Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
За все надо платить, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Александра Маринина. За всичко се плаща

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Ева Енгилян

Коректор: Ева Енгилян

ISBN: 954-26-0096-8

История

  1. — Добавяне

Глава 17.

— С какво ще ме зарадваш?

— Ами няма нищо, всичко е що-годе тихо.

— Какво значи що-годе? Случило ли се е нещо?

— Засега нищо сериозно. Просто дреболии. Онази жена от „Петровка“, дето беше взела материалите от Южния район, си е спомнила някак си, че свидетелите са били девет, и сега много се чуди защо са останали осем. Ходила е при моя човек в участъка и се е опитвала да разбере какво става.

— Разбрала ли е?

— Хайде моля ти се! Момчето е стабилно, преписало е наново всичките си книжа, моето име го няма там и никога не го е имало. Показал ги е на онази жена — свидетелите са осем и при него, а тя взела да му разправя за някаква карта: че, нали, преди да вкара данните в компютъра, е поставила на нея точки по адресите на свидетелите. Та на картата й се появила една точка в повече. Но ти не се тревожи, тя си мисли, че от разсеяност е объркала нещо.

— Внимавай, ей! Ти си моето алиби. И трябва да бъдеш чист като ангел.

 

 

Едуард Петрович Денисов още беше в Москва, макар че в родния му град го чакаха неотложни работи. Естествено имаше да свърши едно-друго и в Москва, но далеч не заради тези неща бе останал в столицата. Искаше да види с очите си как ще бъде доведено докрай издирването на убийците на Лиля и малкия Филип. Седеше с часове във фотьойла в разкошния си апартамент на четиринайсетия етаж, който си бе купил специално за такива случаи, защото не можеше да понася хотелите, гледаше студеното есенно небе и си мислеше: „Как можа да се получи така, че с едната ръка се опитва да открие хората, убили Лиля, а с другата прикрива убийците, като ги прави недостъпни за правосъдието! И не само за правосъдието, но и за самия себе си.“

Знаеше, че Анастасия има служебни неприятности поради контактите си с него, че се води служебно разследване, дори май някакъв служител на Главното управление е отлетял за неговия град, за да провери разказа й за убийството в санаториума. Беше я попитал:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не, благодаря — тъжно бе отговорила тя. — Ако се случи така, че започнат да ви разпитват за мен, не бива нищо да криете, нали? Разказах им всичко, както си беше, нямам от какво да се срамувам.

— Както желаете — отвърна Денисов.

Тази сутрин той се обади на племенника на жена си Миша Шоринов.

— Какво става с твоето гениално лекарство? — поинтересува се Едуард Петрович. — Пуснахте ли го в производство?

— Още не. — Гласът на Шоринов беше злобен и ядосан. — Нещо не им потръгва. Но обещават, че всеки момент щяло да стане.

— Обещавали били! — изхъмка в слушалката Денисов. — Знаем ги тези обещания, колко пъти са ни лъгали. Имаш късмет, че върна бързо парите, инак представяш ли си какви лихви щяха да се натрупат досега! Нали ме уверяваше, че след като бъде закупен архивът, започването на производството е въпрос на няколко дни, а ето вече скоро ще стане месец оттогава.

— Е, калеко — смотолеви Михаил Владимирович, — невинаги нещата се подреждат така, както ги планираме.

— Разбира се, разбира се — миролюбиво се съгласи калекото. — Ще ти искам една услуга, Мишенка. Трябва ми човек с опит в издирвателната работа, добре да познава Москва и правоохранителната система. Желателно е да има задграничен паспорт и многократни визи за две-три страни в Западна Европа. Имаш ли такъв човек?

— Аз ли? — смути се Шоринов. — Ама моля ви се, калеко, откъде?

— Просто си помисли хубавичко. Плащам добри пари, за него — много, за теб — малко по-малко, заради посредничеството, но също прилично. Да речем, онова момче, дето намери архива? То сигурно може да ми свърши работа. Я го свържи с мен.

— Няма го в Москва, калеко, нали ви казах, че тръгна след момичето, за да го успокои, да му обясни…

— О, че кога беше това! — небрежно избъбри Денисов. — Вече отдавна трябваше да се е върнал.

— Не, още не се е прибрал в Москва.

— Слушай, Михаиле, ти нещо усукваш. — Гласът на Едуард Петрович мигом стана студен и мнителен. — Защо не се е прибрал още? Доколкото разбрах от думите ти, момичето е било уплашено от необикновено голямата сума и е помислило, че пред очите му и с негово участие се върши нещо престъпно, защото със завръщането си в Москва си е въобразило, че е опасен свидетел, уплашило се е, че искат да го премахнат, и е избягало. Твоето момче е научило за къде е заминала тя и я е последвало, за да й обясни всичко и да я успокои. Правилно ли излагам ситуацията дотук?

— Да — с треперлив глас потвърди Михаил Владимирович.

— После ти си научил отнякъде, че милицията издирва това момиче, и си помислил, че щом милицията има някакви претенции към нея, тя, за да облекчи участта си, може да сподели със славните ни стражи на реда информацията за живеещата в Холандия вдовица на професор Лебедев и как някой си господин Шоринов в Москва замисля да присвои авторските права над изобретението на Лебедев, а нещастната вдовица ще остане с пръст в устата и няма да получи нищо срещу научното наследство на мъжа си. Разбира се, освен милиона, който й е платил Шоринов, тъй като е съвършено очевидно, че ако успее чрез архива да възстанови препарата, изобретен от Лебедев, той ще реализира наистина приказни печалби, от които, като непочтен човек, няма да даде и копейка на вдовицата. Ти, Миша, си се уплашил от тази вероятна перспектива, не ти се ще да се съдите с вдовицата за авторските права и ме помоли да те свържа с хора, които ще попречат на милицията да намери момичето и да му предяви претенциите си. Правилно ли съм те разбрал? Така ли стояха нещата?

— Да — отново потвърди Шоринов.

— Тогава обясни ми защо твоя младеж още не се е върнал?

— Може би още не е намерил момичето — неуверено изказа предположението си Шоринов.

Хипотезата не издържаше никаква критика, което Едуард Петрович веднага съобщи на племенника си:

— Драги мой, доколкото разбрах, той още в Москва е научил със сигурност къде е тя. Инак за какво бяха всичките тези истории с милицията, дето била по петите й? Ако той не е знаел къде е момичето, и милицията нямаше да го знае. Та защо, казваш, не се е върнал още?

— Не знам — най-сетне твърдо отговори Михаил Владимирович. — Може би там му харесва, решил е да поживее малко, да си почине. Да си е хванал някоя мадама и да не излизат от леглото. Може дори да е с Тамара — тя е хубаво момиче.

— Това вече е друга приказка — зарадва се Денисов. — Значи така, Мишенка. Извикай веднага това момче тук. Имам една задача за него, много спешна и много конфиденциална. Подчертавам: толкова е спешна, че за бързината ще платя отделно. Тъй че ако успееш да намериш момчето и да направиш така, че утре, а още по-добре довечера то да бъде в Москва, ти лично за старанието си ще получиш от мен трийсет бона в зелено. А той, ако успее да долети тук в посочените срокове — петнайсет. Но естествено — само ако се заеме с моята задача. Ако просто дойде, но откаже да работи за мен, няма да получи нищо. Нямам намерение да плащам частните му разходки. Ясна ли ти е задачата?

— Кажете поне от какъв характер е задачата — плахо помоли Михаил Владимирович.

— Нали ти казах — издирване. Повече засега не е нужно да знаеш. Действай, Мишенка!

 

 

В самолета Саприн безуспешно се опитваше да заспи, но за съжаление му се бе паднала ужасно бъбрива съседка — дама малко над четирийсетте, която веднага се заплесна по красивото му синеоко лице и с всички сили се стараеше да очарова Николай. Той слушаше с половин ухо безкрайното дърдорене на спътничката си, като се стараеше да кима на място и да подава кратки, но необходими реплики, за да не изглежда неучтив, а всъщност размишляваше защо ли Дусик го бе извикал толкова спешно. Какво ли можеше да означава това? Дусик каза, че работата не търпи отлагане, и то до такава степен, че само за да пристигне в Москва през това денонощие, Саприн ще получи петнайсет хиляди долара. Интересно, а какво ли си мисли той за Тамара? Впрочем щом хората, които са поели нещата в свои ръце, са наредили засега Саприн да не закача Тамара, защо трябва той да си губи времето? Може да спечели от нещо друго засега.

На самия Саприн този обрат му изглеждаше най-добрият. Никак не му се искаше да убива Тамара, тя беше свястна жена, делова, дисциплинирана, услужлива, сговорчива и не бе сторила нищо лошо лично на него. Беше се наел да я ликвидира само за да спечели пари за Иринка. Но щом се отваряше възможност да се сдобие със сумата, без да закача Тамара — още по-добре! Възможно беше забраната върху ликвидирането на Тамара да се проточи достатъчно дълго и Николай да успее да спечели пари не само за сестра си, но и за себе си, за да вземе Катя и двамата също да заминат за Щатите. Да живеят като голямо семейство в две съседни къщи с Иринка и Леонид, заедно да отглеждат децата си и никога повече да не видят омразната си майка и оня гаден педал — мъжа й.

Колкото повече самолетът наближаваше Москва, толкова по-често мислите за спешното повикване, за парите и за новата задача оставаха на заден план, за да отстъпят място на мислите за Катя. За Катенка. За Катюша. Николай толкова силно искаше да я види, че се чудеше сам на себе си. Дори не бе подозирал, че е способен на такива силни чувства към жена. Интересно — дали Дусик й е казал, че Николай ще пристигне скоро? Сигурно не, глупакът ревнив. Тази сутрин, когато Николай й се обади в обичайното време между осем и девет сутринта, тя разговаряше с него, както обикновено, изобщо не спомена, че Дусик смята да го извика в Москва. После, към обяд, дотича едно хлапе, син на телефонистка от пощата, и каза, че чичо писател има покана за телефонен разговор с Воронеж точно след половин час. Саприн се обаждаше в Москва само на Катя, а с Шоринов се свързваше чрез един човек във Воронеж.

След като получи от воронежкия абонат нареждането спешно да се върне в столицата при еди-какви си и еди-какви си условия, Саприн понечи веднага да звънне отново на Катюша, но си помисли, че може часът да не е удобен. Сигурно косматият Дусик сега седеше у Катя и чакаше съобщението от своя човек във Воронеж — дали е успял да намери Саприн и да му предаде нареждането и какво е отговорил Саприн. Ами да, разбира се, сега той е при Катя, къде другаде! Николай добре познаваше правилото му да не води по-специални разговори нито от службата си, нито от къщи.

В Домодедово обаче не можа да се стърпи и все пак звънна на Катя. Сега вече можеше — дори Дусик да беше там, не беше страшно. Пристигнал е и се обажда, че е вече тук — нормално.

— Ало — чу нейния нежен и кой знае защо, напрегнат глас.

— Аз съм — каза той дрезгаво и се изкашля. — Моментът не е ли подходящ?

— Не, сама съм. Пристигна ли?

— Ти си се сетила? Или Дусик те е предупредил?

— Разбира се, че ме предупреди. Нали ти звънеше от моя телефон.

— Може ли да дойда?

Между тях увисна мълчание, което се стори на Саприн продължително и предвещаващо нещо неприятно.

— А как си се разбрал с Дусик? — най-сетне попита тя.

Този отговор никак не хареса на Николай. Нима тя продължава да държи на отношенията си с този тлъст шопар? Страхува се да не го ядоса, не иска да го кара да ревнува.

— Ако това те тревожи — отвърна сухо, — мога да му се обадя вкъщи и да му съобщя, че съм пристигнал. Мисля, че при всяко положение ще ми определи среща у теб, няма къде другаде, като се има предвид, че е вече девет вечерта.

— Добре, обади му се — отговори Катя. — Както каже той, така ще бъде.

На Саприн му се стори, че от пластмасовата телефонна слушалка го лъхна арктически студ. Той рязко затвори, пъхна в автомата още една монета и набра номера на Шоринов.

 

 

Бяха му достатъчни три минути, за да разбере, че се е самозалъгвал с красивата приказка за любовта на прелестното момиче, съчетало в себе си чертите на съпругата и майката. Всичко се оказа съвсем различно.

Настроението на Шоринов бе повече от благодушно и това бе първото, което накара Саприн да застане нащрек. Николай беше готов да срещне скрити, грижливо завоалирани прояви на ревност от страна на Дусик, но изобщо не бе очаквал, че няма да срещне никакви подобни прояви. Нито веднъж не улови кос поглед, хвърлен му крадешком от Дусик. Нито веднъж не усети в гласа му злобни интонации. Не може да бъде да не се досеща! Та той ги беше подушил още когато нищо не се бе случило, когато Николай и Катя само си разменяха погледи. Защо ли сега е толкова спокоен?

— Браво на теб, че успя да пристигнеш толкова бързо! — доволно каза Дусик. — Сега Катерина ще ни спретне една вечеря, а през това време ние с теб ще се обадим на едно място.

Катя учтиво поздрави Саприн и веднага отиде в кухнята. В погледа й Николай не забеляза нито смущение, нито радост. По дяволите, какво става тук?

Той се позабави в антрето с надеждата, че когато Дусик отиде в хола, Катя ще надникне от кухнята и ще му каже поне една нежна дума, но маньовърът му се оказа напразен. Саприн чуваше как шурти вода, как дрънчат чинии, как нещо съска на котлона. Очевидно Катя дори не се опита да издебне удобен момент, за да му обясни какво става. Когато Николай влезе в хола, Шоринов вече говореше по телефона.

— Да, пристигна. Не ще и дума — както се разбрахме. Добре, записвам. Юридическият факултет, катедрата по наказателно право, аспирант. Казва се Юрий. Да. Да. А за какво ви е той? А, да, разбирам. Не се безпокойте, ще го открие за нула време. Разбрах. Всичко хубаво.

Шоринов затвори телефона, объркано повъртя в ръцете си листчето от бележник, на което си бе записвал нещо по време на разговора, после бавно го смачка и го запокити в пепелника. По лицето му се разля доволна усмивка.

— Е, Николай, големи късметлии излязохме с теб. Ще ми се да знам за какво му е потрябвало това момче.

— На кого — кое момче? — попита Саприн, който не споделяше неразбираемия възторг на Дусик.

— Човекът, който помоли да те извикам, иска да намериш един човек, младо момче. Това трябва да стане спешно — колкото по-бързо, толкова по-добре. Той не знае фамилното име и адреса на този човек, знае само, че е аспирант от юридическия факултет и се казва Юрий. Възнаграждението ти за работата зависи от скоростта. Ако намериш този Юрий за едно денонощие, ще получиш седемдесет хиляди бона, ако го направиш за седмица — само десет. Ясно?

— Е, мисля, че за едно денонощие определено няма да го намеря — сви рамене Саприн. — Ако беше въпрос само да намеря фамилното му име и адреса, вашият познат едва ли би платил за това тези луди пари. Явно този аспирант или не живее в дома си, или изобщо се е укрил. Тъкмо затова заплащането е толкова високо.

— Правилно разсъждаваш — одобрително кимна Шоринов. — И как мислиш, колко време ще ти е нужно, за да го откриеш?

— Трудно е да се каже. Ако той просто не живее в дома си, а е у жена или у приятели, за три-четири дни естествено ще го измъкна от бърлогата му. Но ако се укрива, може да не ми стигне и цяла седмица. Между другото, ако ми потрябва повече от седмица, за да го издиря, колко ще получа?

— А, драги, за това дори не сме говорили — поклати глава Михаил Владимирович. — Аз те препоръчах като специалист от екстра класа, за когото и седмица е много. Нали разбираш, нима щяха да ти предложат толкова пари, ако не бях казал, че си най-добрият специалист и съответно — най-скъпият.

— Е, благодаря — кисело се усмихна Саприн. — Излиза, че заради големите ви похвали може да остана без никакъв хонорар, ако не намеря това момче за една седмица. Защо се изсипвате, някой да ви е молил? Защо ми правите реклама? Искате и вие да спечелите от комисионата? Процент от моя хонорар ли ще получите?

— Тихо, тихо. — Шоринов примирително вдигна ръце и се усмихна весело. — Не се ядосвай, Николай. Нещата не стоят така, както си мислиш. Ще намериш момчето, изобщо не се съмнявай. Ако искаш — за едно денонощие, ако искаш — за три. Но при едно условие.

— Какво условие?

— Хонорара — фифти-фифти.

— Не ви разбрах.

— Ще ти обясня. Слушай сега: съвсем случайно, подчертавам, съвсем случайно знам кое е това момче и къде се намира в момента. Съвършено случайно. Просто някакво съвпадение. Аз между другото бих могъл да кажа това на моя познат преди десет минути по телефона, когато той ми диктуваше задачата за теб. Бих могъл. Но не го казах. Защото си ми симпатичен и искам да ти дам възможност да спечелиш. Но нали разбираш — не съвсем безкористно. Ще ти кажа къде е момчето, а в замяна на това ти ще ми дадеш половината от хонорара. Ако не искаш — търси си го сам, твоя работа. Само не забравяй предварително да пресметнеш какво ще се получи. Момчето е скрито на сигурно място — не за седмица, ами и за месец не можеш да го намериш сам. Тоест ще получиш за труда си най-много хилядарка, а може би и по-малко. Съгласиш ли се да делим — ще го намериш в рамките на едно денонощие и ще спечелиш трийсет и пет хиляди. Усещаш ли разликата? А сега решавай.

— Не разбирам вашата доброта. Че трябва да деля с вас — това го разбирам. И смятам, че е напълно справедливо. Но защо вие трябва да делите с мен, а? Кажете на своя познат, че съм намерил аспиранта, когото търси, вземете хонорара и си го сложете в джоба. Целия, а не половината. Защо не искате да направите това?

— Защото моят познат е по-умен, отколкото си мислиш — отговори Дусик. — Той помоли да извикам за тази задача теб, аз му казах, че си пристигнал, а къде е гаранцията, че няма да поиска да ти връчи хонорара лично? Отиваш при него, той ти дава плика, а ти с ясни, невинни очички му казваш, че изобщо нищо не си правил и с нищо не си заслужил тази награда. Нали може да стане така?

— Може, разбира се — позасмя се Саприн, който най-сетне схвана неговата примитивна комбинация. При цялата си необуздана алчност Шоринов все пак беше способен да проявява достатъчна предпазливост и бе помислил как да не се изложи. По този начин с половината хонорар той просто купуваше мълчанието на Саприн, в случай че Николай се срещне лично с богатия познат на Дусик. Явно в отношенията между Дусик и този познат, измамата и мошеничеството бяха изключени. — А какво ще стане, ако откажа да свърша тази работа?

— Ще стане много лошо. — Шоринов покрусено въздъхна. — Моят познат обеща да ти плати петнайсет хиляди, задето ще се наемеш с изпълнението на задачата в рамките на едно денонощие. Разбра ли? Тоест ако в рамките на едно денонощие пристигнеш в Москва, но откажеш да изпълниш задачата, няма да получиш тези петнайсет хиляди. Няма намерение да плаща за твоите лични разходки — именно така се изрази.

— Ясно. Следователно нямам избор — констатира Саприн. — Какво пък, ще смятаме, че сме се разбрали.

— Е, прекрасно. Катерина! Какво става с вечерята?

— Всичко е готово! — чу се от кухнята гласчето на Катя.

На масата Николай се стараеше да не поглежда Катя, за да не вижда всеки път нейното равнодушно-приветливо лице. Никога не я бе виждал такава. Още от деня, когато Саприн за пръв път бе прекрачил прага на този апартамент, между тях се бе породило онова вълнуващо напрежение, което неизбежно води до бурна любовна връзка. И лицето на Катя в присъствието на Саприн можеше да бъде оживено, нежно, развълнувано, тъжно — всякакво, само не равнодушно.

Вече дояждаха приготвената на грил риба, когато в джоба на Шоринов запищя пейджърът. Михаил Владимирович го погледна и се намръщи.

— Трябва да се обадя. Катя, налей ми чай, нека поизстине.

Той излезе от кухнята и ги остави сами. Николай разбра, че трябва да използва внезапната пауза, за да си изясни ситуацията. Улови ръката на Катя и я притисна до бузата си.

— Страшно се затъжих — промърмори той и прокара устни по копринената й кожа.

Катя внимателно освободи ръката си и започна да събира от масата използваните чинии.

— Престани, Коля — спокойно каза тя почти без да понижава глас и това повече от всичко друго убеди Саприн, че е загубил. Тя не понижава глас, не се страхува, че Шоринов може да я чуе. Значи между нея и Шоринов всичко е решено, а Саприн е излишният трети. Но защо? Защо? Какво се е променило, докато го нямаше?

— Помисли ли как да уредя живота ти по най-добрия начин? — попита Саприн, сякаш нищо не се бе случило. — Помня, че се разбрахме да си помислиш и да ми кажеш какво трябва да направя.

— Да, помислих. Най-добре ще е с теб да прекъснем всякакви отношения зад гърба на Дусик.

— Защо, Катюша? Какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Просто не си подхождаме. Коля, хайде да не наливаме от пусто в празно и да се разберем веднъж завинаги. На теб ти трябва жена-майка. Може би ти самият не го разбираш, но аз не съм сляпа, прекрасно го виждам. А на мен не ми трябва съпруг-син. Това удоволствие съм го изпитала, та чак ми е втръснало. Ти се нуждаеш да треперя над теб като квачка, да размахвам крила, да те облизвам, да те глезя. А на мен не ми трябва съпруг, над когото да треперя и да размахвам крила, разбираш ли? Дошло ми е до гуша. Нямах нормално детство, на всички бях като майка — и на братята, и на сестрите, и на родителите си. И сега ми трябва съпруг-баща, който да ме глези, да ме носи на ръце и да не ме кара да върша каквото и да било. А с тебе пак ще падна под същото робство.

— Но, Катюша, нали ти обещах, че няма да си затрупана с битови проблеми — побърза да възрази Саприн. — Аз отлично мога сам да се грижа за себе си — готвя, пера, разтребвам жилището си. Искам само ти да си с мен.

— Не се самозалъгвай, Коля — тихо каза тя. — Може би наистина няма да ме караш да се въртя около печката или около ваната с прането. Но ще хленчиш, ще плачеш, ще страдаш и ще искаш да те утешавам. А аз не желая такъв живот. Това не ми е интересно.

— Значи твърдо си решила, че оставаш с Дусик?

— Засега — да.

— Какво значи засега!

— Докато не си почина, докато не натрупам сили за следващото усилие. Стига, Коля, нямаме какво повече да обсъждаме. Ако си готов да чакаш още няколко години, може и да се върнем към този разговор.

— А какво ще стане след няколко години? Дусик ще те зареже, така ли? — попита Саприн с неочаквана злоба.

— Е, да речем, че той може да ме зареже и много по-рано — разсмя се Катя. — Просто след няколко години, надявам се, ще ми мине отвращението от всичко, което е свързано с майчинската опека. Тогава с удоволствие ще се омъжа за теб. Не и преди това обаче.

Николай вече бе отворил уста да каже нещо остро, когато в кухнята се върна Шоринов. Пиха чай в тягостно мълчание. Михаил Владимирович явно беше угрижен от някакви неприятности и седеше, потънал в мрачни размисли. Саприн се чувстваше буквално убит от промените, които бяха станали с Катя, и искаше само едно — по-скоро да се махне оттук. И сякаш единствено Катя беше спокойна и се чувстваше комфортно.

 

 

Арсен започна леко да нервничи, защото вербуването на Каменская се бе закучило. Първоначално бе планирал да го направи бързо и безболезнено, като заложи на нежелателното огласяване на връзките й с известния мафиот Денисов. А после се занизаха усложнение след усложнение. Кой знае защо, Виктор и досега не можеше да установи кой е направил сечено на Арсен и е известил ръководството на управлението за връзката на Каменская с Денисов. И това безпокоеше стареца най-много от всичко останало. Трудно беше да се измислят обстоятелства, които биха попречили на Витя Тришкан да научи нещо, което той иска да научи. И щом той не успяваше, значи си имаха работа със сила, много по-могъща от самата кантора. Нима са се появили някакви конкуренти на Арсен? Само това липсваше!

Той започна днешната си среща с Виктор именно с този въпрос:

— Научи ли кой е изпратил снимките на „Петровка“?

— Още не, за съжаление.

— Какво е това бавене? — недоволно се намръщи Арсен. — Не виждам къде е проблемът.

— Правя всичко, което е по силите ми. Мисля, че в най-скоро време нещата ще се прояснят.

— Добре. Постарай се да стане по-бързо. Трябва да знам кой слага прът в колелата ми. Без това не мога да работя нормално. Заради тази история с Денисов сме изоставили всичката си работа, но това не може да продължава прекалено много, инак ще загубим клиентелата си. Намери ли глупаците, които са се вмъкнали в жилището на Каменская? Надявам си, че добре си ги наказал.

— Арсен… — Виктор се запъна.

— Да? Какво искаш да ми кажеш?

— Никой не си признава. Кълнат се, че не са влизали в жилището й.

— Браво бе! — възкликна Арсен. — Първо са я изпуснали, когато е била на ресторант с Денисов, но поне си го признаха, когато си ги притиснал до стената. А сега вече са станали толкова нагли, че се смятат за по-умни от всички — не стига че действат самоволно, ами на всичко отгоре смятат, че никой няма да научи за това. Витя, не разбирам какво става в нашата организация. Не разбирам! Откъде се взеха тези хора? Кой ги нае на работа? Къде сте гледали?

— Наел ги е Расулов — каза Тришкан. — Това е негов ресор.

— Виктор! — За пръв път при този разговор Арсен повиши глас. — Знаеш ли коя е най-страшната грешка? Да се смяташ за по-умен от другите. Или другите — за по-глупави от теб, което е едно и също. Знаеш ли кога една игра е загубена? Не, драги мой, не когато е свършила и ти виждаш неприятния за теб резултат. Играта е загубена още в момента, когато дори за част от секундата си допуснал, че противникът ти не е умен колкото теб. Още щом си позволиш такава мисъл, вероятността от погрешни, неправилни действия от твоя страна нараства многократно. И това неминуемо води до загуба. Какво ме гледаш? Не разбираш ли каква е връзката между моите разсъждения и вината на Расулов? Ще ти обясня. Не исках да подхващам този разговор, Витя, защото те обичам, познавам те от много години и безусловно ти вярвам. Но щом стана дума за това, ще ти кажа. Хората е наемал Расулов, но е вземал решението въз основа на информацията, която си му събрал ти. Ти, Витя. И щом Натик ни е довел глупави, самонадеяни хора, хаймани и безделници, за това не по-малко си виновен и ти. А може би и повече. Но ти си млад и не си достатъчно опитен, прощавам ти за недостатъците в работата. Но не мога да ти простя друго. Ти се опита да наковеш Расулов, да изтъкнеш неговата вина, надявал си се да не се сетя за твоята. Ето това, Витенка, е непростимо, това е голям грях. Решил си, че си по-умен и от Расулов, и от мен. Какво друго научи за Каменская?

Смяната на темата беше толкова рязка и неочаквана, че Тришкан се стъписа и дори не разбра веднага за какво го пита Арсен.

— За Каменская ли?

— Ами да. Нали ти възложих да намериш нещичко срещу нея, такова, с което да мога да я хвана на въдицата. Между другото обеща ми да провериш дали не е в интимни отношения с началника си Гордеев.

— Проверих, Арсен. Няма абсолютно нищо, за което да се хванем. Съвършено чиста е.

— Не може да бъде. — Арсен подви тънките си устни, целият му вид изразяваше недоволство. — Лошо търсиш, Витя, не се стараеш. Впрочем уведомявам те, че Расулов напуска. Ти ще трябва да заемеш мястото му.

По лицето на Виктор се изписа такова явно тържествуване, че Арсен не можа да сдържи усмивката си. Ами да, разбира се, хлапакът си мисли, че това е станало заради неговия своевременен сигнал, който навремето се наричаше просто донос, че Расулов е отстранен от бизнеса и сега Виктор ще се занимава и с кадрите, и с информацията, с други думи — ще стане вторият човек в кантората след Арсен. И ако в неговите ръце бъдат и кадрите, и информацията, ясно е, че именно той, Тришкан, ще наследи стареца. Хайде де, мечти!

— Ще се заемеш с кадрите — да се надяваме, че ще работиш по-успешно, отколкото с информацията. А за информацията ще намеря друг човек.

Ударът улучи точно целта и се оказа дори по-болезнен, отколкото Арсен бе очаквал. Само за миг Виктор буквално позеленя.

— Не сте ли доволен от работата ми? — попита той с внезапно потреперал глас.

— Ами как да ти кажа… Разбира се, на този свят няма съвършенство, но трябва да се стремим към него. Ти не можа да научиш кой е направил доноса срещу Каменская. Не можеш да ми намериш нищо, с което мога да я хвана. Още не си изяснил защо Денисов води двойна игра с нас. Дори не можеш да направиш нещо съвсем елементарно — да изясниш кой от нашите хора, в нарушение на инструкцията, е влизал в жилището на Каменская. Не е ли множко за толкова кратко време? Ако и занапред продължава така, няма да можем да изпълним нито една поръчка. Ето защо опитай да подбереш кадри по свой вкус, а за информацията ще взема друг човек.

— Каменская ли? — бързо попита Виктор и Арсен отново се усмихна вътрешно. Ах, колко се страхува момчето, че Каменская ще покаже превъзходството си над него, ще застане на по-високо стъпало и ще го ръководи! Ах, колко се страхува! Готов е дори да поеме кадрите и да признае, че не се е справил със своя ресор, стига Каменская да не заеме по-висока от неговата позиция. Разбира се, по физиономията на Витя и без микроскоп се вижда, че само от споменаването на името й му прилошава. Нищо, време е да разбере къде му е мястото, да знае, че още много има да се учи.

— Не, синко, аз вече ти казах за плановете си по отношение на Каменская. Тя ще трябва да заеме моето място. А за твоя ресор Натик ще подбере човек.

— Говорите така, като че ли сте абсолютно сигурен в успеха — каза Виктор, сякаш нищо не се бе случило, и Арсен оцени по достойнство неговата сила и самообладание. — Напредват ли преговорите ви с Каменская?

— И да, и не — изкиска се Арсен. — От една страна, още нямам с какво да я притисна. Наистина мога да я сплаша, но това е непродуктивен метод. Сплашването върши работа, когато става дума за една конкретна операция. Направи това и това, инак аз ще направя това и това с теб или с близките ти. Има само два начина да накараш човек да ти сътрудничи дълго време: да го убедиш, че това е правилно, или да го заплашиш, че ще разгласиш някаква тайна, която няма да загуби актуалността си още дълги години. А страхът от физическа разправа, както показва животът, е ефективен само за кратки срокове. Не върши работа за дълговременна перспектива. Каменская няма никаква тайна или поне ти се стараеш да ме убедиш в това. Имаше една, но и тя, както се разбра, ни се изплъзна под носа. Но, от друга страна, тя започна да разговаря с мен. А това не е малко. Започна да проявява интерес, при което неволно започна да се разкрива. Тези дни например съвсем несъзнателно си позволи да разговаря с мен като със свой подчинен. Това означава, че у нея на подсъзнателно ниво е заложено желанието да ръководи. Тъй като е жена, и то трезвомислеща жена, тя не може да не разбира, че при съществуващите порядки никога не може да стане ръководител в системата на МВР Просто защото е жена. Скрила е това желание дълбоко в себе си и с всички сили се преструва, че изобщо не разбира за какво става дума. Стана ясно обаче, че иска да ръководи! Ето с това ще я пипна. Ще разговарям с нея за неща, които са й интересни, макар тя самата да не го знае, защото интересът й е скрит в дълбините на неосъзнатото. Може би ще се чуди сама на себе си, но ще започне всяка вечер да очаква обажданията ми и няма да е в състояние да заспи, докато не си поговоря с нея. Ще стане зависима от мен. А в деня, когато се съгласи да се срещне с мен, аз ще празнувам най-голямата си победа. Ако се съгласи да се срещнем, това ще означава, че съм я завербувал.

 

 

Александър Каменски пое синия москвич от Алексей Чистяков и последва Тришкан към района около завода за лагери. На една малка тъмна уличка москвичът спря и Тришкан влезе в някаква с нищо незабележима врата. Остана вътре трийсетина минути. Александър съвсем точно следваше указанията на сестра си — да не слиза от колата, да не си пъха носа в нищо и никого за нищо да не пита. Завчера по същия начин бе карал подир Тришкан, но в друга част на града, и го бе чакал около четирийсет минути, а когато разказа за това на Настя, тя каза:

— Изглежда, ходи да се среща с някого. Санечка, ако пак се случи нещо такова, след като срещата му свърши, не тръгвай след него, а опитай да изчакаш, докато излезе още някой. Поогледай този човек.

Ето защо днес Александър не помръдна от мястото си, а позволи на синия москвич да си тръгне, и търпеливо зачака от онази незабележима врата да излезе човекът, при когото бе идвал Тришкан.

Няколко минути след като Виктор си замина от вратата излезе як младеж на около двайсет и пет години, среден на ръст. Младежът поспря за миг, огледа уличката и решително тръгна към чисто нов мерцедес, паркиран наблизо. Александър помисли малко и реши, че май трябва да почака още. Това момче никак не се вписваше в ролята на човек, при когото сериозни мъже, работещи в милицията, ходят късно вечер на тайни срещи.

Минаха още десетина минути и от същата врата излезе възрастен човек. Зиморничаво загърнат в шлифера си, той бавно закрачи по уличката към осветения булевард. Александър вече се канеше да запали двигателя, за да го последва тихо, но реши да почака, докато старецът се отдалечи още. В момента, когато реши, че разстоянието вече е напълно достатъчно и може да потегли, без да предизвика нечие внимание, човекът с шлифера влезе в една телефонна кабина. Каменски постоя, помисли няколко секунди, после все пак потегли, подмина стареца в телефонната кабина, излезе на булеварда и спря. Прецени, че ако старецът е забелязал колата и внимава дали някой не го следи, ще е по-добре да го подмине и да се скрие.

Извади от джоба си радиотелефона и набра номера на сестра си. Даваше заето. Набра го отново. Пак заето. Огледа се наоколо за място, от което би могъл да види излизащия от уличката старец, без той да го забележи. Намери такова място, но за да стигне до него, трябваше да направи няколко сложни маневри. След като най-сетне зае удобна позиция, Александър отново набра номера на Настя. Този път даде свободно, но в същата секунда той видя стареца — крачеше все така бавно, пъхнал ръце в джобовете на шлифера си и зиморничаво прегърбен.

— Ало — чу Александър в слушалката гласа на Настя.

— Аз съм — бързо каза Каменски, без да откъсва очи от дребната фигурка, която току се сливаше с мрака.

— Откъде се обаждаш?

— От колата. Мисля, че в момента виждам човека, с когото се среща твоят москвич. Да го последвам ли?

— Чакай. Как изглежда?

— Някакъв дядка на около седемдесет. Възможно ли е?

— Откъде се взе?

— Тришкан влезе в някакво заведение, стоя вътре около половин час, после си тръгна. Аз останах да чакам да излезе още някой. Отначало излезе едно младо момче — от онези, нали ги знаеш, с дебелите вратове. Оставих го да си върви по пътя. После излезе това старче и тръгна право към една телефонна кабина. Веднага те набрах, но постоянно даваше заето. Ето, сега той излезе от кабината и отива към тролейбусната спирка. Да го последвам ли?

— В никакъв случай! Веднага ще те забележи. Благодаря ти, Санечка. Прибирай се вкъщи.

Настя затвори телефона и си пое дъх. Такъв бил значи този приятен баритон. Старче на около седемдесет. Но хитро старче. И предпазливо. Късно вечер по пустите улици не можеш да го проследиш, без да те забележи. Правилно постъпи, като прати Саша да се прибира. И без това не може сама, с голи ръце да повали тази кантора. Но ще може да направи така, че да престанат да я тормозят. Този старец е подхванал с нея игра на амбиции? Моля. След ответния й ход задълго ще загуби желание да се състезава с нея.

Но преди да направи ответния си ход, трябва да разбере каква интрижка е заплел Виктор Тришкан. Защо е станало така, че той я е снимал с Денисов, а старецът нищо не знае за това? Защо Тришкан е пратил снимките на „Петровка“? Играе двойна игра? Работи и за друг човек?

 

 

Сред многобройните дела, с които се занимаваше Игор Лесников, беше и делото за убийството на депутата от Държавната дума Самарцев. Той успя доста бързо да очертае кръга на заподозрените, но се оказа, че всички имат алиби. Следователят, на когото бе възложено разследването, реши да действат едновременно по две направления: да търсят нови фигури и отново грижливо да проверят алибито на всички установени досега.

Преди да започне грандиозния си поход из целия град, за да търси факти, потвърждаващи или опровергаващи алибито на всеки заподозрян, Лесников, както обикновено, отиде при Коля Селуянов.

— Помогни ми да си съставя маршрута — помоли го той. — Ето адресите на заподозрените, ето местата, където те твърдят, че са били в момента на убийството. А това са адресите на хората, които са ги видели там.

— То се знае! — театрално въздъхна Селуянов. — Когато е да се състави маршрут — търсите мен, а когато си хапвате нещо вкусно, гледате да сте сами.

Селуянов отдавна се бе развел с жена си, живееше сам и тъй като никак не го биваше да готви, въпросът за домашното хранене беше болезнен за него. Постоянно беше гладен, защото не само не умееше да готви вкусно, но и не умееше да яде безвкусна храна.

Той сложи пред себе си листчетата с адресите, по които се ориентираше безпогрешно дори без карта.

— Ето тези — драсна с молив срещу четири адреса — са в един район, можеш да започнеш от тях, още повече че от центъра дотам се стига лесно. Ето виж, първо този адрес, на улица „Мошел“, после на „Профсъюзна“, а после ще завиеш надясно и ще стигнеш до булевард „Нахимовски“. Това е по този район. После пак ще се върнеш на „Профсъюзна“… — За три минути той състави за Лесников оптималния маршрут, който обхващаше всички адреси, представляващи интерес за него. — И какво ще получа срещу своята приказна доброта?

— Каквото кажеш — скъпернически се усмихна Игор.

— А какъв е този адрес на „Болшие каменшчики“?

— Човек, с когото един от заподозрените в деня на убийството е ходил да гледат някаква вила извън града.

— Тогава имам към теб една молба. Някъде на тази улица живее човек, който е бил свидетел по случай на изнасилване и убийство. Не знам точно за какво престъпление става дума, но там трябва да има такъв свидетел. Ще поразпиташ ли?

— Разбира се. Нямаш проблеми.

 

 

До улица „Болшие каменшчики“ Игор Лесников стигна едва привечер. Според съставения от Селуянов маршрут това беше един от последните адреси, които трябваше да посети. Лесников бе уморен и гладен като вълк, затова преди да намери жилището на някой си Голубцов, се отби в първото попаднало му капанче и набързо излапа два кренвирша с кетчуп и мариновани краставички. Разболяваща храна — дори при желание да причини на стомаха си максимална вреда, трудно би избрал нещо по-сполучливо. Кренвиршите бяха прекалено подлютени, а краставичките сякаш се състояха само от оцет. Игор си осигури криза на гастрита и с чиста съвест тръгна да търси гражданина Голубцов.

За щастие той си беше вкъщи и прие Лесников съвсем дружелюбно.

— Но следователят вече ме разпита! — каза той учудено. — И аз му разказах най-подробно как с Дроздецки ходихме да гледаме онази вила извън града. Не беше ли достатъчно?

Дроздецки беше един от заподозрените в убийството на депутата Самарцев. Още при първия разговор със служителите на милицията той бе заявил, че в деня на убийството са ходили с неговия познат Голубцов извън града. Голубцов бе потвърдил думите му, но сега Лесников трябваше да провери всичко още веднъж.

— Вижте — меко подзе Игор, — за нас, служителите на милицията, това е повече от достатъчно. Но нали става дума за убийство на депутат от Държавната дума, а това означава повишено внимание от страна на журналистите, които си примират да уличат милицията, че не знае нещо. Ето защо при подобни случаи сме принудени да събираме огромни количества всякаква, и най-незначителна информация, та нашата жълта преса да не може да каже: Видяхте ли, следователят не е попитал за това, забравил е за онова, а на еди-какво си изобщо не е обърнал внимание. Разбирате ли какво имам предвид?

— Естествено, естествено — припряно се съгласи Голубцов. — Питайте, моля.

— И така, вие твърдите, че в деня, когато е станало убийството на депутата Самарцев, сте ходили извън града. Кога точно се случи това?

— Това беше… — Голубцов се замисли за миг. — В събота, на 7 октомври.

— Предварително ли бяхте запланували това пътуване?

— Не че беше предварително… — Той сви рамене. — Предната вечер, в петък, ми се обади Дроздецки и каза, че е готов да си поговорим — мислеше да купи моята вила, но искал предварително да я разгледа. Попита ме дали ще ми е удобно да отидем в събота. Отговорих му, че още не знам с какво време ще разполагам, но това ще се разбере в събота към обяд. На другия ден към дванайсет разбрах, че следобедът ми е свободен, обадих се на Дроздецки и му казах, че можем да отидем.

— Къде му се обадихте? Вкъщи или в службата?

— Вкъщи. Каква служба в събота?

— Продължавайте, моля.

— Разбрахме се да се срещнем и аз отидох на площад „Въстание“, Дроздецки вече ме чакаше. Качи се в моята кола и заминахме. Защо да харчим бензин с две коли?

— В колко часа стана това?

— Уговорката ни беше да се срещнем в два и половина. Доколкото си спомням, отидох пет минути по-рано…

И така стъпка по стъпка, минута по минута. Към края на разговора Лесников искаше само едно: да се прибере и да си легне да спи. Проверката на алиби е една от най-сложните задачи, изисква точност и прецизност. По-късно всяка дума на този Голубцов ще трябва да се съпостави с показанията на Дроздецки, за да се види може ли алибито да се приеме за доказано или не. При това трябва да се има предвид, че показанията на добросъвестни хора за едно и също събитие непременно трябва да се различават, но степента на тези различия не бива да надвишава границата на допустимото. Когато различията са прекалено много, това е също толкова подозрително, колкото ако са прекалено малко или изобщо липсват.

— В колко часа се върнахте в Москва?

— Мисля, че около девет. Заедно стигнахме до площад „Въстание“, където Дроздецки беше оставил колата си. Сбогувахме се, той се качи в своята кола и се разделихме. Това е всичко.

— Добре, Василий Викторович, благодаря ви за помощта. А сега имам няколко въпроса, които нямат връзка със случая. Може ли?

— Моля, питайте — широко се усмихна Голубцов.

— Кажете ми, Василий Викторович, отдавна ли живеете в този район?

— От близо двайсет години.

— Вероятно познавате много хора наоколо?

— Разбира се.

— Да са ви говорили наскоро за едно изнасилване с последвало убийство?

— За какво изнасилване? — здравата се уплаши Голубцов. — Защо трябва да са ми казвали?

— Не, не се вълнувайте толкова — побърза да го успокои Лесников. — Просто известно ни е, че някъде на вашата улица живее човек, който е бил свидетел, дори милицията го е разпитвала след престъплението. Той е дал много ценни показания, следователят иска да си поговори с него, обаче онзи служител е бил небрежен и е загубил листчето с адресите. Представяте ли си? Сега издирваме свидетелите из целия град. А милиционерът си спомня, че онзи човек живеел на „Болшие каменшчики“, само че номерът и името на човека са изгубени. Разбирате ли каква беля!

— Не — поклати глава Голубцов, — не съм чувал за това престъпление. Но оставете ми телефона си — ако чуя нещо, ще ви се обадя.

— Много ви благодаря. — Игор бързо написа на листче номера на телефона си и го подаде на домакина. — Всичко хубаво, Василий Викторович. Беше ми приятно да се запознаем.

Веднага щом затвори вратата след Лесников, Василий Викторович Голубцов се втурна към телефона.

— Те ме търсят! — панически заговори той, когато Дроздецки вдигна слушалката. — Идваха тук.

— Тихо, тихо, карай поред. Кой е идвал?

— Един оперативен от „Петровка“. Проверяваше алибито ти.

— Е, и? Ти му разказа всичко, както се бяхме разбрали, нали?

— Да, дума по дума. А после попита дали не познавам на нашата улица някакъв човек, който е бил свидетел по случая с изнасилването.

— И ти — какво?

— Казах, че не познавам такъв човек.

— Ами браво, добре си отговорил. Каква е тази паника? Ти не знаеш, и никой не знае. Улицата е голяма, по нея има много блокове. Не се притеснявай, спи спокойно. Твоето момче от Южния район унищожило ли е всички документи?

— Казва, че да.

— Ами това е прекрасно! Как беше казано в едно безсмъртно произведение? Няма документ — няма човек.

Но с думите от прочутия роман Дроздецки само се опитваше да успокои приятеля си Голубцов. Убийството на депутата беше следствие от колективно взето решение, за изпълнител бе определен Дроздецки — човек твърде богат, но без голям опит в организационните въпроси. Вместо да се погрижи за алибито си предварително, Дроздецки се обади на Голубцов чак когато първите думи пред следователя бяха изречени и приятелят му не можеше да си ги вземе обратно. Голубцов беше стабилен човек и никога не подвеждаше приятелите си. Как можа да се случи обаче — точно в този ден взел, че отишъл по свои работи в Южния район и се озовал близо до мястото, където било извършено престъпление. Хем не просто се озовал, ами и видял някакви момчета, които закачали момиче. Разбира се, ченгетата си записали неговите координати. И това унищожи цялото алиби на Дроздецки, който, без да му мигне окото, бе заявил, че в деня на убийството на депутата е бил извън града с Голубцов — да оглеждат вилата му. Създаде се критична ситуация и изходите от нея бяха само два. Или да промени показанията, които бе дал пред следователя, или да махне Голубцов от милиционерските документи. Второто беше за предпочитане, защото първото беше просто безсмислено.

Но как са могли ченгетата да се докопат до свидетеля на „Болшие каменшчики“? Както и да е, това не е най-важното. Лошото е, че и милиционерите, и други свидетели могат да познаят Голубцов. Щом са стигнали до улицата, значи ще пипнат и човека. Значи какво следва? Правилно, трябва да се направи така, че ако се стигне дотам — да няма кого да познаят. Голубцов е дал показанията, които трябваше да даде, той не е нужен повече. Разбира се, думите от романа са правилни, но думите от живота — още повече. А в живота, не в книжките, един голям политик бе казал: „Няма човек — няма проблем.“ Именно.