Уилям Уортън
Отвъд килера (5)

Пета глава

Месец по-късно при нас дойде да живее дядо ми. Баща ми не остана очарован от това. Дядо беше по-тежък случай и от чичо Бил и не плащаше нито цент. Братята и сестрите на мама трябваше да ни дават пари всеки месец, за да ни подпомагат в разходите за храна, дрехи и други неща, необходими за него, но обикновено забравяха. Откакто баба почина, всички сестри се редуваха да приемат дядо по домовете си. Сега беше ред на мама, а тя не се спогаждаше с баща си.

Със сестра ми се сместихме в моята стая, която някога чичо Бил използваше, но в продължение на две години отново бе само моя. Купихме две еднакви легла от магазина на госпожа Холис и преместихме моето в стаята на Джийн. Леглото ми бе толкова голямо, че изпълваше стаята, но пък и дядо бе едър, пълен човек и се нуждаеше от голямо легло. Остана място колкото човек да се изправи и да се промуши покрай него. До прозореца имаше скрин с чекмеджета и това бе всичко.

Мама заяви най-категорично не само пред дядо, но и пред всички нас, че на него му е забранено да пуши в къщата. От самото начало обаче ние с Джийн доловихме аромат на пури да се процежда в стаята ни. Решихме обаче да не казваме на никого. Преди лягане пъхах в ноздрите си влажни ролца от навита тоалетна хартия и така димът не ме дразнеше.

И двамата обичахме дядо, защото той винаги намираше време да играе с нас, особено на карти. Мама и тате обикновено бяха прекалено уморени. Освен това дядо бе страхотен разказвач. Не ни занимаваше с рицарски легенди или с приказки, а ни разказваше случки от собствения си живот, от времето, когато е бил малко момче, и те бяха по-интересни от всяка приказка.

Когато местихме леглата и мебелите, бях ужасно притеснен да не би някой да отвори вратата на килера и да открие моята Стенландия. Казах на мама, че искам леглото ми да бъде близо до килера и до вратата на стаята, така че за Джийн оставаше леглото до прозореца. Така щях да бъда най-близо до килера. Това се оказа фатална грешка. Мама обаче беше доволна, защото тя и без друго искаше да спя до вратата, за да закрилям Джийн. Не знам какво очакваше да се промъкне у дома, да се качи по стълбите и да влезе в стаята, за да нападне сестра ми, а аз пък да я защитя, но нямах нищо против, защото така бях по-близо до килера. Смятах, че това ще стимулира сънищата ми. Реших при пръв удобен случай да закова с пирони вратата на килера.

От момента, в който Джийн едва не умря, двамата с нея започнахме да се разбираме добре, е, добре като за брат и сестра. Тя обичаше да ме дразни, но обикновено знаеше кога да спре. Освен това знаеше, че рано или късно ще си отмъстя.

Една нощ например, докато спях, тя взела червения лак за нокти на мама и боядисала ноктите на ръцете ми, сетне скрила лакочистителя. Открих какво е направила едва когато слязох за закуска. Разбира се, отказах да отида на училище с този червен лак. Всички в „Сейнт Сирил“ щяха да ми се подиграват до гроб. Мама накара Джийн да каже къде е скрила лакочистителя и махна лака тъкмо навреме, за да не закъснея за училище. Въпреки всичко пристигнах последен от класа.

Изчаках две нощи. Накрая намерих лака за нокти. Отмъщението не трябваше да бъде злобно, а нещо като детска версия на „око за око, зъб за зъб“. Лакът за нокти стоеше в аптечката в банята, а лакочистителя скрих на тайно място, но естествено, не в килера.

Когато се уверих, че Джийн е заспала, боядисах носа й червен. Нямам предвид само връхчето на носа й, а целия й нос, включително и около ноздрите. След като тя бе момиче, лакирането на ноктите й нямаше да се брои за достатъчно сериозно отмъщение, затова се спрях на носа й. След това едва заспах, хем се страхувах какво ще стане, хем едва се сдържах да не прихна от смях.

Джийн бе прекалено малка и не достигаше огледалото в банята, а в нашата спалня пък изобщо нямаше огледало. Така че тя изпадна в същата ситуация като мен. Разбра за случилото се едва след като слезе в кухнята за закуска. Преструвах се, че не забелязвам нищо, и се привеждах над купичката с мюсли. Мама бе заета с миенето на съдове, но когато се обърна, едва не изпусна чинията от ръцете си.

— Мили Боже! Света Дево! Какво е станало, Джийн?

В мига, в който произнесе тези думи, тя проумя какво се е случило. Не успя да се сдържи и ме удари по главата. Мама рядко ни удряше, но този път бе побесняла.

— Постъпката й бе ужасна, Албърт, когато тя ти боядиса ноктите, но ти си достатъчно голям, за да не правиш така! Марш горе и донеси лакочистителя!

Джийн продължаваше да не разбира за какво става въпрос. Трудно е да видиш носа си, дори когато е боядисан в червено, особено когато не очакваш да ти се случи нещо такова. Джийн обаче се разплака. Заоглежда се в лъскавата ламарина на тостера. Хукнах към мястото, където бях скрил лакочистителя. Джийн бе толкова ядосана, че се опита да запрати купичката си подире ми, но мама я спря.

— Господинчо, ще те накарам собственоръчно да изтриеш лака от Джийн! Това не е като с ноктите. Сега чистенето ще бъде много по-трудно… Я се върни и донеси малко тоалетна хартия… Вземи цялата ролка!

Хукнах отново по стълбите. Погледнах часовника, вече закъснявахме за училище. Когато се върнах с тоалетната хартия, мама вече чистеше лака, но задачата наистина се оказа трудна. Той се размазваше все повече и скоро цялото лице на Джийн почервеня.

— Виж какво, Албърт, бягай на училище, преди да съм те убила! Кажи на сестра Мери, че Джийн ще закъснее малко. Да не си посмял да й кажеш защо!

Постъпих както ми каза. Вечерта мама разказа на татко какво се е случило. Очаквах да ме напердаши, но той просто отгърна следващата страница на вестника и се засмя.

— Може би така Джийн ще се научи да не минава границата, когато го дразни. Нека й е за урок. Албърт, ти си по-голям, не биваше да правиш така.

Това беше, не каза нищо повече. Не можех да повярвам на ушите си. По-късно се извиних на Джийн, обясних й, че не съм искал да й създам толкова проблеми. Отначало ми беше ядосана. Цялото й лице продължаваше да розовее, сякаш се бе изчервила. Покатери се на дивана в дневната и се погледна в огледалото. В първия момент плачеше, но после започна да се смее. И двамата се закискахме като луди.

— Приличам на клоун.

Смяхме се истерично, докато мама не дойде да ни се скара, че се държим просташки.

Сетне двамата с Джийн си обещахме да не се дразним, освен по малко, и да не се опитваме да си го върнем, освен ако реваншът не е особено забавен.

Спането в стаята ни обаче бе нещо съвсем друго. Там нямаше място за никакво дразнене. Работата беше сериозна.

 

 

Джийн се страхуваше от тъмното. Боеше се да остане сама в леглото, освен ако лампата не свети. Светлината от хола падаше върху моето легло, не върху нейното. Тя обаче настояваше вратата между стаята и хола да стои отворена.

На мен пък ми бе трудно да заспя. Обичах мрака. Не можех да спя през деня или на включена лампа. Смятах, че имам тънки клепачи. Освен това сънищата ми с Уилям бяха толкова реалистични и толкова сложни, че дори мъничко светлина, паднала върху очите ми, оцветяваше в червено образите в съня ми и променяше нещата.

Затова всяка вечер изчаквах Джийн да заспи. Разбирах кога е заспала, защото тогава започваше да смуче пръстите си по-силно от обикновено; по същия начин хъркаше и чичо Бил. Уверях ли се, че е заспала, ставах тихичко и затварях вратата.

Проблемът бе, че почти всяка нощ тя се будеше с писъци в мрака, разкрещяваше се, че вратата е затворена, та се налагаше да ставам и да я отварям, и отново да чакам сестра ми да заспи.

Бях готов да направя жертва и да преместя леглото си по-далеч от килера. Бях готов дори да си разменим леглата. Пъхнах под вратата на килера парче от щипка за пране и така я заклиних, та никой не можеше да я отвори, ако не знаеше тайната. Бях готов да се жертвам и да премеря силите си с всеки убиец или от каквото там се страхуваше Джийн.

Майка ни обаче не разреши да си разменим леглата. Настоя, че аз като батко на Джийн трябва да я закрилям. Освен това Джийн се страхувала да спи в леглото до вратата поради гореизброените причини. Нещо можело да се качи по стълбите и да я нападне в мрака. Оказах се в безизходица.

Изведнъж ми хрумна идея, която може би ми е била подсказана от Уилям. Вече не бях сигурен кои идеи са мои и кои негови. Следващата вечер започнах да разказвам на Джийн за една огромна змия, която живее на поляната пред къщата. Заклех се дори, че съм я видял свита на кълбо до празната кофа за боклук. Твърдях, че е в състояние да се покатери по всяка стена и много обичала да яде месо. Съчиних си истории за кучета и котки, изчезнали по мистериозен начин. Отначало тя не ми повярва, отвърна ми, че си измислям всичко. После се замисли, тъй като прекарвах много време в предния двор и го познавах като петте си пръста. Накрая ме помоли да престана, запуши ушите си с длани и запя, за да не ме чува. И аз престанах.

На следващата вечер, след като си легнахме и аз се ослушвах за познатото смучене на пръсти, Джийн прошепна в мрака:

— Албърт, разкажи ми пак за огромната змия. Каква е на цвят?

Описах й комбинация от зелено и жълто, зелено с жълти ромбове по гърба, но с мръснобял корем като захабен чаршаф. Настъпи тишина.

— А очите й са жълтеникавокафяви. Някои казват, че хипнотизирала животни и хора, които я погледнели в очите.

— А яде ли хора?

— Само ако са по-мънички, седем или осемгодишни, тъй като не може да си отвори устата по-широко.

Подпрях се на лакти и показах с ръце уста с размерите на крокодилска паст:

— Иначе не хапе, не е отровна.

— Искаш да кажеш, че не може да ме убие?

Джийн лежеше по гръб, вперила поглед в тавана.

— Не, тя поглъща децата, кучетата или котките цели, после ги смила в стомаха. Погълне ли нещо такова, скрива се в някоя дупка или пропълзява в канализацията, където спи дни наред, докато не огладнее отново.

След тази нощ Джийн започна да настоява да затваряме прозореца откъм улицата. Той бе единствен в стаята, но мама настояваше да спим на отворен прозорец дори когато вали сняг. Вярваше, че чистият въздух ще ни спаси от участта на сестрите й. Джийн искаше да затворя прозореца, но по това време аз вече се бях превърнал в най-примерното дете, което не може да се отклони от заръките на родителите си. След като вратата трябваше да стои отворена, нямаше да затваряме и прозореца.

Продължих да си измислям, а фантазията ми се развихряше с всяка изминала нощ. После ми хрумна, а може би Уилям ми го бе подсказал, да включа в историите си и други животни — гигантски паяци и плъхове, които никой не е виждал през деня, понеже се крият в мазетата на изоставени къщи или във водосточните тръби.

Още малко и щях да уплаша самия себе си. Джийн започна да спи все по-далече от прозореца. Поиска да премести леглото си до моето.

Мама отново ми се притече на помощ. Трябваше да оставим леглата си разделени. След като всеки си имаше отделно легло, нямаше смисъл да ги доближаваме едно до друго, бяхме прекалено големи за подобни глупости.

Накрая, след една особено мрачна нощ, през която настоявах, че през деня съм видял змията да наднича от една шахта на ъгъла на Радбърн Роуд, предложих на Джийн да си разменим леглата. Обясних й, че съм готов да премеря силите си със змията и да я предупредя с вик, ако зърна на алеята пред нас или на прозореца змия, паяк, огромен плъх или скорпион.

Тя не се поколеба нито миг. Стана от леглото си и аз се преместих на нейното. Заспа на светлината, която идваше от хола, а аз потънах щастлив в мрака край прозореца, защото освен всичко останало обичах и погалването на ветреца, който долиташе отвън. След не повече от пет минути чух познатото шумно смучене на пръсти, след което и аз самият заспах.

Мама се съгласи с размяната на леглата, след като такова бе желанието и на Джийн. Сигурно е знаела, че не съм в състояние да защитя сестра ми от някое чудовище, което се прокрадва по стълбите. Бях безпомощен и ако нещо се промъкнеше през прозореца.

Аз обаче бях създал чудовище! Не ставаше въпрос за някое от чудовищата, които живееха навън, а чудовище, което спеше на леглото, осветено от лампата в хола. На следващата вечер Джийн ме изненада:

— Албърт, ако не ми разкажеш още някоя история за змията и останалите чудовища от алеята, ще кажа на мама, че си искам леглото обратно.

От този ден нататък всяка вечер, преди да заспим, бях принуден да разказвам истории. Приказките, които си измислях, ставаха все по-фантастични; в тях се включиха марсианци, дяволи, всевъзможни отвратителни чудовища, върколаци, мечки гризли и прочие. Алеята така се препълни от страховити създания, че кола не можеше да мине по нея нощно време. Разбирах, че Джийн вече не ми вярва, но това нямаше никакво значение. Приятно ми бе да съчинявам и да й разказвам тези истории, защото знаех, че те не са само мое дело, а и на Уилям. В известен смисъл ситуацията бе същата като с килера. Да измислям истории за Стенландия беше фасулска работа. Тези, които разказвах на Джийн обаче, бяха съвсем друга работа, тъй като се раждаха в съзнанието ми без никакво предварително обмисляне.

Една нощ тъкмо се канех да си лягам, когато забелязах, че липсва половинката щипка за пране, с която бях запънал вратата на килера. Едва заспах от притеснение.

На другия ден след училище, докато Джийн си играеше навън с приятелките си, надникнах предпазливо в килера. Всички фигурки бяха разместени. Всички до една бяха заели съвсем различни позиции от тези, на които ги бях оставил. Не изпитах страх обаче. Нямах нищо против, ако Уилям искаше да си играе, без да ми каже. Нямах представа какво точно се е случило, но то не ме стресна както преди.

Протегнах ръка и измъкнах нашия дневник, нашата история на Стенландия, която вече изпълваше цели три тетрадки. Позициите на фигурките съответстваха на местата, на които трябваше да отидат според последните ми записки в дневника, след като самият аз бях престанал да ги премествам.

Седнах и записах продължението на историята; писах по-дълго от когато и да било. Записах неща, които произлизаха от сънищата за Стенландия, които продължаваха да ме навестяват нощем.

Исках да разкажа за няколко велики авантюри и най-вече за кръстоносния поход към Мястото, Където Всички Светове Се Срещат. Усещах, че Уилям продължава да ми помага. Имах нужда от помощта му, за да се справя с тази задача. Освен това той знаеше къде се намира Мястото, Където Всички Светове Се Срещат.

Започнахме с пищен фестивал на танца, който продължи два дни с участието на всички жители на Стенландия. После оформихме авангарда на похода. Уилям ограничи участниците до десет души — петима мъже и пет жени. Обясни, че входът към Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, бил прекалено тесен и повече хора не можели да преминат, а и ако се случело нещо неочаквано, трябвало да разполагат с малко повече пространство за отбрана и бягство.

Напуснахме града под звуците на фанфари. Уилям ми обясни какво трябва да направя в ролята си на момче от Стенландия. Трябваше да отворя масивните бронзови порти на пещерата в центъра на града. За целта се нуждаех от клещи, които измъкнах от мазето на нашата къща. Напънах вратата, но успях само да я открехна. Трябваше да продължим нощем, когато всички у дома спяха, включително Джийн. Уил ме предупреди да следя дали лампата в тоалетната свети. Обикновено я оставяхме включена, ако някой стане през нощта.

Запалихме свещи в килера, за да виждаме и на тъмно. Искахме всеки от кръстоносците да има малка свещичка, от онези, които слагат на тортите, но разрязана на две. Те обаче се оказаха прекалено тежки за тях, затова само двама кръстоносци носеха свещи — водачът на колоната и онзи, който вървеше най-отзад, в случай че се наложи да побегнат в отстъпление.

От двете страни на бронзовата врата, препречила пътя към Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, също стояха две свещи, но цели. Сред десетте кръстоносци бях включил и две фигурки, едната изобразяваше мен, а другата — Уилям. Него, защото знаеше къде отиваме, а мен, защото бях любопитен да видя какво ще открием.

Най-накрая с общи усилия и след много блъскане и тропане успяхме да отворим бронзовите порти. Помогнаха ни и двайсетина жители на Стенландия. След това Уилям предложи да ги затворим колкото се може по-бързо; всъщност веднага щом десетте кръстоносци преминаха през нея, той настоя останалите отвън да ги бутнат обратно на мястото им. Онези отвън трябваше да ги отворят само ако им сигнализирахме. Сигналът бе вълчи вой, който аз трябваше да издам.

Следващата част от историята е толкова шантава, че дори на мен, който бях там или поне си въобразявах, че съм там, ми е трудно да повярвам в случилото се, но въпреки всичко то се случи. Изведнъж проумях, че аз не съм Албърт, който си играе в килера със своя брат Уилям. Превърнах се в Албърт пластилиновата фигурка, която бях измайсторил, а Уилям — в другата фигурка. Наистина отивахме да търсим Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, и Уилям водеше колоната.

Тунелът, в който влязохме, бе тъмен и миришеше на застояла вода. По стените имаше зеленикава пяна. Свещичките ни едва прогонваха мрака и осветяваха пътя ни. Бях уплашен, но Уилям продължаваше напред и ни подканяше:

— Трябва да вървим бързо, преди свещите да изгорят. Останем ли на тъмно, никога няма да намерим обратния път.

Тунелът изви наляво, сетне се озовахме пред огромна дупка, много по-дълбока от нашия кладенец и пълна с мръсотия. Заобиколихме я и тогава Уилям ни даде знак да спрем, а той се покатери по един стръмен скат, спря и пропълзя до самия скален ръб. Стояхме долу и чакахме, питахме се дали всичко е наред. Той се върна при нас и ни разказа колко красиво е мястото, което се вижда отгоре. Там световете наистина се събирали в едно.

Всеки от нас мина по стъпките на Уилям и всеки слезе смаян, останал без думи, от гледката, разкрила се пред очите му. Аз бях последен, а свещите ни почти догаряха. Изкатерих се по стръмнината, от която се разкриваше гледка към Мястото, Където Всички Светове Се Срещат. Не повярвах на очите си. В сумрака изникнаха кръгли бели светлини, гледката наподобяваше небе, осеяно със звезди. Едва откъснах поглед, но знаех, че трябва да побързам.

Веднага щом слязох, Уилям бързо ни поведе по обратния път. Всички мълчахме развълнувано, докато се препъвахме в мрака. Достигнахме бронзовите порти точно когато една от свещите угасна. Нададох вълчи вой и чухме как останалите отвън се мъчат да отворят портите. Отвориха ги едва-едва, колкото големите свещи да осветят прага и да се промъкнем през отвора. Двамата с Уилям се измъкнахме първи и помогнахме на останалите да преминат. Когато всички се озоваха навън, върнахме бронзовите порти на мястото им и ги заключихме. Едва тогава се превърнах отново в момче; с помощта на клещите завинтих портите за рамката и така отново бяхме в безопасност.

Развихри се страхотно празненство и кръстоносците разказаха какво са видели. Историите им се сториха невероятни на жителите на града, но те знаеха, че кръстоносците не лъжат. В Стенландия никой не лъжеше. Въпреки това с всяка изминала минута разказът ставаше все по-подробен и по-вълнуващ, без всъщност никой да изрече лъжа. Танцувахме край кладата, която запалихме на площада с помощта на големите свещи. Уморих се по време на танците, измъкнах се незабелязано и затворих вратата на килера. Жителите на Стенландия бяха търсили и открили своя Свещен Граал. Можех да ги оставя сами. Уилям май също бе изчезнал. По-късно обаче се появи в съня ми и ми обясни всичко.

 

 

Не беше сигурен дали е настъпил моментът, в който да науча тези неща, но смяташе, че съм достатъчно голям и скоро трябва да ме изостави, за да се роди отново. Сигурен бе, че вече е готов, нямаше представа къде и как ще се случи, но скоро отново щеше да извърви пътя към живота. Обясни ми какво сме видели по време на търсенето на Мястото, Където Всички Светове Се Срещат — тавана на нашата баня. Гледали сме през дупките в сифона, през който водата се оттича от ваната. Пътешествието ни се е състояло в това да минем по тръбата, да заобиколим утайника и да погледнем тавана, осветен от лампата в банята. Това било Мястото, Където Всички Светове Се Срещат.

— Албърт, трябваше да побързаме, защото се опасявах да не би някой да реши да си вземе вана посред нощ, тогава водата щеше да ни удави. Е, надявах се, че ако някой реши да го прави, първо ще запуши ваната.

Отначало не му повярвах. Не исках да му повярвам. Той ми обясни, че голяма част от най-прекрасните ни изживявания са плод на въображението ни, на неща, които не разбираме. Че приключенията ни са своеобразно бягство от трудностите, които ни поднася животът, който понякога може да бъде наистина тежък. Уилям настоя да съхраня въображението си, което ще ми помогне да водя пълноценен и смислен живот дори когато остарея. Предупреди ме, че ще бъде трудно, защото в живота няма лесни неща.

Обясни ми как всичко, което сме смятали, че виждаме, ни се е струвало стабилно или неподвижно само защото очите и умовете ни са прекалено бавни, за да забележат огромната скорост, с която се движат молекулите, изграждащи предметите и живите същества. Този недостатък на зрението ни обаче ни позволявал да си въобразяваме, че светът, в който живеем, е стабилен и непоклатим. Това било илюзия също като Мястото, Където Всички Светове Се Срещат. Заради такива именно илюзии обаче си струвало да се живее.

Бях напълно объркан. Какво е молекула? Как така се движи с огромна скорост? Зяпнах Уил. Той ми се усмихна.

— Ще разбереш по-добре, когато пораснеш, но по-важно е да се научиш да цениш илюзиите, да ги съхраниш дори, защото те са кажи-речи всичко, което получаваш от живота.

— Уилям, откъде знаеш такива неща? Кой ти ги каза?

— Братко Албърт, времето също е илюзия, илюзия, от която всички се нуждаем. Прераждал съм се много пъти и понеже в момента съм все още дух, мога да си спомня много от тези животи, а някои от тях са във време, което бихме нарекли бъдеще. Зная, че всичко това е объркващо. Просто ми се довери. Аз също идвам от Страната на любовта и не лъжа. Мисля, че скоро ще те изоставя, но когато узная какво съм и къде се намирам, ще се опитам да се свържа с теб. Не забравяй! Не забравяй всички прекрасни мигове, които сме изживели заедно. Връзката с теб ме обогати невероятно. Но скоро трябва да се разделим. Ще оставя с теб моята сянка, моя дух, онази част от Уилям, която съчинява истории, разказва приказки, измисля случки и герои. Ти вече започна да се възползваш от тази наша способност. Скоро ще останеш сам, но тя няма да те напусне. Тази част от мен ще бъде винаги с теб.