Уилям Уортън
Отвъд килера (8)

Осма глава

Размишлявам върху тези неща и на следващия ден, докато отново въртя педалите по „Стоунхърст“. Оставям се на прилива от спомени за отдавна отминали времена, които смятах, че съм забравил, за сигурността, която изпитвах като дете, когато живеех с родителите си и не ми се налагаше да се тревожа за прехраната си или да се държа като възрастен. Тук, в дома на леля Едит, ми беше по-лесно да се отпусна и да се потопя в миналото.

Часът е едва девет и половина сутринта. Надявам се да не обезпокоя никого, когато позвъня и помоля да си взема статива. Не е трябвало да се притеснявам. Пег сигурно ме е очаквала, защото преди още да сваля платното от колелото си, тя вече е на прага. Днес е с джинси и блуза.

— Кафето е готово и те чака, Бърт. Ела да закусиш нещо.

Придържа вратата отворена. Държи се, сякаш ми е майка. Не устоявам обаче на желанието си да седна до нея в онази миниатюрна кухня, да се насладя на красотата и жизнеността на Пег, да се потопя в тайнствената атмосфера на този дом, особено след като бях препрочел дневниците и след като през изминалата нощ се бях върнал в килера заедно с Уилям.

Всичко ми изглежда още по-познато от преди. Чудя се дали да разкажа на Пег за килера и за историите, свързани с него. Може пък да я отегча. Иска ми се да го споделя с някого. Само двамата с Джийн знаехме за Стенландия, а сега нея вече я няма. Не съм в състояние да разговарям на тази тема с Емили, тя не иска и да чуе за подобни неща; не съм сигурен и дали, ако споделя с леля Едит, тя няма да реши, че аз съм лудият й племенник, в когото се е вселила душата на чичо Кади.

Заемаме обичайните си места. Пег налива кафе. Пресяга се към цигарите.

— Не ти е приятно да пуша, нали?

— Това е твоят дом, Пег. Нищо не мога да кажа. Една от дъщерите ми също пушеше като по-млада. Твоя си работа.

Тя отдръпва ръка от цигарите.

— Не става въпрос за мен, а за теб. Не ти е приятно, когато пуша, нали?

— Никога не ми е приятно, когато пуши човек, на когото държа. И освен това трябва да призная, че не обичам цигарения дим. Имам слаби бронхи и ако димът е повечко, тоест ако не пушиш само ти, а става въпрос за парти или нещо подобно, ще кашлям цяла нощ.

— Така си помислих. Знаеш ли, разчитам изражението ти като географска карта. На лицето ти се изписва всичко, което чувстваш.

Отпивам глътка кафе и поглеждам към дълбокото V-образно деколте на блузата й. Надявам се, че не може да чете мислите ми. Тя обаче се засмива. Свежда поглед и — заклевам се! — изпъва рамене и опира лакти на масата, така че деколтето се разтваря още повече.

— Много пъти се опитвах да ги откажа, Бърт. Когато се роди Боби, не запалих цигара по време на цялата бременност, а след това го кърмих шест месеца също без да пропуша. После обаче отново започнах. Трудно е да не посегнеш към цигарите, когато си омъжена за пушач. Обещавам да не пуша в твое присъствие.

— Не е необходимо да се въздържаш, Пег. Няма да го правим на въпрос. Искам да се чувстваш спокойно и приятно в моята компания.

— Така се чувствам. Дори мисля, че никога досега не съм се чувствала толкова спокойно и приятно в компанията на мъж. Не зная защо е така, но ти изобщо не ме притесняваш, сякаш съм с някоя от най-добрите си приятелки.

Сега пък се държи с мен, сякаш съм добрият стар чичо. Нямам нищо против. Така е най-добре.

— Май трябва да го приема като комплимент, а, Пег? Може би ако бях с двайсет години по-млад, нямаше да се чувстваш в безопасност.

Тя машинално се пресяга към цигарите, сетне отдръпва ръка. Усмихва се и отпива от кафето.

— Едва ли. Всъщност намирам, че си изключително сексапилен. Чарът ти се крие в начина, по който се държиш и говориш, в твоята загриженост и предпазливост, в разбирането ти за нещата. Искам да кажа, че нямам много опит с мъже, които са пътували, завършили са университет, живели са на различни места, а приятелите им са хора на изкуството. Ти си различен. Съзнаваш го, нали?

— Предполагам, че може да се погледне и така на нещата.

Продължавам да се питам дали да й разкажа за килера. Може би тъкмо това е подходящият момент. От друга страна, нямам търпение да започна следващата картина. Очертава се да бъде доста трудна, тъй като вместо да рисувам улицата в повече или по-малко „права“ перспектива, ще пресъздавам в едър план ъглова сграда, от лявата страна на която е улицата, а отдясно — малка алея. Подобно нещо може да се окаже нелека задача. Точно в този момент някой чука лекичко на вратата. Пег се надвесва над барплота, за да види кой е. Парфюмът й ме лъхва.

— Здрасти, Сюзан. Влизай. Ще ти налея кафе.

Сюзан прекосява дневната, минава покрай Джони, който пак седи пред телевизора. Дори походката й прилича на тази на Емили. В главата ми нахлуват приятни спомени, изпълнени с образа на Емили — бременна, висока, стройна, понесла бъдещата си рожба с такава гордост. Сюзан прилича на нея.

— А, значи приятелят ти пак е дошъл на гости. Ще трябва да ви следя по-изкъсо. Пег, ако продължаваш така, скоро целият квартал ще започне да коментира.

Сяда на тапицирания стол до мен; обръща се да ме погледне. За пореден път оставам впечатлен от класическата й красота, от изяществото й, което контрастира с чисто физическата привлекателност на Пег.

— Не ме интересува какво мислят дъртите квартални клюкарки. Няма да пропусна възможността да си побъбря с толкова интересен мъж.

— Не те обвинявам, Пег. И аз бих дошла по-рано, стига да не се притеснявах да не прекъсна нещо. Тази сутрин и аз не можах да се стърпя. Надявам се, че не ви преча.

Протяга ръка към цигарите на Пег. Пег поставя дланта си върху нейната.

— Можеш да останеш само ако не пушиш. Това е условието, нали, Бърт?

Така ме наричаше сестра ми. Аз я наричах Джийн, както си бе истинското й име.

— Какво, да не би пак да си бременна? Не може да бъде!

— Пепел ти на устата! Не, Бърт има проблеми с цигарения дим, това е.

— Добре. И без друго не бива да пуша. Значи вече си го опознала по-добре. Явно доста сте се сближили.

Тя ме поглежда и ми намига. Пег вече се изчервява.

— Не бих имала нищо против. Но със съпрузи като нашите трябва да бъдем много предпазливи.

Явно ставам свидетел на типично женски разговор. Доволен съм, че не отворих дума за килера. И така се чувствам достатъчно неловко.

— Добре, млади дами, ще ви оставя да си побъбрите на воля. Навън ме чака нова картина. Може ли да се кача горе и да си взема нещата, Пег?

— А, значи това ти е оправданието да се качваш в спалнята? Сигурна бях, че между вас има нещо. Да, Пег си мие косата в петък, но никога преди обяд. О, да!

Сюзан определено се забавлява. Интересен ми е начинът, по който реагира Пег. Тя изглежда леко смутена, ядосана от подобен род шеги. Сигурен съм, че Сюзан обича да я дразни по този начин. Става ми неловко. Усещам, че най-добре е веднага да изляза.

— Разбира се, иди да ги вземеш. Ще оставиш ли картината тук?

— Следобед ще се опитам да я пренеса у леля. Не вярвам да е напълно изсъхнала, но ако внимавам, няма да я повредя.

— О, наистина ли? Ще ни липсва и на мен, и на Бъд. Можеш да я оставиш тук колкото искаш. Изобщо не ни пречи.

— Благодаря ти, Пег. Отивам да си взема нещата.

Тръгвам към дневната. Джони е заспал на пода, покрил се е с одеялото, така че да не се вижда как си смуче пръста. Чудя се дали Пег ще ме придружи, или присъствието на Сюзан ще я накара да остане долу. В края на краищата аз съм непознат, който спокойно може да ги обере.

Качвам се по стълбите, когато чувам гласа на Сюзан зад гърба си:

— Няма проблем, Пег. Качи се с него. Не ми обръщай внимание. Знаеш, че обичам да се забавлявам.

Говори с двусмислици. Спирам на горната площадка, за да дам възможност на Пег да ме настигне. Взима стъпалата по две наведнъж. Отдръпвам се встрани и тя пристъпва в спалнята. Изчаква ме да вляза и затваря вратата.

— Надявам се, че нямаш нищо против Сюзан. Обича да дразни хората.

— Не, нямам нищо против, но не искам да си навлечеш каквито и да било неприятности заради мен.

— Знам. Просто се боях да не те засегне. Тя не влага нищо в думите си.

Отново е застанала близо до мен. Наистина си е измила косата. Отново долавям парфюма й. Поглеждам я в очите и тя ми се усмихва.

— Божичко, наистина си в състояние да ме възбудиш, знаеш ли това? Не е за вярване, че мога да харесам по-възрастен мъж. По-добре да слезем, преди Сюзан да си помисли, че наистина правим нещо.

Обръщам се да взема статива. Оставям картината. Напъхвам шишетата с лак и терпентин в джобовете си. Пег отваря вратата. Вървя след нея по коридора и надолу по стълбите. Махам на Сюзан от прага на дневната. Тя пали цигара.

— Добре ли си прекарахте вие двамата? Май сте доста бързи, а? — подхвърля Сюзан и се засмива. Пег минава покрай нея и я побутва с бедро. Аз се обръщам и затварям вратата.

 

 

Минава десет. Завивам зад ъгъла и тръгвам по Радбърн Роуд. Магазинчето е още там. Имах подобно предчувствие. Същото си е от времето, когато бях хлапе — побрало се в стар гараж. Малката циментова тераса откъм улицата обаче я нямаше. Някои неща все пак се променят. Табелата, на която пишеше „Хершафт“ също я няма; металните скоби, на които се крепеше, висят изкривени от ръжда, но все пак са на мястото си. Избрал съм мястото така, че, застана ли на улицата, да виждам нагоре по Кросли чак до Клинтън Авеню, но Радбърн да остава в полезрението ми. От нея се виждат две къщи, едната от които е с магазинчето. От него излиза възрастен мъж с шарени дрехи, който сяда под слънчевите лъчи, огрели малката веранда. Предполагам, че това е прочутият Чики.

Все още не ме забелязва, затова оставям статива и отивам да му се представя. Носи очила с дебели бифокални лещи. Поглежда нагоре едва когато сянката ми пада върху вестника, който чете. Отмествам се встрани.

— Добър ден, господине. Надявам се, че не ви преча.

Опитва се да ме погледне, но аз съм застанал така, че слънцето свети право в очите му, затова той оставя вестника и засланя очите си с длан. Протягам ръка да се здрависаме. Дланта му е суха и студена.

— Преди петдесет години живеех в този квартал. По това време магазинът ви се наричаше „Магазинчето“, държеше го семейство на име Хершафт.

Той пак не реагира, само затваря и отваря уста, разкривайки чифт чудесни протези. Напомня ми за моя чичо Кларънс.

— Казвам се Хенри Лайънс, може би сте чували за мен. Аз съм актьор, комик. Навремето играех в Ърл Тиътър. Ако поне веднъж сте го посещавали, няма как да не ме помните — изтърсва той ни в клин, в ръкав.

Мога да го излъжа, но не го правя. Родителите ни често ни водеха в Ърл, за да гледаме някой филм и дори водевил през съботните вечери, но не си спомням никакъв Хенри Лайънс или Чики. Всъщност няма как да го помня, това беше толкова отдавна, пък и тогава аз не обръщах внимание на имената, навик, който съм запазил и до днес. Усмихвам се. Той се отмества, така че сянката, която хвърлям, да го заслони.

— Тук ме знаят като Чики. Навремето това бе артистичният ми псевдоним. Затова и хлапетата от квартала наричат магазинчето „При Чики“. Продавам им бонбони, дъвки, ей такива неща, а също и хляб, мляко, колбаси на родителите им. Държа магазина най-вече да си намирам занимание и да си бъбря с децата, но покрай това изкарвам и малко пари. Така и не се ожених, все пътувах, играех ту на едно място, ту на друго. Нямам си мои деца.

Сещам се за Джозефин и за нейното магазинче, което също се наричаше „При Джозефин“. Вероятно отдавна е напуснала този свят. Чики свежда очи, сетне отново поглежда към мен, за да види дали го слушам. Това е поглед на човек, който не очаква другите да обръщат внимание на думите му.

— Когато човек пътува много, както правех аз през по-голямата част от живота си, трудно може да създаде семейство. От една страна, нямаше да е честно спрямо децата, от друга не исках да зарежа професията си, все се надявах да пробия, да стана звезда. Веднъж играх с Боб Хоуп в Калифорния. Били ли сте в Калифорния?

— Живях там десет години, но беше отдавна.

Сещам се за чичо Дик, който постъпи различно — създаде семейство, спря да пътува и така не успя да пробие въпреки таланта си. Като гледам Чики, за пореден път се убеждавам, че чичо Дик май е взел правилното решение. Чики продължава да се взира в мен.

— Къде живеете сега?

— В Париж.

— Във Франция? Гледай ти! Как е животът там, има ли работа за комици? За малко да замина на фронта по време на Втората световна, но бях прекалено млад. Представяте ли си, че съм бил прекалено млад за каквото и да било? Сега това ми се струва почти невъзможно.

Засмива се също като чичо Бил — ха-ха-ха-ха. Може би това е единственият смях, на който човек е способен, когато в устата му има само чифт стари зъбни протези.

— Бих искал да нарисувам магазина ви, господин Лайънс. Аз съм художник, ей това там е стативът ми.

Махам с ръка към мястото, на което съм оставил триножника и платното. Той се привежда, за да види по-добре.

— Защо ви е да рисувате тази съборетина? Аз съм тук само понеже няма какво друго да правя, няма къде другаде да отида. Получавам пенсия, а от магазинчето изкарвам колкото да покрия наема. Може би нагоре по Лонг Лейн ще намерите нещо по-подходящо за рисуване.

— Не, бих искал да нарисувам вашия магазин. Може би по-късно ще отида и на Лонг Лейн, но първо искам да рисувам тук. Когато бях малък, двамата със сестра ми често идвахме тук, за да отменяме майка ни в пазаруването. Тогава живеех на Хедър Лейн.

Той сгъва вестника и се намества по-удобно на стола — дървен люлеещ се стол с протрито дъно от плетена ракита, покрито с възглавничка.

— Гледай ти! От Хедър Лейн чак до Париж, веселия Париж и обратно тук. Звучи почти като песен.

Напряга се, сякаш се мъчи да си спомни думите на песента или може би в момента се опитва да я съчини. Накрая се предава.

— Разбира се! Нямам нищо против да нарисувате това място. Никому няма да навреди. Искате ли да седя на верандата? Предупреждавам ви, няма да купя картината, разбирате ли, нямам пари?

— Би било чудесно, стига да не ви е прекалено студено. Рисувам картината за себе си, но ще се опитам да я снимам и да ви пратя снимка, когато я завърша.

Той отново поглежда небето. Лазурносиньо е, с няколко пухкави бели облачета, които се помръдват едва-едва.

— Ще рисувам докъм два часа. Ще хапна, след като децата минат от тук на път за вкъщи, където ще обядват и после ще се върнат обратно. Става ли?

— Разбира се.

Понечвам да му обърна гръб.

— Е, ще започвам, докато светлината е подходяща, а и слънцето пада точно върху вас.

— Имам и по-хубаво сако, ако искате, мога да облека него.

— Не, и така изглеждате страхотно.

— Както кажете, вие сте художникът.

Отново отваря вестника. Връщам се при статива, разпъвам краката, отварям капака, нагласявам платното, пълня чашките с терпентин и лак. Взимам молив, за да нахвърля основните щрихи.

Работя в продължение на час и половина. Времето е страхотно, идеално за рисуване. Чувствам се в отлична форма. Композицията като че ли се оформя от само себе си. Явно не е трябвало да се тревожа. Радостта, която човек изпитва когато рисува и нещата му се получават, е направо невероятна! Докато работя, изпадам в обичайното си състояние на духа. Прилича на медитация.

Помня как веднъж, когато бях едва на седем, мама ме изпрати до „Магазинчето“ да взема бутилка мляко. Това бе едно от първите ми самостоятелни пазарувания на нещо толкова сериозно. Тя ми даде и малка платнена торбичка, в която да сложа бутилката.

Направих всичко както трябва. Подадох парите на госпожа Хершафт и тя сложи еднолитровата бутилка в торбичката. По онова време млякото се продаваше само в бутилки. Затичах се надолу по Коупли, не бях стигнал дори Хедър Лейн, когато се спънах и паднах. Надзърнах в торбичката и видях, че бутилката се е счупила. Изправих се и се затичах с всички сили към къщи, а млякото капеше по тротоара. Взех на бегом стъпалата и прекосих дневната, зад себе си оставях капки мляко. Застанах разплакан пред майка ми; от торбичката продължаваше да се процежда мляко.

— Съжалявам, мамо. Спънах се и паднах.

Мама взе подгизналата торбичка и я сложи в умивалника. Остави млякото да се изцеди, сетне зави във вестник парчетата стъкло и ги изхвърли в кофата за боклук.

— Не плачи, Албърт, не се разстройвай. Ето, ще ти дам още пари. Този път върви спокойно, не тичай. И внимавай, като пресичаш улицата.

Слязох предпазливо по стъпалата. Джийн стоеше на верандата и ме наблюдаваше. Огледах се наляво и надясно, после пресякох Хедър Лейн. Завих зад ъгъла и изминах важно-важно разстоянието до „Магазинчето“. Госпожа Хершафт не каза нито дума, но торбичката бе още влажна. Взе парите ми и внимателно постави в нея новата бутилка.

— Внимавай, Албърт, не бързай толкова.

Минах внимателно през вратата, наблюдавах всяка неравност в тротоара, сякаш ми бе смъртен враг. Излязох на Хедър Лейн. Пресякох улицата, като отново се огледах и в двете посоки. Повдигнах торбичката достатъчно високо, че да не се удари в бордюра. Прекосих алеята пред дома ни; Джийн продължаваше да стои на верандата. През вратата с мрежата видях как мама ме чака. Хукнах нагоре по стълбите и точно на последното дървено стъпало ударих торбичката в ръба му и счупих втората бутилка. Джийн не се засмя, а мама излезе и ме прегърна, докато аз ридаех. Сигурно си бе казала, че синът й е невероятен смотаняк. След това Джийн отиде и купи мляко без никакви проблеми.

 

 

Нанасям известни корекции в скицата, променям перспективата на мястото, където Радборн Али преминава в Радборн Роуд и се среща с Лонг Лейн, улицата, по която децата се прибират у дома за обяд. Те вече са се скупчили около мен.

— Къде е картината, на която играем хокей? Завърши ли я?

— Да, мисля, че е готова.

— Къде е тогава?

Мога да ги излъжа и да кажа, че съм я занесъл у дома, но няма смисъл да го правя. Да лъжеш без причина може да се превърне в лош навик.

— В дома на Боби е. Нали така, Боби?

Той стои зад мен. Кима сериозно.

— Да. Прибрали сме я в спалнята на мама и на тате. Много е хубава. Няма да повярвате колко истинска изглежда.

— Може ли да дойдем и да я видим?

Боби ме поглежда, за да види какво мисля, какво искам. Умно дете.

— Трябва да попиташ майка си, Боби. Не мисля, че ще се зарадва, ако цялата тайфа нахълта у вас, нали?

— Може ли да я сваля на верандата и да им я покажа там?

Не се бях сетил за това. Какво пък толкова, Боби ще бъде внимателен, поне колкото и аз бях някога с млякото. Дори да размаже боята тук-там, винаги мога да я оправя. Позволявам му да свали картината на верандата и да я покаже.

— Нямам нищо против. Хвани я отзад за дървената рамка и не позволявай на никого да я докосва, защото боята още не е изсъхнала. Първо обаче попитай майка си, става ли?

Всички хукват към дома на Боби. Горката Пег няма представа какво я очаква. Опитвам се да се концентрирам върху работата си. Този път поставям по-наситен, по-тъмен фон. Напластявам го, за да уловя светлината, която пада върху верандата на „Магазинчето“, и Чики, който седи отпред, да бъде озарен сякаш от лъчите на прожектор. Справям се добре с фона, нанасям предимно сиена, син и виолетов ултрамарин, мъничко охра и някой и друг щрих абаносовочерно. Децата се появяват отново, сега вече се връщат на училище. Скупчват се около мен.

— Защо си я направил толкова тъмна? Все едно е нощ.

— Това е само фонът. Отгоре ще сложа по-светли бои.

— Ей, онази картина на Хедър Лейн е страхотна! Едно време тук е било много хубаво, ако улицата ни наистина е изглеждала така.

— Така си беше. Улиците тук са красиви.

— Да, бе, да. Ти не живееш тук. Нищо не е толкова красиво. Ти просто си разкрасил нещата.

Оглеждам се да видя кой е критикът. Оказва се дребничко слабичко момиче. Лицето му е бледо, а косата — права, подстригана равно на нивото на брадичката. Напомня ми за Джийн на тази възраст. Казва същите неща, които би казала и Джийн.

— Аз съм живял в квартала и тук наистина ми харесваше. Просто трябва да откриете хубавите неща и да ги отделите от онези, които не харесвате. Не очаквайте всичко да изглежда както по телевизията. Онези места, които показват, не са истински, те са изкуствени и целят да породят у хората разни щури идеи, да ги накарат да поискат да си купят разни неща.

Поглеждам право в кафявите очи на момиченцето. Тези на Джийн бяха сиво-сини, също като на татко. То отмества поглед. Прошепва нещо на приятелката си. Настъпва миг на мълчание, сетне децата тръгват към училището. Чики не стои на верандата, защото, както беше предупредил, щом децата се появиха първия път, той влезе в „Магазинчето“. Но сега, когато те минават покрай него, подвикват пред витрината:

— Хитрият Чики седи на стол, не носи шапка, ’щот в темето е гол.

Явно това е редовно изпълнение, защото си личи, че на хлапетата не им е за пръв път. Може би затова Чики влиза в „Магазинчето“, за да ги изчака да се върнат в училището. Освен това, докато те обядват, едва ли някой влиза да пазарува.

Нанасям последните щрихи на фона, слагам по-тъмни багри на местата, на които искам да придам дълбочина, да накарам ъгъла с „Магазинчето“ да изпъкне. Усещам, че някой стои зад гърба ми. Обръщам се. Пег е.

— О, много бързо работиш. Ако продължаваш с това темпо, за нула време ще нарисуваш целия квартал и повече няма да те видя.

Оставям четките и отстъпвам крачка назад, за да видя какво се е получило.

— Значи мислиш, че работя бързо, така ли?

Обръщам се и й намигам. Чики би се гордял с мен. Още малко и ще стана истински комедиант.

Пег ме удря закачливо по рамото. Здраво удря. Тези съвременни жени са доста силни, а може би ние, възрастните мъже, сме слаби. Не че има особено значение.

— Много си лош. Ставаш същия като Сюзан. Ела да пием кафе.

— О? Знаеш ли, че леля Едит ми е приготвила два от онези италиански сандвичи. Добре, ще си ги разделим, но само ако спазваш дистанция. Започнеш ли да ме сваляш, ще викам. — Свалям картината от статива. — Ти върви. Аз ще почистя четките, прекалено много лак има по тях, а той засъхва бързо. После ще затворя кутията. Мисля, че мога да я оставя тук. Че кой би откраднал кутия с бои?

Картината обаче няма да оставя. Човек никога не знае какво може да се случи в такъв квартал. Тук живеят всякакви типове.

Пег си тръгва. Наблюдавам я, докато завива по Хедър Лейн. Тъкмо затварям кутията, когато пристига Чики. Облякъл е друго сако, на едри карета и с широки ревери. Отново сяда на стола си. Този път не си е взел вестника.

— Готов ли си вече? — подхвърля, преминавайки на ти.

— Не, ще отида да хапна. А и картината трябва да съхне в продължение на цял час, преди да мога да продължа.

— Децата досаждаха ли ти?

— Не, изобщо.

Той се надига от стола и идва да види докъде съм стигнал. Това е най-неподходящият момент картината да бъде видяна от човек, който не е познавач. Лаиците разбират скицирането с молив, разбират и когато нещата започват да добиват форма, но нанасянето на фона може да бъде оценено само от професионалист, който знае докъде съм стигнал с композицията на формите и цветовете. Скицата почти не се вижда, покрита с тънък слой размазани разноцветни петна. Чики застава зад мен.

— Къде съм аз в тази бъркотия?

— Ще ви нарисувам точно тук.

Посочвам тъмния участък, където наистина възнамерявам да го нарисувам. Лекото очертание на скицираната му фигура прозира едва-едва изпод боята.

— Нямах представа, че художниците работят по този начин, много е мърляво. Ти да не си някой модернист като Пикасо?

— Не, аз съм модерен художник в смисъл на съвременен, защото рисувам в наши дни, но когато завърша картината, ще разпознаете кое какво е. Ще ви нарисувам ей тук, огрян от слънчевите лъчи.

— Добре, започва да захладнява. Сигурно ще съм вътре, когато се върнеш. По това време на годината слънцето се скрива зад онази стена някъде към два след обяд.

— Добре. Засега ще рисувам около вас. Утре вече ще ви сложа на мястото ви.

Той се взира в картината. Обръща се и ме поглежда.

— Какво ще кажеш за мача на „Филис“ вчера?

— Старата история. Не можеш да оставиш всички да си стоят на базата и да очакваш да спечелиш.

— Така е. Аз съм им фен от над петдесет години и нищо не се е променило през това време. Помниш ли, когато ги наричаха „магьосници“? Беше през петдесетте. Същата работа, в един момент просто се прекършваха.

— Да се надяваме, че този път ще се стегнат.

— Не бих заложил и пукната пара.

Взимам от колелото сандвичите и кутийка бира.

— Господин Лайънс, ще наглеждате ли велосипеда и кутията с бои, докато се върна? Няма да се бавя.

— Наричай ме Чики като всички останали. И ми говори на „ти“. Разбира се, че ще ги наглеждам, но гледай да се върнеш, преди слънцето да се скрие и върху мен да падне сянка.

— Добре. Ще се върна преди това. Благодаря.

Обръщам се и помъквам картината надолу по полегатия склон на Хедър Роуд. Въздухът е невероятно чист, а слънцето — топло. Трябва просто да се излегна на полянката край „Магазинчето“ на Чики, да изям обяда си набързо и да се залавям за картината, но нямам търпение да си побъбря с Пег.

Щом почуквам на вратата, тя се провиква откъм кухнята. Сама е. Тайно, се надявах и Сюзан да е тук. Усещам как там някъде вътре в мен се заражда някаква нервност, неловкост. Проблемът ми е, че не съм в час с много неща. Напуснах Америка преди повече от трийсет години и не знам какво е прието и какво не, какво се е променило.

Може би Бъд не би имал нищо против посещенията ми и обедите ми със съпругата му, макар да се съмнявам в това. Нещата едва ли са се променили чак толкова. Сигурен съм, че Емили не би изпаднала във възторг. Освен това по времето на моите родители, през годините, когато те са живели в този квартал, изобщо не е било прието мъж да отиде на гости на сама жена. Всеки шпионирал останалите. Млекарят, разносвачът на лед, хлебарят… всички, които разнасяли едно-друго по домовете, били следени особено зорко. Забавел ли се някой вътре повече от минутка-две, веднага тръгвали клюки. Затова съм неспокоен. Иска ми се да поговоря с Пег на тази тема, но това би могло само да влоши положението. Може би тя не знае как стоят нещата, а може би не й пука или пък смята, че рискът си заслужава. Зная, че представите на моите деца по тези въпроси са съвсем различни или поне така твърдят.

Вратата е отворена и Пег ми прави знак от кухнята да отида при нея. Говори по телефона. Джони е заспал пред телевизора, звукът е изключен, но от екрана струят ярки цветове. Сядам на обичайното си място. Пег разговаря с някого, отговаряйки му предимно с „аха“, „да, да“, „добре“. Усмихва ми се. Най-накрая затваря.

— Беше майка ми. Казах й за теб.

Усмихва се и сяда. На барплота няма цигари, но въпреки това от нея лъха на тютюнев дим. Отварям кафявата кесия и вадя двата огромни италиански сандвича. Пег има отварачка за бира.

— Мама каза да внимавам, в противен случай Бъд щял да ме убие. Право в десетката! Понякога си мисля, че тя е нещо като врачка, винаги предугажда разни неща; още откакто бях малка, не можех да я надхитря или излъжа.

Кимам. Говоря сам на себе си: „Добре, Бърти, старче, значи нещата не са се променили кой знае колко. Сега знаем какво е положението.“

Разтварям един от сандвичите и започвам да прехвърлям резенчетата лук в другия. Няма смисъл да ги изхвърлям, освен това обичам лук. Усещам, че Пег ме наблюдава, но не вдигам поглед.

— Ти просто си прекалено добър, Бърт. Децата бяха толкова развълнувани, докато гледаха картината. Лично аз я свалих на верандата; да беше видял лицата им! Все едно гледаха някое телевизионно шоу, филм на ужасите, уестърн или нещо подобно. Говореха едновременно, всеки сочеше различно място. Накрая трябваше да ги отпратя, за да успея да приготвя обяд за Боби и Алис.

— Съжалявам, ако това ти е създало проблем. Но те толкова настояваха да видят картината, че не исках да ги лишавам от тази възможност. Вероятно трябваше да изчакам късния следобед, преди да им я покажа. Тогава сам щях да я сваля.

— Не, не ме разбираш. На мен също ми бе забавно. Мисля, че за пръв път в живота си разбрах защо хората обичат да ходят по музеи и да гледат картини. Знаеш ли, че никога не съм стъпвала в музей?

— Трябва да ти кажа, Пег, че тук, във Фили, има страхотен музей. С удоволствие бих те завел някой ден, за да ти покажа картините там. Тук е роден и един наистина талантлив художник на име Томас Ейкинс. Рисувал е през миналия век. Ще ти хареса, сигурен съм. Освен всичко останало нарисувал е и няколко прекрасни голи мъжки тела.

Започвам да ям сандвича си. Побутвам другия към Пег. Тя налива бирата в две чаши. С изненада виждам как изтрива очи с опакото на дланта си. В тях има сълзи.

— Какво става, Пег? Да не е от лука? Да не съм казал нещо? Няма да ходим в никакъв музей, ако не искаш. Това бе просто идея, хрумна ми, че може да ти бъде интересно.

— Продължаваш да не разбираш, нали? Караш ме да се чувствам така, сякаш целият ми живот е отишъл на вятъра, сякаш съм пропуснала най-важните неща в него. Караш ме да се чувствам пълна глупачка.

Преставам да се храня. Поглеждам я. Говори сериозно.

— Това е последното нещо, което бих искал да почувстваш, Пег. Доколкото виждам, ти си интелигентна млада жена. Отглеждаш чудесни деца, поддържаш чист, уютен дом. Имаш добър съпруг, който работи, за да издържа теб и семейството. Това не е глупаво. Разбрала си ме погрешно.

Отхапвам от сандвича и отпивам от бирата. Мисля, че мога да ям такива сандвичи три пъти дневно до края на живота си.

Изпитвам вина спрямо Пег. Много добре знам как се чувства. Аз самият изпитвах същото, когато бях само на деветнайсет и служех в армията. Войната в Европа току-що бе свършила и започнаха да ни прехвърлят на фронта срещу японците. На два пъти бях раняван и изгубих вяра във всичко и във всекиго, най-вече в себе си. Чувствах се като винтче от огромна машина, напълно заменяемо и без никаква стойност за когото и да било.

— Позволи ми да ти разкажа една история, Пег, може би ще ме разбереш. След войната, имам предвид Втората световна, аз се озовах в едно място в Джорджия, наречено форт Бенинг. Току-що бяхме пуснали атомните бомби над Япония и командването се чудеше какво да прави с нас.

По това време срещнах един човек, който беше по-възрастен от мен с десетина години. Запознахме се по време на медицинските прегледи. Той беше учител, имаше жена и малко момиченце. Сприятелихме се.

За мен приятелството с учител бе нещо много странно. В живота ми преди войната хората като него — лекари, адвокати, учители, бизнесмени — живееха в свят, различен от моя, който се намираше на Хедър Лейн. Никой от родителите на моите приятели не бе следвал в колеж, малцина бяха завършили гимназия. Онези, които работеха в заводите на „Дженерал Електрик“ или „Уестингхауз“, минаваха за късметлии. Това се смяташе за хубава работа. Всяко хлапе от квартала, чийто баща имаше подобна работа, се издигаше едно стъпало над останалите.

Името на този човек бе Силвейн Бърнстейн. Също като мен беше отвратен от войниците, с които живеехме във форт Бенинг. Единствените развлечения в града бяха баровете, сбиванията и леките момичета. Двамата с него отивахме с армейския автобус във форт Бенинг, но след това се прекачвахме на градския рейс и гледахме да стигнем колкото се може по-далеч от Кълъмбъс, Джорджия. Крачехме по затънтени прашни пътища, покрити с червеникава глина. Той говореше за музика. Говореше за класическа музика, как се е развивала през вековете или какво е означавала. Разбрах, че бил учител по музика, преди да го мобилизират.

Аз самият открай време обичам музиката и обожавах да танцувам, но единствената музика, която познавах, бе съвременната популярна музика. Хоуги Кармайкъл, Джими и Томи Дорси, Хари Джеймс, Сами Кайе, Глен Милър… всички те свиреха популярните за момента мелодии и най-вече танцова музика. Познавах тези песни и нищо повече. Смятах, че класическата музика е за лигльовци и смотаняци.

Ала когато Сил разказваше, всичко бе толкова интересно. Опитваше се да ми обясни разликите между симфоничната и камерната музика, между оперите и сонатите. Говореше за различни инструменти, за разликите между духовите и струнните и всичко ми се струваше толкова невероятно, далеч по-интересно и по-красиво от скапания свят, в който живеехме и в който най-вероятно щяхме да умрем.

Говореше и за изкуство. Рисувам добре, откакто се помня, и той ме окуражаваше да нарисувам нещо по-различно от карикатурите, които правех. Представа си нямах от перспектива, но Сил ми показа как да пресъздам върху лист хартия илюзията за пространство. Самият той не бе художник, но познаваше основните принципи. Разказах му за килера в детската си стая, за рисунките, картините и фигурките, които бях създал.

Той ми купи комплект пастели и аз започнах да скицирам портрети на момчетата от казармата. Решиха, че съм се чалнал.

Разговаряхме и за книги. Даде ми да прочета някои от неговите книги. Твърдеше, че човек не може да се нарече зрял, ако не е чел Пруст и Джойс. Признавам, че дори само имената на авторите ме отблъснаха, но ги взех и ги прочетох. Никой освен теб може би няма да разбере как копнеех да променя живота си. Четях с мъка тези книги, но не се отказвах, и после ги обсъждахме. Мисля, че от разговорите със Сил научих повече, отколкото от самите книги.

В града често се отбивахме в магазини, където всичко се продаваше за по пет или десет цента. Сал ми показваше как дори евтините статуи се различават по качество, учеше ме, че цената няма значение, ако формите са изящни и няма дефекти. Казваше, че човек трябва да развие свое собствено усещане за красивото и че това си струва времето и усилията.

Разкри ми друг смисъл на живота, различен от печалбарството и кариеризма, от надпреварата с другите. Направи за мен това, което Робърт Пърсиг постигна години по-късно с книгата си „Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет“. Облагороди ме. Промени живота ми.

В самото начало обаче бях същият като теб, изпитвах същите чувства. Смятах, че съм жертва на измама. Дори нещо по-лошо, смятах, че съм жертва на самоизмама. Проумях, че в гимназията съм бил от онези простаци, които се присмиват на хората, опитващи се да им отворят очите. Подигравахме се на господин Хъл, който ни четеше на глас Шекспир и се опитваше да ни накара да почувстваме величието на поезията. Присмивахме се и на учителя по музика, смятахме го за обратен само защото свиреше на флейта. Ние бяхме истинските варвари, а варварството се бе превърнало в норма в света, в който живеехме. Разбира се, това не ни оправдаваше. Изпитвах усещането, че съм изпуснал последния влак.

Пег, не зная какво да кажа. Израснал съм в тази къща. Кварталът не беше по-различен, отколкото е днес. Не познавах нито един художник, музикант или писател. Днес чух децата да се подиграват на бедния Чики, който може да не е бил кой знае какъв комик, но поне е опитал. Зная, че ако сега бях дете и живеех тук, щях да постъпя по същия начин.

Млъквам. Пег ме гледа право в очите, по лицето й се стичат сълзи. Не се храни, дори не отпива от бирата си. Извръщам поглед. Тя въздъхва.

— Ти просто си прекалено добър.

Започва да хлипа, не е в състояние да продължи. Божичко, нещата излизат извън контрол! Нямам идея как да се справя с това.

— Виж какво, Пег. Медалът има и обратна страна. Всеки път, когато печелиш нещо в този живот, губиш друго. Никога не мога да имам твоите жизненост, спонтанност, импулсивност. И това не е въпрос на възраст.

Вследствие на всичкото това учене, на работата ми като учител, психолог, художник, писател, аз съм заоблил грапавините на моята личност, шлифовал съм я и съм я лустросал. Аз разсъждавам прекалено много. Неизменно търся значението на всичко, което се случва. Не вярвам, че искаш да бъдеш като мен, подобен живот не би ти допаднал. Харесвам те такава каквато си. Не се подценявай, ти си стойностен човек. Никога не го забравяй.

Слушам собствените си думи и осъзнавам, че съм отворил още една от вратите на своята личност, тази на психотерапевта. Лекарят в мен се е пробудил. Искам да сменя темата. Искам Пег да престане да гледа на мен, сякаш притежавам някоя тайна, която не искам да споделя. Решавам да й доверя най-голямата си тайна.

— Стига, Пег. Изяж си сандвича, преди да съм ти го взел и да съм ти го изял. Усмихни се, засмей се, само престани да ме натъжаваш с тези твои морскосини очи, в които мога да се удавя.

Тя се усмихва и отмества поглед. Бавно поклаща глава.

Едва сега осъзнавам — изпуснах се, че съм писател. Това е нещо, което рядко правя, което не обичам да правя, защото все се налага да обяснявам едно или друго. Достатъчно лошо е, че съм художник. Хората не си падат особено по творците, или ги взимат за леко смахнати, понякога дори за съмнителни типове, или настояват да нарисуваш тях, кучето им или дома им, но въпреки това се държат с теб, общо взето, нормално.

Научат ли обаче, че си писател, реакцията е почти същата, като да кажеш, че си психиатър. Страхуват се, че ги наблюдаваш. Страхуват се да не кажат или да не направят нещо, което да включиш в някоя книга. Или пък започват да играят роля, държат се неестествено, за да те накарат да направиш тъкмо това. Във всеки случай за един романист е доста трудно да поддържа нормални отношения с хората и колкото по-отдалечени от света на литературата са те, толкова е по-трудно.

Искам да се сближа с обитателите на стария ми квартал. Не искам да издигам фалшиви стени. За щастие Пег май не е схванала, че съм писател. Прекалено развълнувана е, за да ми обръща внимание.

— Пег, сигурно се чудиш каква ли е тази история с килера в спалнята и какво толкова ме развълнува в онази коледна гирлянда. Може би ако ти разкажа, ще ме опознаеш мъничко, ще ме разбереш по-добре що за човек съм. Ще разбереш какво имам предвид, когато ти казвам, че когато печелиш едно нещо, губиш друго.

Тя ме поглежда отново, сега обаче погледът й е пасивен; избърсва сълзите си с дланта си, взима хартиена кърпичка и се изсеква.

— Извинявай. Вече съм добре. По принцип не съм ревла. Слушам те.

Разказвам й всичко — как се местих от една стая в друга заради чичо Бил и дядо, които дойдоха да живеят у нас. Разказвам й за рисунките по стените на килера, за фигурките от пластилин, за желанието ми да си играя с брат ми Уилям, който е умрял при раждането, за дневника, който си водех.

Разказвам й и за Джийн. Как съм съчинявал страховити истории, за да я накарам да си сменим леглата. Как тя е влязла в ролята на брат ми и двамата с нея сме си играли в този наш собствен свят, скрит в килера. Не й казвам за най-голямата ми дъщеря Кейт, за нейния съпруг Бил и за двете им деца, които загинаха заради запалено стърнище в Орегон. Няма нужда да я разстройвам още повече. Накрая спирам. Поглеждам я право в очите:

— Така стоят нещата. Това е една от причините да се върна тук и да нарисувам тази къща. Не зная защо, но мисля, че тя също като Сил ми помогна да се измъкна оттук, да постигна нещо. Всички истории за Стенландия, които си измислях, както и онези, които разказвах на сестра си, ми доставиха радост, помогнаха ми да повярвам във фантазията, в невъзможните неща, да отприщя скритите си заложби. Знаеш ли как ме наричаха в училище?

Тя ме поглежда изпитателно. В очите й като че ли се прокрадва сянка на страх. Отново поклаща глава, но този път по различен начин.

— Байбъри^[1] Бърти.

Не зная дали след всичките промени в областта на здравеопазването „Байбъри“ продължава да съществува, но през онези години това бе местната клиника за душевноболни, местната лудница.

Усмихвам се. Пег отново поклаща глава и също се усмихва.

— Божичко, наистина си странен. Сестра ти Джийн на теб ли приличаше?

— Тя се омъжи на двайсет за футболист, родиха им се пет красиви, умни деца, всичките с цезарово сечение.

Замълчавам. Не искам аз да се разчувствам. Не искам да го правя, защото трябва да се върна при картината. Не искам слънцето да се скрие и върху Чики да падне сянка.

— Умря от рак преди шест месеца.

Болката отново се прокрадва към гърлото ми. Радвам се, че съм приключил със сандвича.

— О, Божичко! Мамка му! Извинявай! О, Исусе! Нищо чудно, че си се върнал! Търсиш я, нали? Смятал си, че ще откриеш и нея, и брат си, а може би дори майка си и баща си тук някъде в тази къща или в килера. О, Господи!

Не бях поглеждал на нещата от този ъгъл. Смятах, че идвам, за да нарисувам стария си квартал, да погостувам на леля Едит, да забравя за смъртта на Джийн, Кейт, Бил, на малките Дейъл и Миа, да си почина, да поработя върху следващата книга. Всичко това е така, но и Пег е права. Това е истинската причина.

Кимам. Говоря, без да откъсвам поглед от чашата с бира:

— Най-вероятно си права, Пег. Не бях се замислял, ала е истина. Предполагам, че търся не само нея, но и самия себе си. Съжалявам, това е ужасен товар и не бива да те обременявам с него.

Това е част от живота, от остаряването. Или умираш млад и всички те оплакват, или живееш достатъчно дълго и понасяш загубата на любимите си хора, на приятелите си. Това е животът, изборът е справедлив.

Пег заобикаля барплота. Ставам от стола и я прегръщам. В жеста ми няма и следа от сексуалност. Прилича на онази прегръдка, в която двамата с Джийн се вкопчихме, когато се прибрах у дома след смъртта на татко. Сещам се за този момент и се поддавам на чувствата. Пег ме притиска по-силно.

— Божичко, съжалявам! Така ме изплаши. Никога не съм се замисляла за всички онези хора, които са живели в тази къща преди мен. Купихме я празна и предполагам, съм си въобразявала, че през всичките тези години тя е стояла празна. Никога не съм си представяла, че тук е живял някой като теб и сестра ти и колко близки сте били двамата с нея. Не зная как издържаш да рисуваш навън и да усещаш присъствието й, а също и това на брат си. Не те ли плаши?

Поклащам глава. Как да й обясня, че всъщност ми помага, че така намирам покой и свиквам с мисълта, че те ще бъдат винаги с мен по начина, по който Уилям бе с мен, че присъствието ми тук и запознанството ми с нея, с децата й и с Бъд, помагат образите на Джийн и на родителите ми да оживеят в сърцето ми. Не мога да й кажа, че откривам у нея едновременно и майка си, и дъщеря си. Изпитвам съчувствие и разбиране, които не съм проявявал досега.

Тя заобикаля барплота. Да се върнем обратно на земята! Искам да й разкажа за Джийн, за това как се случи всичко, но си поглеждам часовника. Минава два и половина.

— Бих искал да продължим разговора, Пег, но трябва да рисувам. Чики обеща да наглежда нещата ми, докато слънцето се скрие. Ще отида там, ще продължа да плескам бои по платното и ще опитам да си събера мислите. Благодаря ти за всичко. Нямаш представа какво означава това за мен.

Тръгвам към вратата, преди Пег да отговори. Джони отново е буден. Питам се дали знае кога започват анимационните му филмчета, или просто има някакъв вътрешен часовник, който му подсказва точния час. Дори не ме поглежда. Пег ме следва по петите.

— Иска ми се да те целуна, все едно сме женени и ти отиваш на работа. Прекалено шантаво ли ти се струва?

Обръщам се и задържам вратата с ръка.

— Разбира се, че е шантаво, но освен това е и страхотна идея!

Засмиваме се, аз пускам вратата, прекосявам верандата и тръгвам по алеята. Не се сдържам и се обръщам. Пег стои на прага. Маха ми с ръка. Отвръщам й колкото се може по-неангажиращо. Треперя като лист.

 

 

Всичко е наред с картината и статива. Слънцето вече не огрява верандата на Чики, но той е преместил стола си до тухлената стена и отново се радва на топлите лъчи. Отивам при него.

— Не е нужно да пазиш. Съжалявам, че закъснях. Не мисля, че някой щеше да открадне нещо.

— Човек никога не знае. И без друго нямам нищо против да стоя навън. Обичам да събирам топлинка, преди да дойде зимата. Тук понякога става адски студено, че и влажно на всичкото отгоре. Това време, на което се радваме сега, е като закъсняло циганско лято. Къде обядва?

Изкушавам се да излъжа. Но една лесно разкрита лъжа може да причини ужасна вреда.

— Обядвах у семейство Бейър. Това е къщата, в която живеех като малък.

— А, тази госпожа Бейър е много симпатична жена, при това е доста хубава. Има свестни деца, Боби и Алис са две от най-приятните хлапета в квартала.

Чики се изправя. Пренасям стола му обратно на верандата.

— Е, благодаря, ще се залавям за работа.

— Трябва ли да ти позирам още?

— Ще поработя върху фона. Ще те нарисувам утре, ако отново си тук.

Изненадан съм колко бързо се откъсвам от света около себе си и потъвам в картината. Започвам да рисувам паветата на алеята вдясно от Чики. Използвам същия похват, който приложих и на Робинсън Стрийт и на Дюи Стрийт, когато рисувах в квартала на леля Едит. Правя го машинално, не влагам особена мисъл и това ме успокоява. Забелязвам останки от една от старите веранди, които двамата с татко сковахме преди толкова години. Дървените подпори са заменени с метални, но от начина, по който са рязани и снадени дъските, съдя, че това си е същата веранда, само са заменили някоя и друга дъска. Тя е провиснала и прогнила, намира се в още по-лошо състояние от онези стари веранди, които поправяхме или подменяхме. Човек би изкарал добри пари дори днес, ако се хване да ги ремонтира.

Оформям светлосенките в другия край на платното, като нарочно осветявам ниската стена между улицата и алеята, водеща към Клинтън Авеню. Едно време се опитах да прескоча стената с ролкови кънки и скъсах на коляното първите си джинси. Страхувах се, че мама ще ме убие.

Опитвам се да оформя релефа на хълма, който се спуска ей там отгоре, минава покрай мен и свършва долу в ниското. На картината ще се вижда само горната му част, но се надявам напластяването на боите да създаде усещане за непрекъснатост.

Работя вече върху небето, лазурносиньо, без нито едно облаче по него, когато децата започват да се прибират от училище. Отново се скупчват около мен. Този път са още по-развълнувани, защото „Магазинчето“ е част от живота на всяко от тях. Някои от тях дори се отбиват при Чики, за да си купят бонбони или дъвки. Чудя се дали още продават дъвки със снимки на бейзболисти, едни такива розови дъвки за балончета. Отдавна не съм се връщал тук. Помня и сладоледите „Дикси“ с два аромата — на шоколад и на ванилия, със снимка на някоя кинозвезда от вътрешната страна на капака. Да оближеш снимката бе част от удоволствието, макар да имаше вкус на восък.

— Ей, пропуснал си Чики. Няма ли да го нарисуваш?

— Ще го нарисувам. Стана му студено и се прибра вътре. Ще го нарисувам утре.

Отстъпвам крачка назад. Трудно ми е да се концентрирам, затова решавам да продължа да работя върху небето, да се опитам да уловя точната комбинация между различните нюанси на синьо — от ултрамариново и виолетово до лазурносиньо, да пресъздам усещането за огромен прозрачен воал, който се спуска над всичко, защото точно такова изглежда небето днес.

Повечето от децата се прибират у дома. Червенокосото момче и момиченцето, което прилича на Джийн, се заседяват най-дълго заедно с Боби и Алис. Боби се приближава към мен.

— Ще оставиш ли и тази картина у дома?

— Бих искал, но не знам дали майка ви ще ми позволи.

— О, разбира се! Тя харесва картините ти. Харесва и теб. Каза, че двамата с Алис трябва да те наблюдаваме как вършиш нещата и как говориш. Знаеш ли, говориш малко странно.

— Така е, Боби, но нали съм живял дълго време в чужбина, във Франция, сигурно затова ти се струва, че говоря странно.

— Не. Приказваш по-скоро като някой от телевизията или от радиото. Малко е неестествено.

— За мен си е напълно естествено, Боби. Различните хора говорят по различен начин, това е.

— Мама казва, че ти говориш „кралски английски“. Какво означава това? Нали не си крал или нещо подобно?

Поставям ръка върху главата му. Топла е от слънцето и изпотена от тичането. Държи с две ръце училищната си чанта. Алис пристъпва към него.

— Не, аз съм един най-обикновен художник. Не мисля, че бих искал да съм крал. А ти?

— Нямам нищо против. Кралете са богати, нали? Защо да не стана крал, ако мога да бъда богат крал?

— Понякога на кралете им отсичат главите. Не е много приятно.

Боби се замисля. Алис продължава да пристъпва напред.

— Аз пък искам да съм кралица, дори да не съм богата и да ми отрежат главата. Мисля си, че ще ми бъде забавно да съм кралица, да седя на трона, да нося корона и всичко останало.

— Може и да станеш някой ден, Алис.

Двете деца продължават да стоят и да наблюдават как работя. Всички останали хлапета са си отишли. Поглеждам си часовника. Вече е пет без петнайсет. Не съм напреднал достатъчно, но пък се забавлявах. Приятно ми бе да разговарям с Пег и с Чики, и с децата. Поглеждам към Боби и Алис.

— Ей, я се прибирайте вкъщи, че майка ви ще се тревожи да не би да ви се е случило нещо.

— Ти няма ли да се прибираш, Бърт?

— Ей сега идвам. След няколко минути започвам да си събирам нещата.

Те отпрашват към къщи, Боби държи Алис за ръка, докато пресичат Хедър Лейн, сетне се затичват по тротоара. Сърцето ми се къса, като ги гледам. Мисля си, че не бях толкова добър брат и не се държах с Джийн така добре, както Боби с Алис.

 

 

Започвам да почиствам четките. Не ми се иска да потъвам в размисли за всички онези неща, които бих желал да споделя или да направя с Джийн, Кейт и Бил, преди да бе станало прекалено късно. Като бивш психолог съзнавам, че всеки, който е загубил близък, изпитва подобно чувство за вина, но това не ми помага. Няма да ми помогне и ако потъна в подобни размисли.

Почти пет е, когато изкачвам стъпалата пред верандата на Пег. Тя отваря вратата и ми намигва. И аз й намигам в отговор. Реакцията ми е чисто машинална. И най-вероятно глупава.

— Кафе?

— Трябва да побързам, Пег. Леля ми обикновено вечеря в пет и половина, най-късно в шест. Не искам да я карам да ме чака.

Тя се усмихва, после се засмива.

— Не се притеснявай, в безопасност си, няма да те ухапя.

Спестявам й отговора, който ми идва отвътре.

Тя тръгва нагоре по стълбите, подвиквайки на децата:

— Ей сега ще сляза! Не яжте нищо, че ще си развалите вечерята!

Следвам я. Влизаме в спалнята. Оставям статива и докосвам другата картина. Все още е леко влажна. Боите лесно могат да се размажат. Поглеждам Пег.

— Мога ли да я оставя тук още малко?

Тя се усмихва, поглежда ме и се замисля, преди да ми отговори:

— Можеш да оставиш всичко, което пожелаеш, колкото време пожелаеш, Бърт. Знаеш го.

Обръща се и тръгваме по коридора, сетне надолу по стълбите. Боби се качва, но отстъпва, за да ни направи път.

— Не ти ли казах да стоиш долу?

— Не, мамо, каза само да не ядем нищо. Искам да отида до тоалетната.

Поглеждам Пег и този път аз й намигам.

— Прав е. И аз чух същото.

Стигаме до външната врата. Пег я отваря.

— Защо не дойдеш по-късно да изгледаме мача заедно? Ще ми бъде приятно.

— Благодаря, но мисля, че е по-добре да не идвам, макар да съм сигурен, че ще ми бъде приятно.

— О, не сме достатъчно добри за теб, така ли?

— Честно казано, Пег, не мога да се сетя за друг човек, с когото бих предпочел да гледам мача, освен с теб, но не мога винаги да правя това, което ми се иска. Нито пък ти.

Слизам забързано по стъпалата на верандата. Стигам до края на алеята, поглеждам назад и махвам с ръка. Очаквам едва ли не да се сблъскам с Бъд. Надявам се да яхна колелото, преди да се е прибрал у дома. Ще свия към Грийнуд Авеню и ще следвам този маршрут.