Уилям Уортън
Отвъд килера (6)

Шеста глава

Когато се събудих след този сън, скрих дневниците на мястото им и затворих вратата на килера, без да пипам нищо. Това бе последната проверка. Какво щеше да направи Уилям? Можех ли да започна нов кръстоносен поход, да поведа жителите на Стенландия към нови приключения, към други светове, или просто щях да забравя за килера?

На следващия ден след училище играх хокей на булевард „Пен“. Както обикновено оставихме кънките в дома на Джордж Бърнс, който живееше там. Когато се прибрах вкъщи, вече беше станало време за вечеря. Качих се горе, за да си измия ръцете. Татко също се беше прибрал. Отбих се за малко в нашата стая, затворих вратата и надникнах в килера. Всички фигурки бяха преместени отново, дори водопадът и рекичката бяха сменили местата си. От комина на една от къщите излизаше дим, направен от памук. Бях напълно объркан. Бях развълнуван, но не и уплашен.

След вечеря слязох в дневната, за да си напиша домашните. Случващото се в килера обаче не ми излизаше от ума. Исках приключението да продължи, но не знаех какво да направя и как да го направя. Искаше ми се в историята, в легендата да има закодирано послание, което да ми подскаже какво ще се случи по-нататък. Извадих дневниците, но не открих нищо ново в тях. Започнах да пиша, поукрасих завръщането от Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, и го направих много по-трудно и опасно, отколкото беше в действителност. Като че ли след като бяхме видели това вълшебно място, всички се бяхме променили по един невероятен и чудесен начин.

Същата нощ вместо да разкажа на Джийн за чудовищата от алеята, подхванах история за Стенландия. Започнах от самото начало. Скрих от нея обаче, че килерчето зад леглото й е входът към Стенландия. Не исках да се уплаши отново и да поиска пак да си разменим леглата. В Стенландия нямаше нищо страховито, просто тя бе по-интересна от всичко останало.

Завърших разказа си с откриването на Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, и промяната, настъпила у онези, които бяха стигнали дотам. Не знаех как Джийн ще възприеме разказа ми. Беше прекалено малка. Обърнах се към нея, а тя ме погледна право в очите по начин, по който никога преди не го бе правила. Стана от леглото, дойде при мен и ми подаде парчето от щипка за пране, с което запирах вратата на килера. Отначало не разбрах какво става.

— Не ми се сърди, Албърт. Исках само да си поиграя с теб. Честна дума. Не исках да те ядосвам. Там е толкова хубаво, исках и аз да си поиграя.

Сетне ми разказа как открила тайната на килера. Надничала под вратата на спалнята. Видяла ме да отварям вратата на килера и да пъхам дневника между дъските. Преместила фигурките онзи най-първи път, когато още живеех сам в стаята. Тогава Джийн беше толкова малка, че не знаела какво прави, разгледала фигурките, защото й се сторили изящни и красиви, сетне ги върнала по местата им. Не взела нито една. Едва по-късно открила дневника и започнала да размества героите съобразно историята. Понякога й било трудно да разчита почерка ми, друг път не разбирала за какво точно става въпрос, но въпреки това никога през живота си не се била забавлявала толкова добре.

Джийн седна на леглото до мен. Бях раздвоен. Измъчваше ме усещането, че съм загубил нещо много важно, частица от реалността, забулена в мистерия. Същевременно бях доволен. По някакъв своеобразен детински начин бях осъзнал нещо, което всички момчета и мъже трябва да проумеят рано или късно. Уилям ме бе напуснал, ала аз отново имах близнак. Странно, но сестра ми бе заела неговото място. Близнакът на всеки мъж е неговата жена.

— Моля те, Албърт, позволи ми пак да си играя. Продължавай да измисляш истории и да местиш фигурките, ако искаш, но играта е толкова забавна. Моля те, нека си играем заедно!

Замълчах си. Но въпреки това, сякаш по негласно споразумение, сагата на Стенландия продължи. Отново измислях приключения, походи, битки, турнири, определях победителите и победените, съчинявах песни, а Джийн местеше фигурките според развитието на сюжета. Започна и да добавя нови неща към света на Стенландия.

Всеки ден, когато тя излезеше извън дома, променях историята така, че да пасне на местоположението на героите, и всяко ново нещо, което Джийн бе добавила, да намери своето място в нея. Същевременно тя променяше всичко, което смяташе, че не се връзва с историята. Продължихме да играем така цяла година, докато дядо не се премести да живее при леля Кейт и Джийн не се върна в предишната си стая. Играхме малко и след това, но аз вече бях на петнайсет и всичко това ми заприличваше все повече и повече на игра с кукли. Нито един от нас не спомена нито дума пред родителите ни или пред другиго. Това бе нашата тайна. Предполагам, че сега вече мога да я разкрия.