Кайл Милс
Човекът без сянка (41)

40.

— Стига Куин! Това е безумие — каза Ерик. — Дори червеите са достатъчно умни, за да се учат от грешките си.

Тя трябваше да признае, че усещането за нещо вече видяно я притеснява. Добре поддържаните къщи и големите дървета от двете страни на улицата не се различаваха от онези в квартала на Ренкуист. И не беше толкова лесно да забрави, че асфалтът там вероятно още е изцапан с кръвта й.

Те отново стояха до колата на Ерик, паркирана на тясна странична уличка, и гледаха към бяла двуетажна къща. На алеята имаше две коли и щорите бяха вдигнати, макар че беше невъзможно да се види нещо през ярката светлина, отразяваща се в прозорците.

Ерик допря пръст в средата на челото й.

— Този път те ще се прицелят точно тук.

— Мисля, че това няма да им помогне — каза Куин, огледа новия си сив костюм, приглади полата и махна въображаема прашинка от сакото. Тя се бавеше нарочно и го съзнаваше. — Как изглеждам?

— Нека да дойда с теб.

Куин протегна ръка над рамото му и леко дръпна завързаната му на опашка коса.

— Мислиш, че на мен няма да повярват?

— Пет минути с ножицата, и ще приличам на дете от реклама.

Тя поклати глава.

— Знаеш, че така е по-безопасно. Миналия път това ни спаси.

— На косъм.

— Престани, Ерик. — Куин сложи ръка на рамото му. — Не се притеснявай толкова много. Ще се върна след няколко минути.

Тя пресече улицата, като подтичваше и въртеше глава наляво и надясно, оглеждайки тихия квартал на утринната светлина. Нямаше никого. Също като миналия път.

— Добро утро! — промълви Куин, когато спря пред верандата и се втренчи в затворената врата. Гласът й потрепери.

— Добро утро! — по-силно каза тя. Така беше по-добре.

Натисна звънеца и отстъпи няколко крачки назад, за да може да избяга по-бързо. После хвърли бърз поглед през рамо и малко се успокои, като видя, че Ерик е в колата и от ауспуха излиза пушек.

— Добро утро, млада госпожице!

Мъжът беше по-възрастен, отколкото Куин очакваше. Прошарени коси, сивкава кожа и малко прегърбен. На лицето му бе изписана лека подозрителност, но нямаше заплаха, нито знак, че я познава. Тя си позволи да се отпусне малко. Човекът вероятно я мислеше за представител на „Свидетели на Йехова“ или нещо подобно.

— Господин Танър?

Мъжът кимна.

— Аз съм Куин Бари от ФБР. — Тя извади служебната си карта и му я показа. — Питах се дали мога да отнема няколко минути от времето ви.

Той изглеждаше озадачен.

— За какво става дума?

— За дъщеря ви, сър. За Катерин.

Мускулите на лицето му се отпуснаха, когато чу името. Куин не беше сигурна дали Танър ще се съгласи да говори, но той се дръпна встрани и й направи място да влезе.

— Пит? Кой е? — чу се женски глас някъде от задната част на къщата.

Танър застана неподвижно и изгледа минаващата покрай него Куин, без да отговори.

— Пит?

Жената, която се появи на стълбите, изглеждаше много по-млада от съпруга си, макар че според Куин двамата бяха на една и съща възраст.

— Добро утро! — каза тя.

Куин протегна ръка.

— Госпожа Танър? Аз съм Куин Бари от ФБР. Бих искала да разговарям с вас и съпруга ви за Катерин.

— Катерин — повтори жената. Гласът й беше тих, но в ръкостискането й не личеше отчаяние, както при ръкуването със съпруга й. — Заповядайте.

Тя посочи към всекидневната. Куин я последва и седна на дивана. Госпожа Танър се настани срещу нея, но съпругът й застана в ъгъла на стаята.

— Какво ви интересува?

— Възобновяваме разследването за смъртта на Катерин…

— ФБР? Защо ФБР ще разследва автомобилна катастрофа?

Катерин Танър беше първата жертва, за която Куин имаше информация. Убиецът я бе изгорил заедно с колата й.

— Открихме доказателства, които насочват… че не е било катастрофа.

— Какви доказателства?

Куин не видя причина да излъже.

— На мястото е имало кръв, която не е била на дъщеря ви. Използвайки нова технология, ние свързахме кръвната проба с убийствата на няколко други жени.

— Господи! Искате да кажете…

— Не!

Изненадващо силният вик на Пит Танър накара съпругата му да млъкне. Двете се обърнаха към него.

— Беше нещастен случай. Стана преди десет години. Тя загина при автомобилна злополука. Така ни казаха вашите хора.

— Съжалявам, сър…

— Не ми казвайте, че съжалявате! Никой от вас не съжалява! Не направихте нищо! А сега идвате тук и…

— Питър!

Той млъкна, но гневът в очите му остана.

— Държиш се грубо с гостенката. Тази млада жена още е била в прогимназията, когато Катерин ни напусна.

Питър наведе глава и се вторачи в килима.

— Закуската е на печката — добави съпругата му. — Защо не идеш да провериш дали е готова?

Той излезе от стаята. Раменете му се прегърбиха още повече, сякаш споменът за дъщеря му имаше физическа тежест.

— Съжалявам за избухването му — каза госпожа Танър.

— Не е необходимо да се извинявате, госпожо.

— Той така и не превъзмогна загубата на Кати. И с двама ни е така. Вероятно от докладите по случая знаете, че не приехме смъртта й за злополука и се опитахме да убедим полицаите да не прекратяват разследването. Минаха години, но още не можем да се примирим със случилото се. А сега се появявате вие и…

— Защо мислехте, че не е нещастен случай?

— Тя беше внимателен шофьор, а и нямаше причина да кара по онова шосе… — Гласът й заглъхна за миг. — Не искахме да повярваме, че е загинала… ей така, за нищо. И че сме я загубили, защото е посегнала да усили радиото или й се е доспало, или… Да изгубиш детето си е най-голямото нещастие, което може да ти се случи. Правиш всичко възможно, за да прикриеш чувствата си и да не приемеш истината. И за известно време търсенето на виновник помага.

Притеснението на Куин, че засилва болката на тази жена, започна да измества нервността, която изпитваше от посещението си в къщата. Но трябваше да остане съсредоточена. Колкото по-бързо си тръгнеше, толкова по-добре щеше да е за всички.

— Съжалявам, че ви карам да страдате, госпожо Танър, но сигурно разбирате, че това е важно.

— Разбира се, че ще направя всичко възможно, за да помогна.

Куин се усмихна признателно.

— Интересуват ме писмата, тетрадките от училище, заявления за работа и записки от събеседвания на Катерин. Запазихте ли тези неща?

Госпожа Танър бавно кимна и когато отговори, гласът й беше някак хладен и резервиран.

— Запазихме всичко.