Александра Маринина
За всичко се плаща (12)

Глава 12.

Олга Решина отиваше на работа в клиниката в превъзходно настроение. Времето отново беше слънчево, а настроението на Олга винаги зависеше от ясното или мрачното време. Докато вчера ситуацията с Юрий Оборин бе започнала да я безпокои, защото не помръдваше от мъртвата точка, то тази сутрин тя намери вярното решение, както й се струваше. Той лежеше в клиниката вече четири дни, а тя така и не бе успяла да научи дали Тамара му е разказала за събитията в Австрия и ако да, дали той не е казал за това на някого друг. Ами ако той умре, преди тя да научи всичко? Тогава Оборин ще замлъкне завинаги, но ще останат хора, които също знаят нещо, което не бива да знаят. И кои са тези хора? Къде да ги търси? Какво точно може да им е разказал?

Олга нямаше твърде много възможности да прекарва с Оборин толкова време, колкото й трябваше, за да го разприказва. При дневната си смяна можеше да се отбива при него само за минутки, защото тогава мъжът й постоянно беше в отделението. А през нощната също не беше много удобно да водят дълги разговори за живота. Юрий, като всички нормални хора, денем бодърстваше и работеше, а нощем му се спеше, особено след секса. И после, тя самата му бе казала за персонала, с който ревнивият й съпруг се познавал добре и който незабавно щял да му докладва, ако тя остава прекалено дълго в някоя болнична стая.

Значи с Оборин трябваше да се занимава някой друг. Но кой? Изборът не беше особено голям. Естествено това трябваше да бъде някой от нашите хора. А този кръг беше твърде тесен. Главният лекар на клиниката, патоанатомът, тримата фармацевти, двете медицински сестри, Бороданков и самата Олга Решина. Главният лекар, патоанатомът, Бороданков и Олга отпадат. Не бива да занимава и фармацевтите — хората работят много напрегнато, пък и трудно е да се намери повод те да общуват интензивно с един от пациентите, като се имат предвид постоянните напомняния за анонимността на престоя в отделението и за нежелателността от контакти на пациентите с когото и да било, освен с лекарите и медицинските сестри. Значи остават медицинските сестри, защото в отделението няма други лекари, освен Александър Инокентиевич.

Олга разбираше, че едва ли работата ще стане и с медицинска сестра. За да изглеждат посещенията й при Оборин естествено, трябва между тях да се създаде поне подобие на близки отношения, а като се има предвид връзката му с Олга, това едва ли ще бъде възможно. И двете медицински сестри бяха от нашите хора, едната беше съпруга на един от фармацевтите, другата — сестра на главния лекар. Те нямаха никакво медицинско образование, някои дори средно — съпругата на фармацевта пък нямаше зад гърба си нищо, освен десети клас от гимназията и по-рано бе работила като машинописка в някакво учреждение, а сестрата на главния лекар по образование беше начална учителка. Те бяха напълно годни за работата в отделението, защото тук не бяха необходими никакви специални умения — не се правеха инжекции или други процедури, а за да разнасят храната и балсама, облечени в снежнобели престилки, не се изискваше никаква професионална подготовка. За решаването на всички медицински проблеми самият Бороданков и Олга бяха напълно достатъчни.

Вярно, на медицинските сестри можеше да се разчита напълно, те бяха проверени, заинтересовани от работата, но Оборин нямаше да влезе в контакт с тях. Значи й трябваше нов човек. Трябваше й мъж.

Олга влезе в парка, който заобикаляше клиниката, зави покрай централната сграда и стигна до малко спретнато двуетажно крило. На вратата имаше брава с код, но през последната половин година тя работеше само по сигнал отвътре, от отделението. Не можеше да се отвори с натискане на копчетата отвън. Това правило бе въведено от Александър Инокентиевич. Тя няколко пъти натисна звънеца.

— Кой е? — чу гласа на дежурния фармацевт.

— Аз съм, Олга.

Бравата забръмча и щракна. Тя бутна тежката врата и влезе. В дъното, между две колони, се виждаше шахтата на асансьора. Олга чу как забуча асансьорът. След няколко секунди вратата, защитена с решетка, се отвори — в асансьора я чакаше същият фармацевт, който й бе отворил външната врата. В това крило нямаше стълбище, по-точно — естествено, че имаше, но се намираше зад тайни врати: зданието беше проектирано така, че дори някой външен човек да проникне през външната врата на първия етаж, да не може да се качи на втория без знанието на персонала. Вратата на асансьора се заключваше на първия етаж отвътре, а на втория — отвън. Разбира се, не съобщаваха това на пациентите. За идването на всеки нов човек се подготвяха предварително и когато Александър Инокентиевич довеждаше поредния опитен заек, вратата на крилото беше отключена, а асансьорът с отворена врата чакаше на първия етаж. Това се правеше точно три секунди преди тяхното пристигане и също толкова бързо се връщаше в първоначалния си вид — веднага щом зад пациента се затвореше вратата на собствената му болнична стая.

Олга влезе в стаята на медицинските сестри, остави шлифера си в гардеробчето и весело кимна на сестрата на главния лекар, която бе приключила нощната си смяна.

— Как е тук? — попита тя, докато обличаше престилката и си слагаше касинката. — Нещо ново?

— Всичко е спокойно — отговори сестрата. — На практика без промени. Поетът се почувства малко по-зле, съвсем е заслабнал, едва го събудих за закуска. Режисьорът засега твори, от няколко дни няма апетит, но няма и други признаци за влошаване.

— А юристът? Той как се чувства?

— Не се оплаква — сви рамене сестрата на главния лекар. — Много яде. Снощи работи до един, в дванайсет и половина поиска чай и нещо за хапване. Занесох му — из цялата стая книжа, а той смяташе нещо на калкулатора. Труженик! — Тя бързо се преоблече, начерви устните си и грабна чантата. — Е, чао, Оля, аз тръгвам.

— Всичко хубаво! — машинално промърмори Олга, без да я погледне.

Един час след започването на смяната й тя влезе в стаята на Оборин.

— Оленка! — радостно се втурна да я посрещне Юрий. — Най-сетне! Много се затъжих.

Той нежно я прегърна и я целуна, загледан в очите й. Олга внимателно се освободи от ръцете му.

— По-тихо, Бороданков е в коридора — тихо каза тя. — Как върви работата ти?

— Чудесно! Просто чудесно.

— Напредваш ли?

— С огромни крачки. Дори не можеш да си представиш какво количество отхвърлих през тези дни. Имам усещането, че ако прекарам тук още две седмици, ще напиша изцяло първия вариант на дисертацията. Супер, нали!

— Супер е — съгласи се тя. — А инак как се чувстваш?

— Знаеш ли, Олюшка, излиза, че неслучайно казват: работата е най-доброто лекарство. Никога не съм се чувствал толкова добре, както сега. Главата не ме боли, и следа не остана от тахикардията. Ето какво значи да се храниш редовно, много да спиш и да водиш правилен начин на живот.

— Защо, болеше ли те главата по-рано? — тревожно попита Олга.

— Постоянно. Редовно привечер ме заболяваше, а понякога и през деня. А тук за четири дни — нито веднъж. Просто невероятно.

— Радвам се. Но да не вземеш да кажеш това на Александър Инокентиевич!

— Защо? — учуди се Оборин.

— Веднага ще те изпише. Щом всичко ти е наред, няма какво да правиш тук, разбираш ли? Нали дойде, защото се чувстваше зле и това ти пречеше да работиш върху дисертацията си! Ние с теб го излъгахме, тъй че сега не можем да се издаваме.

— Добре — съгласи се той. — Инструктирай ме какво трябва да му говоря, за да не ме изгони оттук.

— Оплаквай се от обща слабост, виене на свят, липса на апетит.

— Ха! — възкликна Оборин. — Липса на апетит! Ами че нали сестрата ще му каже, че си изяждам всичко в чиниите. Апетитът ми е зверски, дори снощи, посред нощ, помолих сестрата да ми донесе нещо за ядене.

— Ти пък ще му кажеш, че се насилваш да изяждаш всичко, защото разбираш колко важно е нормалното хранене за поддържането на силите. Че се давиш и мъчиш, но ядеш. И направи една кисела физиономия.

— Както кажеш.

— Е, стига засега, миличък, имам много работа. Ще се видим по обед. Бороданков от три до пет ще бъде на консултация в централната сграда, тогава ще дотичам при теб за около час. Съгласен?

Оборин се опита отново да я прегърне, но тя ловко му се изплъзна, млясна го по бузата и заключи след себе си вратата на стаята. Вече в коридора, тя пъхна ключа от вратата на Оборин в джоба на престилката си и бързо отиде в стаята, където бе обзаведена лаборатория за фармацевтите.

— Льоня, кой състав давахме на юриста? — попита тя дребничък, много мургав човек с обла глава.

— Сега ще видя — отвърна той, откъсна поглед от някакъв много сложен прибор и свали от рафта дебел дневник. — Така, юристът… юристът… — мърмореше той, докато прелистваше страниците. — Ето го юриста, двайсет и девет годишен, няма оплаквания, отрича хронични заболявания. Този ли?

— Този, този.

— Първия ден — четирийсет и втори вариант, от втория ден нататък — четирийсет и четвърти.

— Ами четирийсет и трети?

— Четирийсет и трети даваме на поета. Александър Инокентиевич каза, че ако четирийсет и четвърти не понася на юриста, да даваме на поета четирийсет и пети, на режисьора четирийсет и шести, на юриста четирийсет и седми.

— Добре, Льоня, разбрах.

— Защо, какво има, Олга Борисовна? Нещо не е наред ли?

— Не, не, всичко е наред. Просто юристът миналия път се оплакваше от слабост, та си помислих, че сме му давали някакъв съвсем несполучлив вариант.

Тя се върна в сестринската стая и се заключи отвътре. Трябваше да помисли.

Значи Саша е успял. Той най-сетне е направил този препарат. Четирийсет и четвърти вариант на лакреола не даваше никакви неблагоприятни странични ефекти, не караше сърдечния мускул и съдовете на главния мозък да се износват с катастрофална скорост. Постигнал е целта.

Но Юрий Оборин трябва да умре, преди да излезе оттук. Това дори не подлежи на обсъждане. А той може да умре само в случай че три пъти дневно пие стария препарат. Не бива да му се дава четирийсет и четвърти вариант. И на никого не бива да се дава. Засега. За целта Саша не бива да научи, че е успял, че го е направил.

 

 

Настя съвсем затъна в текущи дела. Като напук, в началото на октомври заваляха едно след друго изнасилвания с убийства. Тя познаваше този феномен на ранната есен: петнайсет-шестнайсетгодишни момчета се връщаха в Москва след ваканцията. Цяла година са седели в клас със свои връстнички, които са свикнали да не ги вземат на сериозно, после са се откъснали и са започнали да общуват със съвсем други момичета, включително и по-големи, за които са били чужди и необичайни и които поради това са ги възприемали достатъчно сериозно. Придобивали са с тези момичета определен сексуален опит, после са се връщали в класа си, при своите съученички, обогатени с нов стереотип на поведение и нови знания, и веднага са се втурвали да доказват на тях и на приятелките си от квартала колко големи и нахакани са сега. Процесът на доказване се свежда предимно до сексуални посегателства и побои. Те бият момчета, които момичетата харесват, бият самите момичета, които им позволяват едно-друго до определена граница, а после уплашено ги молят да спрат. Така стигат и до убийство.

Следобед трябваше да отиде в един милиционерски участък в Южния район, където бяха станали цели три малолетни изнасилвания. Кабинетът, който търсеше, се оказа заключен, но шумът, който се чуваше отвътре, не будеше никакви съмнения за ставащото там: банален пиянски гуляй, и то посред бял ден. Настя не почука, отиде в съседния кабинет и се обади на веселите детективи по телефона.

— Какъв е този празник при вас? — попита недоволно, вече разбрала, че напразно си е изгубила времето. Сега не би могла да свърши никаква работа.

— Вчера Стукалкин навърши четиринайсет — обясни й оперативният работник, при когото бе дошла.

— Да, това е солиден повод — не можа да не се съгласи тя. — Но за съжаление аз вече дойдох. Как ще постъпим?

— Присъедини се към компанията — предложи й стопанинът на заключения кабинет. — Сега ще ти отворя.

— Добре, отваряй — въздъхна Настя.

Жора Стукалкин открай време беше голямото главоболие на целия участък. Само през последната година за него бяха оформени дванайсет материала за отказ за възбуждане на наказателно дело. Той постоянно крадеше, ограбваше по-малки момчета, участваше в сбивания, но по закон не можеше да бъде привлечен под наказателна отговорност, преди да навърши четиринайсет години. Престъплението се разкриваше, за това се хабяха сили и време, а после следователят издаваше постановление за отказ за възбуждане на наказателно дело поради ненавършена възраст. Но самият Стукалкин не беше най-тежката грижа на участъка. Най-неприятното бяха потърпевшите, които той бе успял да ограби. Те постоянно тормозеха участъка с настояванията си да им се върне ограбеното и виновният да бъде наказан, не искаха да се примиряват с факта, че Жорик вече всичко е изял, изпил, продал и проиграл на игралните автомати, че лично от него като от малолетен не може да се изиска възстановяване на щетите, а е безполезно да бъдат хващани за гушата неговите безпътни родители алкохолици. Потърпевшите крещяха на служителите на милицията, тропаха с крака, а някои дори плачеха и възприемаха ограниченията, установени от наказателния кодекс, като обикновено оправдание, зад което мързеливите милиционери се крият, понеже не искат нищо да правят. Докато навремето подобни ангелчета бяха изпращани в изправителни училища, сега никой не искаше да се занимава с това. Много канцеларщина, много търчане, а същевременно — още повече работа по други дела, свързани с по-опасни престъпници, за които хората не достигаха. По-рано с трудните деца поне се занимаваха комисиите за работа с непълнолетните при изпълкомите. А къде бяха те сега? Училищата също отхвърляха тези деца, преминаваха към престижно лицейско образование, което можеха да получат само най-добрите, с други думи — достатъчно способните и с родители, които бяха в състояние да плащат за обучението. А най-лошите се оказаха никому ненужни. Ето защо този симпатяга Жорик Стукалкин тероризираше целия участък. Не минаваше седмица, без да го заловят при поредния му подвиг.

— Ох, да ми падне сега! — със страховита решимост повтаряше огромният мускулест капитан, вдигнал чашката. — Още първия път, когато го пипна, ще го пратя в колония за максималния срок. Господи, какво щастие — можем да го пратим в съда! Да пием, момчета!

— Голям мечтател си — тъжно каза жена на трийсетина години с уморено, измъчено лице и силно гримирани очи. — Съдилищата сега са добрички, обичат и жалят дечицата, особено когато родителите им са алкохолици. Няма да те огрее никаква колония. Ще му дадат нещо условно и пак ще го окачат на моята шия. Все същото.

Настя разбра, че жената работи в службата по предотвратяване на правонарушения, извършвани от непълнолетни.

— Няма да ти го окачат — горещеше се едрият капитан. — Всичко ще направя, дори ще подкупя съдията, само и само да махнат този мерзавец от моята територия.

На Настя й се искаше по-скоро да си тръгне оттук. Извика настрана оперативния работник, който й трябваше, помоли го да й даде материалите по изнасилванията и се закле, че ще ги върне най-късно утре. В друга ситуация, разбира се, по никакъв начин нямаше да получи тези материали. Нито един оперативен работник не показва материалите си току-така. Но, първо, детективът от участъка беше на градус, а второ, и на него много му се искаше мадамата от „Петровка“ да се махне оттук по-бързо и да не им разваля празника. И без това в материалите нямаше нищо секретно. Ето защо тънката папка с неговите записки бързо влезе в необятния сак на Настя.

Върна се на работа мрачна и раздразнена, макар че вероятно и тя не би могла да каже какво бе развалило настроението й. Едва бе успяла да се съблече, когато й се обади Льоша.

— Слушай, тук, в антрето, си оставила цяла купчина вестници. Трябват ли ти или може да ги изхвърля?

— Изхвърли ги. Купих ги, защото завчера се нервирах и исках да се поразсея, та да не се разкрещя на Коротков.

Останалата част от деня Настя използва, за да подготви ежемесечния анализ на тежките насилствени престъпления в Москва и административните райони, като подреди на бюрото пред себе си справки, записки, статистически таблици и картата на града. Вече смяташе да си тръгва, когато оперативният работник от Южния район се сепна след гуляя и й се обади по телефона.

— Виж какво, материалите ми трябват. Дадох ти ги в суматохата, без да помисля.

— Но нали ти обещах утре да ти ги върна. И наистина утре ще си ги получиш — възрази Настя.

Всъщност материалите вече не й трябваха, тя бе си преписала от тях всичко, което представляваше интерес за нея, и беше готова да ги даде, но впечатлението от посещението й в участъка беше неприятно и тя се запъна от необясним инат.

— Не става — настояваше детективът. — Трябват ми днес. Защо да не дойда на „Петровка“ сега и да си ги взема?

— Я стига! Вече е осем и половина, тръгвам си за вкъщи.

— Тогава хайде да се срещнем някъде по пътя.

— Не ми е удобно. Нали се разбрахме — утре. Ще ти ги донеса още сутринта. Ти какво, да не смяташ да спиш довечера с тях под възглавницата? И без това до сутринта нищо няма да правиш.

Препираха се още известно време, но Настя все повече се вбесяваше и не отстъпи. След като чу маса комплименти по свой адрес и тресна слушалката, тя прибра в сака всички книжа и си тръгна.

 

 

Оперативният работник от Южния район затвори телефона и объркано погледна човека, който седеше срещу него на масата.

— Днес няма да ги даде. Чак утре сутринта.

— По дяволите! — ядосано тръсна онзи. — За какво й са тези материали? Какво прави с тях?

— Не знам — сви рамене оперативният работник. — Помоли ме и аз сглупих, та ги дадох. Тук всички я познават, често взема материали от нас. Защо обаче — никой не се е заинтересувал. Веднъж ни сведоха една команда да й даваме сведения и оттогава си тръгна така.

— Абе не знам какво ще правиш, но трябва да свършиш тази работа. Разбра ли ме?

— Разбрах ви, разбрах — махна с ръка оперативният работник. — Ще я свърша, не се тревожете.

 

 

Болеше я главата и най-много от всичко на света й се искаше да се свре в някое тъмно ъгълче, да се извърне към стената и да не разговаря с никого. Беше омъжена само от пет месеца и сега с ужас си мислеше, че я очаква не празното жилище, в което би могла да помълчи и да се успокои, а Льоша, с когото трябваше да общува. За пръв път през тези пет месеца Настя Каменская съжали, че се бе омъжила. Толкова й се искаше да остане сама, че едва не тръгна пеша от метрото към къщи. При нейния фантастичен мързел четирите автобусни спирки, извървени пеша, биха могли да се приравнят към подвиг, достоен за вписване в книгата на рекордите. Но явно днес не беше готова за подвизи, затова все пак се качи в автобуса.

С Льоша Чистяков се познаваха от двайсет години, през последните петнайсет, от които той упорито й бе правил предложения за брак. Двайсетте години стаж не бяха минали напразно. На Алексей му беше достатъчен един поглед, за да разбере в какво настроение е тя.

— Вечерята е на печката — каза той. — Ще хапнеш сама, нали? Трябва да поработя още малко.

Тя кимна и успя да се усмихне. Добре че още известно време нямаше да е нужно да говори.

Льоша се върна в хола и седна пред компютъра, а тя се зае да стопли яденето. Когато вдигна с вилицата една пържола от тигана, изведнъж забеляза, че месото в него е подредено плътно, парче до парче. Май оттук нищо не бе вземано. Значи Льошка не беше вечерял — чакал я е, но е разбрал, че в момента е по-добре да не закача Настя, и мъжествено я е пратил в кухнята сама. Сега седи гладен.

— Льошик, скучно ми е! — извика тя. — Хайде да вечеряш с мен!

Мъжът й толкова явно се зарадва, че тя дори се развесели. Не, дума да няма, правилно постъпи, като се омъжи за Чистяков. Настя бързо извади още една чиния, сложи вилица и нож. Когато вадеше хляб от кутията, поставена на перваза, видя добре подредена купчина вестници — същите, които Льошка се бе заканил да изхвърли.

— Защо не си ги изхвърлил? — попита тя и му посочи вестниците. — Нали искаше…

— Реших първо да почета, разстроих се и някак забравих.

— Разстрои ли се? Защо? Защото страната ни е на ръба на икономическа катастрофа? Или те е страх, че през декември ще изберем не такава Дума, каквато искаш ти?

— Прочетох интервю с ръководителя на една банка. Оплаква се, че все повече се ширело компютърното мошеничество. Той очаквал нова компютърна програма за защита на банковата информация, а организацията, която трябвало да му достави тази програма, казала, че талантливият програмист, който работел върху програмата, починал скоропостижно, преди да успее да завърши работата си.

— И какво те огорчи толкова?

— Ами там е споменато името на този програмист. Терка Мискарянц, мой състудент. Затова се разстроих. Та той беше съвсем млад, наш връстник. Знаеш ли, спомних си как той още от първи курс ходеше с едно момиче от филологическия факултет. Терка беше моногамен, после се ожени за нея. И толкова трогателно я ухажваше… Представяш ли си какво й е сега — да остане вдовица на трийсет и пет години!

Настя бавно дояде пържолата си, като размишляваше над въпроса защо толкова не й бе харесало това, което каза Льоша. Защото тя не научи нищо ново — знаеше за смъртта на Герман Мискарянц от няколко дни, когато Тарадин й бе разказал за убийството на Карина. Но нещо не й бе харесало, нещо я бе накарало да се напрегне. Тя знаеше, че сега това неведомо нещо ще я тормози и измъчва, ще я лиши от сън и няма да я остави да се съсредоточи върху нищо друго.

— Вероятно ще те огорча още повече, ако ти кажа, че и жена му е починала. Убита е — каза Настя, докато си наливаше кафе.

— Господи! — ахна Льоша. — Какво нещастие с цялото семейство! Но защо са я убили?

— Още не знам, мога само да се досещам. А ти замислял ли си се някога, че когато внезапно умре млад човек, много неща наоколо започват да се рушат? Не, наистина. Човекът на социално активна възраст е свързан с околния свят с хиляди живи нишки, които със смъртта му се прекъсват само за един миг. Искам да кажа, че животът на такъв човек задължително е включен в нечии планове, макар това да звучи може би малко механистично. Той има родители, които се надяват, че синът ще украси последните им години живот. Има човек, който го обича и разчита да изживее живота си до него, разчита на неговата помощ и подкрепа. Има деца, които са в правото си да очакват, че ще бъдат отгледани поне до пълнолетието си. Има работа, която върши, и от резултатите от тази работа също зависи някой. При възрастните хора всичко вече не е така. Тях ги обичат, грижат се за тях, ценят ги, но смъртта им не се превръща в такава трагедия като внезапната гибел на младите хора. Не си ли съгласен?

— Не съм мислил за това по този начин — поклати глава Льоша. — Но ти сигурно си права. По-често ти се случва да се сблъскваш с такива истории. Все пак младите по-често загиват, отколкото да умират от естествена смърт. Макар че напоследък май и сред тях естествената смъртност е висока.

— Откъде ти хрумна? — учуди се Настя. — Статистика ли си гледал?

— Не, прочетох твоите вестници. Оказва се, че понякога това е много полезно.

— И какво има във вестниците?

— Постоянно се мяркат фрази, като изгубихме млад талантлив режисьор, отиде си в разцвета на творческите си сили и така нататък.

— Но и по-рано беше така.

— Беше, но не с такава интензивност. Имаш шест вестника от два дни и аз срещнах в тях тези фрази за различни хора най-малко пет пъти. Годишната норма за творчески работници.

— Е, чак пък годишната! — усмихна се Настя и в същия момент разбра какво толкова не й бе харесало в разказа за талантливия програмист Герман Мискарянц.

 

 

Николай Саприн чувстваше, че е загубил контрола над ситуацията. Беше намерил Тамара, беше направил практически невъзможното, като се има предвид, че Тамара бе положила максимум усилия, за да изчезне безследно. Но Саприн умееше да търси и я беше намерил. И сега какво? Да седи и да чака на някого да му дойде кефът? Ако знаеше, че всичко ще се извърти така, той изобщо нямаше да се залови да издирва и премахва Коченова. Тоест беше ясно, че от всяко положение трябва да я намери и да я накара да замълчи завинаги, но би го направил сам, без да е зависим от никого, и би свършил тази работа добре. Наистина безплатно. А толкова му трябваха пари за Иринка! Само заради тези проклети пари бе позволил на Дусик да го наеме. А щом му бе позволил да го наеме, щом доброволно бе станал слуга, трябваше да слуша господаря, не да своеволничи, защото не му ли угодеше в нещо, можеше и да не получи парите. Но какво ли се бе случило там на Дусик, та му заповяда засега да не закача Тамара без специално нареждане?

Николай живееше в един районен център на петдесет километра от селището на нефтопреработвателите. Беше виждал Тамара няколко пъти — тя идваше в районния център за покупки заедно с германските работници, но гледаше да не й попада пред очите, макар че я наблюдаваше внимателно. Според резултатите от тези наблюдения вече си беше съставил приблизителен план как да убие Тамара така, че подозрението да падне върху един от германците. По начина, по който хората се движеха в групата, по който разговаряха и се гледаха, дори по начина, по който се настаняваха в микробуса, Николай определи със сигурност с кого спи Коченова. Бяха трима души. Най-малко трима, мислено се поправи Николай, защото Тамара беше идвала в районния център три пъти с различни групи германци и във всяка от тези групи Саприн безпогрешно бе определял по един, който се държеше, сякаш имаше някакви права над Тамара. Така че класическият случай на убийство поради ревност можеше да се инсценира с лекота. И той беше готов да го направи във всеки един момент. А сега, не щеш ли, някаква отсрочка…

Саприн се нервираше, защото времето летеше и детенцето в корема на Иринка растеше, и мъжът й — Льоня — можеше да изгуби намерената с такива усилия добра работа по специалността си, защото щеше да им се наложи да се преместят в друг град и да купуват жилище, което да отговаря на служебното му положение. Той им осигури първата вноска за къщата, а за втората вече нямаше пари. Нямаше и откъде да ги вземат — в банката не дават пари за покупка на къща на бедни емигранти.

Всяка сутрин той отиваше до пощата и се обаждаше на Катя — това беше единственото радостно събитие за през целия му ден. Катя го бе помолила да й се обажда по-рано, между осем и девет сутринта, защото по това време Дусик със сигурност не бил там. Беше нежна с него, казваше му, че й липсва, но Николай имаше чувството, че от ден на ден гласчето й звучи все по-хладно. Нищо чудно, защо да чака още, след като той веднъж пристигна с цветя, налетя като ураган, завлече я в леглото, предложи й да се омъжи за него. Разбира се, тя не може да го чака дълго. След такива постъпки човек не изчезва. Трябва или веднага да продължи настъпателно, или повече да не разчита на нищо. Саприн се чувстваше виновен пред нея, защото разбираше, че когато онази сутрин срещна Дусик пред входа на Катя, й причини големи неприятности. Нормалното би било след тази случка да я прибере от онзи апартамент, да я откъсне от Дусик. А той я остави насаме с ревнивия й любовник и замина и макар при телефонните им разговори Катя да не продумваше за това, Николай знаеше, че отношенията там са натегнати.

Беше наел стая у някакви възрастни казахи, мъж и жена, чиято къща имаше прозорци към площада — така тържествено наричаха тук малкото асфалтирано пространство, на което процъфтяваше най-оживената търговия. Именно тук най-напред пристигаха колите с нефтопреработвателите. Шофьорът оставаше в кабината и дремеше, а германците на задружна тълпа тръгваха на обиколка из градчето, за да търсят сапун, паста за зъби, крем за бръснене, продукти, алкохол. Саприн прекарваше повечето си време на старото продънено диванче до прозореца и наблюдаваше площада в очакване да пристигне Тамара. Когато тя се появеше, тръгваше след групата на известно разстояние и си отбелязваше всичко, което го интересуваше. Веднъж с изненада се улови, че си задава въпроса дали Тамара вика: Обичам те!, когато прави любов с германците. И ако вика, дали те разбират какво означават тези думи. Или тя е такава професионалистка, че ги извиква на немски? Споменът за близостта с нея се оказа неочаквано приятен. А той си беше въобразявал, че Катя го е завладяла напълно… Явно през последните месеци омразата към майка му толкова го бе изсушила, че душата му настойчиво търсеше ласка, топлина, любов, макар и не истинска, а сурогат — както изсушената от зноя земя моли за живителна влага.

В градчето не живееха никакви външни хора освен онези, които работеха на нефтените кладенци и идваха за покупки. Разбира се, такива хора имаше много и Николай не правеше впечатление на никого. Но той се оказа едва ли не единственият външен човек, който живееше тук. За пред хазяите си съчини легендата, че пише книга за нефтопреработвателите и специално за това е дошъл по-далеч в дълбоката азиатска провинция, за да поработи спокойно. Неграмотните старци, разбира се, не се съмняваха в легендата, но въпреки това Саприн се чувстваше тук неуютно, беше прекалено чужд, за да остане незабелязан. Спасяваше го само обстоятелството, че тук, в богатия на нефт регион, периодично идваха представители на различни фирми от рода на „Интернефт“, тъй че появяването на добре облечени хора с европейска външност не учудваше никого.

Въпреки доста спокойното и безгрижно съществуване, Николай се чувстваше като в клетка. Искаше му се по-скоро да се измъкне оттук, да получи парите си и да ги изпрати на сестра си. Сърцето го болеше за Ира. Мечтаеше да види Катя. И колкото и да е странно, колкото по-силно тъгуваше за тези две жени, толкова по-малко му се искаше да убие Тамара. Защото Тамара всъщност не беше му сторила нищо лошо. Нещо повече — вината тя да стане нежелан свидетел беше преди всичко на алчния Дусик. Тъкмо той отдавна си просеше куршума. Дусик, който го накара да убие доверчивата глупачка Вероника Щайнек с нейния вечно лош късмет. Дусик, който бе купил Катя и я държеше здраво в косматите си лапи. Дусик…

Времето течеше и у Николай Саприн все повече се затвърждаваше убеждението, че докато не е станало късно, трябва да измисли как да се отърве от Дусик, като при това спечели толкова необходимите на сестра му пари и запази живота на Тамара. Докато не е станало късно… Докато Дусик — Шоринов не е дал команда за убийството на Коченова.

 

 

Виктор Тришкан никога не беше виждал шефа си Арсен толкова ядосан. Обикновено старецът се владееше прекрасно и за истинското му настроение можеше да се досеща само човек, който го познава отдавна и отблизо.

— Как можеш да ми обясниш това? — цедеше през зъби Арсен. — Ти ми докладваш, че е била на работа, а тя ми разправя, че била ходила на ресторант, и то не с кого да е, а със самия Едуард.

— Лъже — бързо реагира Тришкан. — Нима не разбирате, че лъже?

— Защо обаче? За какво го прави?

— Е, как за какво? — позасмя се Виктор. — За да ви дразни. С всички сили се мъчи да покаже, че изобщо не се е уплашила. Та това е елементарно.

— Значи ти си сигурен в хората си? Сигурен си, че не може да са я изтървали?

— Ама разбира се, че съм сигурен — усмихна се Тришкан. — Изобщо не се съмнявайте. Но ако настоявате, ще им изтръгна душичките, но ще разбера дали не е възможно да са я изтървали.

— Именно, именно — кимна Арсен, — изтръгни им ги, ако обичаш. Защото аз всъщност съм заинтересован срещата й с Едуард да се окаже истина. Ако контактуват не само по телефона, но и лично, аз ще изпека от това такава баница — пръстите да си оближеш! За нула време ще ми се хване на въдичката. Връзки с мафията! Човек може само да си мечтае за това, особено като се има предвид политиката на новия министър на вътрешните работи. Тя ще тръгне подир тази баница като магаре подир морков и ще се озове право в моите нежни ръчички. Ако ми намериш доказателства за връзката на Каменская с Денисов, с този компромат ще я завербувам без никакви усилия. Така че постарай се, приятелю. Дори ще простя на твоите нехранимайковци, от мен да мине.

— Ще се постарая — каза Виктор.

Както обикновено, Арсен остана, понеже никога не си тръгваше от такива срещи едновременно с помощника си, а Виктор се качи в колата и си тръгна. Доста усилия му трябваха, за да подреди мислите си. Колко нагло момиченце се оказа тази Каменская! Не стига, че открито се срещаше с Денисов, ами е казала за това и на Арсен, не се е уплашила. Сама му е дала в ръцете компромат срещу себе си, навряла се е в пастта на лъва. Интересно — защо ли? Ясно защо. Ще се внедрява. Ще се престори на завербувана жертва, а после ще им направи някоя гадост. Естествено Арсен не може да не разбира това, но се надява, че когато й предложи да възглави бизнеса, тя ще забрави всичките си милиционерски глупости и с радост ще приеме предложението. Че кой отхвърля такова предложение! Това са луди пари. Да, Арсен правилно преценява всичко. Само дето е забравил за Виктор. А това вече не е правилно.

 

 

За да изпълни обещанието, дадено на оперативния работник от Южния район, Настя трябваше да стане с един час по-рано от обикновено. Толкова трудно се събуждаше сутрин, че беше готова да се наругае с най-тежките думи заради глупашката си неотстъпчивост. Защо снощи се заинати заради дреболии, а? Трябваше да се срещне с него по пътя към къщи, да му върне материалите и днес щеше да спи един час повече.

Но нямаше връщане назад, затова тя изпи обичайните си две чаши кафе, посъвзе се и се потътри към автобуса.

Пристигна в участъка в девет без десет, но за голямо нейно учудване оперативният работник на име Слава Дружинин вече я чакаше.

— Слушай, какво правиш с тях? — попита той, като взе от Настя папката с материалите и я прибра в касата.

— Чета ги — неопределено отговори тя.

— Защо?

— За анализа. Всеки месец подготвям аналитични справки за тежките престъпления в града. Интензивност, време, локализация, характеристика на потърпевшите, заподозрени, неотложни мероприятия и така нататък. Вкарвам ги в компютъра, после веднъж месечно ги обобщавам, анализирам ги.

— И тези материали ли записа в компютъра?

— Разбира се.

— Защо? Та в тях няма нищо интересно.

— Така ти се струва на теб. Във всяко отделно престъпление изобщо няма нищо интересно, но когато са много, тогава се появяват маса любопитни неща…

Тя вече беше готова да му прости вчерашното пиянство, защото той прояви интерес към работата й, и да му разкаже колко полезно и важно е системно да се анализира статистиката, но хвърли поглед към часовника и бързо грабна сака си.

— Трябва да бягам, Славик, че ще закъснея. Успех в гонитбата на Стукалкин. — Настя закачливо му намигна и почти се затича към метрото.

В момента, когато тя наближаваше станция „Новие Черьомушки“, Слава Дружинин най-сетне успя да намери по телефона снощния си събеседник.

— Тя ми върна материалите, но каза, че е записала данните в компютъра си — смутено обясни той.

В отговор чу твърде непарламентарно, но много изразително и съвсем недвусмислено изказване.