Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
За все надо платить, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Александра Маринина. За всичко се плаща

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Ева Енгилян

Коректор: Ева Енгилян

ISBN: 954-26-0096-8

История

  1. — Добавяне

Глава 3.

Николай Саприн, а според фалшивите документи, които бе показал на Вероника Щайнек — Николай Первушин, мълчаливо караше колата в напрегнато очакване Тамара да каже нещо. Но тя мълчеше като риба. Защо мълчи? Толкова се е уплашила, че езикът й се е вдървил? Трябваше да се е уплашила, не може да не се е уплашила, защото си бяха говорили, че само ще вземат папката и ще обиколят десетина банки. Само за това се бяха уговаряли, а изобщо не бе ставало дума, че след като вземат папката, той ще убие Вероника Щайнек-Лебедева.

Почти половин година бе загубил Саприн за тази проклета папка. Отначало бе търсил Вероника из цяла Австрия, после я бе придумвал, бе договарял разни подробности ту с нея, ту в Москва — с Дусик. До гуша му бе дошло. И в крайна сметка за какво беше всичко, след като в последния момент Дусик нареди да не дава парите на Вероника, да вземе папката и да приключи с тази работа? Саприн беше ядосан на Дусик, на целия свят и на самия себе си. Той заслужено минаваше за майстор по деликатните поръчки, свързани с необходимостта да се намери еди-кой си притежател на някакви документи, след което тези документи да бъдат прецизно откупени с уговорки за гаранциите и цената, и то така, че и двете страни да останат доволни. Никога не се бе провалял. Дори в случаи, когато търсените документи носеха специфичен характер и съдържаха информация, разбираема само за специалисти, Николай не жалеше време, за да получи подробен инструктаж, да вникне в подробностите и да се упражни в разпознаването на текста. Нито веднъж не бе грешил, не бе носил безполезни хартишки вместо важни документи.

А ето че сега го използваха в такава груба операция… Все едно да забиваш пирони с микрокалкулатор. Отвратително! И най-важното — появи се неочаквано усложнение. Вероника не пристигна сама, та се наложи да убие и някаква жена с малко дете. Ако ставаше дума само за Вероника, би могъл изобщо да не се безпокои. Кой ще тръгне да разследва заради някаква си имигрантка санитарка? Никой. Може да се засилят да го издирват заради връзките на съпруга й, контрабандиста, ще започнат да търсят в тази посока, естествено — нищо няма да намерят и ще се успокоят. Но тази жена с детето в колата — коя ли беше? Саприн, разбира се, бръкна в чантичката й, погледна шофьорската й книжка. Лилиана Кнепке. Дявол знае коя беше! Твърде възможно е семейството й да вдигне шум, да стисне полицията за гушата — на всяка цена искаме да намерите убиеца на нашата скъпа Лилиана. В този случай издирването ще поеме по линията Кнепке и Вероника Щайнек ще бъде смятана за случайна жертва. И така нищо няма да открият. Но защо мълчи Тамара? За какво ли мисли?

 

 

Стюардесата вече втори път разнасяше напитки, но Тамара упорито се преструваше, че спи, макар че беше много жадна. Беше се излегнала в удобното кресло със затворени очи и бе извърнала лице към илюминатора. Докато разнасят напитките, Николай няма да я събуди, но след двайсетина минути ще дойде ред на вечерята и тогава той непременно ще я събуди. А тя така и не бе решила как да се държи. От момента на убийството бяха минали дванайсет часа, оттогава тя някак бе избягвала обясненията със Саприн, но това не можеше да продължава до безкрай. Рано или късно трябваше да изрази отношението си към случилото се. И по този начин да определи съдбата си за близкото бъдеще, а може би — и за целия си живот занапред. Защото ако покажеше, че е уплашена и негодува, би накарала Саприн да помисли, че е опасна и може да го издаде. Но пък да се преструва, че всичко е нормално, че така е трябвало да бъде и нищо свръхестествено не се е случило, би означавало да си създаде репутация на хладнокръвна цинична съучастничка и да позволи да я въвлекат в още по-отвратителни авантюри. Защото току-що пред очите й бяха застреляни две жени и дете. Ако преглътне убийството на дете и си премълчи, значи вътре в нея няма абсолютно нищо, освен хлад и равнодушие. И така лошо, и инак лошо.

Почувства как Саприн лекичко я потупва по бедрото.

— Тамара — тихо каза той досами ухото й, — събуди се, донесоха вечерята.

— Спя — сънено промърмори тя, все още с надеждата той да я остави на мира.

Но Николай не я остави.

— Хайде, Тамара, хайде, събуди се — настойчиво повтори той, — цял ден нищо не сме хапвали и не се знае кога отново ще имаме възможност да се нахраним. Хайде, отвори очички.

Нямаше смисъл да упорства. Първо, беше зверски гладна. А има щастливци, които в моменти на душевно напрежение не могат да сложат залък в устата си. У Тамара Коченова обаче в такива моменти се пробуждаше чудовищен апетит. Беше готова да омете всичко наред в хладилника и от масата, а като студентка по време на изпитна сесия винаги качваше по три-четири килограма. И второ — най-сетне трябваше да заговори пред Николай и да свали от плещите си това бреме.

Отвори очи, усмихна се на спътника си и вдигна облегалката на креслото. Стюардесата й подаде подноса с топлата вечеря и Тамара започна грижливо и делово да бърше лицето и ръцете си с мократа ароматизирана салфетка. „На ти сега! — ядосано си мърмореше наум. — Все си мислеше: няма страшно, това е дреболия, и това е дреболия, и това е нищо и никакво, и онова не заслужава внимание. А какво излезе накрая? Накрая ти, драга ми приятелко, си спечели репутация на преводачка, която може да бъде наета за изпълнение на какви ли не гадни поръчки. Когато просто те тикаха в леглото на разни необходими хора, гледаше на това като на допълнителна професионална услуга. А когато те помолиха да поработиш върху един синхронен превод в нужната посока? Ето тогава трябваше да се стреснеш. А ти? Ха-хо-хи-хи, ах, колко весело, ах, колко смешно, ама разбира се — ще го направя. Хак ти е сега! Ето че те наеха за помощничка на убиец. А какво ще ти предложат утре? Ти да вземеш пистолет и да убиеш някого? Това ли чакаш? Да бе, точно сега е моментът да се правиш на невинна и да крещиш под път и над път, че не си такава. По-рано си била такава, а сега за миг си се поправила. Ще станеш за смях на кокошките.“

Тя съсредоточено режеше с тъпия пластмасов нож жилавото кокоше месо и чакаше кога най-сетне Саприн ще подхване онзи разговор. Ръцете й трепереха и месото не искаше и не искаше да отстъпи, а току се мъчеше да изскочи от пластмасовата чинийка право върху коленете на Тамара.

— След два часа сме си вкъщи — каза Николай. — И ще се разделим. Жалко.

— Защо?

— Иска ми се да се срещнем пак. Какво мислиш за това?

— Няма лошо. — Тамара сви рамене и сложи в устата си късчето месо, което бе успяла да отреже. — Да се срещнем, защо не! Имаш телефона ми, така че няма проблеми.

— Има един проблем — тихо възрази Саприн. — Страх ме е, че след това, което се случи днес, ти може да не искаш повече да легнеш с мен. Знаеш — случва се с много от жените. Започват да се страхуват от мъжа, способен да стреля по жив човек.

Тамара остави ножа и вилицата на подноса и се обърна към Николай.

— Слушай, скъпи, не ми напомняй за онова, което се случи тази сутрин. Не съм го видяла, не съм го чула, нищо не знам. Разбра ли ме? Това е. Приключваме с този въпрос. И да не си посмял да ме въвличаш в тази история. Това са си ваши работи, а моята е — превод и прикритие. За какво ме наехте? За да те прикривам от изгарящи от мераци мадами и от ревниви мъже, като същевременно създавам впечатление, че с теб сме чехи или поляци. Свърших ли си работата? Свърших я. Останалото не ме засяга. Ето защо, ако искаш да се чукаш с мен и в Москва — нямам нищо против. Ти си красив мъж и добър любовник, а за това, че си способен да стреляш по жив човек — аз нищо не знам. Ясно ли е, слънчице?

— Ясно — кимна Саприн. Млъкна и не продума до самото кацане.

В Шереметиево те доста успешно се измъкнаха от самолета сред първите пътници и отидоха при паспортния контрол, докато пред всяко гише имаше само по двама-трима души. Буквално след десет минути вече бяха вън от летището.

— Колата ми е на паркинга — каза Саприн. — Ще те закарам.

Тамара мълчаливо кимна и го последва към платения паркинг. Вече бе взела решението си и сега мислеше как най-добре да изпълнява това решение в живота. Едно знаеше с абсолютна сигурност: не бива да се прибира вкъщи. Или поне сега, когато Николай може да се качи с нея в апартамента й. Напълно очевидно беше, че не й е повярвал. Затова за всеки случай реши да се прибере не вкъщи, а при майка си.

— Къде живееш? — попита той, когато вече летяха по Ленинградското шосе.

— До станцията на метрото „Фильовски парк“. И после не съм далеч.

— Чудесно, тогава пътем ще спрем за малко при Дусик — да му оставя папката, та после да не правя големи обиколки. Съгласна ли си?

— Добре — равнодушно се съгласи Тамара.

Трябваше да се отбият към проспект „Маршал Жуков“, наистина им беше на път.

Пред едно красиво полукръгло здание, което се издигаше на кръстовище, Саприн спря.

— Няма да се бавя — обеща той, слизайки от колата. — Пет минути.

Тя го погледна замислено и бавно извади цигарите от чантичката си.

 

 

Михаил Владимирович Шоринов седеше пред телевизора, но не разбираше какво става на екрана. Току поглеждаше часовника си и пресмяташе къде ли са сега Саприн и Тамара, какво става и колко ли още ще чака. Любовницата на Шоринов — Катя — кротко лежеше на дивана, свита на кълбо, и с интерес следеше събитията, които се развиваха на екрана. Филмът беше съвсем нов — някакъв суперхит, намерен с големи усилия, но Шоринов не успяваше да се съсредоточи.

— Дусик, ако обичаш, направи изображението по-ярко — помоли Катя.

Шоринов започна да натиска напосоки копченцата на дистанционното, като погрешка ту увеличаваше звука, ту намаляваше контраста. Когато беше нервен, трудно мислеше. Най-сетне ядосано хвърли тъмния правоъгълник на дивана, където лежеше младото момиче.

— На, направи си го! — каза раздразнено, стана от фотьойла и отиде в кухнята.

Вече минава десет, помисли си Шоринов, трябва да се прибирам, за да не тревожа жената и да не будя у нея излишни подозрения. Беше й обещал да се прибере не по-късно от единайсет. Но къде са те? Обади се в Шереметиево, казаха му, че самолетът е кацнал без закъснение. На опашка ли стоят? Не може да бъде, Коля Саприн е опитен пътешественик, той винаги знае какви места да иска при регистрирането, та да слезе един от първите от самолета, бил той боинг или жалък ТУ-134. Наистина опашка може да се образува заради пътници от друг самолет — това се случва често. Но каквото и да е станало, каквато и да е причината за забавянето, Михаил Владимирович с всяка изминала минута се нервираше все повече и повече. Най-сетне чу да се звъни на вратата.

— Защо се забавихте толкова? — попита той вместо поздрав.

— Попаднахме на задръстване — спокойно обясни Саприн. — Ето, вземете. — Той подаде на Шоринов папката с материалите.

— Как мина?

— Според плана. Ето платежните документи, нито един долар не е изтеглен, можете да проверите.

— Тамара как се държи?

— С Тамара имаме проблем, Михаил Владимирович. Много е уплашена и с всички сили се преструва, че нищо не се е случило. Това не я засягало. Повярвайте на моя опит — така се държат хора, които разбират, че са станали нежелани свидетели и сега трябва да се опасяват за живота си. Ако беше изпаднала в истерия, щях да намеря начин да я успокоя, щях да й обясня, че в неин интерес е да си мълчи. Но тя нищо не говори и не задава въпроси. Много е опасна, Михаил Владимирович, повярвайте ми. Достатъчно умна е и може да се опита да ни играе игрички, а всяка игра предполага излишни движения, които могат да привлекат нечие внимание.

— Разбрах — припряно реагира Шоринов. — Разбрах и съм напълно съгласен с теб. Впрочем… Може би тя мълчи не защото е замислила някоя интрига? Може би просто иска пари в замяна на мълчанието си? Не си ли поговори с нея за такъв вариант?

— Михаил Владимирович, не съм вчерашен… — подзе Саприн, но Шоринов го прекъсна:

— Опитай в тази насока. Може всичко да се размине. Запуши й устата с пачка долари и спи спокойно. Можеш да се пазариш до петдесет хиляди. А пък ако поиска повече, тогава естествено… Къде е тя сега?

— Долу, в колата.

— Чакай малко.

Шоринов отиде в хола, където Катя все така лежеше на дивана, вперила поглед в телевизора.

— Кой дойде, Дусик? — попита тя.

— Николай — отговори Михаил Владимирович, извади от шкафа едно куфарче и отключи шифрованата ключалка.

Катя скочи леко от дивана и изхвърча в антрето. Когато след две минути Шоринов излезе от хола, стори му се, че в антрето въздухът не достига. Саприн и Катя стояха мълчаливо и се гледаха и това мълчание сякаш бе погълнало всичкия кислород, всичкия въздух. В ръцете на Катя Шоринов забеляза малка кутийка.

— Благодаря, Коля — най-сетне с необичайно мек глас продума тя и се обърна към Шоринов: — Виж, Дусик, Коля ми донесе това, за което го бях помолила.

— Какво е то? — недоволно попита той.

— Тигърче. — Катя щастливо се усмихна. — Стъклено тигърче.

Шоринов облекчено си пое дъх. Разбира се — тигърче. Е, щом е тигърче, не е страшно. Виж, ако беше помолила Коля за парфюм или бельо, или пък за някое лекарство, това щеше да означава… С една дума — всичко е ясно. Няма нещо, което Шоринов не би могъл да й достави. Сега всичко може да се намери — няма проблеми. И ако Катерина е помолила Николай за нещо, то няма да е, защото не може да получи необходимата й вещ, а защото молбата и нейното изпълнение са знак за близост. Парфюм, бельо, лекарство — всичките тези интимни нещица, чрез които привързваш мъжа, разпалваш го с привидна близост. А тигърче — не е страшно! Това може. Известно е, че тя колекционира тигърчета играчки — и стъклени, и пластмасови, и плюшени, и керамични. И самият Шоринов, и всички негови приятели, които знаеха за съществуването на Катя, постоянно й носеха сувенири от всички свои пътувания. Та и Коля е донесъл. Нормално.

— Катюша, прибери се в хола — каза той ласкаво.

Катя мълчаливо се подчини, без дори да си вземе довиждане със Саприн, но Михаил Владимирович успя да улови погледа, който тя хвърли на Николай.

— Ето. — Той подаде един пакет на Саприн. — Ще й ги дадеш, ще й кажеш, че това е хонорарът за работата. Тук са трийсет хиляди. Отначало се разбрахме за десет. Нека ги вземе и да види колко са сега. По нейната реакция ще се ориентираш как да действаш по-нататък. В краен случай обещай й още двайсет хиляди.

— Това все още не е крайният случай — предпазливо възрази Николай.

— Да, разбира се. За най-краен случай знаеш какво да правиш. Смятай, че си получил моята благословия.

Саприн прибра пакета с парите в сака си и напусна апартамента. Когато излезе от сградата и направи няколко крачки, той спря: колата му беше празна. Тамара Коченова беше изчезнала.

 

 

Съдебномедицинската морга при полицейското управление във Визелбург се помещаваше в очарователна къщичка, която отвън приличаше на направена от курабийки — като в приказките. Докато се качваше по стълбището заедно с полицейския комисар, Манфред Кнепке си помисли, че редом със смъртта винаги се намира нещо красиво. Дали защото съдбата се опитва малко от малко да смекчи страшната грозота на смъртта, или, обратното — иска да напомни, че след земното съществуване идва ред на по-добър живот.

— Насам, ако обичате — каза комисарят и насочи Кнепке към вратата, която водеше за хладилника.

Манфред вървеше послушно накъдето го водеха и молеше господ всичко това да се окаже грешка. Вярно, Лилиана и малкият Филип още не са пристигнали, но времето е толкова отвратително, може би още не са тръгнали от Гмунден. Или са тръгнали, но са закъсали някъде по пътя. Той не си спомняше и не искаше да си спомня, че вече три пъти се бе обаждал в клиниката и различни гласове му бяха отговаряли едно и също: Вашата съпруга и синът ви тръгнаха вчера към седем часа сутринта. Не искаше да си спомня, че комисарят му каза: У убитата жена са намерени документи на името на Лилиана Кнепке. Документи могат да се намерят у кого ли не! Може Лилиана да ги е загубила, а тази жена да ги е намерила. Или дори да ги е откраднала от Лилиана.

— Погледнете, моля — каза комисарят, а в това време служител от моргата отметна чаршафа от положеното на количката тяло.

— Да — отговори Манфред, глух за собствения си глас, — това е жена ми. — Упорито не извръщаше глава надясно, където имаше още една количка. Под чаршафа се очертаваше малко телце. Надяваше се комисарят да каже: „За съжаление — все още не сме намерили сина ви.“ Ако каже така, значи има надежда Филип да е успял да избяга, да се спаси. И Манфред ще го търси. А трупчето на съседната количка е някое друго дете, не е неговият син, не е Филип.

— Сега насам, ако обичате — каза комисарят и пристъпи към втората количка. И тогава Манфред Кнепке най-сетне осъзна, че всичко е свършено — няма на какво повече да се надява.

След един час той седеше в кабинета на комисаря в полицейското управление. За всеки случай предвидливият комисар беше поканил лекар, който направи на Манфред инжекция, и Кнепке се почувства малко по-добре. Главата му се проясни, болката в сърцето се притъпи и вече можеше да отговаря на въпросите на полицаите.

— Ето вещите, намерени на местопрестъплението. Прегледайте дали нещо е изчезнало. Знаете ли какво е носела жена ви със себе си?

Кнепке добросъвестно изброяваше скъпите украшения на Лилиана, които е трябвало да бъдат на нея и които не са били намерени, когато са я открили, застреляна до колата.

— Трябваше да има пари — доста голяма сума. Тя винаги вземаше със себе си много пари, особено когато пътуваше с Филип. Той е болнаво дете и Лилиана смяташе, че трябва да задоволява всичките му капризи, а той понякога имаше доста странни желания. Веднъж например се разхождали в парка и видели деца от сиропиталище — били двайсетина. Щом чул, че те нямат родители, Филип настоял майка му веднага да купи на всички по един хамбургер, бутилка пепси, сладолед и играчка. Не можехме нищо да му откажем — инак се разплакваше толкова силно, че сърцето да те заболи. А той има болни бели дробове, изобщо не бива да плаче… Затова Лилиана, освен кредитните карти, винаги носеше пари в брой за подобни случаи.

— Кажете, познавате ли жена на име Вероника Щайнек?

— За пръв път чувам това име. Коя е тя?

— Трупът й е бил намерен на петнайсет метра от колата на съпругата ви. По всяка вероятност са пътували заедно. Ето, погледнете снимката.

Манфред погледна снимката — красива млада жена. Само че мъртва.

— Да, виждал съм я в клиниката в Гмунден. Струва ми се, Лилиана ми беше казала, че е рускиня. Медицинска сестра или нещо такова.

— Санитарка — уточни комисарят. — Какво общо може да е имало между вашата съпруга и една санитарка? Защо са се озовали в една кола?

— Уверявам ви, това не означава абсолютно нищо. Лилиана още не говори… не говореше достатъчно добре немски, нашият език е доста труден за чужденци, и истински се уморяваше, когато бе принудена по цял ден да общува с австрийци. Спомням си: много се зарадва, когато научи, че в клиниката има жена руска имигрантка. Лилиана каза: Сега поне ще мога да побъбря с някого, без да мисля за съгласуването на глаголните времена. Тъй че е напълно възможно тази санитарка да е пътувала за Виена или за Визелбург и Лилиана да е предложила да я закара, та по пътя да си поприказват на руски.

— Значи вие, господин Кнепке, сте сигурен, че убийството изобщо не е свързано с факта, че двете жени са били имигрантки от Русия?

— Сигурен съм, господин комисар. Или убийството е станало заради тази Щайнек, или е било нападение с цел грабеж. Жена ми нямаше врагове, не е възможно някой да е искал смъртта й.

— А колкото до Щайнек — комисарят сви рамене, — едва ли тя може да е представлявала интерес за някой убиец. Била е бедна, изпълнявала е нископлатена работа, съпругът й е в затвора. Практически няма познати, само любовник, който е електротехник в същата клиника. До този момент няма дори австрийско гражданство, само разрешение за пребиваване. Малко вероятно е тя да е била истинската мишена за грижливо организирано престъпление, а вашата жена — съпругата на големия финансист Манфред Кнепке — да е била случайна жертва. Съгласете се — това прилича повече на приказка за наивници. Все пак съм склонен да мисля, че покушението е било срещу вашата съпруга.

— Значи е било грабеж — уморено каза Кнепке. — Ценните украшения на Лилиана са добре известни в определени среди. Моля ви, господин комисар, позволете ми да си вървя. Трябва да остана сам.

Когато се върна във Виена, Манфред веднага отиде в офиса си. Личната му секретарка Марта, която предано бе работила при него повече от петнайсет години, естествено беше в офиса, макар да беше неделя. Тя вече знаеше за нещастието, сполетяло шефа й, затова бе зарязала домашните си задължения и бе дотичала в офиса, за да бъде под ръка, ако потрябва. Кнепке й се усмихна благодарно и влезе в кабинета си.

— Обядвахте ли, Марта?

— Не, не посмях да изляза. Представих си, че може да звъннете, а мен да ме няма.

— Идете да хапнете, ще ми трябвате след двайсет минути.

Щом влезе в кабинета си, Кнепке, без да съблича шлифера си, седна зад бюрото и придърпа телефона. За няколко секунди сякаш замря, после се отърси от мислите си и решително набра номер с много цифри. Обаждаше се в Русия.

— Здравей, Едуард! — каза той на добър руски, наистина със силен акцент.

— Манфред! — чу в отговор. — Радвам се да те чуя. Как си, как вървят работите?

— Лошо.

— Случило ли се е нещо?

— Случи се. — Кнепке помълча. — Лиля вече я няма. И малкия Филип. Ще дойдеш ли на погребението?

— Чакай, Манфред… Чакай. Аз… Какво е станало с Лиля?

— Лиля почина, Едуард. Моля те, сега ми е трудно да говоря за това. Ако ще идваш на погребението, ще ти запазя хотел. Тогава ще поговорим.

— Да, да, разбира се, че ще дойда. С визата нямам проблеми, нали я получих преди три месеца, още е валидна. Кога е погребението?

— В сряда. Ще ми съобщиш ли кога да те посрещна?

— Разбира се. Ще се постарая да взема най-ранния самолет, може би във вторник или дори още утре. Дръж се, Манфред!

Кнепке затвори телефона. Имаше чувството, че е пристигнал стар приятел, на когото може да разчита, и е казал: „За нищо не се тревожи, аз се нагърбвам да реша всичките ти проблеми. Те изглеждат безумно сложни само на теб, а за мен са буквално дреболия. Скрий се зад гърба ми и си отдъхни, аз ще свърша всичко.“ Това чувство се пораждаше у Манфред винаги когато си имаше работа с Едуард. Никога в живота си не бе срещал по-стабилен и могъщ човек. Едуард не го беше мамил или подвеждал. Дори когато го сватосваше за Лиля, честно го предупреди за нейните недостатъци и не го излъга, описвайки качествата й. Лиля се оказа именно такава, каквато му я описа Едуард. Нежна и предана. Невероятна прахосница. Прекрасна майка, която обожава децата си. Земно създание, което не усеща разликата между социалните слоеве и не умее да се държи на дистанция. Много добра домакиня.

Когато Манфред за пръв път видя Лиля, тя беше любовница на Едуард. Тогава те бяха дошли във Виена за Коледа — просто така, да се разходят и да се повеселят. Манфред прекара с тях цяла седмица, а накрая каза на Едуард:

— Слушай, къде ги намираш тези хубавици? Кажи ми тайната — може и аз най-сетне да си намеря жена.

Отговорът на Едуард го смая:

— Защо не вземеш да се ожениш за Лиля, ако ти е харесала?

— Но тя е твоя жена, Едуард! — възмути се Манфред. — Значи — жената на приятеля. А това е нещо свято и неприкосновено.

— Глупости! — разсмя се Едуард. — Тъкмо обратното. Аз не мога да й предложа нищо. Стар съм за това момиче, имам съпруга, деца и внуци, никога няма да се оженя за нея. Тя украси цели пет години от живота ми и трябва да бъде възнаградена за това. А какво може да е най-добрата награда за нея, ако не брак с преуспяващ финансист и живот в Западна Европа?

— Но аз не разбирам — смути се Кнепке. — Говориш така, сякаш си сигурен, че тя ще ме хареса и ще се съгласи да се омъжи за мен. Ами ако не стане така?

— Абе ще те хареса — като едното нищо! Само за това ми говори: колко си бил мил и симпатичен. Така че помисли си, ако речеш — винаги съм готов да помогна.

Отначало Манфред не възприе историята на сериозно, но в течение на цялата следваща година на няколко пъти ходи в Русия, срещаше се с Едуард и с неговата приятелка и все повече се убеждаваше, че това момиче му харесва. Не се съмняваше, че Лиля е обикновена курва, но нали казват, че курвите впоследствие стават най-добрите съпруги. С една дума — той прие предложението на своя руски бизнес партньор. И никога не съжали.

Стараеше се да не се замисля за чувствата, които двамата изпитват един към друг. Със силните, изгарящи чувства бе приключил още когато се бе развел с първата си съпруга, която го изостави, щом почина първородният им син. Обаче представите им с това руско момиче за добро семейство бяха абсолютно еднакви. Манфред много искаше да има деца и Лиля ги роди с удоволствие и с удоволствие се занимаваше с тях. Манфред смяташе, че стопанката на дома трябва да бъде не толкова светска лъвица, колкото гостоприемна и приветлива съпруга на домакина, а Лиля с наслада усвояваше разнообразната кухненска техника, умело избираше продуктите и готвеше чудесно. Манфред искаше да не се срамува, когато извежда жена си в обществото, а Лиля с възторг и благодарност обикаляше заедно с него скъпите магазини и избираше дрехи, които й отиваха и които носеше с изящество и елегантност. Дори вкусовете им бяха еднакви. Когато за пръв път я въведе в дома си, Кнепке каза:

— Ако се съгласиш да станеш моя съпруга, разбира се, ще можеш да преустроиш всичко тук по свой вкус, нали този дом ще стане и твой!

Тя обиколи къщата, надникна във всяка стая, внимателно разгледа всичко.

— Много ми харесва — усмихна се мило. — Не бих преустройвала нищо — тук всичко е точно по вкуса ми. Само тази картина бих окачила не тук, а в хола.

Самият Манфред си бе мислил, че мястото на голямата картина, изпълнена с въздух и радост, не е в кабинета с тъмна дървена ламперия, но все не намираше време да я премести.

И ето че Лиля вече я няма. Няма го и първородния им син Филип. Кнепке бе сигурен, че това нещастие е свързано съвсем пряко с неговите делови интереси в Русия. С Едуард въртяха такива далавери, че страх да те хване. Незаконните маневри, разбира се, ставаха предимно на територията на Русия, а там Едуард контролираше всичко, което трябва — в правоохранителната система беше купил когото трябва. Но оттам постоянно лъхаше и на опасност. Имаха конкуренти, имаха клиенти, недоволни от прекалено високите тарифи за оказваните им услуги. Едуард винаги настояваше за ясни отношения и за строги правила в работата с клиентите. Никакви разсрочени плащания, никакви отстъпки в процентите, никакво вярване на честна дума. И ето го резултата… Манфред нито за миг не се съмняваше, че убийството на Лиля и Филип е било отмъщение за наистина драконовското му поведение в сферата на бизнеса. Едуард имаше твърди правила: с каквото и да се занимават, то не бива да е свързано нито с наркотици, нито с антиквариат, нито с оръжие. На тези три неща беше наложено вето веднъж завинаги. „В деня, в който попадна в регистрите на Интерпол — казваше Едуард, — съм свършен като бизнесмен.“ Системата за пране на пари, разработена и създадена от Едуард, беше невероятно ефективна и проста, сигурна и безопасна, с бърза възвръщаемост. Защото известно е, че от изпиране се нуждаят не само парите, спечелени с търговия на оръжие, наркотици или културни ценности. Краденото, придобитото по мошенически път и приетото като подкуп също трябва да се пречиства. А и много други видове печалби. Едуард бе създал своеобразен монопол, бизнесмени от цял свят търсеха услугите му и процентът, който той вземаше за тези услуги, беше огромен. При това Едуард си позволяваше да подбира клиентите — с едни работеше, а на други отказваше. И строго наказваше онези свои партньори, които въртяха далавери с несигурни хора или с хора, имащи нещо общо с трите забранени стоки.

Преди известно време, към Манфред се обърна един такъв нежелан клиент и естествено Манфред му отказа. Клиентът обаче се оказа нахален, не разбра отказа от първия път и повтори опита си. Получи втори отказ. И представете си: толкова се разгневи, че започна да заплашва Манфред с всички божии наказания. За всеки случай Манфред попита Едуард — дали все пак нещо не е разбрал и не е бивало да отказва на този клиент? Едуард го увери, че постъпва правилно: той не можеше да понася да му мирише на наркотици и нареди на Манфред да стои по-далеч от натрапчивия клиент. Кнепке така и направи. Но наглият тип не миряса и започна да търси пътеки към канала за пране на пари вече не в Австрия, а в Москва. Притисна московските звена на канала, като се надяваше, че там нещата ще потръгнат по-лесно, но и този номер не мина. Човекът на Манфред от московското звено се свърза с него и уплашено му каза, че го заплашват с отвличане на детето му. Манфред се поколеба, все пак ставаше дума за дете… Тутакси се обади на Едуард. Едуард не отстъпи, отказа категорично. „Ако твоите хора в Москва нямат солидна охрана, нека се погрижат именно за това, а не да придумват теб и мен и да ни карат да нарушаваме правилата си.“ Манфред предаде тези думи на своя представител в Москва — той се казваше Франц Югенау. А след седмица отвлякоха детето на Франц. Подчинявайки се на твърдата позиция на Едуард, който не разрешаваше на никого да му диктува волята си, Манфред събра душевни сили и заяви на Югенау: „Щом не си могъл да осигуриш безопасността на собственото си дете, за теб няма място в нашия бизнес. Напусни фирмата! Аз обаче няма да работя с такива клиенти.“ Югенау напусна и веднага му върнаха детето. Но Манфред имаше всички основания да подозира, че той може и да му отмъсти. Да покаже на него, Манфред Кнепке, че и той не може да осигури безопасността на близките си.

Именно затова пред комисаря започна да си измисля за скъпите украшения на Лилиана. Тоест скъпите украшения наистина съществуваха и за тях знаеше цяла Виена, но Лиля никога не ги носеше без повод, камо ли когато пътуваше за Гмунден. Венчалната халка, малки обеци с брилянти и тънка златна верижка на ръката — това беше всичко, което носеше, когато тръгна последния път за клиниката да види сина им. Но Манфред упорито натрапваше на полицията версията за убийство с цел грабеж, за да не започнат да ровят някъде другаде. Най-малко от всичко би искал да изплува историята с Югенау и упорития клиент, свързан с наркобизнеса. Защото тогава трябваше да обяснява какво точно е искал от тях този клиент, а защо е искал именно това и така нататък…

Той вече знаеше какво ще прави. Пред полицията щеше твърдо да поддържа предишната версия и да повтаря, че са изчезнали скъпите украшения и парите на Лилиана. А междувременно щеше да наеме частен детектив, който да разследва какво се е случило в действителност. Нямаше намерение да остави ненаказана смъртта на жена си и детето. Щеше да намери убиеца и да го накаже. Лично.

 

 

Тамара сладко се протегна, уви се по-плътно в одеялото и се канеше да заспи отново, когато изведнъж си спомни на чий диван лежи, в чий апартамент се намира и как се озова тук. Сънят изчезна яко дим. По дяволите, в какво се натресе!

— Юра! — извика тя.

Никой не й отговори. Тамара наметна пеньоарчето си и боса обиколи апартамента. Нямаше никого. Навярно Юра беше излязъл по работа, без да я събуди. Той е човек деликатен и няма да гъкне, колкото и време тя да остане тук, разбира, че е в беда, но все пак всичко си има граници. Тя му пречи — очевидно е. Юрка чака с нетърпение тя най-сетне да освободи терена.

Сигурно, мислеше си Тамара, всяка жена трябва да си има един такъв Юра — бивш любовник, който и след години ще й се притече на помощ, без да задава въпроси. Не приятел от детството, а именно бивш любовник, та съвместното пребиваване в една стая, а понякога и в едно легло — ако в жилището има само едно място за спане — да не създава проблеми. За да не ти е неудобно да се съблечеш и да помолиш той да ти масажира гърба. В случай че ти е гадно на душата и тялото ти го иска, без проблеми, без думи, извинения и обещания да можеш да правиш любов с него.

Тамара бе имала връзка с Юрий Оборин толкова отдавна, та й се струваше, че е била измислена. От онова време нито веднъж не го бе търсила заради някакви свои проблеми. Но именно затова дотича при него сега. Ако започнат да я търсят, тук определено няма да я намерят. Никой от днешните й познати дори не е чувал името на Юра Оборин. За Юрка би могла да си спомни вероятно само майката на Тамара, във всеки случай навремето двамата се познаваха. Но едва ли ще си спомни — прекалено е заета със себе си, за да помни с кого е ходила дъщеря й преди десет години.

И така, налагаше се бързо да намери начин да се махне по-далеч от Москва, и то за по-дълго време. Тамара закуси на бърза ръка, разтреби апартамента като благодарност за предоставеното убежище и седна до телефона. Първо се обади в агенция „Лира“, която осигуряваше преводачи за различни конференции и преговори, включително и за провеждащи се извън столицата. На тази агенция винаги й трябваха преводачи секретари за придружаване на бизнесмени при пътуванията им из страната. Тъкмо от такова пътуване за два-три месеца се нуждаеше Тамара сега. Естествено щеше да се наложи да се чука с бизнесмена, но много важно! Стига да отърве кожата.

Очакваше я обаче разочарование. В момента не търсеха придружителки за пътуване. Нямаше и никакви конференции извън столицата. И изобщо нищо подходящо.

— Между другото търсеше те тази… как се казваше… с гърбавия нос. Не помня името й — каза й Лариса, старши мениджърът на „Лира“.

— Карина?

— Да, точно така.

— Какво искаше?

— Откъде да знам? Обади й се и я питай.

— Ще й се обадя, разбира се.

Карина работеше в друга агенция, която също се нуждаеше от преводачи. Тамара почти не я познаваше, Карина не й харесваше — беше твърде напориста, твърде креслива, твърде безапелационна. Изобщо цялата беше твърде. Тамара много бързо се уморяваше от нея. Но сега ситуацията не позволяваше да мисли за своите симпатии и антипатии. Отвори тефтерчето си на съответната страница и бързо набра телефонния номер на Карина.

— Добре че се обади — подзе веднага Карина. — Има една работа за теб, плащат отлично. Извън Москва.

„Разбира се, че я искам!“ — едва не се изпусна Тамара, но прехапа езика си, защото прекалено добре познаваше Карина. Вече си бе патила от нея.

— Какво представлява работата? — предпазливо попита тя.

— На нефтените разработки. Там работят германци и ни помолиха да им изпратим трима-четирима преводачи.

„Ясно! — помисли си Тамара. — Немският език не е японски или хинди, преводачи от немски могат да се намерят във всеки град. Защо ли тогава ги искат от Москва? Навярно мястото е толкова затънтено, че страх да те хване. Точно каквото ми трябва в момента.“

— Къде по-конкретно?

— Някъде в Средна Азия. — Отговорът на Карина прозвуча неуверено, сякаш и тя не знаеше със сигурност в Средна Азия ли са тези нефтени разработки или някъде другаде.

— Добре, дай ми телефона, ще се свържа с тях.

Карина й продиктува телефонния номер и Тамара грижливо си го записа на едно листче, което намери до апарата.

— Да знаеш случайно какъв е режимът на работа?

— Ами… — Карина се запъна и Тамара разбра, че това е най-уязвимото място в цялата ситуация. — На смени е… Но се плаща много добре, не се съмнявай.

— Каквооо! — възкликна Тамара. — На смени? Това значи половин година без почивен ден, по двайсет и четири часа на денонощие? Знам ги аз тези смени. Така ще трябва да се чукам с всички германци. Тъкмо затова искат преводачки от Москва. И точно твоята агенция се слави с такива.

— Е, и какво от това? — капризно възрази Карина. — Но пък плащат луди пари. Та какво решаваш, ще отидеш ли?

— Я стига! — ядосано тръсна Тамара. — Ти веднъж вече ме изпрати на такава сменна работа във Воркута, забрави ли? Аз пък прекрасно си спомням как след това три месеца лежах в болница. А, не, вземи ти иди, да видиш какво е. Защо ти не припечелиш толкова луди пари, а?

— Но аз съм с френски, а на тях им трябва немски. Хайде, Тамара, защо не идеш, а? Те толкова се надяват на нашата фирма, не ми се иска да ги разочаровам.

— Проблемът си е твой — презрително отвърна Тамара. — Аз няма да отида. Търси си друга глупачка. Хайде чао!

Тя затвори телефона, усмихна се весело и набра номера, записан на листчето. След десет минути вече знаеше, че на следващата вечер лети за средноазиатските степи заедно с групата немски специалисти по нефтени находища. Най-малко за половин година.