Кайл Милс
Човекът без сянка (29)

28.

— Не ти ли се струва адски тъпо? Защото за мен е така.

Ерик Туейн се премести, за да се скрие по-добре. Те стояха в гаража на Луис Крейтър, който се намираше в покрайнините на трийсет минути път от Вашингтон. За щастие помещението бе хлътнало малко под нивото на улицата. Вътре бе паркирана мазда, която обаче не им осигуряваше особено добро прикритие.

— Казах ти, че Луис Крейтър е на конференция в Атланта — рече Куин и продължи да оглежда вратата от дърво и стъкло, водеща към кухнята.

— Не ми пука, дори ако… — Ерик изведнъж осъзна колко високо говори и започна да шепне. — Не ми пука, дори ако обикаля земята с космическа совалка. Той е агент на ФБР и можеш да ми вярваш, като ти казвам, че тези типове нямат чувство за хумор. Ако смяташ, че е виновен, защо не идем до телефона и не се обадим на някого?

Куин се обърна към него. Изражението й беше неразгадаемо.

— На кого да се обадим, Ерик? В разработването на КСИД са участвали множество влиятелни хора. Ами ако греша и Луис не е човекът, когото търсим? Ако се свържем с неподходящ човек? Трябва да бъдем сигурни.

Тя насочи вниманието си към хартиения плик на пода и изсипа съдържанието му в ръката си.

— Това ли купи от железарията? Куин… трябва да поговорим.

Без да му обръща внимание, тя залепи вакуумна чаша на стъклото и очерта кръг около него с резачка.

— По дяволите! — измърмори Ерик, поглеждайки към улицата.

Преди няколко минути кварталът беше безлюден, но сега в далечината се видяха неясни силуети. Той предположи, че някакви хора са излезли да разходят кучетата си и използват сумрака, за да ги пуснат да удовлетворят нуждите си на съседските полянки. Никой не вървеше към тях. Вероятно хората бяха достатъчно умни, за да се насочат към дворовете на съседи, които нямат оръжие.

Докато Ерик се уверяваше, че няма да ги безпокоят още няколко минути, Куин вече протягаше ръка през малката дупка в стъклото и отключваше. Миг по-късно тя вече стоеше в тъмната кухня и се взираше към него.

— Идваш ли?

Той стоеше и гледаше отворената врата. Беше достатъчно глупав да стигне толкова далеч, затова можеше да отиде и до края. Това беше по-добре, отколкото да се мотае около гаража и да чака някоя възрастна жена с пудел да го забележи и да извика ченгетата. Той тръгна, а Куин се обърна и изчезна в къщата.

Кухнята беше безупречно чиста и подредена. В сумрака се виждаше част от всекидневната, която също изглеждаше необитаема.

Безумието на ситуацията го порази с пълна сила. Ерик спря и се облегна на хладилника, отказвайки да продължи по-нататък. През последните десет години той непрекъснато се опитваше да отбягва ченгетата. А сега позволи да бъде убеден да нахлуе с взлом в дома на агент на ФБР от жена, която вероятно бе избягала от клиника за психичноболни.

— Много умно! — измърмори Ерик.

В същия миг Куин се появи от ъгъла и настойчиво му направи знак. Той въздъхна и я последва по стълбите към втория етаж.

Тя спря в средата на коридора и посочи малка спалня.

— Започни оттам. Търсим косми със запазени корени или изрязани нокти — всичко, от което може да се вземе ДНК проба.

Ерик кимна без ентусиазъм и щракна електрическия ключ на стената. Внезапният блясък го накара да се почувства още по-нервен, макар че всички транспаранти в къщата бяха платно спуснати.

Мивката беше стерилно чиста. Там нямаше да намери нищо. Тъкмо бе коленичил и изви врат, за да огледа зад тоалетната чиния, когато Куин безшумно се промъкна зад него.

— Ерик!

Той се стресна и удари главата си в тоалетната чиния. Почувства още по-силен прилив на адреналин.

— Господи! Полудя ли? — прошепна Ерик, седна на ръба на тоалетната чиния и потърка главата си, въобразявайки си, че вече усеща цицина под гъстите си коси.

— Погледни — рече Куин, без да обръща внимание на нещастието му, и гордо му показа брой на списание „Пентхаус“. — Какво ти казах? Той колекционира порнографии.

— Ти каза садомазохистична порнография. Това е „Пентхаус“.

Тя прелисти списанието до средата, където имаше снимка на жена само по черни кожени ботуши, седнала в неприлична поза.

— Шегуваш ли се? Виж колко е вулгарно.

— Престани, Куин! Признавам, че това не е изкуство, но половината мъже в Америка са абонирани за „Пентхаус“.

Куин погледна възмутено снимката за последен път и затвори списанието.

— Намери ли нещо?

Ерик поклати глава.

— Струва ми се, че той не използва тази баня. А ти намери ли нещо?

— Още не, но сигурно ще открия. Жалко, че е плешив — отговори тя и тръгна по коридора. — Защо не провериш в кабинета му?

— Слушам — измърмори Ерик, когато Куин се отдалечи.

— Чух това — извика тя.

 

 

Не можеше да се каже, че кабинетът е луксозен. Там имаше само бюро, компютър и една-единствена книжна лавица, пълна до половината. Ерик застана в средата на стаята, без да знае какво да направи. Да влезеш в нечия тоалетна беше едно, но да претърсваш чужд кабинет — голяма грешка.

От друга страна, той беше сигурен, че младата жена в съседното помещение няма да му позволи да излезе оттам, докато не се увери, че е погледнал навсякъде. Ерик сви рамене и седна пред компютъра. Бързата проверка установи, че на твърдия диск не са записани порнографски снимки, а търсачката не показва скорошен достъп до сайтове за възрастни.

Дрешникът беше чист и подреден като останалите помещения в къщата и това му позволи веднага да се насочи към най-интересните неща. Нямаше видеозаписи и порнография. Нито женско бельо или бижута. В календара не бе отбелязано нищо необичайно. Но какво очакваше Ерик? Да види бележка от сорта: „Днес изтезавах до смърт млада жена. Шестнайсет часът. На път за вкъщи взех дрехите си от химическото чистене“. Това беше безумие.

Той прелистваше паспорта на Луис Крейтър, когато му се стори, че чу шум долу. Реши, че това е плод на пренапрегнатото му въображение, но го чу отново, този път много по-ясно. Преглътна с усилие, изправи се, слезе безшумно по стълбите и надникна към кухнята.

Жената беше латиноамериканка на около петдесет и две-три години и чистеше. Добрата новина беше, че тя не подозираше за присъствието му, щастливо бършеше прах и се поклащаше в ритъм с музиката от уокмена й. Лошата новина беше, че жената блокираше изхода от къщата.

Страхотно!

 

 

Ерик влезе в голямата баня и тихо затвори вратата след себе си.

— Какво правиш? — попита Куин, която изглеждаше малко несигурна. Може би се страхуваше от него. Така й се падаше.

— Намери ли нещо?

— Да, няколко косъма — колебливо отговори тя. — Защо стоиш така пред вратата?

— Разбрах защо къщата е толкова чиста.

— Сериозно?

— Той има прислужница.

— Откъде знаеш?

— Тя чисти долу.

Куин скочи.

— Не може да бъде! Коя прислужница работи до толкова късно?

— Онази долу.

Очите на Куин се стрелнаха насам-натам. Тя прокара пръсти през късата си руса коса и каза:

— Ще излезем през прозореца.

— Добра идея. Това няма да привлече внимание — иронично отбеляза Ерик.

Куин пое дълбоко въздух, задържа го и после бавно издиша.

— Ами ако се качи горе? Трябва да се махнем оттук. Къде е тя? Мислиш ли, че ще можем да се измъкнем през вратата, докато не гледа?

Той поклати глава.

— Блокирала е изхода.

Куин започна да гризе нокътя на палеца си.

— Чувствай се свободен да помогнеш, Ерик. Нали си един от най-умните хора в света?

Той се намръщи, отлепи гръб от вратата, мина покрай Куин и взе шампоан от ръба на ваната.

— Не мога да повярвам, че се оставих да ме въвлечеш в това!

Куин тръгна след него надолу по стълбите. Тя изглеждаше още по-разтревожена, когато Ерик й направи знак да спре, промъкна се покрай стената и бързо се приближи зад жената, която внимателно бършеше лавица, отрупана с порцеланови фигурки.

Със светкавични движения Ерик извади слушалките от ушите й и запуши с ръка устата й, а с другата ръка опря гърлото на шампоана в гърба й.

— Не мърдай!

Жената застана неподвижно. Явно знаеше как се изпълняват заповеди.

— Няма да те нараня. Но трябва да правиш точно каквото ти казвам и да мълчиш.

Тя не реагира, затова той повтори думите си на испански. Жената кимна.

Ерик я поведе към килера и заповяда:

— Отвори.

Тя се подчини, но ръката й трепереше толкова силно, че едва хвана топчестата дръжка на вратата.

— Не се обръщай — каза Ерик и леко я блъсна в килера. — Ще затворя, а ти ще броиш до петстотин и чак тогава ще излезеш. Ясно ли е?

Можеше да я заплаши, че ще я убие, но избегна да причини това на себе си.

— Uno, dos^[1]… — започна той.

Жената продължи да брои. Ерик затвори вратата и я остави в пълен мрак.

 

 

— Да смятам ли, че това е негласно споразумение? — попита Куин, която седеше зад волана на хондата на Ерик.

Колата излезе от тихия квартал и се насочи към оживена улица с магазини от двете страни. Ерик скръсти ръце на гърдите си и се престори, че не я е чул.

— Хайде, Ерик. Казах, че съжалявам…

— Ти вероятно дори не работиш за ФБР — прекъсна я той — и си взела отнякъде служебната карта.

— Картата е истинска, Ерик.

— Е, тогава може би си агент. И се опитваш да ме уличиш в нещо, за да ме арестуваш.

— Я стига! Знаеш, че не е така. Не се дръж като бебе.

Той се обърна към нея.

— Бебе? Как ще съм бебе, когато току-що нападнах възрастна жена?

Куин въздъхна.

— Знам. Съжалявам.

Двамата се умълчаха, после тя каза:

— Благодаря!

— За какво?

— Защото ни измъкна оттам.

Гневът му започна да намалява. Той се отпусна на седалката, но все още със скръстени възмутено ръце.

— Моля.

— Поне не беше напразно. Намерих няколко косъма. Не са много добре запазени, но мисля, че ще свършат работа.

— Зарежи това.

— Какво?

Той извади от джоба си паспорта на Крейтър и го размаха. Куин го погледна ужасена.

— Откраднал си паспорта му?

— След като нападнах прислужницата му, реших, че вече ми е все едно. — Ерик посочи предното стъкло. — Гледай пътя.

— Защо?!

— За да не катастрофираме.

— Защо взе паспорта му?

Той прелисти на една от последните страници, където имаше два големи печата.

— Пристигнал е във Франкфурт на пети юли 1995 година. Върнал се е в Чикаго на двайсети юли 1995-а.

Куин трябваше да мисли една минута, за да осъзнае какво означават датите.

— Последната жена…

— Убита е на седемнайсети юли 1995 година в Оклахома. Не забравям дати.

Куин се вторачи във фаровете на идващата насреща кола и присви очи срещу блясъка им. Как бе възможно? Всички улики сочеха към Луис…

— Ами ако печатите са фалшиви? — попита тя, бръкна под очилата си и потърка очи.

Приливът на адреналин от проникването с взлом се бе оттеглил и съзнанието й остана като празен резервоар. Куин не помнеше откога не бе спала.

— Престани, Куин. Защо ще ги фалшифицира? Приеми истината. Луис Крейтър не е твоят човек. Между другото, къде отиваме?

— Не знам — призна тя.

Куин опитваше да се съсредоточи върху проблема и забеляза, че излиза от лентата, едва когато Ерик протегна ръка и сграбчи волана.

— Добре ли си, Куин?

Тя поклати глава, пое дълбоко въздух и си възвърна контрола върху колата.

— Да. Добре.

Той хвана брадичката й и нежно обърна главата й към себе си, за да я погледне в очите.

— Не изглеждаш добре.

— Малко съм уморена. Това е всичко.

Ерик кимна. Изглеждаше искрено обезпокоен.

— Защо не спреш и не ми позволиш да карам?

Инстинктивната й реакция беше да възрази, но Куин знаеше, че ще постъпи глупаво. Тя беше компютърен програмист и добре познаваше последиците от безсънието. Зрението й беше замъглено и главата й сякаш беше куха. Не след дълго щеше да рухне напълно.

Куин спря и се премести на седалката до шофьора, докато Ерик заобиколи колата и седна зад волана. Тя го видя за миг на светлината на фаровете, после облегна глава на страничното стъкло и затвори очи.

 

 

— Хайде, Куин, пристигнахме — каза Ерик, грабна от таблото ключа на хотелската стая и слезе от колата.

Беше преполовил паркинга, когато установи, че Куин не върви след него. Обърна се и видя, че тя още спи на предната седалка.

Върна се до колата, отвори задната врата, извади раницата й и я преметна на рамото си. После се приготви да отвори вратата от нейната страна, но осъзна, че Куин може да падне.

Протегна ръка и разтърси рамото й.

— Куин! Ставай. Куин!

Дишането й остана равномерно и дълбоко.

Той въздъхна тихо, прихвана я и я вдигна с изненадваща лекота. Макар да беше висока почти колкото него, за щастие Куин беше лека. Ерик затвори с ритник вратата и тръгна към хотела, питайки се какво, по дяволите, прави тук.

Отговорът, разбира се, беше елементарен. Той вървеше през паркинг на хотел и носеше жена, която не познаваше, и раница, пълна с несъмнено откраднати полицейски материали от разследвания, малко след като бе нахлул с взлом в дома на агент на ФБР и бе нападнал прислужницата му. Колко ли още неприятности можеше да си навлече човек през краткия си живот?

За щастие в асансьора и в коридора на третия етаж нямаше хора. Ерик се затрудни, докато отключваше и внасяше Куин вътре, но успя ловко да се справи.

Той я сложи на едно от леглата и махна очилата й. С изключение на тъмните кръгове около очите й, Куин беше почти съвършена. Красиви, волеви черти, гладка, макар и бледа кожа, атлетично телосложение…

Спри!

Ерик затвори очи и отмести поглед от нея. Той бе имал сериозна връзка, завършила с насилствена смърт, когато беше едва на седемнайсет години. Разбира се, оттогава се бе срещал с жени, но само за кратки периоди. Беше се научил да не очаква повече. И в края на краищата те винаги го разбираха. Беше най-добре да се примири с истината, че животът му никога няма да прилича на реклама.

Ерик зави Куин с одеяло и си напомни, че външността й е само случаен резултат от генетичен код и медийно хиперболизиране. Това не означаваше, че е параноичка, че иска да го уличи в нещо лошо или че е напълно откачена.

Той знаеше, че най-разумният ход е да си тръгне и да се прибере вкъщи, в затвора, който толкова дълго бе изграждал за себе си. Да се върне при картините и музиката, които никой никога нямаше да види и чуе. При вкусните изискани ястия, които се бе научил да готви в една-единствена порция. Но не можеше. Още не.

Ерик взе раницата на Куин и започна да я претърсва, без да обръща внимание на папките и компютърните разпечатки вътре. Той намери портмонето й и го извади. Сетне погледна през рамо, за да се увери, че тя спи дълбоко, и изсипа съдържанието му на пода. Коя беше Куин Бари?