Кайл Милс
Човекът без сянка (14)

13.

Той виждаше пукнатините.

Те бяха невидими за всеки друг, но ги имаше и разваляха съвършенството. Отново се опита да сложи на лицето си непроницаемата маска на любезност и безпокойство, която успешно му бе осигурила достъп до малката къща, но очите го издаваха. Очите винаги бяха най-трудното. Имаше нещо особено в бялото около зелените му ириси и в комбинация с малките бръчки по кожата и разположението на веждите му притежаваше изумителната способност да излъчва…

Какво?

Той си спомни как в детството си мислеше, че това е нещо, което живее в него. Малко и немощно. Нещо, което можеше да потиска. Мина много време, докато осъзнае истината. Но дали беше така? Може би винаги е бил наясно. Той беше нещото, скрито в него. Всичко друго беше само маска.

Премести пълната с цветя ваза и се наведе по-близо до огледалото на бюфета. Щеше да става все по-лошо. Помнеше това отпреди. Знаеше, че хората ще започнат да го отбягват и да се питат какво се е променило у него. Дори хората, с които се разминаваше в магазините или на улицата, щяха да чувстват леко неудобство, когато той беше близо до тях, и да намират причина да се извърнат в опита си да избегнат смътното усещане за заплаха, предшестващо близостта му. Нямаше друго подобно усещане — сякаш беше различен вид от човешките същества и физическият му облик беше само маска от плът и кръв. Но той знаеше, че това не може да продължи вечно. Идваше край, а не начало. Край, който отдавна трябваше да позволи да настъпи.

Прокара пръсти през косата си, още хипнотизиран от отражението си в огледалото, и се отказа от несъвършената си маска. Сякаш беше господар на сенките, призоваваше ги и ги насочваше да се плъзгат през лицето му, да заличават фасадата за пред света и да оставят само оголения череп отдолу.

Той най-после се обърна и погледна към пода. Слънчевите лъчи току-що бяха започнали да проникват през прозореца, осветяваха малката кухня и хвърляха леки отблясъци върху черния найлон пред краката му. Жената сякаш се бе вторачила в него, макар да не виждаше нищо. Светлината постепенно озари студените й безжизнени очи. Ръцете й бяха завързани за тежката дъбова маса в средата на стаята, а краката — за двете страни на бюфета зад гърба му.

Той внимателно стъпи между разтворените й крака и прокара босото си ходило нагоре по бедрото й. Разликата между приятния слънчев загар на краката й и кремавобялото на таза й вече беше едва забележима. Тялото беше покрито с тънки резки. Дълбоки червени линии като разперени напосоки ветрила. Засъхналата кръв отчасти прикриваше голотата й. Той затвори очи и придвижи стъпалото си по гъсто окосмения триъгълник между бедрата й и сетне по корема. На места стъпалото му залепваше за миг върху още прясната кръв. Обожаваше това усещане.

Но и то вече не му достигаше. Спомняше си го отпреди — чувството, че танцува на ръба на преживяването. Отчаяната потребност да се вмъкне в жертвите, да бъде част от страха и болката им, да усети отлива и да се влее в него. Да разбере какво виждат в онези последни мигове. Да ги последва в смъртта.

Той легна до жената, сви се на кълбо и сложи глава на лявата й гърда. Утринното слънце бе започнало да сгрява стаята и той усети как топлината пълзи по голата му кожа.

Беше им се оставил да го хванат и да го затворят. Да бъде хранен и обучаван и да се грижат за него. Беше им позволил да измъкнат от преживяванията му чувството за опасност и непредсказуемостта. Но това вече свърши. Отне му години, но сега той контролираше нещата.

Нямаше да действа веднага, а щеше да остави предвкусването за крайния миг бавно да се засили, както правеше винаги. И когато то станеше непоносимо и ръцете му започнеха да треперят от прилива на адреналин в организма, а съзнанието молеше за избавление, тогава щеше да настъпи неговият миг.