Никос Казандзакис
Аскетика (1)

Предговор

Идваме от една тъмна бездна; към една тъмна бездна вървим; светлото пространство между тях наричаме Живот.

Веднага щом се родим, започва и завръщането; тръгването и завръщането съвпадат; всеки миг умираме. Затова, много са ония, които са тръбели: Целта на живота е смъртта.

Но пък веднага след раждането започва и стремежът да творим, да създаваме, да превръщаме материята в живот; всеки миг се раждаме. Затова, много са ония, които са тръбели: Целта на ефимерния живот е безсмъртието.

Във временно живите тела тези две течения воюват: а) нагорнището — към творчество, към живот, към безсмъртие; б) надолнището — към разложение, към материя, към смърт.

И двете течения извират от недрата на прадревната същност. В началото животът изненадва; изглежда като нещо противозаконно, като нещо „въпреки природата“, като мимолетна реакция на тъмните извечни извори; но от дълбините усещаме: Животът и той е изначален, той е нерушимият устрем на Космоса.

Иначе, откъде тази свръхчовешка сила, която ни тласка от нероденото към роденото и ни насърчава в борбата — растения, животни, хора? И двете насрещни течения са свещени.

И така — дългът ни е да уловим идеала, който побира и уравновесява тези два огромни, изначални и неунищожаеми порива; и по този идеал да отмерваме нашата мисъл и нашата практика.