Никос Казандзакис
Аскетика (10)

Видението

Чу Зова и потегли. От битка на битка, премина през всички военни постове на борещия се човек.

Бори се в малката шатра на своето тяло, но арената ти се видя тясна и се втурна да избягаш.

Лагерува при своето племе, препълни се от ръце и сърца, възкреси с кръвта си страшните праотци и заедно с мъртвите, живите и неродените тръгна на бой.

И изведнъж, всички племена поеха след теб, строи се зад теб свещената армия на човека, цялата земя зажужа като военен лагер.

Изкачи се на високия връх и целият план на битката се разгърна в лабиринтите на ума ти, сляха се в тайнствения лагер на сърцето ти всичките враждуващи армии.

Още по-назад се наредиха животните и растенията — тил на воюващите човешки армии.

Сега цялата Земя се държи за теб, превърнала се е в твое тяло, вика сред хаоса.

Как да обхвана с думи това страшно видение? Надзъртам в хаоса и се вслушвам. Някой задъхан се изкачва по тайно и опасно нагорнище.

Мъчи се, упорито се бори да се изкачи. Но насрещното течение му пречи; Някой забързан се спуска по тайно и много примамливо надолнище.

Диханието се извива сред спускащия се гъст поток, завърта се и за миг — колкото трае един живот — двата противоположни порива се уравновесяват.

Ето как се раждат телата, ето как се създава светът и в живите твари намират равновесие двете обратни сили.

За миг едно любимо тяло обгръща Този, който се изкачва — неговото собствено тяло — и забавя изкачването му. Но Той бързо — чрез любовта, чрез смъртта — му се изплъзва. И продължава пътя си.

Тъпче бездушното, извайва растението и го изпълва. Настанява се в него целият. Целият, ще рече: заедно с волята и силата да избяга.

Надига се малко, диша трудно, задушава се. Захвърля при растенията колкото товар, летаргия и неподвижност може, олеква му и скача — отново цял — по-нататък и по-нагоре, създавайки животните; настанява се цял в недрата им.

Цял, пак ще рече: заедно с волята и силата да избяга.

Телата дишат, хранят се, събират сили, а в един любовен миг се разпадат, раздават всичко и се изпразват, за да оставят на сина си своята душа. Коя душа? Стремежът към по-нагоре!

Придвижва се бавно и мъчително между телата им, захвърля при тях колкото страсти, покорство, безсилие и мрак може.

Отново се надига, още по-лек, и се втурва да избяга. И този устрем към свобода в борбата с материята, бавно създава човешкия разум.

А сега — с ужас усещаме това — отново се мъчи да избяга — от нас, да ни захвърли, заедно с растенията и животните, да скочи по-нататък. Настъпи — радост и мъка голяма! — мигът да преминем и ние от авангарда в запас.

Зад потока на тялото и на ума ми, зад потока на племето ми и на всички човеци, зад потока на животните и на растенията, виждам Невидимия разтреперан да стъпва върху всичко видимо и да се изкачва.

И чувам, под тежките му и окървавени стъпки, как всичко живо се строшава.

Сурово е лицето му, мълчаливо, мрачно, далеч от радостта и от мъката, далеч от надеждата.

Треперя. Ти ли си моят Бог? Тялото ти е пълно с памет. Като дългогодишен затворник си татуирал раменете и гърдите си с чудати дървета и космати дракони, с кървави перипетии, викове и дати.

Господи, Господи, ръмжиш като животно! Краката ти са целите в кръв и кал; ръцете ти са целите в кръв и кал; челюстите ти са тежки като воденичен камък и мелят.

Хващаш се за дърветата, хващаш се за животните, стъпваш върху човека, викаш. Изкачваш се по безкрайната, черна бездна на смъртта и трепериш.

Къде отиваш? Множи се болката, множи се мракът и светлината. Плачеш, държиш се за мен, храниш се с кръвта ми, възмъжаваш и риташ сърцето ми. Пазя те в гръдта си, страхувам се от теб и те съжалявам.

Сякаш сме погребали Някого, когото сме смятали за мъртъв, а изведнъж го чуваме да вика в нощта „Помощ!“. И с мъка повдига надгробния камък, душата и тялото ни все по-високо и по-високо, и все по-свободно диша.

Тежкият надгробен камък, това е всяко едно слово, всяко едно действие, всяка една идея; и Той го повдига. Моето тяло също, и целият свят пред очите ни, и небето, и земята са този надгробен камък, а Бог се мъчи да го повдигне.

Дърветата викат, и животните, и звездите викат: Изчезваме! Две ръце, чак до небето, поникват от всяка живинка и молят за помощ. С колене, прилепени към брадата, с ръце, прострени към светлината, с извити назад ходила — като кълбо се е свил Богът във всяка молекула на плътта.

Разчупвайки един плод, като Него ми се разкрива ядката му. Разговаряйки с хората, Него съзирам в гъстия им, от лепкава кал мозък.

Във всяко нещо се бори Богът, с ръце, прострени към светлината. Коя светлина? Онази извън и над всяко нещо!

Не само болката е същността на нашия Бог; нито само надеждата за бъдещия живот или за този, земния; нито само радостта и победата. Всяка религия, издигайки в култ едно от тези прастари лица на Бога, стеснява сърцето ни и ума ни.

Същността на нашия Бог е БОРБАТА. В тази борба вечно се разплитат и действат болката, радостта и надеждата.

Изкачването, борбата срещу обратното течение ражда болката. Но болката не е абсолютен монарх. Всяка победа, всяко временно уравновесяване в изкачването, изпълва с радост всяко живо същество, което диша, храни се, обича и ражда.

Но от радостта и от болката вечно е извирала и надеждата да се отървем от болката, да разширим радостта.

И изкачването започва отново — болката; и се ражда отново радостта, и новата надежда отново се появява. Кръгът никога не се затваря. Не е кръг; един въртеж е, вечно нагоре, разгръщайки, сплитайки и разплитайки триединната борба.

Каква е целта на тази борба? Така пита бедният, винаги користен човешки разум, забравяйки, че Великото дихание не борави с човешко време, пространство и причинност.

Великото дихание е по-висше от подобни човешки проблеми. Има по-богати, многостранни стремежи, които за нашия малодушен ум изглеждат като противоречия; но в божествената същност всички те — верни и неверни — се побратимяват и воюват заедно.

Прастарото дихание се разклонява, бори се, проваля се, побеждава, упражнява се. То е Розата на ветровете!

И ние сме потопени и пътуваме — искайки го или не, съзнавайки го или инстинктивно — в тези божии експерименти. Така и нашият път придобива белези от вечността, без начало и без край, помага на Бога, рискува и той с него.

Кой е онзи порив от всичките пориви на Бога, който и човекът може да долови? Само този: Една червена ивица различаваме върху земята, една червена, кървава ивица, която с мъка се изкачва от материята към растенията, от растенията към животните, от животните към човека.

Този непобедим прачовешки ритъм е единствената видима следа на Невидимия върху земята. Растения, животни, хора — това са стъпалата, които Бог е създал, за да стъпи и да се изкачи.

Трудно, страшно, безкрайно нагорнище. Ще победи ли Бог в тази атака или ще бъде победен? Съществува ли победа? Съществува ли падение? Нашето тяло ще изгние, ще се върне отново в пръстта, а какво ще стане с Онзи, който само за миг го е прекосил?

Но незначителни са всичките тези въпроси и всичките наши надежди и безнадеждности изчезват в ненаситния въртоп на Бога. Бог се смее, плаче, убива, изгаря ни и изхвърля пепелта ни насред пътя!

А аз ликувам, усещайки между двете си слепоочия като мигване на окото, началото и края на света.

В кратък като мълния миг обхващам сеитбата, поникването, цъфтежа, оплождането и изчезването на всяко дърво, животно, човек, звезда и бог.

Цялата Земя е едно семе, посадено в меандрите на ума ми. Онова, което безброй векове се бори да поникне и се оплоди в мрачната утроба на материята, избухва в черепа ми в малка, мълчалива мълния.

Ах! Да съзрем тази мълния, да я задържим за миг, да я превърнем в човешко слово!

Да укрепим тази мигновена вечност, съдържаща всичко — и минало, и бъдеще, но без да се превърне гигантският любовен въртеж в някаква словесна неподвижност!

Всяка дума е като кивот и ние танцуваме около нея настръхнали, усещайки Бога — нейното страшно съдържание.

Каквото изживееш в екстаза, никога не можеш да го укрепиш в слово. Но неспирно се бори да го постигнеш. Служи си с митове, с метафори, с алегории, с прости и редки думи, с крясъци и рими, за да му дадеш плът да се закрепи!

Същото прави и Бог — Великият Екстатик. Говори, мъчи се да говори чрез морета и огньове, чрез криле, чрез цветове и рога, чрез нокти, чрез съзвездия и пеперуди, чрез хора, чрез каквото може, за да закрепи своя екстаз.

И аз, като всяко живо същество, съм в центъра на този световен въртеж. Аз съм водовъртежа на големите реки, всичко около мен танцува, кръгът, все по-шеметен, се стеснява, и небето, и земята се изсипват в червената бездна на сърцето ми.

А Бог ме поглежда със страх и любов — друга надежда си няма — и казва: „Този Екстатик, който ражда всичко, радва се на всичко и всичко погубва, този Екстатик е моят Син!“