Кайл Милс
Човекът без сянка (62)

61.

Ерик Туейн нямаше представа колко време е минало, преди мракът да избледнее до бяло и съзнанието му най-после да проумее, че се е втренчил в тавана. Освобождаването от рамката на масичката продължи по-дълго, отколкото очакваше. Накрая се изправи, олюлявайки се, и опипа главата си и наранените си ребра, без да е сигурен кой е източникът на най-силната болка.

Ерик се огледа. Нищо не се бе променило, освен че Марън и Куин бяха изчезнали. Прайс още лежеше на пода, а момичето бе все така завързано за стола и мъртво. Ерик изохка, когато стъпи върху счупените стъкла, и отиде в средата на стаята.

Той погледна часовника и пресметна, че е бил в безсъзнание не повече от двайсет минути. После се огледа — като по чудо не се бе нарязал. Дълбоката рана отстрани на тялото му отново бе започнала да кърви и на тила му имаше цицина, но това беше всичко. Беше се отървал от хвърлянето върху масичката за кафе само с пулсиращо главоболие.

— Куин! — извика Ерик по-скоро за да наруши тишината, отколкото с надежда за отговор.

Той взе кърпа за съдове и затисна раната си, сетне тръгна из първия етаж на къщата.

— Куин!

Нищо.

Тръгна да се качва стълбите, но спря на първото стъпало.

За миг му се стори, че жената, която седеше на площадката на втория етаж, го гледа. Илюзията премина, когато стана очевидно, че изобщо нищо не вижда.

Беше много по-възрастна от момичето в кухнята и бе облечена в зелена блуза, но от кръста надолу беше гола. На вътрешната страна на дясното й бедро имаше дълбока рана, която бе прекъснала бедрената артерия и животът на жената бе изтекъл по стълбите. Единствените други наранявания бяха охлузванията на китката под белезниците, с които бе прикована към перилата.

Ерик не искаше да мисли какво й се е случило, докато стъпваше в кръвта по стълбите, но не можеше да избяга от тези мисли. Жената сигурно бе съпругата на Прайс и майка на момичето. Дали Марън бе разрязал първо нея и я бе оставил да умре, опитвайки да се освободи? Или я бе оковал за перилата и се бе заловил първо с момичето?

Когато спря на най-горното стъпало, разбра истината. Под белезниците се виждаше розово белезникавата кост. Жената явно е била принудена да слуша как Марън изтезава и изнасилва дъщеря й и едва не бе прерязала ръката си в опит да се намеси.

Ерик отмести поглед, докато минаваше покрай тялото, и положи усилия да потисне чувствата си. Претърси всяка стая и се увери в онова, което вече знаеше — Куин бе изчезнала.

Прерови шкафчето в банята, намери пластир и докато слизаше по стълбите, притисна кърпата до тялото си, за да намали кървенето.

— Ами сега? — запита се на глас той. — Мисли.

Трябваше да открие Куин, преди Марън да е имал време да… Той поклати глава. Не си позволи да мисли за последиците в случай на неуспех. Съзнанието му трябваше да е ясно, за да измисли как да постъпи. Най-важното беше да намери Куин.

Но как? Марън можеше да прави каквото си иска, да отиде където поиска. Никой не знаеше, че той съществува. Макар да беше луд и съсредоточен единствено върху извратените си фантазии, колко време щеше да живее, преди да го открият? Месец? Два? Шест? И още колко жени щяха да умрат?

Ерик стоя наведен, докато усети как в главата му нахлува кръв. Трябваше да има решение. Трябваше да разсъждава. Дори в очевидния хаос имаше замисъл. Къде би отишъл Марън?

Отначало сирената се чу съвсем слабо. Ерик бавно обърна глава по посока на звука и осъзна, че воят се засилва.

— По дяволите! — измърмори той и бързо прекоси стаята.

Нямаше начин да разбере дали ченгетата идват в къщата, или само минават оттам. Но не можеше да позволи да го намерят. Още не. Часовникът тиктакаше за Куин и Ерик нямаше време да обяснява какво се е случило.

Той потърси пистолета, но не го намери — Марън сигурно го бе взел. После коленичи, претърси тялото на Ричард Прайс и откри кобур, но празен.

— Не!

Ерик падна по гръб, като едва избегна удар в лицето от дясната ръка на Прайс. Сърцето му заби като обезумяло. Той продължи да се измъква назад, докато гърбът му се блъсна в плота в средата на кухнята.

Прайс изстена отчаяно. След миг очите му се отвориха и той вдигна глава на няколко сантиметра от пода.

— Ти не си мъртъв. Защо не си мъртъв? — попита Ерик, сетне осъзна очевидното.

Нямаше причина Прайс да е мъртъв. Марън го искаше жив, за да може да страда, да запомни, че той е причинил смъртта на най-близките си хора, и да прекара последните години от живота си, питайки се какво точно е сторил на дъщеря му онзи извратен тип, преди да я убие.

Ерик отново допълзя до него, сграбчи го за сакото и го повдигна. Воят на сирените се усили.

— Съвземи се, нещастнико!

Тялото на генерала остана отпуснато, но очите му започнаха да се движат. Ерик видя, че Прайс го позна.

— Ставай, мамка ти! — извика Ерик и го изправи.

Прайс леко се олюля, но изглежда можеше да стои без чужда помощ. Освен обляния му в кръв гръб и тъмната синина на челото, не личаха други рани. Всъщност Ерик не беше сигурен дали кръвта, сред която Прайс лежеше, е негова.

— Махаме се оттук. Веднага!

Ерик сграбчи Прайс и го повлече към задната част на къщата, но генералът се възпротиви с изненадваща сила.

— Жена ми…

— Мъртва е.

— Не. Не може да бъде. Аз…

Ерик вкопчи пръсти в реверите на сакото му и го доближи до лицето си.

— Можеш да ми вярваш, генерале. Благодарение на теб станах експерт по смъртта.

Прайс се дръпна назад, спъна се и неволно се обърна към мъртвата си дъщеря.

Ерик го хвана, преди да е паднал на пода, уви ръка около врата му и запуши устата му. Риданията на Прайс утихнаха. Той протегна ръце към дъщеря си, но нямаше сили да окаже съпротива, когато Ерик го дръпна назад. Полицейската кола се приближи по алеята и по стените в къщата започнаха да се въртят зловещи червени и сини светлини.

Отговорът на въпроса, който Ерик си бе задал по-рано, го осени, докато излизаха през задната врата и бягаха в студения дъжд. Ако Прайс не можеше или не искаше да му помогне да намери Куин, Ерик знаеше какво да направи — да удуши негодника. И щеше да се наслаждава на всяка минута.

Ставаше все по-трудно да влачи Прайс в дълбоката кал. Нещата се влошиха, когато генералът излезе от унеса и започна да се съпротивява, като се гърчеше и дращеше ръката около врата си. Ерик го хвана по-здраво и продължи да върви, затъвайки на всяка крачка.

Земята под краката му стана твърда едва когато навлязоха в гъста горичка, намираща се на двеста метра от къщата. Ерик тръгна по-бързо, а Прайс се замята още по-ожесточено. След трийсет секунди те стигнаха до дървена ограда, опасваща задния двор на ярко осветена къща в края на горичката. Ерик блъсна Прайс по лице на земята и се стовари върху него.

— Престани! — през стиснати зъби прошепна той.

Прайс опита да се освободи, затова Ерик бутна лицето му в калта и го задържа там. Не беше особено горд от задоволството, което почувства, когато въздухът в белите дробове на генерала свърши, но вече не му пукаше. Движенията на Прайс станаха по-бавни и Ерик пусна главата му.

— Ще се разберем ли, генерале?

Стори му се, че Прайс отново се кани да се съпротивява. Но тялото на генерала се отпусна и главата му бавно клюмна към земята.

— Единствената причина да не те убия още сега е защото трябва да ми помогнеш да намеря Куин.

— Мислиш ли, че ми пука? — Гласът на Прайс бе едва доловим.

Присъщите му авторитарност, увереност и властност, които излъчваше по време на първата им среща, бяха изчезнали. Сега той беше незначителен и безпомощен.

— Да. Мисля, че ти пука. Защото ако намерим Куин, там ще бъде и Марън. Предполагам, че искаш да му кажеш нещо след онова, което направи със семейството ти. Или не ти пука и за тях?

Това вече предизвика реакция. Прайс се опита да се извърти, но нямаше сили. Ерик отново блъсна лицето му в земята и почти веднага го пусна. Този път Прайс малко по-живо изплю калта и тревата.

— Къде е Марън? — попита Ерик.

— Откъде да знам?

— Мисли! Има ли друга къща някъде? Роднини? Нощна работа? Набелязал ли си поредната му жертва? Мисли!

Прайс се вцепени, но не опита да се освободи и се задъха, докато прехвърляше наум случилото се.

Гняв. Добре. Ерик можеше да се възползва от това.

— Не мърдай — заповяда той, надигна сакото и разкъса ризата на Прайс, разкривайки изненадващо мускулест гръб.

Кръвта си беше негова. Повърхностните порезни рани се виждаха на светлината, струяща от къщата до тях. Ерик избърса кръвта с краищата на ризата, за да добие представа дали раните са смъртоносни.

Никоя не изглеждаше особено дълбока и когато се дръпна назад, за да види дали кървенето е спряло, Ерик разбра схемата. Марън бе изрязал нещо на гърба на Прайс.

Адрес.