Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beyond the Closet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2016)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Уилям Уортън. Отвъд килера

Превод: Милко Стоименов

Редактор: Весела Прошкова

Коректор: Лилия Анастасова

Худ. Оформление: Милко Стоименов

ИК „Рата“ София, 2007

ISBN: 978-954-9608-33-5

 

Beyond the Closet

© William Wharton

 

© Издателска компания „РАТА“ ЕООД, 2007

© Милко Стоименов — превод, 2007

© Милко Стоименов — худ. Оформление, 2007

 

За корицата е използвана картина на Дейвид Ламбърт

Всички права за българското издание запазени за Издателска компания „РАТА“

 

Предпечатна подготовка: Катерина Делчева

Печат: Багра

ИЗДАТЕЛСКА КОМПАНИЯ „РАТА“ ЕООД

История

  1. — Добавяне

Десета глава

На следващата сутрин ставам много рано. Спах като бебе и се чувствам като бебе.

Очаква ме поредният прекрасен ден. Не помня подобно хубаво време през октомври. Когато живеех тук като малък, дъждовете винаги започваха преди Хелоуин, а сега беше четиринайсети октомври и все още не беше паднала нито капка. Това е идеалното време за рисуване — дълги хладни сенки върху озарени от светлина стени и полегати слънчеви лъчи. Сякаш всичко е нагласено специално заради мен, сякаш ме подканя да изляза навън и да започна да рисувам.

Тази светлина обаче носи със себе си и мъничко меланхолия. Това искам от тези картини, които са своего рода сантиментално пътуване в моето минало. Всъщност искам да ги наситя не толкова с меланхолични спомени, колкото с неподправено чувство, нещо като „По следите на изгубеното време“ през погледа на един художник, само че на английски и не толкова скучна.

Въртя педалите по Идън. Изгарям от нетърпение да се потопя отново в картината; няма да е лесно, но знам, че ще се получи. Ще трябва да поработя върху сенките на фона, за да се съчетаят по-добре със светлината на Лонг Лейн, която се стопява в далечината.

Спирам пред дома на Пег. Надявам се да взема статива и бързичко да се омета. Светлината е просто съвършена. Чукам на вратата. Другата врата, онази с мрежата, продължава да стои на мястото си. Тя си е същата от моето детство, същата врата, която някога боядисвах със същата валчеста месингова дръжка. Пег излиза на прага; носи пеньоара си, а косата й е навита на ролки. Когато влизам, тя вдига едната си ръка, присвива другата зад главата си и се прозява продължително. Сетне поставя длан пред устата си и се усмихва.

— Току-що станах. Изпратих по-големите на училище, после взех Джони в леглото при мен. Още спи там.

Вдига ръка и опипва ролките.

— Сигурно изглеждам ужасно. Сега вече си ме видял в най-лошата ми светлина.

— Изглеждаш чудесно, Пег.

— Ще пиеш ли кафе? Трябва ми нещо, за да се съвзема.

— Предпочитам да тръгвам и да хващам четката. Светлината е идеална. Би било чудесно, ако успея днес да завърша картината на „Триъгълника“.

— Толкова ужасно ли изглеждам? Няма да останеш дори за една чашка кафе? Гарантирам ти, че ще бъдеш в безопасност, нищо, че под този стар пеньоар нося дантелено бельо. Искаш ли да погледнеш?

Понечва да развърже широкия колан на пеньоара си. Спира и се усмихва:

— Добре, разбрах! Само се дръж прилично, Пег.

— Можеш да се качиш да си вземеш статива и картината. Гледай да не събудиш Джони.

Чувствам се като истински гадняр. Усмихвам й се, сетне тръгвам нагоре, като взимам по две стъпала наведнъж. Картината си стои на мястото, където я оставих вчера. Другата вече изсъхва, още малко и ще мога да я взема с колелото. Следващия път ще взема тази с пейзажа от Радбърн Роуд с магазинчето на Чики, тя е най-суха. Когато слизам по стълбите, Пег вече е отишла в кухнята. Застава на прага и ме пита:

— Джони още ли спи?

— Да, с топ не можеш да го събудиш.

— Добре. Ще ми остане малко време да измия съдовете и да пооправя тук. Ще дойдеш ли на обяд?

— С удоволствие. Ще взема нещо от магазинчето за сандвичи на Лонг Лейн. Мога да донеса и бира…

— А, ние имаме бира. Вземи ми от онези сандвичи със сирене и филе. Там ги правят страхотни.

— Добре, ще взема един и за себе си. Собственичката на магазинчето иска да купи картината, стига да изпиша върху табелата над вратата „Росо“ с големи червени букви.

— И ще се опита да ти плати със сандвичи.

— О, няма да й стигне хлябът!

— Тя е голяма хитруша. Между другото, не нося дантелено бельо, само се шегувах. Нямам такива модни неща. Да си беше видял обаче физиономията!

— Ето, пак злоупотребяваш с един възрастен човек. Това не е хубаво.

— Не е хубаво за теб или не е хубаво за мен? Освен това току-що си бях взела душ, затова косата ми бе навита на ролки. Сега обаче не нося нищичко под пеньоара. Не се шегувам.

Тя млъква. Аз пък не зная какво да кажа.

— Леле, да можеше да си видиш физиономията! Надявам се никога да не се опиташ да изневериш на жена си. Ще те хване за десет секунди.

Тръгвам към вратата. Чувствам се неловко. Отвикнал съм от подобни закачки; минало е прекалено много време. А и повечето жени, които съм срещал през годините, не си падаха по подобни откровени задявки. Може да е стимулиращо, но не се отразява добре на творческия процес.

Светлината на Лейн е идеална за рисуване. Бързам да разпъна статива докато слънцето не се е преместило. Обикновено запазвам в паметта си начина, по който лъчите падат върху нещата, които искам да нарисувам, но този начин е прекалено интелектуален, прекалено технически, свързан със светлосенки и тем подобни. Тази светлина е специална, вълшебна, изпълнена със сенки в самите сенки, с нюанси в самата светлина.

Мигом се потапям в платното. Рисуването ме кара да забравя за пеньоара и за това, което Пег е носила или не е носила под него — то е загубено в картината. А може би вече се е вписало в нея. Открил съм, че почти всяка емоция, изпитана от мен, докато рисувам, неусетно за мен намира начин да се прокрадне в картината. Платното се превръща в нещо като попивателна хартия за емоции.

Когато вдигам поглед, часът вече е един. Докато съм работил, светлината се е променила, сенките са станали първо по-къси, сетне по-дълги, топлите нюанси са преминали в лилаво и тъмносиньо. Поглеждам си часовника тъкмо когато се каня да добавя малко ултрамарин върху палитрата.

Измивам четките с терпентин и ги прибирам в кутията. Чудя се дали мога да оставя статива тук, после решавам, че едва ли ще имам проблеми. Ще помоля жената от магазинчето за сандвичи да го наглежда. Ще й се отплатя, като изпиша името „Росо“ върху табелата. А пък ей тук, в сянката, която хвърля сградата, мога да добавя малко червено.

Поръчвам два сандвича. Заварвам същото младо момиче, сигурно току-що е завършило гимназия. В първия момент не забелязвам старата матрона. Стара ли? Та тя е поне двайсетина години по-млада от мен. Госпожата изниква от задната стаичка.

— Нарисува ли ми табелата?

— Тъкмо се канех да го направя. Искахте буквите в червено, нали?

— Да, червени букви върху бял фон и да пише „Росо“. Такава си беше като нова. Ще се справиш ли?

— Няма проблем. Мислех, че искате да пише „Магазин за сандвичи“, но ще го променя. „Росо“, нали? Между другото, бихте ли наглеждали статива ми, оставил съм го ей там, докато аз обядвам с един приятел?

— Разбира се, готова съм на всичко в името на изкуството. Не е нужно да плащаш сандвичите.

Започвам да разбирам какво имаше предвид Пег. Поглеждам цените, окачени на стената зад барплота, по три и петдесет за сандвич. Оставям на барплота една банкнота от пет и две от по един долар. Тя обаче ги бута към мен.

— Не, съжалявам. Винаги плащам нещата, които купувам. Но въпреки това ви благодаря.

— Както искаш. Ти губиш, аз печеля.

Дебеланата свива рамене, плъзва парите по стъкления барплот, отваря касата и ги пъха в съответните отделения. Махвам й на излизане. Сигурен съм, че ако й бях позволил да ме почерпи, щеше да се вкопчи като пиявица в картината ми. Трябва да внимавам. Поглеждам към статива. Никой не се навърта около него. Осъзнавам, че хлапетата от „Сейнт Сирил“ сигурно са минали покрай мен, скупчили са се зад гърба ми и после отново са се върнали в училище, но аз изобщо не съм ги усетил. Дотолкова бях погълнат от светлината на картината. Питам се как ли ще я възприема, като се върна и я погледна отново.

Колелото ме отвежда до дома на Пег. Закрепил съм сандвичите на багажника зад гърба си. Обичам да обикалям из улиците, където е преминала толкова голяма част от моето детство. Всъщност, когато бях на възраст между дванайсет и седемнайсет, буквално живеех на колелото. И тъй като Хедър Лейн прави завой и ме отдалечава от моята посока, се спускам надолу по Грийнуд Авеню, свивам по Чърч Лейн и отново се включвам в Хедър. Подпирам колелото си на оградата. По улицата почти не се срещат хора. Това определено е една от разликите спрямо дните, когато живеех тук. Най-вероятно всички стоят по домовете си, залепени пред телевизорите, втренчили погледи в поредния епизод на някоя безкрайна сапунена опера. Когато бях дете имахме радио опери като „Хелън Трент“ и „Нашата Сал“, но те продължаваха само петнайсет минути.

Пег стои на вратата в очакване. Нагласила се е като кукличка. Сресала се е, гримирала се е, особено около тези дяволито искрящи очи. Отново е облякла тъмносиния пуловер с дълбокото деколте, а джинсите й са толкова прилепнали, че сигурно са ластични. Стоя на прага и я оглеждам от глава до пети. Сетне се обръщам и слизам по стълбите.

— Ей, какво правиш? Забрави ли нещо? Няма ли да ми дадеш сандвича? Какво става?

Спирам на последното стъпало. Поглеждам Пег, застанала под рамката на вратата. В този момент съжалявам, че не съм по-стар или по-млад.

— Божичко, Пег! Какво се опитваш да направиш? Да ме убиеш ли искаш? Не мога да го понеса. Не е честно!

Тя се смее и се извръща:

— Хайде, влизай! Хората ни гледат през прозорците. Влизай! Няма да те изям. Спокойно.

Бавно изкачвам стъпалата, мисля, че отблизо тя може би няма да изглежда толкова добре, но греша. Бута вратата, за да вляза, но не помръдва от прага, така че за да мина, трябва да се отъркам в нея. Изигравам цяла сценка, като се опитвам изобщо да не я докосна. Тя ме поглежда в очите; изобщо не е преставала да се смее.

— Какво ти става, Бърт? Не можем ли да обядваме заедно, без да ставаш подозрителен?

Поглеждам я право в очите. Отивам до барплота и разопаковам сандвичите. Сядам си на мястото. Пег отива в кухнята и вади две бири от хладилника. Сяда срещу мен. Честна дума, представа си нямам откъде да започна. Тя отваря бутилките и налива бира в чашите. Ама че изискани сме започнали да ставаме!

— Чуй ме сега, Пег. Знаеш, че ме привличаш, и то много. Не е нужно да се издокарваш, за да докажеш каквото и да било. Предавам се. От доста време не съм срещал по-привлекателна жена; намирам те за привлекателна дори сутрин с ролки на косата, с подпухнали от сън очи и с несъществуващо дантелено бельо под пеньоара. Разбираш ли ме?

Тя се усмихва и поклаща отрицателно глава, като в същото време отхапва първия залък от сандвича. Държа моя в ръка и не се решавам да започна да го ям, докато не си изясним нещата.

— Ти си млада омъжена жена с три прекрасни деца и съпруг. Аз съм доста по-стар женен мъж с прекрасна съпруга и четири деца, едно от които е почти на твоята възраст. Дори да сме сигурни, че няма да ни хванат, пак не е редно да го правим. Не съм пуритан, но едва ли ще го понеса.

Тя понечва да каже нещо, но аз я спирам с ръка.

— Не. Остави ме да довърша. Изкушението да забравя всичко и всеки, да се насладя на известно време, прекарано с теб, на максималната близост, на която хората са способни, е огромно. Сещам се за безброй начини да го направим: да вземем бавачка на Джони, да отидем в мотел, да помолим Сюзан да те покрие и прочие. Но как ще живееш с това? Само си играеш с мен, за да разнообразиш скучното си ежедневие, или редовно кръшкаш? Наистина искам да знам какво става.

Пег вече не се усмихва. И е забравила сандвича. Очите й са впити в моите. Седим, без да помръднем, и се гледаме изпитателно. Нещо като онази игра, любима на малките деца — кой пръв ще сведе погледа си. Отстъпвам и навеждам очи към сандвича, който вече е започнал да омеква в ръцете ми.

— Добре, Бърт, разбирам какво искаш да кажеш. Но не флиртувам с теб само за да прогоня скуката. Правила съм секс с други двама мъже, откакто се омъжих, оттогава обаче минаха две години. Осъзнавам, че всичко, което казваш, е вярно.

Тя млъква. Боя се да не се разплаче.

— Това, което не разбираш и което се опитвам да ти обясня, се крие в самия теб. Не мисли, че не си задавам въпроса защо съм толкова нервна, неспокойна и… добре, възбудена в присъствието на по-възрастен мъж. Случва ми се за пръв път. Винаги съм си падала по мъже, чийто тип мога да определя като „мачо“ или „каубой“. Предполагам, че е защото ти си толкова различен, защото с теб мога да разговарям, защото ме караш да се чувствам оценена, защото те е грижа за мен. Не знам наистина. Съжалявам, ако смяташ, че не е честно спрямо теб да се опитвам да изглеждам по-добре. Не съм поглеждала на нещата от този ъгъл. Просто исках да ме харесаш, и то по начин, който да прочета в погледа ти. Зная, че тялото ми започва да се отпуска, виждам първите признаци на двойна брадичка и така нататък, но въпреки това още съм млада. Да, промених се външно, може би защото все не успявах да сваля теглото си след ражданията, а и прекалено много обичам да си похапвам и да пия бира. Освен това имам чувството, че Бърт вече не ме забелязва. Дори останалите мъже в квартала вече не ме забелязват. Сякаш съм станала невидима. С теб обаче се чувствам добре, защото в твоите очи съм все така млада и красива. Представа си нямаш колко ми е хубаво.

— Представям си и още как. Помисли само! Та през последните двайсет години аз съм практически невидим. Затова съм толкова мнителен, толкова нервен. Не мога да проумея как така не забелязваш плешивата ми глава, биреното ми коремче, което става все по-голямо и по-голямо, бръчките по лицето ми, скованите ми движения. По дяволите, разликата между трийсет и две и седемдесет е огромна! Та аз съм буквално два пъти по-възрастен от теб!

Тя не обръща внимание на чашата си и отпива направо от бутилката. Когато я оставя на масата, вече се усмихва.

— Добре, да престанем с психоанализата и да се насладим на обяда. Разбрах какво искаше да ми кажеш и мисля, че и ти ме разбра. Да се опитаме да си прекараме приятно както досега. Ако искаш, мога да облека някакви развлечени дрехи и да си изтрия грима. Съгласен ли си?

— Приятно ми е да те гледам така красива, Пег. Не ме разбирай погрешно. Нека никой от нас не таи очаквания спрямо другия. Може би точно в този момент имам нужда от по-млада и привлекателна сестра или дъщеря и това е част от причината да не издържам далеч от теб. Не искам да използвам онова изтъркано клише, да бъдем като брат и сестра, но сигурно ти звучи точно така. А може би и ти имаш нужда от по-голям брат или чичо, с когото да поговориш.

— Добре, да спрем дотук, Бърт. Но мисля, че има и още нещо и ти го знаеш.

Отхапвам от сандвича си, започваме да се храним, като от време на време се усмихваме един на друг, а понякога дори избухваме в смях. Обзема ме приятно усещане за спокойствие. Радвам се, че мога да увелича дистанцията, без да нараня чувствата й и без да помрача добрите спомени. Същевременно няма как да обясня на жена си какво намирам у Пег, както и тя няма да може да го обясни на Бъд. Тази зона на човешките взаимоотношения не се радва на кой знае каква толерантност.

Довършваме обяда си и Пег прави кафе и за двама ни. Зная, че умира от желание да запали цигара.

— Няма проблем, Пег, запали една. Само издухвай дима в другата посока. Не искам да ти развалям удоволствието. В края на краищата това е твоят дом.

— Всичко е наред, мога да пия кафе и без да пуша.

Питам я къде е Джони. Тя се усмихва.

— Какъв беше планът ти? Да вземем детегледачка? Да се позабавляваме? Може би такъв е бил и моят план. Джони е у Сюзан.

Тя вдига влажен поглед от чашата си и го вперва в мен. Чувствам се още по-ужасно.

— Съжалявам, Пег. Съжалявам и заради самия себе си. Но продължавам да мисля, че постъпвам правилно.

— Прав си, мамка му!