Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ασκητική. Salvatores dei, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Дарин (2016)

Издание:

Никос Казандзакис. Аскетика

Гръцка. Първо издание

Редактор: Нели Костадинова

Коректор: Нели Костадинова

Художник: Борис Драголов

Издателство „АРХЕТИП — издания“, София, 1993

История

  1. — Добавяне

Приготовлението

Първи дълг

Спокойно, с открити очи поглеждам света и казвам: всичко това, което виждам, вкусвам, мириша и докосвам, е творение на ума ми.

Слънцето се издига и спуска в моя череп. От едното ми слепоочие слънцето изгрява, в другото слънцето залязва.

Звездите блестят в ума ми; идеи, хора и животни пасат в ефимерната ми глава; песни и плач изпълват извитите раковини на ушите ми и за миг потрепват и във въздуха; угасне ли умът ми, всичко — и небето, и земята, изчезват.

„Само аз съществувам!“ — крещи разумът. „В моите подземия работят моите пет тъкачки, сплитат и разплитат времето и пространството, радостта и тъгата, материята и духа“.

Всичко около мен тече като река, танцува, върти се, образи шуртят като вода, хаосът мучи.

Но аз, Разумът, с търпение и мъжество, трезво в замайването, се изкачвам. За да не се подхлъзна и сгромолясам, забивам знаци върху замайването, издигам мостове, проправям пътища — строя в бездната.

Бавно, мъчително си проправям път сред явленията, които раждам, разпределям ги по свой вкус, обвързвам ги със закони и ги впрягам в моите тежки, практически нужди.

Слагам ред в анархията, давам лице — моето собствено лице — на хаоса.

Не знам дали зад явленията живее и мърда някаква тайнствена и по-висша от мен същност. А и не питам; не ме интересува. Раждам явленията, с многобройни пъстри цветове рисувам пред бездната една гигантска бляскава завеса. Не казвай: „Дръпни завесата, за да видя картината!“ Завесата, това е самата картина.

Творение човешко е, преходно, моя рожба е това мое царство. Но е здраво, няма нищо по-здраво, и само в неговите предели мога благодатен да се изправя, да се радвам, да работя.

„Аз съм ратаят на бездната. Аз съм зрителят на бездната. Аз съм теорията и практиката. Аз съм Законът. Извън мен не съществува нищо“.

 

Да видиш и да приемеш границите на човешкия разум без суетни бунтове, и в тези строги граници безспирно, безропотно да работиш — ето, това е твоят първи дълг.

С мъжество и твърдост съгради върху трептящия хаос кръглия, всесветъл харман на разума, овършей и отвей вселените като добър стопанин.

Различавай ясно и героично понасяй тези горчиви, човешки, плът от твоята плът истини: а) човешкият разум може само явленията да улови, никога същността; б) и то не всички явления, а само онези на материята; в) по-конкретно, даже не точно явленията на материята, а само връзките между тях; г) тези връзки пък не са реални, независими от човека; и те човешки рожби са; д) и то не единствените възможни човешки рожби, а само най-удобните за неговите практически и умствени потребности.

В тези граници разумът е законният, абсолютен монарх. Никаква друга власт не съществува в царството му.

Признавам тези граници, приемам ги с търпение, смелост и любов и с лекота се боря в техните предели, сякаш съм свободен.

Подчинявам материята, принуждавам я да се превърне в добър проводник на моя разум. Радвам се на растенията, на животните, на хората, на боговете, като на свои деца. Усещам как цялата Вселена се наслоява върху мен като тяло и ме следва.

Във внезапни и страшни мигове в мен проблясва: „Всичко това е игра, жестока и суетна, без начало, без край, без смисъл“. Но бързо пак се впрягам в колелото на нуждата и Вселената, цяла, отново започва своя въртеж около мен.

Дисциплина — ето коя е най-висшата добродетел. Само там се уравновесяват силата с желанието и дават плод човешките усилия.

Ето как — преди да тръгнеш към спасението — ясно и твърдо различавай всесилието на разума в явленията и безсилието на разума извън явленията. Иначе не можеш да се спасиш.