Кайл Милс
Човекът без сянка (18)

17.

Куин протегна ръка към купчината книги, натрупани до нея на леглото, и избра една, от която се подаваха залепени бележки. Тя прегледа главата за различните видове сексуално мотивирани убийци и се съсредоточи върху описанието на извратен садист. Профилът почти идеално пасваше.

Куин пусна книгата на пода и огледа разхвърляните на леглото справочници, пълни със снимки на трупове, направени на местопрестъплението, на прословути серийни убийци, със записи на разпити на Тед Бънди, Чарлз Менсън и Дейвид Берковиц и с разсъждения върху психиката на убийците, които още бяха на свобода. Отделите в Куонтико, подпомагащи разследванията, бяха пълни с такива неща и Нейтън Шейл с радост насърчи интереса й, като й даде назаем няколко учебника.

Куин бе започнала проучването си преди четири часа и беше облечена в обичайните си дрехи за спане — клин и стара фланелка с емблемата на университета в Мериленд. Но докато четеше ужасяващите подробности за най-бруталните убийства в Америка, тя си сложи анцуг и чорапи. Куин погледна за стотен път през отворената врата на спалнята, претърси с очи кухнята и всекидневната за някакво движение и устоя на импулсивното си желание да провери отново вратите и прозорците. Твърде много въображение и твърде малко сън бяха лоша комбинация.

Тя свали няколко книги на пода и се съсредоточи върху една от папките, които неправомерно бе поръчала. От петте случая този беше единственият с относително подходящ заподозрян — тогава седемнайсетгодишният гений по физика, преподавател в университета „Джон Хопкинс“. Куин отвори папката, извади леко пожълтяла статия от университетския бюлетин и внимателно я прочете за трети път.

През 1986, на дванайсет години, Ерик Туейн бе приет в Нюйоркския университет, където бе започнал да изучава изобразително изкуство. Но въпреки успехите му там, по неясни причини той бе напуснал година по-късно. В кратката бележка към статията се изказваше предположение, че е бил „разочарован от света на изкуството“.

Куин се опита да си спомни какво правеше в часовете по изобразително изкуство, когато беше на тази възраст. Сигурно е била в седми клас. Вероятно бе рисувала кончета с цветни моливи и бе убеждавала баща си да ги залепи на хладилника.

След като бе напуснал Нюйоркския университет, Туейн се бе преместил при своите родители, обикновени работници, въпреки лошите си взаимоотношения с тях и бе продължил да се занимава с изкуство. Когато не рисувал и не правел скулптури, той очевидно се разнообразявал с леки четива в областта на квантовата механика, теорията за единното поле и гравитацията. И любимото му занимание го бе подтикнало да запише няколко свои идеи за ядрения синтез, базирани върху един от трудовете на някакъв професор от „Джон Хопкинс“.

Туейн изпратил статията си в списанието по физика, за което бил абониран, надявайки се да получи обратна информация от издателите. Но те я публикували без съкращения. И въз основа на тази разработка на „зрялата“ възраст тринайсет години Ерик Туейн бе получил докторска степен по физика, при това без да е учил в университет. Година по-късно той вече преподавал и се занимавал с научноизследователска дейност в „Джон Хопкинс“.

Лиза Еган, жената с прерязаното гърло, била асистентка на Туейн. Двайсет и три годишна по време на смъртта си. Шефът й още не бил навършил осемнайсет.

Първият полицейски разпит на Туейн беше рутинен. Повечето въпроси бяха от сорта дали Лиза е имала врагове или отхвърлени любовници. Но в края на доклада разследващият полицай на име Ренкуист бе записал личните си разсъждения. Ерик бил изключително нервен и разсеян и се изразявал двусмислено. Изглеждал неприспособен към обществото и се чувствал неловко.

Куин протегна ръка към чашата с чай на нощното шкафче и си спомни за едно научно изследване, което й бе попаднало — за децата гении. Не помнеше дали Ерик Туейн бе един от обектите на проучването. Историята беше зловеща — малки деца в безупречно изгладени костюми и рокли се изразяваха с феноменална терминология и безжизнена, механична прецизност. Приличаха на кукли на вентрилок.

Първият разпит бил достатъчен, за да накара Ренкуист да се вгледа малко по-отблизо в младия физик. Алибито му за нощта на убийството изглеждало неубедително — бил в апартамента си и работел със студент. Но според полицията студентът обожавал младия си преподавател и имало вероятност да излъже заради него.

Куин се намести в малко по-удобно положение и прелисти докладите от разследването. Най-изобличаващата улика срещу Туейн се бе появила, когато установили, че е излъгал за взаимоотношенията си с жертвата. По време на разпит в полицията той бе признал, че приятелството му с двайсет и три годишната Еган е надхвърляло границите на професионалния контакт. Седмица по-късно Туейн бе признал, че са имали интимна връзка.

След това разкритие разследването бе фокусирано изцяло върху него. Той бе отказал да даде кръвна проба за анализ на ДНК, позовавайки се на факта, че неговата ДНК несъмнено ще е една от многото в апартамента й и вероятно върху тялото й. По-късно, по съвет на адвоката си, Туейн бе отказал и да се подложи на тест с детектора на лъжата.

Въпреки изтощителното разследване полицаите така и не бяха намерили достатъчно доказателства, за да го изправят пред съда. Накрая детектив Ренкуист бе зарязал случая. Той беше убеден, че Туейн е убиецът, но няма начин да го предаде на правосъдието.

Последните записки в материалите от разследването бяха отпреди няколко години и се отнасяха до факта, че Туейн се е преместил от Мериленд в Окръг Колумбия.

Куин отпи глътка от хладкия чай и отново прочете последния известен адрес на Туейн. Къщата се намираше на по-малко от трийсет километра.

Тя се облегна на таблата на леглото и се загледа в старата изрезка от вестник. Снимката на Ерик Туейн беше некачествена, но достатъчно ясна, за да прочете надписа на фланелката му. Там беше изобразена галактиката Млечния път и имаше стрелка, сочеща към думите „Ти си тук“. Косите му бяха разрошени и висяха небрежно над ушите и яката. Той се бе облегнал смутено на лабораторна маса, отрупана с епруветки и мензури.

Куин дълго гледа снимката, опитвайки се да проникне в съзнанието му, както правеха профайлърите. Искаше да открие дали онова, което го отличава от останалите хора, е отразено в очите му. Гениалност, жестокост, омраза — каквото и да било. Но колкото повече го гледаше, толкова по-малко виждаше. Той просто си беше хлапе. Със скоби на зъбите, акне и така нататък.

Куин остави изрезката и продължи да добавя още към пространните записки, които си бе водила, като задраскваше някои прибързани изводи и вмъкваше разсъждения за детството му.

Сякаш всичко пасваше — неговото местожителство, личностните му черти, миналото и настоящето му, както и липсващите доказателства по време на полицейското разследване.

А може би не.

Тя се смъкна надолу и легна неподвижно сред справочните материали по леглото. Какво знаеше, по дяволите? Четири часа бе преглеждала учебници и досиета на серийни убийци. Това не можеше да се сравни с годините на обучение и подготовка на психолозите от ФБР. И въпреки това те първи признаваха, че понякога объркват нещата.

Какво трябваше да направи? Да зареже всичко? Това беше разумното решение. Да изпрати папките там, откъдето бяха дошли, и да стиска палци никой да не разбере, че са били у нея.

Всичко беше измишльотина на компютъра. Програмата бе свързала група отделни смъртни случаи, между които случайно имаше сходни елементи. Може би нещо странно се бе случило в различните щати при безбройните модификации на хардуер и софтуер. Или поради някаква причина „Модерна термодинамика“ бяха въвели в реални материали от разследвания измислен за теста ДНК подпис и фрагмент. Имаше безброй обяснения.

Ами ако не беше програмен дефект, а някой наистина убиваше по жесток начин млади жени? Колкото и невероятно да звучеше, това беше възможно. Можеше ли Куин да забрави цялата история? Тя се вторачи в белия таван, обмисляйки този въпрос.

Но не се колеба дълго. Познаваше се добре и знаеше, че няма да остави нещата така. Не и след като прочете информацията за смъртта на онези жени, видя снимки, на които бяха усмихнати, а после си представи какво бяха преживели, преди да умрат.

Куин протегна ръка към чая и отново отпи, макар че вкусът и хладността му вече не й допадаха. Разполагаше с по-малко от седем часа, преди да започне да се приготвя за работа. Тя избута учебниците на пода и посегна да загаси лампата. Но размисли — след всичко, което бе видяла и прочела тази нощ, реши да я остави да свети.