече завършвам небето, когато усещам някой да наднича зад рамото ми. Оказва се мъж на моята възраст, дебел, плешив, пуши цигара.

— Ха, доста добре се получава и освен това сте нарисували някои от старите магазини такива, каквито бяха едно време. Да не сте живели в квартала?

Спирам за миг. Отстъпвам назад, за да видя дали картината се получава добре. Харесва ми. След като се позабавлявах с оформянето на небето, сега се налага да приложа различен подход при рисуването на магазините отпред. Мога да нарисувам и самата Лейн, както и „Триъгълника“, но тогава все още влажната боя ще ми попречи при оформянето на детайлите на магазините. Ще трябва да допра кутрето си върху платното и да го използвам за опора, да не би ръката ми да трепне. Тези стари ръце не са така стабилни каквито бяха едно време.

— Да, някога живях тук. Дванайсет години — между 1931 и 1943 година. Кварталът не се е променил кой знае колко.

— Преди петдесет години? Аз прекарах тук целия си живот, може би някога дори съм ви познавал. Къде сте учили?

Посочвам с четката към Люис Авеню.

— В „Сейнт Сирил“, ей там, на онази улица.

— И аз съм учил там. Колко години изкарахте в него? Кой випуск завършихте?

Решавам да спра и да си поговоря с него, та схванатият ми врат да се поотпусне. Опитвам се да си припомня коя година завърших „Сейнт Сирил“. Сигурен съм, че завърших гимназия през 1943, значи трябва да е било през 1939. Господи, звучи ми като дата от някой учебник по история. В състояние съм да си припомня почти всяка дата до 1940, но нещата, случили се преди това, ми се струват по-скоро история, отколкото реалност.

— Май че беше през трийсет и девета. Струва ми се направо невероятно. Изкарах осем години в това училище. Което означава, че съм постъпил през трийсет и първа, веднага след като дойдохме да живеем тук, малко преди да ни връхлети Голямата депресия.

— Ха, та това беше випускът на сестра ми! Казва се Мери Джейн Донахю, помните ли я? Аз бях две години след нея, но също завърших „Сейнт Сирил“, а после отидох в „Уест“.

Зная, че „Уест“ означава „Уест Католик“, католическата гимназия на ъгъла на Четирийсет и девета улица и Честнът. И аз изкарах там една година, преди да се прехвърля в „Дарби“.

— Разбира се, помня Мери Джейн. Бях на купона по случай дванайсетия й рожден ден. Мисля, че живееше някъде надолу към края на Радбърд Роуд. Тогава за пръв път играх на „завърти бутилката“.

— Да, да! Точно така! Там живеехме. Всъщност двамата с жена ми още сме си там. Мери Джейн си купи къща в Ийст Лансдаун. Омъжи се за едно момче с хубава работа във „Филаделфия Електрик“. Гледай ти! Къде живеете сега?

Замислям се за минутка. Какво толкова, по дяволите? Защо да лъжа? Спомням си Мери Джейн като едно съвсем обикновено момиче; радвам се, че е срещнала добро момче с хубава работа, радвам се, че са се оженили и още са заедно. От друга страна обаче, след като толкова много неща тук са си останали съвсем същите, може би хората не са свикнали да се развеждат.

— Може да не повярвате, но живея в Париж, Франция. Живея там вече двайсет години. Реших да се върна и да нарисувам стария си роден град. Аз съм художник.

— Личи си. Къде сте отседнали?

— При леля ми в югоизточната част на Филаделфия.

Залавям се отново с картината. Започвам с най-малките магазини точно на мястото, където се скриват зад хълма. Решавам да добавя малко бяло към вече положените цветове, за да създам една омара, която да им помогне да се впишат по-хармонично в картината.

— Сигурно ще останете тук още малко. Обзалагам се, че Мери Джейн ще иска да се видите. Няма начин да не ви помни, тя има страхотна памет. Между другото, как се казвате, за да мога да й предам кого съм видял?

Отново се замислям за миг, сетне му го казвам. Вероятността човек от квартала да разбули тайната на моя псевдоним е нулева. Съмнявам се, че хората тук четат книги, със сигурност телевизията се е погрижила и за това.

— Ей сега се връщам. Тя живее на Мелроуз, близо до училището. Няма да се забавим повече от десетина минутки.

Той поема нагоре по Люис с клатушкащата се походка на забързан гъсок. Защо ли ми е толкова трудно да се поместя в своя собствен отрязък от време? Тези хора са симпатични, това са моите хора, онези, с които съм израснал, с моите проблеми и спомени.

Опитвам се да прогоня тези мисли и отново да се потопя в картината. Вече съм в подходящото настроение. Искам да завърша всички онези малки детайли, за които понякога ми липсват концентрация или търпение да изпипам докрай. Платното започва да се превръща в истинско триизмерно пространство. Обичам това усещане. То определено е свързано с игрите ни с Уилям в килера. Изведнъж усещам, че зад гърба ми стои някой. Обръщам се.

Мери Джейн си е все така обикновена, каквато бе едно време, само че сега е стара и обикновена. Килограмите й вероятно са повече от моите. Но има страхотна усмивка и понечва да ме целуне, преди да съм оставил четките си върху палитрата.

— Албърт Тремонт! Божичко, не мога да повярвам! Изглеждаш чудесно! Направо невероятно! И каква красива картина си нарисувал! Само като си помисля — Лонг Лейн, нарисувана от истински парижки художник! В Париж ли продаваш картините си?

Мери Джейн отстъпва назад. Не мисля, че съм я изцапал с боя. Тя има къдрави посивели коси, червендалесто лице, бистри сини очи и страхотна усмивка. Мисля обаче, че зъбите й са изкуствени. Отново се озовавам на кръстопът да й кажа ли, че не продавам картините си? Решавам просто да отговоря на въпросите й, без да се впускам в подробности.

— Не, не ги продавам в Париж. Пазарът там не е особено благоприятен.

— Ами в Ню Йорк?

Ето пак! За американската жена нито един въпрос не може да бъде прекалено личен. Зная, че е добронамерена, просто иска да разбере какво, как, защо… Това е част от системата й за оцеляване, с която трябва да се преборя.

— Понякога.

Мери Джейн гледа повече към мен, отколкото към картината. Нося шапката, с която рисувам, и така тя не може да разбере дали съм оплешивял като по-малкия й брат.

— Ожени ли се, Албърт?

— Да, имаме четири деца. По-големите вече пораснаха и напуснаха дома ни, само най-малкият е още при нас.

— И ние сме така, само Силия е при нас. Но тя има церебрална парализа и, разбира се, живее у дома. Но макар и на инвалидна количка, успя да завърши „Хавърфорд“. Тя е най-умната от всички.

Не само пита, но и сама разказва. Това е начин на живот. Може би аз съм живял прекалено дълго сред мълчаливи, необщителни французи. Трябва да призная обаче, че обичам да пазя личното си пространство.

— Знаеш ли, че със съучениците продължаваме да поддържаме връзка? Направо е невероятно как тези трийсет и двама души, шестнайсет момичета и шестнайсет момчета, останахме заедно в един и същи клас година след година. Може би такова беше времето, хората не се местеха толкова често. Дори сега поне една дузина от тях живеят в радиус не повече от два-три километра от старото училище. Не е ли невероятно?

Заинтригуван съм. Опитвам се да си припомня някои от имената на съучениците си. Наистина е удивително как не се разпиляхме през всичките тези години в училище.

— Единственият, с когото поддържах връзка, е Дик Привейл. Напусна ни в седми клас и се премести в прогимназията „Ъпър Дарби“.

— Знам го. Живееше в Лансдаун, но почина от инфаркт. Май че беше адвокат. Беше много умен.

— Така беше.

Знаех, че е починал от инфаркт и това е поредната следа, оставена тук от отминаващото време.

Започвам да рисувам, докато си говорим. Работя върху стария магазин на А&Р, опитвам се да докарам същия онзи нюанс на червеното, в който боядисваха всички магазини от веригата. Чудя се дали Пег ще се отбие. Не ми е особено приятно да си призная, че ще се почувствам неловко, ако ме завари сред тези хора, които са мои връстници. Истински сноб съм по отношение на годините и възрастта. Съзнавам, че сигурно също като тях изглеждам стар и очукан от живота, съзнавам, че и за мен важат законът на ентропията или правилото че „времето и приливът не чакат никого“ и прочие, и прочие, но продължавам да се самозаблуждавам. Надявам се, че успявам да заблудя и околните. Мери Джейн ме хваща за ръката.

— Албърт, имам страхотна идея. Какво ще кажеш да звънна няколко телефона и да видя колко от съучениците ни ще успея да открия и да поканя у нас, ще си побъбрим чудесно. Май не сме се събирали от доста години, като че ли откакто завършихме, ако не броим сватбите, погребенията и други подобни поводи.

Брат й се намесва:

— Да, но никой няма да се отзове на покана, отправена в последния момент. Докога ще останеш тук, Албърт?

Време е отново да излъжа. Ако поседя тук още малко, ще се превърна в световен шампион по лъгане. Наистина не съм в настроение да прекарам вечерта в компанията на група старчоци на моята възраст.

— Опасявам се, че няма да мога, Мери Джейн. Отседнал съм у любимата ми леля и тя ще ми се разсърди. Всяка свободна минута прекарвам с нея.

Посочвам велосипеда.

— Взех това колело назаем от един братовчед. Не разполагам с друг транспорт. Боя се, че няма да мога да дойда.

Поглеждат ме, сякаш съм луд. В представите им седемдесетгодишните хора не бива да карат колело. Затова оставяме нещата така. Двамата постояват още малко и накрая се сбогуват с мен. Тръгват си. Залавям се отново за работа. Съвсем скоро хлапетата ще се приберат от училище и тичешком ще минат покрай мен.

Работя върху „Американ Стор“, опитвам се да забъркам върху палитрата онова жълто, което съм носил в паметта си през всичките тези години. Наподобява жълтото, което откриваме у жълтъците на някои яйца. Накрая добавям мъничко сиво към кадмиевото жълто.

Чувам ги, преди още да ги видя. Спомням си как вадех семената от кленовите дървета по Люис Авеню и ги пъхах в ноздрите си, за да заприличам на носорог. Обзалагам се, че някои деца го правят и сега. Преди да се прибера у дома обаче, винаги вадех семките, защото ако мама ме видеше в този вид, щеше да ме накара да си измия цялото лице, при това с гъбата за съдове.

Децата се скупчват около мен. Продължавам да работя. Повечето от тях се застояват само няколко минути, след което продължават към домовете си. Алис и Боби обаче остават, също и рижавото хлапе и момиченцето, което ми напомня за Джийн. Разговарят тихичко помежду си, от време на време застават до мен и сочат нещо. Боби ме заговаря:

— Мама каза, когато свършиш, да дойдеш у нас на кафе. Каза още, че можеш да си оставиш у нас статива и картината.

— Сега е четири без петнайсет. Ще бъда у вас след половин час.

На бърза ръка подновявам работата. Питам се дали Бъд няма да се прибере по-рано все още неизтрезнял и прекарал отвратителен работен ден. Трябва да съм по-предпазлив. Ама че щура жена е тази Пег.

Успявам да нарисувам всички магазини чак до ъгъла с Хедър Лейн. Моментът е подходящ да прекъсна работа. Поглеждам часовника си. Ако побързам, ще стигна у Пег преди четири и половина и ще си тръгна към пет. Започвам да събирам статива, като подпирам платното върху пирамидата от гюлета. Яхвам колелото и се понасям по площада със статива за гърба си. Дебелата италианка от магазинчето за сандвичи излиза на прага и ми махва повелително с ръка. Извъртам се, за да може да види картината.

— Не ти ли казах да се отбиеш, като свършиш?

Наклонила е глава настрани, за да огледа платното.

Дъвче парче салам.

— Че ти още не си я свършил! Работиш цял ден и си едва в началото. Имах един братовчед, който рисуваше. Можеше да нарисува някоя гора с езеро върху два пъти по-голямо платно, при това за половин ден. Завършеше ли някоя картина, веднага я продаваше.

— Браво на него.

Готвя се да продължа. Не разполагам с много време. Тя се намръщва и продължава да говори с пълна уста:

— Не забравяй какво ти казах. Ела, като свършиш тази картина, и може да я купя. Но трябва да направиш магазина ми по-голям и да изпишеш името му върху табелата, РОСО, с големи червени букви. — Вдига поглед към избелялата табелка над входа на магазина. — Едно време това бяха големи червени букви.

Кимам и продължавам напред.

След няколко минути се озовавам пред дома на Пег. Слизам от колелото и го тикам по алеята към къщата, след което го подпирам на оградата. Пег стои зад вратата с мрежата. Сега изглежда далеч по-добре, отколкото когато се разделихме сутринта. Сресала се е, гримирала се е, облякла е тъмносиния пуловер с V-образното деколте. Все още има торбички под очите, но като изключим тях, не забелязвам други следи от бурната нощ. Придържа ми вратата, за да вляза; чудя се дали онзи рокер не я е изнасилил наистина.

— Мислех, че няма да дойдеш. Останали са една-две студени бири. Я да видя какво си нарисувал. Боби и Алис бяха толкова възторжени.

Обръщам картината към нея.

— Ей, страхотна е! Много те бива! Винаги бих познала това място. Има го дори магазинчето за сандвичи. Но пък А&Р и „Американ Стор“ вече ги няма, затвориха и фурната и всички останали магазини, които си нарисувал.

— Да, правя същото, което направих и на тази улица, рисувам нещата такива, каквито бяха в детството ми. Някои са си същите, но други са се променили, особено магазините.

Пег отваря хладилника, изважда две бири, отваря ги и ги оставя на барплота. Чукваме бутилките за наздраве. Тя поглежда към дневната. Там е само Джони, който отново гледа телевизия. Пег зашепва:

— Съжалявам за сутринта. Сигурно си ме помислил за някоя мръсница. Толкова съм благодарна за помощта, а и не бях съвсем изтрезняла… Заболя ли те?

— Както се казва, Пег, да забравим миналото. Имам ли някакви белези?

Оглежда ме внимателно. Усещам устните си леко подути, а и някои места се възпалиха от лютите чушлета в сандвича.

— Не, изглеждаш добре. Всъщност чудесно. Аз по-добре ли изглеждам от сутринта?

— Като чисто нова, все едно не е имало никакъв купон. Пег, трябва да внимаваме. Приятно ми е да бъда с теб и признавам си, ти ме възбуждаш, но това е лудост. Трябва да й сложим край. Замисли се какво вършиш.

— Да, зная. Цял ден мисля за това. Не е честно спрямо теб.

— Вероятно не е честно и към двама ни, особено към теб. Мамка му, ако ти се прави секс, със сигурност около теб ще се намерят неколцина млади жребци, с които можеш да уредиш нещата така, че да не загазиш. Но това е прекалено опасно, тук, в твоя собствен дом, при това с възрастен женен мъж.

— Зная. Проблемът е, че не става въпрос само за секс, а и за теб. Е, има и сексуален елемент, разбира се, и ти го знаеш.

Облизвам устните си и се усмихвам:

— Да, Пег, зная. Но ти ме плашиш. Май се забавляваш с обстоятелството, че и мен ме е страх. Това е част от удоволствието, нали?

Тя жадно отпива от бутилката. Не затваря очи, взира се в мен, наблюдава ме. Оставя бутилката и се усмихва:

— Да, вероятно. Толкова си сладък. Не познавам други мъже като теб. В някои отношения приличаш на петнайсетгодишно хлапе и аз просто не зная какво да правя.

— Аз съм доста над петнайсет, надхвърлил съм ги има-няма с петдесет години и много добре знам какво правя. Това е проблемът.

Допивам бирата си. Вече не ме свърта. Бъд може да се почувства зле и да се прибере по-рано. Не искам да ме завари тук. Поглеждам си часовника. Пет без петнайсет. Не искам да се прибирам у леля Едит и да вечерям преди шест, но по-добре да се омитам от тук. Ставам и взимам статива. Дали ще мога да се кача в спалнята, за да оставя картината и да си изляза, без да участвам в поредната вълнуваща сценка?

— Може ли да се кача горе и да оставя картината на обичайното място, Пег?

— Разбира се. Чувствай се в безопасност, няма да те преследвам, нито пък ще те съборя върху леглото.

Подиграва ми се и това проличава в тези нейни почти прозрачни сини очи. Раздвижвам крака и едва ли не хуквам през дневната, като за малко не се спъвам в Джони. Качвам се по стълбите и тръгвам по коридора, като придържам отстрани статива и картината. Вратата на спалнята е отворена. Оставям статива, платното, лака, терпентина и се обръщам; очаквам да видя Пег, застанала на прага. Това явно се случва единствено във въображението ми.

Слизам по стълбите и Пег придържа отворена входната врата. В свободната си ръка продължава да стиска бутилката бира. Поглеждам я.

— Сърдиш ли ми се, Пег?

— Не, просто съм малко натъжена, може би разочарована. Но зная, че си прав. Бъд може да се върне в лошо настроение; нищо, че сутринта излезе кротък като агънце, сега може да се прибере като лъв с трън в лапата. Внимавай, като караш това колело, струва ми се, че трепериш.

Правя няколко крачки, имитирайки как цялото ми тяло — ръце, крака, глава — трепери.

— Не биваше да го казвате. Доста грубо отношение към един старец, млада госпожо!

Тя затваря вратата с мрежата. Наблюдава ме, докато се качвам на колелото и потеглям по улицата. Махвам й. Някои от децата играят хокей. Махвам и на тях.

 

 

Пристигам у леля Едит навреме, за да си взема душ и да се преоблека преди вечеря. Тя поднася храната на масата. Този път е направила телешки шницел. Едно от нещата, които приготвя най-добре. Разказвам й как Емили приготвя кордон бльо с шунка и кашкавал. Леля Едит ме изслушва замислено, после заявява:

— Та това е ужасно много труд за някакъв си телешки котлет! Емили сигурно е отлична готвачка.

При което ме дарява с една от онези нейни многозначителни усмивки.

Уморен съм до смърт и едва намирам сили да прегледам вестника. Липсва ми книга или нещо друго за четене. Кръстословицата изобщо не ме затруднява. Запътвам се към леглото в осем и половина. Опитвам се да обясня на леля Едит, но тя разбира или поне се преструва.

— Проблемът ти е, че не подремваш следобед. Вече си на възраст, когато следобедният сън е от голямо значение. Аз например си подремвам всеки ден, понякога дори по два пъти.

Леля Едит се залавя със своята кръстословица, аз отивам да си легна.