Александра Маринина
За всичко се плаща (15)

Глава 15.

До четиринайсетгодишната си възраст Юра Оборин беше открит и абсолютно доверчив. После се случи нещо, което го превърна в човек, който от всичко на света най-много се страхува да не го измамят. До главоболие, до паника, до маниакална мнителност. Разбира се, не беше луд — в никакъв случай. Но усещането, че го смятат за глупак, можеше да го разяри и да го подтикне към постъпки, които, общо взето бяха неприсъщи за него — спокойния и трудолюбив аспирант при катедрата по наказателно право, бъдещия доцент, а след това вероятно адвокат. Оборин обичаше умереността, стараеше се да избягва конфликтите и откритото изясняване на отношенията, не вземаше участие в интригите, които се плетяха в катедрата, и никога не се заяждаше с хората за дреболии. Но усетеше ли, че искат да го метнат, че го смятат за наивник и се опитват да го използват или, както той се изразяваше, да му подложат динена кора — започваше да беснее и се стараеше на всяка цена да разобличи измамниците. Неговата неотдавнашна изява на заседанието на катедрата по време на обсъждането на конкурсните работи на студентите беше продиктувана именно от това.

Детството му беше напълно щастливо. Родителите му живееха задружно, не се караха, не вдигаха скандали. Бащата на Юра беше геолог и прекарваше голяма част от времето в експедиции, а момчето и майка му се разбираха прекрасно.

Лена се появи у тях, когато Юра беше на четиринайсет. Дойде им на гости с брат си, колега на майка му от конструкторското бюро. Майка му и чичо Женя седнаха до масата в хола и подредиха на нея някакви книжа, а Лена поскуча десетина минути и каза:

— Чувала съм, че във вашия район имало хубав магазин с вносни дрешки. Мисля да отида. Обяснете ми, моля, къде се намира.

Майка му вдигна очи от книжата и се усмихна.

— Юра ще те придружи. До този магазин се отива по едни малки улички, няма да го намериш. Ще я придружиш ли, синко?

Той неохотно остави новата книга на братя Стругацки, но не възрази. Първо, мама го беше помолила, а това беше закон. И второ, Лена беше гостенка и щеше да е неприлично да откаже.

Излязоха навън и Лена веднага хвана Юра под ръка. Той едва се сдържа да не се дръпне — не дай си боже някой от приятелите му да го види как се движи под ръка с мадама! Ще се опозори за цял живот. Но Лена сякаш прочете мислите му.

— Срамуваш ли се? — засмя се тя. — А не бива. Аз пък, напротив, гордея се, че се движа под ръка с такова хубаво момче. Нека всички ми завиждат.

Беше пет години по-голяма от Юра, но с половин глава по-ниска. Той се беше източил рано, на четиринайсет години вече беше почти такъв, какъвто си остана после, не порасна повече, но за възрастта си наистина беше доста едър. През целия път до магазина Лена го разпитваше за тренировките по тежка атлетика, на които той ходеше три пъти седмично, а освен това показа страхотни знания в областта на фантастиката — беше чела не само братя Стругацки, но и Айзък Азимов, Артър Кларк и Робърт Шекли. Разговорът така увлече момчето, че то подсъзнателно избираше най-дългия маршрут, макар че до магазина можеше да се стигне два пъти по-бързо.

Лена бавно обиколи всички щандове, придирчиво оглеждаше саката, полите и блузките, но не купи нищо, макар че премери поне десет дрешки. Юра чакаше търпеливо с надеждата, че по обратния път тя ще му разкаже, както му беше обещала, книгата „Размяна на разум“, която той отдавна искаше, но не можеше да намери. Най-сетне момичето си купи от галантерийния щанд симпатично небесносиньо гребенче, хвана го под ръка и двамата излязоха от магазина.

— Хайде да влезем — предложи тя, когато минаваха покрай някакво заведение. — Гладна съм, а Женка и майка ти са се заровили в онези чертежи и сигурно ще забравят да ни нахранят.

— Не съм взел пари — изчерви се Юра и си помисли, че дори да беше взел, това нямаше да промени нищо. Парите, с които можеше да разполага, стигаха в най-добрия случай за книга за рубла и половина, за кино плюс два сладоледа, но по никакъв начин не и за заведение.

— Няма страшно — махна с ръка Лена. — Аз имам. Следващия път ти ще черпиш, съгласен?

От това следващия път Юра чак се задави от вълнение. Значи Лена смята отново да им дойде на гости!

Заведението беше чистичко и симпатично, те седнаха на маса с бяла покривка в ъгъла до прозореца и Лена му подаде менюто.

— Избирай — каза.

— Ами ти? — учуди се Юра. — Ти трябва да избираш първа.

— Какво говориш! — Тя леко и мелодично се разсмя. — Нали си мъж, ти трябва да направиш поръчката.

— Но аз не знам какво обичаш — смути се той.

— Ами чети на глас, заедно ще изберем.

Поръчаха традиционната за заведенията за обществено хранене от 80-та година салата „Столична“ и кюфтета с пържени картофи. Дебелата сънена келнерка записа поръчката и въпросително погледна Лена:

— Нещо за пиене?

— Ще пием кафе — отговори тя.

На лицето на келнерката се изписа откровеното презрение към клиенти, които не пият алкохол, тя гордо завъртя едрия си задник и се запъти към кухнята. Юра се почувства неловко, но веднага забрави за това, защото Лена започна да му разказва сюжета на „Размяна на разум“. Храната се оказа изненадващо безвкусна, но той дори не забеляза това — толкова беше завладян от увлекателната история.

— Хей — изведнъж се сепна тя, — излязохме преди три часа. Майка ти сигурно вече е откачила от притеснение къде сме се дянали. Хайде да й се обадим, да й кажем, че вече се прибираме, та да не се нервира.

Те платиха и се затичаха към най-близката телефонна кабина, като тичешком търсеха монета от две копейки по джобовете си. Влязоха в кабината, Лена вдигна слушалката и я подаде на Юра.

— Страх ли те е, че ще ти се карат?

— Малко ме е страх — призна той.

— Добре, аз ще поискам извинение тогава. Набери номера.

Те стояха толкова близо един до друг, че докато набираше номера, Юра неволно докосваше с лакът гърдите й.

— Татяна Алексеевна? Лена се обажда. Много ви моля да ни извините, аз съм виновна за всичко — като започнах да меря разни дрехи, не можах да се спра. Да, вече се прибираме. Не, не сме далеч, до ресторант „Звезда“. — Тя затвори телефона и радостно се усмихна. — Май ни се размина. Майка ти не се сърди, така че можем спокойно да се връщаме.

Вечерта, докато лежеше на тъмно в стаята си и си припомняше този вълнуващ ден, Юра Оборин разбра, че се е влюбил.

След няколко дни Лена и брат й пак дойдоха. Всичко се повтори както предишния път, само че сега тя вече не го помоли да я придружи до магазина с вносните стоки, а почти веднага каза:

— Слушай, я да се махаме оттук! Не е интересно да седим при тях.

Този път Юра предварително се бе подготвил за посещението й и доста смутен, с преплитащ се език помоли майка си за пари за ресторант. Много се страхуваше, че майка му ще се ядоса или — още по-лошо — ще му се подиграе. Че нали, какъв кавалер се намери, още не е спечелил и копейка, а вече кани момичета на ресторант. Но за негово голямо облекчение, майка му възприе молбата съвсем спокойно, сякаш така и трябваше да бъде, и дори поощрително се усмихна.

— Ти си вече голям, синко — въздъхна тя. — А аз дори не бях забелязала колко си пораснал.

Прибраха се, когато вече беше тъмно. Майка му и чичо Женя още седяха, наведени над чертежите, и изобщо не им се скараха. По пътя Лена купи торта и всички заедно дълго пиха чай, много се смяха, чичо Женя разказваше интересни рибарски случки, а майка му — за съседската болонка Бетси. Юра седеше до Лена, понякога улавяше усмивката й, предназначена единствено за него, и му беше хубаво, както никога през живота му. Ужасно съжаляваше, че и баща му не е тук — той щеше да се прибере от поредната експедиция едва след един месец. Да можеше и баща му да седи до тях, да слуша веселите истории на чичо Женя, смеха на майка му, и той да разкаже нещо — щеше да бъде просто прекрасно!

Никой никога не бе обяснявал на Юра Оборин, че едно четиринайсетгодишно момче при никакви условия не може да бъде интересно на красиво деветнайсетгодишно момиче, освен, разбира се, ако момичето не е умствено изостанало. При никакви условия. Освен едно. На него му се струваше, че Лена очаква срещите им със същото нетърпение като него и с удоволствие дълго се разхожда с него ту из парка, ту просто по улиците, обсъждайки неща, които са интересни на него. Когато го хващаше под ръка и уж случайно притискаше гърди до лакътя му, сърцето му сладко замираше, устата му пресъхваше и му се завиваше свят. Той беше нормално развито момче, което знаеше за секса наистина не много, но напълно достатъчно, за да разбира защо му се завива свят, защо нещо се раздвижва в слабините му и за какво са им гърдите на момичетата. И му се струваше, че миниатюрната стройна Леночка… С една дума — струваше му се. Нещо повече — беше сигурен в това. Защото единственото условие, с което можеше да си обясни всичко, просто не му хрумваше.

Мина месец и баща му се върна от експедицията. До този ден Юра съвсем откачи от любов, но незнайно защо посещенията на чичо Женя и сестра му престанаха. Момчето страдаше, тъгата и неизвестността го тормозеха, но то не смееше да се обади на Лена. В бележника му за пръв път, откак бе тръгнал на училище, вече се появиха тройки, а треньорът от спортната секция започна да го поглежда недоволно: за вдигането и изтласкването е необходима пълна концентрация на вниманието и съсредоточаване, а Оборин витаеше някъде, не можеше да се съсредоточи и даваше все по-слаби и по-слаби резултати.

Най-сетне той не издържа и сподели страданията си с приятел от съседния блок. Той се оказа много по-печен относно непривлекателните страни на живота, защото бе израсъл в семейство на разведени родители и от малък бе ставал свидетел на лекомислените отношения на майка му с мъжете.

— Абе тя просто те е извеждала от къщи — авторитетно заяви той на Юра. — Ти какво, не разбра ли?

— За какво е трябвало да ме извежда? — не го разбра Юра.

— Е, как защо? За да може майка ти и брат й да се чукат на спокойствие. Да не си малък, наистина ли не ги разбираш тези работи?

— Имаш грешка — процеди през зъби Юра. — Това не може да бъде.

Приятелят му се разсмя:

— Че защо да не може бе? Майка ти да не е от камък? Баща ти по три месеца е в експедиции, а тя кукува сама. Нормално си е, Юра, всички правят така. Майка ти пак добре, че се стеснява, а моята, откак се помня, си водеше мъжете пред очите ми, знаеш ли колко съм ги виждал…

Оборин го сърбяха ръцете да цапардоса приятеля си заради тези думи, но се въздържа. Първо трябваше да попита майка си вярно ли е това. Спомни си, че Лена винаги й се обаждаше, когато се прибираха след дългите си разходки, като при това непременно казваше къде се намират в момента. Нима го е правела, за да могат майка му и чичо Женя да знаят с какво време разполагат и да се облекат и да оправят дивана? Каква гадост!

Той избра момент, когато баща му не си беше вкъщи, и попита майка си:

— Мамо, защо чичо Женя и Лена вече не ни идват на гости?

— Чичо Женя е много зает, синко — спокойно обясни майка му. — В службата сме страшно претоварени. Нали виждаш, и аз се прибирам късно, трябва да предадем проекта, а не сме готови.

— А когато татко замине за експедиция, напрежението ще спадне ли? — попита той.

По лицето на майка си, което моментално се обля в червенина, Юра разбра, че приятелят му не греши. Повдигаше му се от мисълта, че толкова лесно го бяха измамили. Той, глупакът, си въобразяваше, че Лена го харесва, а излезе, че тя го е водела със себе си като послушна крава на въженце. Господи, беше мечтал за нея в безсънните си нощи, беше си припомнял гласа й, усмивката, ръцете, понякога дори се бе осмелявал да си представи какви са на вкус устните й. А тя…

Но дори тогава, в онова състояние на ужас и смут, и през ум не му минаваше да обвинява за нещо Лена. Сам си беше виновен, защото се бе оставил да го метнат. Той беше глупакът. Но вече никога и на никого няма да го позволи.

 

 

Серьожа идваше при Оборин да играят шах вече трета поредна нощ. Въпреки че Юра не се чувстваше много добре, играта му доставяше удоволствие. Серьожа беше достатъчно силен партньор и си личеше, че се занимава с шах сериозно, добре познава партиите, изиграни от известни спортисти, но не му достигаше гъвкавост. Очевидно притежаваше превъзходна памет, само дето нямаше способности за вариации и импровизиране на дъската. Освен това, изглежда, бързо се уморяваше, не можеше да концентрира вниманието си едновременно върху играта и разговора и точно поради това на втората вечер изгуби партията, като допусна позорна грешка и не използва една прекрасна възможност, дадена му от Оборин.

Явно разговорите им за неоправдано ранните бракове и за отношенията с жените го интересуваха не по-малко от шаха, защото и днес след първите четири хода той се върна към вълнуващата го тема.

— Знаете ли, Юрий Анатолиевич, понякога се случва да поддържаш отношения с момиче, което не разбира, че мъжът и жената могат да бъдат просто приятели. Тя си мисли, че непременно трябва да правите секс и ти се стараеш, мъчиш се, преструваш се, че си луд по нея. А всъщност тя е просто симпатичен умен човек, с когото искаш да поддържаш приятелски отношения, без изобщо да ти се иска да спиш с нея. Но нали ако тя разбере това, ще се обиди до смърт и тогава нищо няма да излезе от приятелството. Случвало ли ви се е такова нещо?

— Случвало ми се е — кимна Оборин. — Трябва да ти кажа, че ако момичето не разбира това, то всъщност не е чак толкова умно. С момичетата човек трябва да се държи умело, да поддържа у тях увереността, че са постоянно желани, но за съжаление ту едно, ту друго пречи. Да поседите някъде и да си побъбрите — чудесно, но да се усамотите все не се намира или време, или място. Знаеш ли една добра хватка за целта? Обаждаш се и й казваш: Затъжил съм се за теб, просто изнемогвам, но времето ме притиска, ей сега трябва да тичам за еди-къде си, а после на друго място, но между тези две задачи имам прозорец около час и половина, хайде да се видим, ако не си заета, защото страшно ми липсваш. Определяш й среща на улицата, приближаваш, грейнал от радост, прегръщаш я и час и половина си облекчаваш душата в приказки с нея, щом толкова ти харесва да си разговаряте. И това е. Само че в никакъв случай не казвай, че искаш да си поговорите. Непременно трябва да кажеш, че искаш именно да я видиш. Разбра ли?

— А те не се ли сещат? — попита Серьожа.

— Ако се държиш умно, не се сещат. Някои дори ти остават приятелки за цял живот. Омъжват се, раждат деца, но щом ги повикаш, веднага дотичват. И когато имат проблеми, пак тичат при теб, искат ти съвет или съчувствие. Хайде, ти си на ход, вече пет минути държиш ръката си над коня.

— Сега — промърмори Серьожа, забил поглед в дъската. — А вие имате ли такива приятелки?

— Разбира се. Имах например едно чудесно момиче — Тамара, запознах се с нея във втори курс. Аз учех в юридическия, а тя — във филологическия, романско-немски филологии… Слушай, не се обиждай, но какъв ход правиш сега? Та аз ще те матирам в четири хода от тази позиция. Не виждаш ли?

Серьожа се разстрои и дори не го скри.

— Да, прав сте — огорчено се съгласи той. — Как не забелязах? Предавам се. — Започна да събира фигурите. — Та какво стана с Тамара?

— Тамара ли? — попита Оборин.

— Ами нали ми говорехте за Тамара от романско-немските филологии.

— А, да. Ами нищо. Срещахме се два-три месеца, а после останахме приятели за вечни времена — това е всичко.

— И как успяхте?

— Не беше трудно, защото и самата тя е като мен. Така че няма нищо особено за разказване. Извинявай, Серьожа, нещо съм уморен, иска ми се да си легна. Хайде да си кажем лека нощ.

Серьожа си тръгна и заключи след себе си. Оборин си легна, но въпреки слабостта и умората, не можа да заспи. Сърцето му биеше като лудо, никога по-рано не бе имал такава тахикардия. Започна да обмисля формулировките на изводите, които произтичаха от анализа на емпиричния материал. Беше завършил напълно описанието на събраната информация, беше съставил всички таблици, беше направил необходимите математически изчисления, които бяха задължителни при статистическата работа, оставаше само да изглади формулировките — и втората глава на дисертацията щеше да бъде завършена. Мисълта му плавно го доведе до заключението, че при такава интензивност на работата би могъл до Нова година да завърши изцяло първия вариант на дисертацията и да я предаде за обсъждане в катедрата. Тогава ще му останат цели осем месеца, за да може без бързане да отстрани посочените му недостатъци, да редактира текста стилово и да подготви документите за представянето на работата в дисертационния съвет. Цели осем месеца преди официалното приключване на аспирантурата му! Ето тогава щеше да си отпочине на воля. Да можеше да използва това време за срещи с Олга…

Юрий Оборин заспа със спомените за прекрасните мигове, прекарани днес с Олга, и с приятната мисъл, че вдругиден пак ще я види.

 

 

Докато чакаше мъжа си да се прибере, Настя Каменская страшно се притесняваше. Не биваше да въвлича него и брат си в своите проблеми, нямаше право. Но, от друга страна, искаше й се да научи колкото може повече за собственика на синия москвич — Виктор Тришкан — и за това можеха да й помогнат само Льоша и Александър. Разбира се, и Коротков правеше каквото можеше, но той просто нямаше време за всичко. Отново се сети за Тарадин — и без това е в Москва, поне да свърши някоя работа. Но веднага се скастри за тази мисъл: докато ситуацията не се е прояснила, докато се води служебното разследване, тя не бива да използва услугите на хората на Денисов.

Когато ключът изщрака в бравата, тя се втурна в антрето. Слава богу, здрав и читав е!

— Аска, ще се разорим от харчене на бензин — каза Чистяков и се нахвърли на вечерята. — Да следиш Тришкан е истинско мъчение. Но със Саня установихме със сигурност едно: лично той кара москвича си, на никого не дава ключовете.

— Излиза, че точно той ме е фотографирал. Ще ми се да знам за какво съм му потрябвала. Защо ми организира това удоволствие?

След около пет минути телефонът иззвъня, тъкмо когато Алексей довършваше втората половина от печената кокошка, а Настя си наливаше кафе.

— Отивай, твоичкият те търси — каза Льоша с натъпкана уста. — Юрий Олеша е имал девиз: „Нито ден без ред“, а този — нито ден без обаждане по телефона.

Настя не отговори и отиде в хола, за да се обади.

— Как върви почивката ви, Анастасия Павловна? — поинтересува се баритонът. — Приятно е да не тичате рано сутрин на работа, нали? Хем бихте могли да живеете в този режим постоянно, ако решите да се сприятелите с мен. Ще спите до единайсет, ще си пиете кафето до два, за никъде няма да бързате. Наистина ли подобна перспектива не е привлекателна за вас, скъпа?

— Интересува ме защо вашите хора са влезли в дома ми и са пипали компютъра ми — сухо отговори тя. — Не можаха да ме уплашат, обаче успяха да ме ядосат. Харесва ли ви да ме ядосвате? — Настъпилата пауза я накара да застане нащрек. — Ало!? Чувате ли ме, доброжелателю?

— Чувам ви — отвърна баритонът. — Не разбирам за какво говорите. Кой е влизал в дома ви?

— Мислех, че вие ще ми кажете. Защото похватите са типично ваши.

— Това е недоразумение. Моите хора не са получавали такава задача.

— Проверете, ако обичате — студено каза Настя. — И утре ми докладвайте. Защото нещо не ми харесвате. — Тресна слушалката, без да се сбогува, и звънливо се разсмя.

— Какво ти става? — слисано я погледна Алексей. — Да не откачи? Защо се кикотиш?

— Ох, Льошик, не всичко е спокойно в Датското кралство. Моят обожател чак се задави от учудване. Явно някой от неговите хора е решил да влезе в битката преди шефа, без да чака команда. Хем вече за втори път се излагат. Сега съм сигурна, че и със снимките е станало същото. Някой е искал да се натегне пред боса, а само му е навредил. Защото босът е искал с тези снимки да ме укроти, да ме сплаши, та да стана послушна, а неговият лакей очевидно не е бил посветен в тези планове и се е задействал по собствена инициатива. И вкъщи се е промъкнал така. Ще ме спукат от смях!

— Знаеш ли, Асенка, чувството ти за хумор е някак особено — поклати глава Льоша. — Обаждат ти се по телефона и те заплашват, а на теб ти е смешно.

Настя моментално стана сериозна. Седна на масата срещу мъжа си и обхвана с две ръце чашата с кафе, както правеше всеки път, за да стопли ледените си пръсти. Поради лошите си кръвоносни съдове тя постоянно мръзнеше и ръцете й вечно бяха студени.

— Смея се, слънчице, защото времето за плач и страх свърши. Весело ми е, защото разбрах какво трябва да правя занапред и как да го правя. И дори това да не даде резултата, който очаквам, поне по-лошо няма да стане. А човек, който е успял да схване, че по-лошо не може да стане, престава да плаче и да се страхува и се развеселява. Имаме ли нещо за пиене?

Льоша я погледна внимателно. Обикновено Настя вкъщи, извън празниците, пиеше само мартини преди лягане — вместо приспивателно, но и това се случваше рядко. Тя беше равнодушна към алкохола, не обичаше коняк и водка, както впрочем и различни вина, дори много добрите. Освен мартини, пиеше с удоволствие само полусладко шампанско.

Той извади от шкафчето бутилка мартини и две високи чаши, наля във всяка по малко и ги сложи на масата.

— За какво ще пием?

— За простотата, Льошик. Простотата е най-умното нещо, измислено от човечеството. Дори най-сложната конструкция може да бъде извадена от строя с най-прости действия. И нека пием именно за тези действия.

 

 

Привечер участъковият Гаврилюк вече едва се държеше на краката си от умора. Не можеше да понася общоградските мероприятия, особено такива като „Гараж“. Втори ден поред заедно със служители от автоинспекцията обикаляше всички паркинги и гаражи на своята територия, защото някому бе хрумнала идеята да започне „Гараж“ за издирване на коли. Дълбоко в душата си не можеше да не признае, че подобни операции обикновено даваха добър улов, защото затворените гаражи често се използваха като междинен пункт, където крадената кола се разглобяваше изцяло, пренабиваха се номерата на шасито и двигателя. Но той мразеше да участва в тези акции. Обикаляш цял ден, почти гладен и жаден, капваш от умора. Гаврилюк вече наближаваше петдесет и такива упражнения бяха тежички за него. Особено неприятно му бе да издирва собствениците на затворените гаражи, защото без тях беше забранено да се влиза в гаражите. Ту ги няма вкъщи, ту са си вкъщи, но току-що са се прибрали от работа и те гледат злобно, защото искат да вечерят и да се проснат на дивана пред телевизора, ту са пияни и спят като заклани. С една дума — много неприятно.

— На вашата територия има още един голям гараж — каза старшият от представителите на автоинспекцията. — Ще проверим и него и ще приключим за днес.

Гаврилюк въздъхна тежко и се потътри към колата, с която пътуваха с автоинспекторите. Оперативните работници, които се занимаваха с издирването на автомобили, пътуваха с друга кола. Гаражът, който им предстоеше да проверят, наистина беше голям, кооперативен, със собствена автомивка и работилница. Именно в такива най-често се вършеха безобразията. Но пазачът, който седеше в будката, имаше ключове от всички боксове — Гаврилюк го знаеше със сигурност, защото честичко си пийваха с този дядка. Поне това му беше утехата: нямаше да тича да търси собствениците из цяла Москва.

Списъкът на издирваните автомобили беше дълъг, на няколко листа, но за сметка на това номерата, вкарани в компютъра, бяха написани във възходящ ред, така че не беше трудно да се проверява дали въпросната кола е обявена за издирване. Освен официалния списък, имаше още един — неофициален. Той се състоеше от номера на коли, за чиято кражба не бе съобщавал никой, но които неизвестно защо интересуваха московските оперативни работници. Още с планирането на операция „Гараж“ оперативните работници бяха засипани с молби да имат наум още два номера или пък някаква жигула с драскотина на предната дясна врата, или пък мерцедес с чудновата играчка на предното стъкло. Всички тези автомобили бяха вписани в отделния списък. Такъв списък имаше и групата, с която обикаляше гаражите и паркингите участъковият Гаврилюк. Но никой не се надяваше някоя кола от неофициалния списък да бъде открита. Работата беше там, че отначало този списък беше у оперативния работник, оглавяващ групата, после влезе в папката на един от автоинспекторите, който остана като старши, когато оперативният работник напусна групата и тръгна по някакви свои работи. Странно защо този списък постоянно изпадаше от папката на автоинспектора и след като последния път вдигна листа от земята, Гаврилюк не го върна, а го сгъна на четири и го прибра в джоба си. Поне ще е на сигурно място, каза си, няма да се загуби. След половин час съвсем забрави за него. В името на справедливостта трябва да отбележим, че и никой от останалите не си спомни за списъка.

Започнаха огледа на гаража от работилницата, после провериха автомивката, а накрая се качиха по стълбичката на най-горния етаж и започнаха методично, бокс след бокс, да оглеждат колите. След около половин час Гаврилюк бръкна в джоба си за цигарите и учудено извади сгънатия на четири лист. „Ах, дявол да го вземе! — мислено се наруга той. — Как можах да го забравя! Хем и никой друг не се сети. Младоци, какво да ги правиш.“ Той разгъна списъка и чак до последния бокс проверяваше автомобилите по него. Не откри нищо интересно.

След като завършиха огледа, те излязоха и се качиха по колите си. Гаврилюк не тръгна с тях, беше съвсем близо до дома си, затова реши да се разходи пеша. Вече по средата на пътя участъковият се спря. Не му даваше мира мисълта, че си бе спомнил за списъка едва когато половината боксове бяха вече проверени. Ами ако в онази, в първата половина се намира колата, която издирваха оперативните работници?

Беше много уморен и гладен, вкъщи жена му лежеше с тежък грип, нямаше кой да разходи кучето и то горкото сигурно се бе измъчило, без да разбира защо ли от седем сутринта не са го извеждали да се изпишка. А и синът му специално го бе предупредил, че тази вечер ще закъснее, тъй че Гаврилюк беше обещал да изведе Филя най-късно към пет, а сега беше вече осем и половина.

Много му се искаше да се прибере, още повече че и входът на блока вече се виждаше — само на двайсет метра оттук. Но вродената добросъвестност надделя и той се върна обратно.

— Какво бе? — подаде глава от будката пазачът чичо Гриша. — Да не забрави нещо? Или пък си донесъл? — Направи изразителен жест с палец.

— Забравих, чичо Гриша. Извади ключовете, хайде още веднъж да обиколим боксовете.

— Всичките ли? — уплаши се дядката.

— Абе не, само първите трийсет.

— Няма кого да оставя тук, нямам право да напускам поста си — важно заяви чичо Гриша. — Вземи ключовете и върви сам.

Гаврилюк пак се качи горе и започна огледа. В шестия бокс намери една кола, включена в списъка. „Е, слава богу! — помисли си с облекчение. — Не се разкарах напразно. Интуицията ми още работи.“ Провери всички останали боксове и едва когато стигна до мястото, където преди час бе извадил цигарите си, сгъна списъка и отново го прибра в джоба си.

— Чичо Гриша, на чие име се води шести бокс?

— Сега ще погледна. — Пазачът извади дебела овехтяла книга, дълго я прелиства, търсейки съответната страница. — Шести е на Оборин — каза най-сетне.

— Как е цялото му име?

— Юрий Анатолиевич Оборин, ето тук са и адресът, и телефонът му. Ще си запишеш ли?

— Да.

След като си записа данните на стопанина на бокс номер 6, участъковият забърза към къщи. Жалното скимтене на Филя се чуваше още от стълбищната площадка. Гаврилюк бързо влезе, смъкна обущата си и без да се съблича, отиде в стаята, където лежеше жена му.

— Как си, Зинуля?

— Добре съм — успя да се усмихне жена му. — Поолекна ми. Сега ще стана да стопля вечерята…

— Лежи си, лежи — размаха ръце Гкврилюк. — Аз ще си я стопля. Най-напред ще изведа Филя, после ще вечерям. Не бива да ставаш.

Той изтича до кухнята, отчупи голям комат от дългата френска франзела, резна дебело парче салам, нахлузи обущата и излезе с кучето. Филя летеше по стълбището така, сякаш го гонеше глутница вълци.

След четирийсет минути успокоеният Гаврилюк седеше до масата пред чиния с горещ борш. На пода до краката му спокойно лежеше Филя. По телевизията даваха футболен мач. Животът изглеждаше на участъковия напълно приятен.

След като изяде борша и две порции задушено, той изми чиниите, избърса ръцете си и отново извади злополучния списък. До всяка включена в него кола имаше телефонен номер, на който трябваше да се обадят, в случай че тя бъде намерена. Гаврилюк извади листчето, на което си бе записал данните на собственика на бокс номер 6, и посегна към телефона.

 

 

Никога в живота си Настя не бе изпитвала такова остро чувство на неудобство, както днес — при влизането си в сградата на „Петровка“ 38 и докато вървеше по коридорите към своя кабинет. Работеше тук от десет години, познаваше всяка пукнатина по боята на стените, всяко петънце по вратите, покрай които минаваше по десет пъти на ден, но днес имаше чувството, че е проникнала незаконно на място, забранено за нея, че се намира тук неправомерно и всеки срещнат знае за това и може да я хване за ръката и да я изхвърли. Разумът й говореше, че това са глупости, че отстраняването от работа е нещо неприятно, но съвсем обикновено и по никакъв начин не означава, че служителят не може да идва на работното си място. Просто му е забранено да действа като официално лице. Колкото до идването на работа — моля, щом имаш желание, идвай.

Настя Каменская имаше желание. А и беше необходимо. Ето защо тя, преодолявайки смущението си, мъжествено крачеше към своя кабинет, като гледаше да не среща погледите на хората, които виждаше по коридорите. Кой знае защо, беше сигурна, че за служебното разследване на обстоятелствата около нейната връзка с мафията на Денисов знае цялото управление.

И кабинетът й се видя чужд и неприветлив, макар че преди можеше да седи тук едва ли не денонощия наред — да анализира, обмисля и пресмята. Винаги се бе чувствала тук добре и въпреки служебната обстановка — уютно. Още не беше съблякла якето си, когато буквално след нея нахълта Коля Селуянов. След като млясна Настя по бузата, за което се наложи да вирне глава, нисичкият Селуянов веднага — като собственик — седна зад нейното бюро.

— Донесе ли го? — беше единственият му въпрос.

Настя кимна. Те с Коля отдавна бяха замислили да направят анализ на работата на оперативните апарати за издирване на очевидци на тежки престъпления, извършвани на улицата и на обществени места. Дълго все не намираха време за това и най-сетне преди два месеца все пак се мобилизираха и започнаха да събират данните. За добрия анализ, казваше Настя, трябва добра статистика. В дадения случай добра статистика означаваше: първо, достатъчно голяма база данни, и, второ, тяхната точност. Те събираха сведения за адресите и местоработата на лицата, станали очевидци на тежки престъпления, след което грижливо нанасяха тези данни на огромната карта на Москва.

Разстлаха картата на бюрото и се наведоха над нея.

— Ето виж — започна да обяснява Настя. — Да предположим, с цифрата 1, оградена с кръгче, аз бележа мястото, където е извършено престъплението. По това престъпление на първоначалния етап са били намерени десетима очевидци, тоест хора, които са видели или самото деяние, или престъпника. Четирима от тези хора живеят наблизо, означила съм адресите им с цифрата 1. Други трима живеят в други райони на Москва, но работят близо до мястото на престъплението и именно затова са се озовали там. Местата, където работят, също са обозначени с единица, но оградена с квадратче. А останалите трима нито живеят, нито работят близо до мястото, а са се озовали там случайно — да речем, отивали са на гости или нещо подобно. Техните адреси са обозначени с цифрата 1 със знак с. Ясна ли ти е схемата?

— М-да… — промърмори Селуянов. — И какво излиза от това?

— Ами сам виждаш какво излиза. Ето ти ярък пример: престъпление, мястото на което е обозначено с цифрата 3. Виждаш ли, било е извършено тук. А сега погледни къде по картата имаме тройки. Разхвърляни са из цяла Москва. Тоест разпитваме когото хванем от случайните хора, не се провежда никакво целенасочено издирване на възможни очевидци. Всички отдавна са забравили що е обход по жилища. Никой не си спомня и че хората от близки учреждения излизат да обядват, изтичват до някой магазин или за цигари. А пък че в тези учреждения влизат и посетители — дори дума не става. И това е само на пръв поглед. Ако ние с теб се поровим по-дълбоко в тази схема, ще изскочи още нещо.

— Бардак! — ядосано тръсна Селуянов. — Защо напоследък изобщо за нищо не ни бива, а? Разхайтихме ли се, що ли?

— Разхайтихме се — съгласи се Настя. — Но и очевидците днес не са като някогашните. Не им се занимава с нас, не разговарят доброволно със служителите на милицията. За да се намерят такива хора, трябва да се обикалят жилища и учреждения, очевидците да се придумват, да се търси тяхната симпатия и желание да помогнат, да се пробужда съчувствие към жертвата. А кой умее да прави това сега?

— И това е вярно. А защо точките ти са в различни цветове?

— Черните са за убийства, сините — за тежки телесни повреди, зелените — за изнасилвания — обясни тя. — За да не се объркваме.

Коля известно време разглежда картата, после посочи с пръст долната част, където беше Южният район.

— Ами тук какво има? Център на сексуални буйства? Целият район е в зелено.

— Нещо такова — засмя се Настя. — Тук има специфична демографска структура. Много деца и юноши, тъй че съответно и изнасилванията на малолетни са в повече. Погледни, тук е пълно с незастроени пространства и зелени масиви, няма осветление, само изкопи, строежи. Благодат за престъпника.

Селуянов, който като малък бе мечтал да стане градостроител, се оживи при тези думи. И досега го вълнуваха проблемите на застрояването и планирането на града, само че сега вече в малко по-друг, професионален аспект. И онова, за което току-що бе говорила Настя, беше разбираемо за него и никак не му беше безразлично.

— Кажи по-подробно за тези изнасилвания — помоли той.

— Може и по-подробно — съгласи се тя и извади от чантата си разпечатките, които бе направила снощи специално за срещата си със Селуянов, понеже познаваше неговата педантичност и интереса му към географията. — Какви цифри имаме там?

— Сто и девет, сто и десет, сто и единайсет, осемдесет и шест, деветдесет — продиктува той, като гледаше картата.

— Така… изнасилване под номер осемдесет и шест. Потърпевши са две тринайсетгодишни момичета, съученички. Установени са трима свидетели, които са видели как момичетата са се отправили към зеления масив в компанията на петима младежи.

Селуянов бързо намери на картата три места, обозначени с числото 86, замисли се за миг, после кимна:

— Продължавай.

— Изнасилване с последвало убийство под номер деветдесет. Потърпевшата е седемнайсетгодишно момиче, петима очевидци. Трима души са видели как тя е стояла с група младежи пред входа на нощен бар-дискотека, двама са видели как е излизала оттам със същите младежи.

— По-нататък.

— После идва номер сто и девет. Изнасилване на седмокласничка в строяща се сграда. Осем очевидци, които могат да опишат поне част от особените белези на четири момчета, забелязани близо до този строеж. Самото момиче не ги познава, спрели я на улицата вечерта, сграбчили я за ръцете и я завлекли на строежа. Отначало си мислела, че просто се закачат с нея, искат да се запознаят. А после от страх вече нищо не виждала, пък и било тъмно.

— Колко очевидци са намерени, казваш?

— Осем.

Той отново се наведе над картата:

— Не, не става. Един е в повече.

— Кой е в повече? — трепна Настя.

— Ти каза, че са намерени осем очевидци. А на картата числото 109 се среща девет пъти.

— Сигурно си преброил и местопрестъплението — предположи Настя, която никога не правеше такива грешки. В нейните статистики цифрите винаги съвпадаха точно.

— Не, с местопрестъплението стават десет.

— Не може да бъде. Покажи ми!

Те заедно се втренчиха в картата и Селуянов й показа деветте точки, обозначени с числото 109.

— Тъпа история — объркано каза Настя. — Не може да съм сбъркала така. Допускам, че съм могла да пропусна някого, но не и да сложа излишна точка. Обаче да си измисля адрес и да го отбележа на картата? Не, такова нещо на мен никога не ми се случва.

— Хайде да проверим — предложи Селуянов, който също не вярваше твърде Настя да е била разсеяна. Точно разсеяност от нея не можеше да се очаква.

Тя започна да диктува адресите на хората, видели малолетните насилници край строящата се сграда, а Селуянов внимателно проверяваше точките, нанесени на картата.

— Аз свърших — каза тя, след като продиктува последния, осми адрес. — Кой остана?

— Остана адресът на улица „Болшие каменшчики“, близо до станция „Таганская“ на метрото.

— Кой ли живее там? — замислено произнесе Настя. — Много интересно.