Кайл Милс
Човекът без сянка (33)

32.

— Куин! Куин! Чуваш ли ме?

Тя не отвори очи, а ги стисна още по-здраво и се опита отново да изпадне в забрава. Не знаеше къде се намира, нито колко е часът, но не й пукаше. Единственото й желание беше да избяга от разпъващата болка.

— Куин!

Тя се стресна, дойде на себе си и усети, че някой нежно държи ръката й.

— Успокой се. Аз съм. Всичко е наред — каза познат глас.

Силуетът, наведен над нея, и детайлите от малката стая постепенно започнаха да се фокусират. Куин примигна няколко пъти и осъзна, че вижда разтревоженото лице на Ерик Туейн.

— Следиш ли това? — попита той, вдигна пръст и го размаха пред очите й.

Отначало й беше трудно, но после успя, а и Ерик не движеше твърде бързо пръста си. Той отпусна ръка и започна да отстъпва назад, докато опря гръб в стената. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Ерик се свлече на пода върху разпръснатите материали от разследванията.

Той наведе глава и дългите му коси се спуснаха пред лицето. След няколко секунди Куин видя, че върху кожата и дрехите му има петна. Кръв.

— Ерик… добре ли си?

Той отметна коси назад и я погледна.

— Кръвта не е моя.

Тя се вцепени за миг, но после събра смелост да се погледне. Още беше с тъмносинята си пола, но сакото бе заменено с бяла фланелка. Дрехите й бяха изцапани с кръв, която на места още не беше засъхнала. Куин докосна пулсиращата си глава, напипа някаква превръзка и изохка.

— Знаеш ли каква късметлийка си, Куин? Куршумът само те одраска. Вероятно имаш леко сътресение, според мен без трайни увреждания. Но все пак докторатът ми е по физика.

Куин опипа краищата на превръзката. Беше дълга няколко сантиметра и широка около един. Ерик имаше право. Тя би трябвало да е мъртва.

— Какво стана? Как се измъкнахме?

— С бясно шофиране и късмета ни за цял живот. — Той тъжно поклати глава. — Съжалявам, Куин. Аз съм виновен. Заради мен едва не те убиха.

— Ти си виновен? Какви ги говориш?

Ерик взе няколко от листовете, разпръснати около него.

— Всичко е тук. Мислех, че Ренкуист е тъпак, води лична война срещу мен и е твърде глупав, за да проследи очевидните улики… — Гласът му заглъхна за миг. — Но това не е било случайно, а е имало замисъл. Копелето участва в заговора.

Той остави документите, които държеше, и започна да претърсва купчината вляво от него. Накрая намери някакъв лист и го сложи на леглото до Куин. Тя го взе и се вгледа в черно-бялата снимка на мъжко лице, но после разбра, че всъщност гледа невероятно реалистична рисунка.

— Това е мъжът, който те простреля. Същият ли се опита да те нападне миналата седмица?

Куин поклати глава.

— Сигурна ли си?

— Онзи беше много по-възрастен. Може би това е мъжът в другата кола…

Ерик стана и започна да крачи напред-назад, отначало бавно, а сетне все по-забързано, изразходвайки насъбралата се у него напрегнатост. Той посочи рисунката в ръката й.

— По дяволите, какво става, Куин? Този тип се опита да те убие посред бял ден! Наистина се опита да те убие!

Тя го наблюдава няколко минути как крачи в малката стая, но й се зави свят от движението, затова се отпусна назад и затвори очи.

— Нали ти казах, че вече се опитаха да го направят веднъж. Но ти реши, че си измислям, нали?

Куин чу, че Ерик спря, и отвори очи.

— Не знаех какво да мисля — отговори той и прокара пръсти през разрошените си коси. — Стори ми се симпатична. И може би леко откачена. От десет години ти си първият човек, който не ме определи веднага като убиец маниак. Господи…

Той отново започна да крачи. Куин се загледа в тавана, опитвайки се да открие логика в случилото се.

Тя си спомни изражението по лицето на Ренкуист и как се опита да я хване за ръката. После Куин тичаше. Другият мъж изскочи през вратата и я подгони. Тя си спомни за болката в главата и за дезориентацията. Сетне Ерик уви ръце около нея. Червената точка на ръката му…

— Защо не го направи?

Ерик спря и попита:

— Какво?

— Защо не ме уби?

— Защото черепът ти е твърд. Не че не се опита, по дяволите.

— Не. Когато ти ме хвана, той беше насочил пистолета си срещу нас. Но не стреля, а отново хукна.

— Не знам. Може да е помислил, че съм невинен случаен минувач.

Вратата се отвори и я стресна, нарушавайки опита й да се концентрира. Куин подскочи, като видя бледото лице на млад мъж.

— Куин, успокой се — каза Ерик и протегна ръце към нея. — Това е Тони, мой приятел.

Тони не погледна Куин, а надолу към пода и после към Ерик.

— Ще се оправи ли? — попита той.

— Така изглежда — отговори Ерик.

— Трябва ли ти нещо?

— Мисля, че засега всичко е наред. Благодаря!

Тони кимна, измъкна се от стаята и затвори вратата.

— Къде се намираме? — попита Куин.

— В Балтимор. Това е къщата на Тони.

Тя понечи да стане от леглото, но усети, че мускулите й още не са съвсем готови да й се подчиняват.

— Трябва да се махнем оттук. Ще ни открият…

Ерик клекна и нежно сложи ръка на коляното й.

— Не се тревожи. Имаме време. Тони започна работа в „Джет Пропълшън“, след като аз се преместих в Окръг Колумбия. Преди няколко години се запознахме на конференция по физика. Играем видеоигри по интернет и от време на време си разменяме имейли. Освен няколко души от колегията на физиците, никой друг не знае, че сме приятели.

Куин седеше, без да помръдне, опитвайки се да реши какво да направи.

— Имай ми доверие — добави Ерик. — Поне за малко ще бъдем в безопасност. Пък и ни трябва време, за да решим какво ще правим. Ще бъде глупаво, ако избягаме оттук, без да имаме план. Може дори да ни убият. Не си ли съгласна?

Куин се облегна на възглавниците, но не отговори. Вече не беше сигурна в нищо.

— Добре.

— Ще се изкъпя — рече Ерик. — А ти си почини и после ще говорим какво да направим и на кого да се обадим.

Той излезе, а Куин сви и отпусна крака, като се опитваше да раздвижи мускулите си и да не обръща внимание на пулсирането в главата си, докато сърцето й реагира на движенията. Тя продължи да прави гимнастика и след около минута съзнанието и тялото й отново започнаха да действат в синхрон.

Нямаше съмнение, че Ренкуист е замесен. Той знаеше много добре, че това не е операция на ФБР. Агентите обикновено не стреляха по невъоръжени жени в гръб.

Как ли го бяха принудили да им сътрудничи? С пари? Не и със заплата на агент на ФБР. С изнудване?

И дали в историята бяха замесени само двама души? Кой наблюдаваше дома й? А къщата на баща й? Служебният й кабинет? Всички тези места бяха вероятни убежища за жена, която има неприятности. Теорията, че убиецът е високопоставен агент на ФБР, който използва служебното си положение, за да принуждава престъпници да му помагат, звучеше все по-убедително…

Главата я болеше твърде много, за да мисли за тези неща. Куин пусна крака от леглото и предпазливо стана. Беше възвърнала почти изцяло чувството си за равновесие. Взе хавлия от нощното шкафче и се опита да избърше засъхналата кръв по врата и лицето си, но не успя.

Полата и пуловерът, които беше обличала преди, бяха на нощното шкафче и изглеждаха изпрани и изгладени. Куин протегна ръка към тях, но сетне промени решението си. Първо трябваше да се изкъпе.

Тя отвори вратата и несигурно тръгна по коридора. Тони Колиър се мотаеше в разхвърляната си стая в дъното. Той се обърна, но щом я видя, отново се вторачи в пода.

— Здравей, Тони!

Той я стрелна с поглед.

— Добре ли си?

— Ерик каза, че раната не е толкова сериозна, колкото изглежда. Мисля, че ще живея.

Куин огледа помещението, докато вървеше към протрития диван до стената. Деветдесет процента от обзавеждането на стаята й беше познато — скъпа, свръхмодерна компютърна апаратура. Нямаше никаква яснота какво е предназначението на останалите десет процента.

— И ти ли си гений?

Тони поклати глава.

— Не. Просто съм на едно от първите места по скалата АУ.

— Какво е това?

Той закри уста с ръка и се изкикоти.

— Адски умен.

— Има ли разлика? — попита тя, седна на дивана и се вторачи изпитателно в домакина.

Той беше горе-долу на нейните години — не по-възрастен от двайсет и шест, изумително лошо подстриган и с големи очи, които му придаваха вид на постоянно учуден.

— Гениите виждат нещата по друг начин от останалите хора. Например Айнщайн, Да Винчи, Нютон… Ерик.

— Ерик?

Тони кимна.

— Да, той е един от тях.

— Познаваш ли го добре?

Куин реши да се възползва от възможността да чуе мнението на друг за човека, на когото сляпо бе вярвала. Тони познаваше Ерик Туейн. Това не беше доклад, написан от ченге, или статия на журналист, който се бе срещал с Ерик няколко пъти, а приятел от плът и кръв.

— Не съвсем — призна Тони. — Играем видеоигри. Той ми вдъхва оптимизъм, когато съм отчаян. Много го бива за това. Ерик е страхотен, но няма много приятели, защото… — Той млъкна и отново се вторачи в пода.

— Благодаря ти, че ни помагаш, Тони — каза Куин. Тя съзнателно се отказа да се рови в миналото на Ерик — съмняваше се дали Тони може да й каже нещо за смъртта на Лиза Еган, което вече да не знае.

— Как… пострада?

— Драскотина, Тони. Глупав инцидент.