Уилям Уортън
Отвъд килера (13)

Тринайсета глава

Времето ми тук, във Филаделфия, изтича. Скоро трябва да заминавам. Едва сега осъзнавам, че картината, която най-много съм искал да нарисувам, е тази на моята собствена стая. Досега просто не съм събрал смелост да попитам Пег.

След закуска й се обаждам по телефона от дома на леля Едит. Гледам желанието ми да не прозвучи много нахално, но ми се струва, че тя на драго сърце ще ми позволи да рисувам в стаята. Как мога някога да й се отблагодаря?

Решавам да отида дотам с колата на чичо Марвин. Леля Едит се притеснява, защото колата не е минала технически преглед, но макар напоследък да я карах често, нито веднъж не ми създаде ядове.

Пристигам у Пег към десет. Налага се да чукам на вратата в продължение на няколко минути, преди да чуя някакъв шум отвътре и Пег да се появи. Вече съм закусил с леля Едит, затова изпивам набързо чашка кафе, сетне взимам статива и последното платно и ги помъквам нагоре по стълбите. Пътьом виждам, че мъничкият Джони спи на не повече от четири-пет сантиметра от същото място, където го видях за пръв път. Разпъвам статива, нагласявам нещата и си поемам дълбоко дъх. Вече планирам какво и как да нарисувам. Ръцете ми треперят от нетърпение. Изстисквам върху палитрата си натурална сиена, ултрамарин, сиво-зелено и малко жълта охра. Поемам отново въздух и започвам. Доливам терпентин и лак в съдчетата. Потъвам в картината толкова бързо, сякаш политам във въздуха. То си е така, за мен това е като полет в пространството. Мисълта ми ще се понесе на воля из тази стая, ще полети и над откритите пространства в сърцето ми, които толкова дълго не успявах да запълня.

Започвам да очертавам стените, да пресъздавам усещането за пространство между стените, тавана и пода; отвсякъде струи светлина. Разполагането на леглата е лесна работа, на едното спях аз, а на другото — Джийн. Мисля да я нарисувам на леглото, но се отказвам. Ще ми бъде много трудно да го направя, а това е нещо, което би ме отказало от тази картина.

Леглата са боядисани в кремаво, но ръководен от свои собствени съображения, решавам да ги нарисувам в оранжевочервено. Винаги съм искал да имат естествения цвят на дърво. Те са най-обикновени легла с метална рамка, но въпреки това се вълнувам. Светлината в стаята ще отразява лъчите на залязващото слънце някъде към шест часа, след вечеря, когато се прибирам и се преструвам, че си пиша домашните, а всъщност заключвам вратата и си играя в Стенландия.

Отлагам до последно мига, в който трябва да нарисувам и себе си. Чудя се кое време от годината да бъде и избирам октомври точно преди Хелоуин. Рисувам себе си с тъмносин пуловер, онзи, с който играех футбол след училище. Носих го цели три години, преди да го проядат молците, а лактите му да се прокъсат. Рисувам се приклекнал пред отворения килер, въпреки че сега вратата е затворена и аз нямам ключ. Не искам да притеснявам Пег с молби да ми даде ключа. Опасявам се това да не я изплаши, да не реши, че отново рисувам в килера.

Изстисквам върху палитрата си всички цветове, с които разполагам, и почиствам грижливо четките си. След всички картини, които нарисувах напоследък, две от четките ми са проскубани почти до дръжката. Започвам да нанасям фона в светли земни тонове и използвам първо по-големи четки, като постепенно преминавам към по-малки, когато оформям и някои детайли.

Нахвърлям надве-натри очертанията на замъка върху хълма заедно с лъкатушните пътеки, които водят към него. Грижливо оформям водопада и пръските вода на мястото, където реката се разбива в скалите.

Не се изкушавам да отворя вратата, за да проверя каквото и да било. Всичко е в главата ми, в сърцето ми. Вървя по тези пътеки, преплувам тези реки, къпя се във водопада. Отново съм жив. Чувствам се неуязвим и непобедим.

Рисувам себе си, коленичил на пода; с едната ръка местя фигурките по пътя и по полянката пред замъка. Рисувам две фигурки. Едната е на пекар, понесъл огромна тава с хляб върху главата си. Другата е на рицар, яхнал кон. Носи броня и един от най-важните герои от дните, когато си играехме в килера.

Рисувам и фонтана в дъното на килера; над него са се надвесили две млади жени и пълнят ведрата си с вода за прането, което ги очаква. Изпитвам абсолютно същите чувства както по времето, когато копнеех Уилям да поиграе с мен, преди Джийн да се присъедини към нас, а и след това. Сега ми се иска да се озова в картината, да се превърна в част от нея.

Рисувам себе си като дете. Използвам същите тънки четки, за да пресъздам материята на онзи пуловер, начина, по който сресвах косата си, когато имах коса. Грижливо изпипвам ръката, която държи миниатюрния пекар, за да го постави на мястото му. Той е връзката между картината и картината в картината на онзи свят, изобразен върху стената, Стенландия.

Минава време за обяд, а аз продължавам да рисувам. Децата сигурно са се прибрали у дома, обядвали са и пак са отишли на училище. Качили са се горе да си измият ръцете, но аз и това не съм забелязал. Най-вероятно Пег, в последен жест на любов и загриженост, им е казала да не ми се пречкат, тъй като съзнава колко важна е тази картина за мен. Тя знае неща, които аз дори не подозирам.

Едва след три часа усещам, че напускам картината. Магията се разсейва. Зная, че съм готов, че съм казал всичко, което напираше в мен.

Истински шок е да огледам стаята около себе си, сетне да върна поглед към картината и да я видя като някоя от рисунките в килера до леглото; струва ми се нереална. Но що се отнася до вътрешния ми мир, тя е по-реална, отколкото външният свят. Тя е от онези картини, които не ти се иска да завършиш. Не ти позволява да спреш да я рисуваш. Тази обаче определено е готова. Оставам потопен в нея като човек, който сънува прекрасен сън и не му се иска сънят да свършва, макар да знае, че е дошло време да се събуди; дава си сметка, че никога няма да може да се върне в този сън; сънят е прекалено красив, за да го напусне.

Ставам, протягам се. Бавно изплаквам четките в терпентина, изтривам боята от палитрата с помощта на няколко салфетки, които съм донесъл със себе си.

Осъзнавам, че затворя ли сега кутията с боите, няма да я отворя, преди да се върна във Франция, и това най-вероятно ще се случи в старата воденица, където обичам да рисувам през есента и през лятото.

Завъртам здраво капачетата на тубите с боя, изстисквам дъната им и ги навивам на руло, както се прави с тубите с паста за зъби. Подреждам ги в съответните отделения в кутията. Изливам остатъците от терпентина и лака обратно в шишенцата; не искам да ги изливам в умивалника на Пег.

Събирам статива и повдигам внимателно платното от пода. Опитвам се да изтрия няколкото петънца боя, които са изцапали дюшемето. Подпирам картината на стената. Това е първата, но дълга крачка към възприемането й като двуизмерно изображение на светлина и пространство. Тя не е реалност.

Внимателно свалям статива и картината на долния етаж. Сетне се връщам и взимам другата картина, онази с баща ми, свалям долу и нея. Бавно се връщам към реалния живот, не искам да прибързвам. Сякаш се събуждам от дълъг сън или пък излизам от кома.

Подпирам картините на стената между вратата и телевизора. Зная, че това са две от най-добрите творби, които съм създавал някога. Но съм толкова уморен, че едва ли съм в състояние да го споделя с някого. Обръщам се и тръгвам към кухнята. Пег не е там. Сядам на обичайното си място, опитвам се да се съвзема. Искам да се сбогувам с нея. Мисля, че това ще бъде последното ни сбогуване, защото утре сутринта тръгвам за летището. Зървам бележка, оставена на кухненския плот. „Отивам на пазар. Ще се върна бързо. С обич, Пег.“

Любопитно ми е да видя почерка й. Това е почеркът на някого, който рядко пише. Права е, не е човек, който може да поддържа кореспонденция. Като че ли е изписвала бавно и мъчително всяка буква. Донасям картините от дневната, за да ги погледам. Подпирам ги на масата за хранене.

Чувам някой да влиза. Обръщам се, мисля, че Пег се прибира, но виждам Боби и Алис. Алис хуква нагоре, но Боби идва при мен в трапезарията. Поглежда картините. Взира се строго в тях. Сетне ме поглежда укорително.

— Обеща да не рисуваш повече картини с призрачни хора. — Посочва картината с моя образ. — Кой е това?

— Това съм аз, Боби.

— О, не, не си ти. Прилича малко на теб, може би така си изглеждал като малък, но не си ти, нещо не е както трябва.

Обръща гръб на картината. Опитва се да се ориентира по някакъв странен начин. Познато ми е това чувство — и на мен ми се случва нерядко, когато завърша някоя картина или погледна отражението й в огледало.

— Разбрах какво й има. Той е левак като мен. Поставя фигурката на мястото й с лявата си ръка. Не би могъл да го направи, освен ако не е левак. Виждаш ли?

Поглеждам и… той има право. За пръв път виждам брат си Уилям. Осъзнавам, че образът в картината не е моят. Уилям най-сетне е решил да играе с мен, с Албърт, да си поиграе в Стенландия след всичките тези години. Усещам как в гърдите ми се разлива топлина, която обхваща цялото тяло, а главата ми леко се замайва.

— Бърт, откъде са се взели всички тези неща, с които той си играе — фигурките, замъкът и прочие? Все едно се е озовал под коледната елха. В моята стая няма нищо подобно. Пак си нарисувал нещо призрачно. Помолих те да не го правиш.

— Няма нищо призрачно, Боби. Това е игра, която играех, когато бях на твоята възраст. Отварях онзи килер горе и си представях, че той е нов, различен свят. Нарисувах замъка и пътищата, езерата и водопадите, измайсторих фигурки, които да играят различните роли. Изобщо не беше призрачно, а даже много забавно.

Той мълчи няколко минути, гледа ме право в очите, опитва се да ми повярва.

— Още ли е там? Искам и аз да си играя. Звучи ми забавно. Защо не си ми го казал?

— Вече го няма, Боби. След като напуснахме къщата, някой бояджия, дърводелец или водопроводчик е изхвърлил всичко, което бях оставил в килера, и е боядисал стените в бяло. Погледнах вътре, но не е останало нищо. Някои неща не са вечни.

— Как тогава успя да го нарисуваш? И защо си се нарисувал като левак?

— Не съм го направил нарочно, Боби, просто така се е получило. А успях да нарисувам всичко, защото си го спомням. Това е.

Боби продължава да се взира в картината още няколко минути, сетне хуква покрай бебето и се отправя към входната врата. Оставам неподвижен няколко минути, опитвам се сам да си повярвам. Обръщам бележката на Пег и пиша от другата й страна. Заплаквам отново, плача за всичко, което не може да се сбъдне, и защото до смъртта си ще живея в самота.

Скъпа Пег,

 

Не мисля, че мога да понеса още едно сбогуване. С прекалено много хора се сбогувах през последните дни. Стига ми толкова. Заминавам утре. Благодаря ти за всичко повече, отколкото можеш да си представиш.

С обич, Бърт