Никос Казандзакис
Аскетика (7)

Б. Племето

Този Зов не е твой. Не говориш ти — безбройни предци говорят с устата ти. Не желаеш ти — безброй поколения твои потомци желаят със сърцето ти.

Твоите мъртъвци не лежат в пръстта. Превърнали са се в птици, дървета, вятър. Седиш под сянката им, храниш се с плътта им, дишаш диханието им. Превърнали са се в идеи и страсти и определят волята и действията ти.

Далеч от теб, неподвижни стоят в несигурното време бъдещите поколения. Живеят, действат и копнеят в недрата и сърцето ти.

Първият ти дълг в този краткотраен като мълния миг, в който ти се разхождаш по земята, е, разширявайки своето „аз“, да успееш да преживееш безкрайния път, видимия и невидим път на самия себе си.

Ти не си един; ти си цяла армия. Слънцето за миг озарява едно от твоите лица. И веднага угасва, за да освети някое друго, по-младо зад теб.

Племето ти е голямото тяло — сегашно и бъдещо. Ти си една краткотрайна гримаса, то е лицето. Ти си сянката, то е плътта.

Не си свободен. Хиляди невидими ръце държат твоите ръце и ги движат. Когато се гневиш, един прадядо се пени в устата ти; когато се любиш, един пещерен праотец мучи в теб; когато спиш, гробове се отварят в паметта ти и главата ти се пълни с върколаци.

Яма, пълна с кръв, е главата ти и сенките на мъртъвците прииждат на стада и те изпиват, за да оживеят.

„Не умирай, за да не умрем!“ — викат в теб мъртъвците. „Не успяхме да се порадваме на жените, които пожелахме; направи го ти, люби ги! Не можахме да превърнем в дела идеите си; превърни ги ти! Не успяхме да уловим и да укрепим лицето на нашата надежда; укрепи го ти!

Довърши делото ни! Довърши делото ни! Ден и нощ влизаме и излизаме от тялото ти и крещим. Не, не сме си отишли, не сме се откъснали от тялото ти, не сме слезли в земята. Вътре в теб сме и продължаваме борбата. Спаси ни!“

Не е достатъчно само да чуваш в себе си врявата на прадедите си. Не стига само да ги усещаш как се бият на прага на ума ти. Как вкупом се втурват да се уловят за топлия ти мозък и да се изкачат отново до светлината на деня.

Не, ти трябва да избираш. Кой прадядо да се сгромоляса отново в Геената на твоята кръв и кой да се изкачи пак на светлото, върху пръстта.

Не ги съжалявай! Бъди буден дълбоко в сърцето си и избирай. Тази сянка, казвай, е покорна, мрачна — като животно; да се махне! Тази е мълчалива и пламтяща, по-жива и от мен дори; нека изпие всичката ми кръв!

Осветли тъмната кръв на праотците, превърни крясъците им в слово, пречисти волята им, разшири тясното им, безмилостно чело — това е вторият ти дълг.

Защото ти не си само роб. Веднага щом се роди, една нова възможност се роди заедно с теб, една свободна тръпка разтърси голямото, мрачно сърце на рода ти.

Искаш не искаш, ти носиш нов ритъм. Ново желание, нова идея, нова тъга. Искаш не искаш, обогатяваш бащиното си тяло.

Накъде ще поемеш! Как ще погледнеш на живота и на смъртта, на добродетелта и на страха? Цялото ти племе се стълпява в гръдта ти и пита, и напрегнато очаква.

Носиш отговорност. Не направляваш вече само своето жалко и незначително съществуване. Ти си само едно хвърляне на зара, в което за миг се залага цялата съдба на рода ти.

Всяко твое действие отеква в хиляди съдби. Вървейки, отваряш, проправяш коритото, по което ще потече и ще продължи реката на потомците ти.

Когато се страхуваш, страхът ти се разклонява сред безбройни поколения и посрамваш безброй души пред себе си и зад теб. Когато се извисяваш с някоя своя смела постъпка, цялото ти племе се издига и възмъжава заедно с теб.

„Не съм един! Не съм един!“ Всеки миг да те изгаря тази истина.

Ти не си някакво клето, краткотрайно тяло; зад твоята глинена, променлива маска дебне едно хилядолетно лице. Страстите и идеите ти са по-древни от сърцето и ума ти.

Умрелите предци и неродените потомци са твоето невидимо тяло. А видимото ти тяло са живите мъже, жени и деца на твоето племе.

От ада на собственото си „аз“ се спасява само онзи, който гладува, когато едно дете от племето му няма с какво да се нахрани, който потръпва от радост, когато един мъж и една жена от племето му се целуват.

Всичките те са членове на голямото ти видимо тяло. Страдаш и се радваш, разпръснат до самия край на Земята в хиляди еднокръвни тела.

Както се бориш за своето малко тяло, така воювай и за голямото. Воювай всичките тези тела да станат силни, жилави, готови. Да просветне умът им, да затупти сърцето им — пламтящо, смело, неспокойно.

Как можеш да бъдеш силен, светъл, смел, ако тези добродетели не пронизват цялото ти голямо тяло? Как можеш да се спасиш, ако не се спаси цялата ти кръв? Дори един от племето ти да загине, ще повлече и теб към гибелта. Част от тялото и ума ти ще изгние.

Преживявай дълбоко, не като идея, а като плът и кръв, това сливане.

Едно листо си в голямото дърво на племето. Усещай пръстта как се изкачва от тъмните корени и как се разстила по клоните и листата.

Каква е твоята цел? Да се захванеш здраво за клона и, независимо дали си листо, цвете или плод, в теб да трепти, да се подновява и да диша цялото дърво.

Първият ти дълг е, изпълнявайки службата си към племето, да почувстваш в себе си всичките свои прародители. Вторият — да осветиш устрема им и да продължиш делото им. Третият ти дълг е да предадеш на сина си голямата повеля да те надмине.

Цял си в напрежение. Някой се мъчи да избяга, да се откъсне от плътта ти, да се спаси от теб. Едно семе в слабините ти, едно семе в мозъка ти не иска вече да е с теб, не се побира в недрата ти, бори се да се освободи.

„Татко, не се побирам в сърцето ти, искам да го смажа, да премина! Татко, мразя тялото ти, срамувам се, срамувам се, че съм прилепен към теб, ще те напусна!

Превърнал си се в тромав кон, краката ти не могат вече да следват ритъма на сърцето ми. Бързам. Ще сляза, ще яхна друго тяло и ще те оставя на пътя!“

А ти, бащата, се радваш, когато слушаш презрителния глас на своята рожба. „Всичко, всичко за сина ми!“ — викаш. „Аз не съм нищо. Аз съм маймуната, той е човекът. Аз съм човекът, той е синът човешки!“

В теб някаква сила, по-висша от теб, те прекосява, унищожавайки тялото и ума ти, и вика: „Залагай сегашното и сигурното, залагай го заради бъдещото и несигурното!

Не скътвай нищо за черни дни. Обичам опасността. Може да загинем, може да се спасим. Не питай! Всеки миг оставяй в прегръдките на опасността целия свят! Аз, семето на неродения, разяждам утробата на твоето племе и викам!“