Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
За все надо платить, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Александра Маринина. За всичко се плаща

Руска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Ева Енгилян

Коректор: Ева Енгилян

ISBN: 954-26-0096-8

История

  1. — Добавяне

Глава 20.

Към десет часа вечерта Николай Саприн зае позиция близо до блока на Оборин и търпеливо зачака. Още когато Дусик-Шоринов му каза адреса, той му се стори някак познат. А сега, след като приближи и дори се качи на третия етаж, за да огледа разположението на апартамента и да определи накъде гледат прозорците, вече беше абсолютно сигурен: това е същият апартамент, в който бе влизал веднъж и където живееше момчето, прибрало колата на Тамара. Ама че история! Та той не знаеше името на това момче, а след срещата с майката на Тамара на летището просто бе казал на Шоринов координатите на хората, чрез които може да се стигне до Тамара и до самия него — двете момичета от „Лира“ — Танечка и Лариса, и Карина Мискарянц от „Лозана“, както и този младеж, чийто адрес продиктува и веднага забрави — и без това главата му беше задръстена от проблеми. Тогава поне е ясно откъде Дусик знае адреса на Оборин. Естествено, че го знае, нали трябваше да се занимава с него. „Съвсем случайно знам!“ Хайде де!

Но Дусик крие нещо. Прекалено красиви перспективи му нарисува: луди пари ще им паднат право от небето, а той се страхува да не провали работата и дори е готов да дели с него тези пари. Тук има нещо. Той не е такъв човек. Впрочем има някакво обяснение — ако иска да се откупи от него, та Николай да не закача Катя? Пфу, абсолютна идиотщина, ядосано си помисли Саприн.

Къде беше обаче Оборин? Дусик обеща, че малко след десет вечерта момчето ще се прибере. Беше вече единайсет и половина и ако до дванайсет богатият познат на Дусик не получеше възможността да се свърже с Оборин по телефона, размерът на хонорара щеше плавно да се смъкне от седемдесет бона до шейсет. Съответно делът на Саприн щеше да бъде вече не трийсет и пет, а само трийсет.

В дванайсет без десет Николай влезе в близката телефонна кабина.

— Михаил Владимирович, как да разбирам това? Оборин още не се е прибрал.

— Как така? — здравата се уплаши Шоринов. — Сигурен ли си?

— Не съм болен — ядно отвърна Саприн. — Щом ви казвам, че го няма, значи го няма. Не е влизал във входа, прозорците са тъмни. Не е ли възможно да е дошъл по-рано и отново да е излязъл?

— Не, не — припряно забърбори Шоринов. — В десет още е бил… Впрочем не е важно къде, но не си е бил вкъщи. Това е абсолютно сигурно.

— И докога трябва да чакам? Вие, Михаил Владимирович, от алчност сте се захванали с някаква неясна авантюра и в крайна сметка цялата ви комбинация може да се провали. След десет минути ние с вас ще обеднеем с по пет хиляди, забравихте ли това? Може би все пак ще ми кажете къде е Оборин, аз ще се опитам да се свържа с него, докато още не е станало дванайсет. Трябва да спасяваме положението.

— Почакай… Обади ми се пак след пет минути.

— Михаил Владимирович, губим време. А заедно с него — и пари. Престанете най-сетне да усуквате.

— След пет минути — каза Шоринов и тресна слушалката.

Саприн почувства, че кипва от ярост. С тоя дрислив Дусик вечно нещо не е наред. Вечно в последния момент нещо се случва, както стана с Вероника Щайнек. Планираха, пресмятаха, подготвяха се, а после Шоринов за една секунда промени всичко и ето че и досега не могат да се измъкнат от кашата, която забърка. Пет минути. За какво ли са му тези пет минути? Сигурно пак нещо комбинира, извърта… Гадина космата такава!

Отново набра номера. Дусик вдигна веднага — още не бе отзвучал първият сигнал.

— Е, и какво ще ми кажете сега?

— Коля, там е станала някаква беля… Налага се да чакаме.

— Чуйте ме сега, уважаеми Михаил Владимирович. Ще чакам толкова, колкото трябва, но имайте предвид: дължите ми трийсет и пет хиляди. И нито копейка по-малко.

— Но, Коля…

— Казах. Единствено вие сте виновен, че още не съм намерил Оборин. Лично вие ми казахте вчера, че знаете къде е той. Значи трябваше да си го намерите там. Защо усуквахте? Защо се правехте на много тайнствен? За всичко се плаща, Михаил Владимирович. Затова сега ще ми платите. Ще чакам Оборин до седем сутринта. Ако той не се появи, ще отида при Катя и ще стоя при нея, докато не дойдете да си ми дадете парите. Къде и как после ще търсите това момче — не ме интересува. И имайте предвид, че ако пак започнете да усуквате, аз просто ще кажа на Катя с какво се занимавате с вашите чудесни лекари. И за Австрия ще й кажа. Нямам какво да губя, Катя и без това ми отказа — знаете го. Но след моя разказ тя и вас ще прати на майната ви, бъдете сигурен. Тя е бедна и зависима — вярно е, но далеч не е глупачка.

— Ти какво, заплашваш ли ме?

— Именно. Защото вие от друго не разбирате. Та значи не забравяйте — чакам Оборин само до седем сутринта. После сам си го търсете.

Саприн излезе от телефонната кабина и се върна във входа, от който наблюдаваше блока, където живееше Оборин. Но кой знае защо, беше сигурен, че той няма да се появи. Ако всичко вървеше така, както го бе замислял Дусик, момчето щеше да си е вече вкъщи. Значи работата се е провалила. Нещо не се е задействало според замисъла на Щирлиц, злорадо се ухили Николай. Сега е ясно, че Дусик е изгубил Оборин. Глупакът му с глупак! Той обаче ще си вземе парите от Дусик. Макар че естествено ще почака до седем, както обеща.

Николай Саприн имаше собствена представа за това що е чест, макар и доста своеобразна. Щом е обещал — ще го направи. И ако някой го попиташе защо не е избягал след убийството на Вероника с всичките пари, той абсолютно искрено щеше да каже, че това и през ум не му е минало.

 

 

А Юрий Оборин седеше в едно миниатюрно стайче — служебното помещение на Раиса Василиевна, пиеше сладък чай и полека-лека се съвземаше. На Раиса каза, че жена му го е изгонила от къщи, и това се оказа напълно достатъчно, за да пробуди у нея безгранично съчувствие. Такива гювендии са за убиване, задето си хващат любовници и не умеят да ценят чудесни момчета като Юрий. Как е могла посред нощ да изгони човека от къщи, щом има болно сърце? Садистка такава!

Раиса Василиевна без много шум доведе лекарката от медицинския пункт към метрото и тя би на Оборин някаква инжекция, от която той се почувства значително по-добре. В стайчето на Раиса се чувстваше в безопасност, успокои се и главата му отново заработи на пълни обороти. Само след няколко минути Юрий стигна до извода, че щом Олга и нейната компания трескаво издирват Тамара Коченова, тук трябва да се крие някакво престъпление. А щом става дума за престъпление, в милицията непременно има човек, който е в течение на проблема. Задачата на Оборин е колкото може по-бързо да намери този човек.

— Но къде ще нощуваш сега? — попита го Раиса. — Ако решиш да тръгваш за някъде, трябва веднага да вземеш влака, след петнайсет минути ще мине последният, после вече не можеш да си тръгнеш оттук.

— Не знам — въздъхна Юрий. — Родителите ми са на курорт, а аз нямам ключ от апартамента им.

— Ако искаш, пренощувай у нас — предложи жената. — Живея с дъщеря си, но тя е добро момиче, няма да има нищо против. Па току-виж — харесали сте се и може да зарежеш онази мизерница. Моето момиче е добро.

— На колко години е? — с усмивка попита той.

— Деветнайсет. Скоро ще навърши двайсет.

— Рано я сватосвате, нека си походи още. Винаги може да се омъжи.

— Ха не бой се де — засмя се Раиса Василиевна, — пошегувах се за дъщеря ми. Но за пренощуването съм сериозна. Ето сега ще изпратя последния влак, ще огледам перона дали всичко е наред и тръгваме. Аз живея наблизо, двайсет минути пеша. На жена ти може и да не й е жал за тебе, ама на мене, дъртата глупачка, ми е жал. Къде ще ходиш посред нощ?

— Благодаря — внезапно се реши Оборин. — Ако ме приютите за тази нощ, ще ви бъда много благодарен.

След един час вече беше в мъничката гарсониера на Раиса Василиевна. Постлаха му на пода, между дивана, на който спеше самата Раиса, и сгъваемия фотьойл, на който беше дъщеря й. Когато влязоха, момичето вече спеше дълбоко и дори не разбра обясненията на майка си за нечакания гост.

— Да, да — сънено промърмори тя, обърна се на другата страна, уви се още по-плътно и отново заспа.

Оборин не можа да заспи. Лежеше върху мекия дюшек на пода с ръце, подложени под главата, и напрегнато мислеше къде трябва да отиде на сутринта, какво да направи и как да намери онзи единствен служител на милицията, който би могъл да му помогне.

 

 

Тази нощ безсъние измъчваше и Арсен. Ах, Виктор, Виктор! Какъв глупак! Виж го ти, уплашил се е от конкуренция. Сега е ясно защо твърди, че Каменская е чиста, че около нея няма нищо компрометиращо. Глупости, винаги има нещо. Но Виктор се страхува, не иска да даде на Арсен оръжие срещу хлапачката. Какво пък, човек може да го разбере, но не и да му прости. Арсен отгледа, отхрани и възпита Виктор като свое дете, доведе го в кантората, която му дава възможност да печели пари, каквито преди не е и сънувал. А той? Действа зад гърба му, вреди му. Хапе ръката, която го храни. Дето прави грешки в работата — както и да е, търпи се. Млад е, ще се научи, ще набере опит, ще закоравее. Обаче дето се оказа, че характерчето му е гнило — това вече е лошо. Лъже, плете интриги. На кого да разчиташ тогава, щом най-близките, най-доверените хора се оказват предатели, готови да ти забият нож в гърба?

Арсен бе изживял достатъчно дълъг и сложен живот, за да се научи да вижда ситуацията отстрани. Да, той бе създавал своята организация от любов към изкуството. За пари тогава не бе мислил, заплатата на офицер от КГБ му позволяваше да води напълно достоен — според съветско-застойните критерии — живот, а потребностите му открай време бяха умерени. Но висша наслада той изпитваше само когато можеше да манипулира хората. Да дърпа невидими конци, да крои сложни комбинации и с притаена усмивка да гледа как хората извършват постъпки, сигурни, че сами са решили така, и без да се досещат, че някой зад гърба им отдавна е предрешил всичко вместо тях и го е планирал за много дни напред.

Щом съществуват хора, извършващи престъпления, съществуват и такива, които ги разкриват. Примитивно. Можеш да помагаш на едните и да пречиш на другите. Можеш да отидеш на работа в правоохранителната система и да пречиш на престъпниците да избегнат правосъдието. Но може да постъпиш и по обратния начин. Можеш да пречиш на правоохранителната система и да помагаш на престъпниците. Всъщност каква е разликата? Обаче удоволствието е страхотно. Да гледаш как детективи и следователи пъшкат, стараят се, нощем не заспиват в опитите си да намерят виновния, а престъплението не се разкрива. Не се разкрива и това си е! Какво да се прави? Живот, тече си нормално. Дори в държава с най-съвършена и квалифицирана полиция винаги остават неразкрити престъпления. Къде повече, къде по-малко, но винаги ги има. Няма начин да ги няма, правеше си каламбури наум Арсен. Не му беше интересно да наблюдава как дело за престъпление увисва, а виновният се измъква след телефонно обаждане от ръководен кабинет. Смяташе, че това е грубо, неинтелигентно решение на въпроса, а най-важното — винаги имаше опасност престъплението да се разкрие. Висшият пилотаж е да направиш така, че всички искрено да си мислят: не можем да разкрием това престъпление, направихме всичко по силите си, който може по-добре, да го направи.

Но за всичко се плаща — Арсен ясно осъзнаваше това. Когато създаваше добре законспирираната си организация, той съзнателно се примиряваше с очакването, че информацията ще идва бавно. И беше готов за обстоятелството, че ограничаването на личните контакти неизбежно ще доведе до снижен контрол над хората. Когато не можеш лично да следиш всичко и всички, бъди готов да се видиш заобиколен от бъркотия и нехайство. Така и стана. Какво пък, организацията просъществува достатъчно дълго, за да донесе на Арсен на стари години чувство на дълбоко удовлетворение, незабравими минути на тих възторг от сполучливо проведена комбинация, прекрасни мигове на усещане за собственото му незримо всемогъщество. Добре, достатъчно! Шампионът трябва да слезе от арената, преди да го изтикат по-младите и по-силните. Срамота е да си тръгнеш втори, след като си бил първи. Всичко в живота трябва да се прави навреме.

Но преди да си тръгне, той ще доведе докрай започнатото дело. Ще прекърши опърничавата горделивка Каменская и така ще сложи красива тлъста точка на дългогодишната си дейност.

 

 

Денонощната смяна в дежурната част на Главното управление на вътрешните работи в Москва отиваше към края си, минаваше осем часът и умората сякаш бе надвиснала над операторската зала като тютюнев дим. От нея трудно се дишаше. В десет щеше да застъпи новата смяна, щяха да дойдат бодри, отспали си хора и известно време във въздуха незримо щеше да витае излъчваната от тях енергия. Но това щеше да стане едва след два часа…

Едно от момичетата, които работеха в служба „02“, свали наушниците си и отиде при дежурния по град подполковник Кудин.

— Василий Петрович, да имаме лице, обявено за издирване, на име Тамара Коченова?

Кудин мълчаливо отвори сейфа и извади дебела папка, в която бяха събрани всички ориентировки за издирване на безследно изчезнали или укрили се лица. Прелиства я няколко минути, после шумно я затвори:

— Няма такава. Защо питаш?

— Току-що се обадиха на 02. Помолиха лицата, които се интересуват къде се намира Тамара Михайловна Коченова, да се обадят. Продиктуваха телефонен номер. — Момичето подаде на Кудин листчето с номера.

— Дай го. — Кудин сладко се прозя и се протегна. — Ще проверим. Върви си на мястото, не се разхождай тук.

Но до края на смяната не намери време да провери. Началото на работния ден е точното време да откриеш, че през нощта са ти откраднали колата или са ти обрали магазина, или пък в някакви храсти лежи човек, май мъртъв, или че някой е излязъл вечерта и не се е прибрал на сутринта. Кудин пъхна листчето в джоба на китела си и до края на смяната не си спомни за него.

След като в десет часа предаде града на новия дежурен, той се преоблече в цивилни дрехи и бавно тръгна през вътрешния двор към изхода. Точно тогава насреща му се зададе Игор Лесников.

— Здрасти! — каза в движение Игор. — Как мина денонощието?

— Както винаги — уморено махна с ръка Кудин. — Ние нали сме живи — слава богу! Желая ти приятен работен ден.

— Благодаря! — извика Игор, вече отдалечавайки се.

— Ей, чакай малко! — изведнъж се сепна Кудин. — Анастасия ще дойде ли днес?

— Не. Отстранена е, забрави ли?

— Забравих. Добре де, по-късно.

По-късно, след няколко часа, Игор Лесников вече нямаше да си спомни защо не продължи пътя си към входа, а се спря. Това не беше нито прозрение, нито глас на интуицията, нито му го подсказаха небесата. Просто капитан Лесников беше много сериозен човек. И освен това на два пъти бе изпитал на собствен гръб какво е да те разследват служебно, тъй че се притесняваше за Каменская най-много от всички. Но не повече от полковник Гордеев естествено.

— Вася — извика той Кудин, — а какво имаш за Каменская? За какво я търсиш?

— Абе сутринта имахме някакво странно обаждане. Исках да й кажа, нали си умира да разгадава всякакви гатанки. Може би щеше да й свърши работа като умствена гимнастика.

— Какво обаждане?

— Абе нищо особено, Игор.

— Какво беше обаждането, Вася?

— Ако някой се интересувал от Тамара Коченова, да се обадел. И оставиха телефонен номер…

 

 

Юрий Оборин седеше в гарсониерата на Раиса Василиевна и учеше деветнайсетгодишната й дъщеря Светлана на една игра на карти — жокер.

— А какво да хвърля? — огорчено питаше момичето. — Всички карти ми трябват, нямам нито една ненужна.

— Трябва да умееш да жертваш — смееше се Юрий. — В това се състои тънкостта на играта. Не ти се иска нищо да даваш, но се налага. Твоята задача е да изхвърлиш такава карта, че жертвата ти да бъде минимална.

— Но каквато и да хвърля, ти веднага ще я вземеш и ще си подредиш твоята комбинация. Хитрец такъв!

— Ще рискуваш. Ако те е страх, че ще я взема, постарай се да ми пробуташ колкото може повече излишни карти. Тогава аз ще подредя комбинация, която ще ми бъде от полза, а в ръцете ми ще остане баласт, заради който ще получа минус. Мисли, пресмятай. Картите не са игра, картите са като живота. Затова е полезно да играеш.

Още не беше завършил нравоучителната си сентенция, когато телефонът иззвъня. Светлана вдигна слушалката, после я подаде на Оборин:

— Май тебе търсят.

— Ало — произнесе Оборин с внезапно спаднал от вълнение глас.

— Вие ли сте се обаждали по повод на Тамара Коченова? — чу в слушалката.

— Да, да. Разбирате ли…

— Представете се, ако обичате — прекъснаха го отсреща.

— Казвам се Оборин.

— Юрий Анатолиевич?! Господи, най-сетне! Къде сте? Откога ви търсим…

 

 

Михаил Владимирович Шоринов с усилие сдържаше треперенето, което често-често го раздрусваше. Оборин беше избягал от клиниката, и то по начин, който недвусмислено говореше, че се е досетил. Може би не за всичко, но се е досетил. И сега какво? Не стига, че загубиха обещаните от Денисов пари, ами загубиха и Оборин. Впрочем не те. Той. Само той, Шоринов. Защото седналият пред него нахално ухилен Саприн искаше да получи своя дял, каквото и да става. Смяташе, че само Шоринов е виновен за всичко, затова трябва да си плати.

Олга беше в паника, обаждаше се през половин час, питаше дали Оборин не се е появил. Защо всичко се провали? Хем всичко вървеше толкова гладко, Оборин беше лапнал въдицата на Олга, беше се влюбил, сам бе пожелал да влезе в клиниката и си бе лежал там с удоволствие, беше си писал дисертацията и с бавни, сигурни крачки се бе приближавал към траурния си край. Всичко беше толкова хубаво! Но какво се бе случило? Какъв дявол се бе вселил в него?

— Михаил Владимирович — говореше междувременно Саприн, — чакам да ми дадете парите. Нали се разбрахме с вас, аз излизам от играта. Писна ми от вашите идиотски номера. И няма да търся Оборин.

— Абе ще си получиш парите — раздразнено отвърна Шоринов. — Ти само за пари мислиш. По-добре помисли как да се оправяме сега.

— Вие — спокойно го поправи Саприн. — Вие, а не аз. Мен между другото нищо не ме заплашва. Никой не ме издирва за убийство, защото никой в Русия не знае за това убийство. Не забравяйте, че се заех с Тамара само защото ми трябват пари, а не защото съм си спасявал кожата. А сега вече ми писна от вас и не искам повече да ви помагам да се измъквате. Вас ви погубва алчността, Михаил Владимирович, от нея идват всичките ви неприятности. С една дума — дайте ми трийсет и петте хиляди и ще се махна оттук.

— Нямам толкова пари — въздъхна Шоринов. — Абе на теб май шега ти се вижда? Не държа такива суми в брой.

— Катя! — неочаквано извика Саприн. — Ела тук, ако обичаш.

От кухнята дотича Катя, която пиеше кафето си сама, оставила мъжете насаме с техните неразбираеми проблеми.

— Катюша, Михаил Владимирович иска да ти разкажа…

— Излез оттук! — закрещя Шоринов, престанал да се владее. — Махай се!

— Но какво има, Дусик? — недоумяващо попита Катя. — Нали вие ме повикахте!

— Казах: вън! Върви си в кухнята.

Физиономията на Катя някак незабележимо се промени — само за миг от учудена и обидена стана студена и жестока.

— Не съм ти куче! — с тиха ярост каза тя. — Дай ми пари, ще отида у нашите. Утре татко има рожден ден, трябва да купя продукти. Не искам моите нерви да страдат заради вашите разправии.

Шоринов извади портфейла си и й хвърли няколко розови банкноти от по сто хиляди. Банкнотите се пръснаха по пода. На Саприн му стана неудобно, наведе се и започна да ги събира.

— Недей, Коля! — спокойно каза Катя. — Дусик иска да унижи мен, а не теб. Не го лишавай от това удоволствие.

Саприн се подчини, мълчаливо й подаде вече събраните банкноти и покорно седна на мястото си. Гледаше как Катя, застанала на колене, събира разпилените по пода пари и чувстваше, че го обзема неразбираема и неизпитвана досега болка. Тя се надигаше някъде от гърдите му, обхващаше очите, челото, тила и му пречеше да диша. Боже мой, толкова я обичаше!

Катя най-сетне събра всички пари, извади от гардероба панталон и пуловер и излезе от стаята.

— Михаил Владимирович — твърдо изрече Саприн, — извинете й се! Държите се просташки. Не може така, тя не е виновна за вашите неприятности.

— Ще мине и без извинение — тръсна Шоринов. — Не е изнежена госпожица. Срещу парите, които й давам, може и да потърпи. Ти по-добре мисли къде да търсим Оборин.

— Ще минете и без мен — злобно просъска Николай. — Отвратителна гадина сте обаче. — Той рязко стана и излезе в антрето, където Катя вече закопчаваше якето си. Лицето й беше бледо и сякаш помъртвяло. — Катюша — меко започна той, — прости ни. Не биваше да му позволявам да ти крещи, но…

— Абе я ми се махай от главата, пръч такъв! — сряза го тя с леден тон и с всички сили тресна вратата.

 

 

Василий Викторович Голубцов стана от леглото в прекрасно настроение, взе душ, избръсна се, закуси и седна да работи. Беше редактор в голямо издателство, вземаше си ръкописите вкъщи и ходеше в службата не по-често от веднъж седмично. Беше доста добър стилист, затова му даваха да редактира преводни любовни романи, от които постоянно му се гадеше. Неведнъж бе молил за някакви екшъни или трилъри, но завеждащият редакцията беше непреклонен — обясняваше му, че авторите на екшъни пишат примитивно, тъй че не е трудно да се превеждат. А любовният роман е тънка работа, авторът обикновено претендира текстът му да е литература, затова преводът трябва внимателно да се обработва след преводача. Голубцов въздишаше, но само докато дойдеше моментът да се разпише във ведомостта за хонорара. В издателството плащаха повече от прилично. А най-важното беше, че имаше маса свободно време, което можеше да използва за печелене на пари по най-различни начини.

Беше успял да редактира почти десет страници, когато едно телефонно обаждане го накара да затвори папката с ръкописа и да започне да се облича. Обади се жена му, която сутринта бе отишла да види майка си, и с разтревожен глас му съобщи, че телевизорът на тъща му се повредил и старата жена била в паника, защото гледала всички сутрешни, следобедни и вечерни сериали и просто било невъзможно да си представи човек как тя ще преживее без тях дори един ден. Понеже познаваше капризния и неприятен характер на любимата си тъща, Василий Викторович безропотно се приготви за излизане. Щеше да закара в Крилатское, където живееше тъща му, малкия цветен телевизор, който те използваха лете на вилата, а зиме прибираха в града. А тъщиния сандък щеше да закара в една работилница при познат телевизионен техник, който щеше да го поправи изрядно. Вярно, денят му беше загубен, но човек трябва да се съобразява със старите родители.

Облече се, сложи телевизора в огромен сак, където при добро желание можеше да се побере тийнейджър със средни размери, остави сака на задната седалка на колата и потегли по маршрута от улица „Болшие каменшчики“ към Крилатское. Настроението му беше все така добро — Василий Викторович изобщо си беше оптимист и умееше да намира добрите страни на всяко нещо.

Близо до проспект „Маршал Жуков“ не успя да хване зеления светофар, макар че много му се искаше бързо да се отскубне от кръстовището. Вече се канеше нахално да мине на червено, но отдясно с голяма скорост навлезе огромен тежкотоварен камион и Голубцов рязко удари спирачки, при което гърдите му болезнено се блъснаха във волана. Изпсува наум, дочака да светне зелено и рязко потегли. Когато стигна до следващото кръстовище, където пак светеше червено, вече се канеше да спре и започна да натиска спирачката, когато светна зелено. Смътна тревога докосна съзнанието на Голубцов, нещо в поведението на колата не му хареса, но той се движеше в потока коли и нямаше време за мислене. На следващото кръстовище пак не хвана зеленото. Но — странно защо — колата не спря. Пешеходците слязоха на платното и спокойно тръгнаха да пресичат, отляво и отдясно напряко на пътя му потеглиха върволици коли, а автомобилът на Голубцов летеше напред, сякаш нямаше спирачки. Впрочем сега това беше именно така. След рязкото спиране преди няколко минути предварително грижливо повреденият от Дроздецки механизъм бе излязъл от строя. От страх Василий Викторович ослепя и оглуша, трескаво въртеше волана и се опитваше да заобикаля появяващите се по пътя му препятствия, но успя да полага тези усилия само няколко секунди. Пред челното стъкло се мерна разкривено от ужас женско лице, после се разнесоха писък, трясък и грохот. Всичко беше свършено.

 

 

Денят, който бе започнал толкова хубаво, показа и обратната си страна. Игор Лесников зарадва Настя още сутринта, като й съобщи, че се е намерил Оборин. А буквално два часа след това се разбра, че в района на проспект „Маршал Жуков“ е станала страшна катастрофа, при която пострадали повече от десет души. Сред които бил Василий Викторович Голубцов, свидетел по делото за убийството на депутата Самарцев, и някоя си Екатерина Мацур, любовница на Шоринов. Настя тъжно си припомни шегата на Лесников за случайностите, които помагали от време на време някои престъпления да се разкриват, и си помисли, че не по-рядко тези случайности пречат за разкриването на някои престъпления. Без Голубцов беше практически невъзможно да докажат лъжата на Дроздецки и Слава Дружинин. И двамата щяха да мълчат, знаейки, че сега нищо не ги заплашва. Трябваше да положат много и упорити усилия, за да накарат Дружинин да си признае. Но едва ли щяха да успеят.

Привечер Настя изведнъж усети, че е страшно уморена. „Трябва да сложа край — помисли си, — вече нямам сили да мъкна това бреме, въображението ми се притъпява, загубвам куража си. Не искам повече да се занимавам с това. Нека Денисов и неговият приятел банкерът да настояват австрийските власти да изискат предаването на Саприн. Да правят каквото щат. Ако Денисов и неговият австрийски приятел действат достатъчно грамотно, ние ще имаме основание да разговаряме и със Саприн, и с Шоринов. А така всичко ще е безполезно. И без това нямаме факти срещу лекарите. Недоказуемо е.“

В единайсет вечерта и се обади брат й Александър.

— Настюша, Тришкан тръгна за среща. Да го проследя ли?

— Непременно! И щом се срещнат, незабавно ми се обади.

След двайсет минути Саша се обади отново.

— Намирам се пред кинотеатър „Урал“.

Настя и Алексей облякоха якетата си и се втурнаха надолу по стълбището.

 

 

Разговорът с Виктор бе тежък, както никога досега. Арсен не му разкри картите си. Защо беше нужно? Младокът и без това не разбираше най-важното. Не разбираше смисъла, не разбираше интереса. Следователно нямаше да разбере и взетото от Арсен решение.

— Какво става с Каменская? Какво успя да изясниш? — няколко пъти попита Виктор, като с всички сили се преструваше, че сериозно се интересува от отговора, макар прекрасно да разбираше, че отговорът ще бъде предишният: няма компромати срещу нея.

Дощя му се да подразни Виктор.

— Чувствам, че тя омеква — отговори Арсен, като доверително сниши глас. — От ден на ден все повече омеква. Сигурен съм, че още малко — и сама ще поиска да се срещнем. Така че готви се, Витенка, скоро ще си имаш нов началник. Но аз, разбира се, няма да ви изоставя на произвола на съдбата, ще ви помагам със съвети и изобщо… Вярно, тя няма опит, но е способно момиче, бързо ще се научи.

Виждаше как Виктор скърца със зъби и се подсмиваше вътрешно.

— Отначало ще ви е трудно — продължи Арсен, сякаш нищо не се бе случило. — Проверката показа, че с кадрите сме съвсем зле, трябва да извършим огромна работа, за да може хората да заработят както трябва. И с информацията нещата не вървят. Аз съм си виновен, предоверих се на помощниците си, не обърнах нужното внимание. Но вие с Каменская сте млади, силни, двамата ще оправите всичко. Чувствам… не, сигурен съм, че под нейно ръководство организацията ще живне, ще заблести с нови багри, ще се разкраси. Не тъгувай, Витенка, сега сме в кризисен момент, но свежата кръв ще покаже на какво е способна. — Имаше чувството, че Виктор иска да го убие начаса заради тези думи. И изпитваше някакво странно, уморено удовлетворение. Допи коняка си и стана. — Днес аз тръгвам пръв. Ще ида да изпълня вечерния си романс пред нашето момиче. А ти остани петнайсетина минути, после ще си тръгнеш.

Арсен облече шлифера си, закопча го грижливо догоре и излезе. Беше съвсем тъмно, но той добре знаеше къде наблизо има телефон. Влезе в кабината, пусна жетон и набра номера. Дългите сигнали го изненадаха. Минава дванайсет, къде ходи тя? Може би спи и не чува? Или прави любов с мъжа си и затова не вдига слушалката?

Вратата на кабината се отвори и той чу зад гърба си тих нежен глас:

— Няма ме вкъщи, безсмислено е да звъните.

Той дори не намери сили в себе си да се обърне рязко. Бавно окачи слушалката и едва тогава се извърна към нея.

— Значи сте вие — констатира той. — Какво пък, радвам се. Оказахте се дори по-хитра, отколкото си мислех. Все пак сте ме проследили.

— Няма да крия — стана случайно — отвърна Каменская. — Само благодарение на вашия Тришкан. Без неговите грешки никога нямаше да се добера до вас. Добър сте, не отричам.

Стояха просто така: той в телефонната кабина, тя — на тротоара. И край тях нямаше никого.

— Не можете да ме арестувате — каза Арсен. — Лично срещу мен нямате никакви факти.

— Няма и да се опитам да ви арестувам. Наистина нямам факти срещу вас. Това, което знам, не е потрябвало на никого, ако не е подкрепено с доказателства. Обещахте да ми кажете кой е убиецът на Карина Мискарянц. Надявам се, че не сте забравили?

— Не съм. Но трябва да ви кажа, че нашият пазарлък не е приключил. Сега и без вас знам кой и защо е изпратил вашите снимки в управлението. Така че тази информация няма никаква стойност. Нещо повече — взех мерки вашата докладна записка, с която се опитвахте да ме сплашите, да не причини на моите хора голяма вреда. Предложете нещо друго.

— Добре. Срещу убиеца на Карина мога да ви обясня какво се случи между вашата кантора и Денисов. Не може да не се интересувате от това.

— Права сте — каза Арсен и в този момент чу приближаващи се стъпки. Най-обикновени стъпки. Но той ги познаваше прекалено добре. — Кажете — произнесе спокойно, макар че с вътрешното си зрение вече бе видял всичко, което щеше да се случи след секунда. Беше се видял прострян на мокрия есенен тротоар, бе видял бледото лице на Каменская, наведено над него, бе видял всепоглъщащия мрак и ярката призивна светлина някъде в далечината. — Хайде, говорете — повтори.

Мощен удар го тласна назад. Той силно удари главата си в окачения на стената телефонен апарат и едва по-късно усети острата, непоносима болка в гърдите, чу нечий вик и тропота на нечии крака. Каменская го подхвана, за да не падне, и той увисна като жалък парцал в ръцете й. После Арсен почувства, че го държат по-силни ръце и внимателно го слагат да легне на тротоара.

— Край, малката — успя да прошепне Арсен. — Край.

— Кой уби Карина? — чу гласа и. — Кажете ми. Вие обещахте. Кой я уби?

— Не — почти нечуто прошепна той. — Не. Няма да ви кажа. — Събра всичките си сили, за да й се усмихне. Какво пък — не успя да свърши последната работа, която си бе запланувал. Но и тя няма да успее.

Лежеше на мокрия есенен тротоар, виждаше бледото лице на Каменская, наведено над него, после уморено и облекчено склопи очи и видя всепоглъщащия мрак и ярката призивна светлина някъде в далечината.

 

 

— Да се запознаем. Казвам се Лесников, Игор Валентинович…

Саприн вдигна към него уморените си очи и мълчаливо кимна. Ето че най-дългото и най-страшно денонощие в живота му свърши.

… Сутринта Катя излезе, като тресна вратата, и Николай се почувства отвратително. Срамуваше се от себе си и от Шоринов. Срамуваше се до погнуса. Защото разбираше, че всичко стана заради него. Ако тогава Шоринов не беше научил, че той е прекарал нощта при Катя, отношенията им нямаше да се развалят и Дусик нямаше да я унижи, и то пред друг човек. Да й подхвърли пари и да гледа как тя ги събира, лазейки по пода… Каква гадост! Мерзост!

Когато се върна в стаята, той бързо отиде при разположилия се на дивана Шоринов и грубо го сграбчи за ръката.

— Край, Михаил Владимирович, стига сте се правили на глупак! Дайте парите и аз ще ви кажа сбогом. Все още можем да се разделим мирно.

Явно лицето му е било до такава степен изкривено от злоба, че Шоринов сметна за разумно да не влиза в конфликт с него. Отвори гардероба, в който бяха окачени дрехите на Катя, отмести закачалките и се наведе над зазидания в стената малък сейф.

— На, алчен тип такъв. — Той подаде на Саприн пачка стодоларови банкноти. — Притискаш ме до стената, а помощ от теб никаква. Ако знаех, че си такъв, нямаше да си имам работа с теб.

Николай не отговори. Демонстративно преброи парите, прибра ги в портфейла си и си тръгна, без да се сбогува. Слезе долу, качи се в колата и вече се канеше да потегли, когато видя как от гастронома отсреща излезе Катя, облечена в снежнобялото си дълго яке, понесла в ръце две пластмасови торбички с продукти. Много му се искаше да изскочи от колата и да изтича при нея, да я грабне в прегръдките си, да я целуне, да й поиска прошка и да не я пусне, докато тя не се усмихне и не му прости. Катя все повече се отдалечаваше, отиваше към метрото и той бавно подкара след нея, като се страхуваше да не я изгуби от погледа си и същевременно разбираше, че е безполезно да разговаря с нея. Тя е решила всичко. Защо да я тормози? А и себе си.

Катя вървеше на стотина метра пред Саприн и той я видя как стигна до кръстовището, постоя няколко секунди и излезе на платното. Някъде отдясно изскочи автомобил, който правеше несръчни трескави маневри, и Саприн видя как бялото яке излетя нагоре и падна точно под колелата на друга кола. Трясък, грохот, писъци…

Едва намери сили в себе си да отиде до мястото на катастрофата. Дори отдалеч се виждаше как в плътна купчина се сляха най-малко пет коли. Над проспекта пронизително запищяха клаксони и на Саприн му се дощя да си запуши ушите. Само бегло погледна онова, което допреди минута беше живата, красива и толкова любима Катя Мацур, и се втурна като луд обратно, към дома й.

Шоринов още не си бе тръгнал. Николай нахлу в жилището, изблъска го в хола и със силен удар го просна на дивана.

— Катя… — изрече запъхтяно. — Тя загина… Гадино, това стана заради теб. Тя излезе заради теб.

— Как така загина? — ужасен, попита Шоринов. — Защо?

— Катастрофа. Някакъв подкара на червено. Ти си виновен за всичко, ти, ти!

Първият удар, който му нанесе Саприн, напълно лиши Михаил Владимирович от способността да се съпротивлява. Николай го удряше в самозабрава, ожесточено, сляп за всичко наоколо — освен за омразното лице. Сякаш се бе раздвоил. Едната му половина гледаше отстрани и говореше: „Ти не си мъж, Саприн. Не се биеш с противник, просто го пребиваш, като се възползваш от обстоятелството, че си по-млад и по-силен.“ Но другата половина, ослепяла и оглушала от мъка и омраза, млатеше мекото слабо тяло, изливайки с всеки удар цялата натрупана болка и отвращение. Към Шоринов. Към себе си. Към собствения си живот.

Най-сетне той успя да се овладее и да спре. Дълго гледа простряния на пода Дусик, който плюеше кръвта от смазаната си уста, мълчаливо се обърна и излезе.

Николай се прибра вкъщи, дълго стоя под душа и търка с гъбата ръцете си, после легна на дивана и се обърна към стената. Не знаеше колко време бе лежал неподвижно. И не знаеше, че служителите на милицията, които го наблюдаваха, вече бяха получили сигнал, че в жилището на трагично загиналата Екатерина Мацур се намира пребитият почти до смърт Михаил Владимирович Шоринов. Не им бе нужно много време, за да съпоставят фактите и да разберат кой го е пребил.

Задържаха Саприн около полунощ. Просто отидоха в дома му и позвъниха на вратата. Той и не помисли да се съпротивлява. След прекараната на крак нощ, след гибелта на Катя и разправата с Дусик вече нямаше сили за нищо. Защото не беше супермен, беше най-обикновен човек, може би малко по-ловък и опитен, малко по-силен и издръжлив, но все пак най-обикновен. И той като всички хора можеше да изпитва страх, болка, мъка, също като тях се уморяваше и също като тях се отчайваше. И след всичко, което бе преживял през последния ден, вече нямаше нито сили, нито желание да бяга от когото и да било. Дори не дослуша докрай какво му говореха влезлите в жилището служители на милицията, които му извиха ръцете още щом той им отвори вратата.

— Арестуван сте във връзка с член 122 от наказателно-процесуалния кодекс…

— Да вървим — прекъсна той милиционера. — Знам по кой член.

Закараха го на „Петровка“. И ето че сега красив оперативен работник със строга физиономия му говореше:

— Казвам се Лесников, Игор Валентинович…

 

 

Всички седяха в кабинета на Настя — самата тя, Алексей, Саша, Коротков и Селуянов. Виктор Тришкан бе задържан веднага след като бе стрелял по Арсен: отиването на Настя при кинотеатър „Урал“ бе подготвено с всички възможни предпазни мерки. Чистяков и Александър Каменски пишеха обяснения, останалите — рапорти. Гордеев им бе наредил по телефона засега да напишат някакъв загладен разказ как една приятелска компания излязла да се разходи и как Настя попитала намиращ се в телефонна кабина възрастен мъж няма ли един телефонен жетон в повече. А през това време някой стрелял по стареца и доблестните мъже естествено не изтървали негодника.

— Засега без много приказки! — строго бе наредил Виктор Алексеевич. — След малко ще дойда и ще помислим какво да правим. Работата е тънка, да не вземем да си навредим сами. И Тришкан не закачайте, да си седи в килията. С него ще разговарям аз.

Те старателно описваха легендата за телефонния жетон, като от време на време съгласуваха подробностите помежду си.

— Аска, как мислиш, защо той го направи? — вдигна глава Юра Коротков. — Може би е искал да застреля теб?

— Знам ли го! — отвърна Настя. — Може и по мен да се е целил. Само че е глупаво. За какво съм му аз? Е, отрови ми живота с тази служебна проверка, изтормози ме, и на шефа си подложи динена кора. Но какъв е бил смисълът?

— Господи, Асенка, ти сякаш падаш от луната! — каза мъжът й. — Забрави за миг престъпната ситуация и я погледни от чисто житейски аспект. Защо хората правят гадости на началниците си?

— За да заемат местата им — отговори тя.

— Правилно. А защо междувременно правят гадости и на някого друг?

— За да не може този някой да заеме освобождаващото се място.

— Браво, умнице моя, можеш да съобразяваш, когато поискаш! — похвали я Чистяков.

— Льошка, ама ти сериозно ли мислиш, че този старец ме е подготвял да го заменя на мястото му? Абсолютни измишльотини!

— Моля, предложи друго обяснение. С удоволствие ще го приема, ако можеш да го измислиш.

— Ще го измисля — зловещо обеща Настя. — Можеш да не се съмняваш. Твоята версия не издържа никаква критика.

— Между другото тя не е толкова глупава — обади се Селуянов. — Не бих я отхвърлил, без да помисля. Момчета, водата завря, кой ще налее чая?

— За мен кафе — веднага каза Настя. — Не е зле да занесем чай и на Игор, сигурно се е скапал от приказки със Саприн. Всъщност трябва да дадем чай и на Саприн.

— Аха, а пица от ресторанта? Твоята милозливост, Каменская, понякога граничи с безумието.

— Коля, та той е човек! Да, лош човек, да, убиец, но все пак — жив човек. Два часът посред нощ е. Не забравяй, Игор разговаря с него. Какъв разговор може да се получи, ако Лесников си пие чая с кеф, а Саприн го гледа, жаден? Нали още не става дума за убийството в Австрия? Саприн е пребил Шоринов в състояние на афект, предизвикан от гибелта на жената, която е обичал. Това е официалната версия, към която той се придържа. Самият Шоринов го потвърждава. Тъй че Игорьок няма никакви основания да го притиска. Трябва да го обработва меко. Ето защо, Коленка, не ставай скръндза, а налей две чаши и ги занеси в съседния кабинет. И се благодари, че Саприн не е започнал да се ерчи и да се позовава на закона, задето Лесников разговаря с него посред нощ.

— Има право — сви рамене Селуянов. — Прави го веднага след задържане.

Но все пак наля две чаши.

 

 

Мина около месец и двама представители на австрийската полиция отведоха от Москва Николай Саприн. Той така и не си призна за убийството, извършено на шосето за Визелбург. Но го призна Тамара Коченова. Обясниха й, че ако вината на Саприн бъде установена, тя може да носи отговорност за укриване на тежко престъпление, но оказването на помощ на следствието ще бъде съответно оценено, така че тя ще се отърве с лека уплаха. Коченова помисли, прецени нещата и даде показания. Беше се уморила да се страхува.

Но за архива на професор Лебедев и за разработването на балсама всички мълчаха като омагьосани. Дори Тамара не продума за това. И на въпроса защо в такъв случай Саприн е убил Вероника Щайнек повтаряше отново и отново:

— Не искаше да плати.

— За какво да плати?

— Не знам. Това не е моя работа. Наеха ме да помагам на Саприн в качеството на преводачка. Но с Вероника той разговаряше без мен, нали тя беше рускиня!

И нито на йота не отстъпи от показанията си, колкото и да я притискаха следователят и оперативните работници. Шоринов естествено отрече всичко. Да, познават се със Саприн, но не го е изпращал в Австрия, а Тамара изобщо никога не е виждал. Саприн му казал, че трябва да отиде до Виена по работа и го помолил да му намери добра помощничка, преводачка. Шоринов се обърнал за това към своята позната Олга Решина, която му препоръчала Коченова. И това е. Кръгът се затвори само около Саприн.

Но съществуваше и Едуард Петрович Денисов, който знаеше достатъчно много и при добро желание можеше да даде в ръцете на следствието някой и друг коз.

— Да не си посмяла! — прекъсна Настя полковник Гордеев веднага щом тя си позволи да заговори за това. — Изобщо не се доближавай до него! Малко ли си изпати?

Но упорството на Анастасия Каменская можеше да си съперничи само с нейния безграничен мързел. Тя все пак отиде при Денисов, който все още беше в Москва.

— Анастасия, аз направих всичко, което можах — отговори той. — Кнепке успя да накара австрийската полиция да се върне към случая, аз им предадох всички материали, събрани от Тарадин. Какво още искате от мен?

— Едуард Петрович, Саприн за нищо на света няма да си признае убийството, но въпреки това ще го осъдят въз основа на показанията на Коченова. Вие изпълнихте своята задача, убиецът на вашата Лиля и сина й е намерен. Но аз имам друга задача. Трябва да работя по случая с петнайсетината, ако не и повече души, убити от Олга Решина и нейния съпруг Бороданков. Нищо не мога да докажа, докато не се разгласи историята с препарата. Имам налице само Оборин, но експертизата не откри в организма му никакви разрушителни за здравето или отровни вещества. Сърдечният мускул е в лошо състояние, кръвоносните съдове са изхабени, но няма никакви основания да обвиняваме когото и да било, че са го тровили с нещо. Разбирате ли? Не мога да пипна тези лекари. Какво може да каже Оборин? Че любовницата му го е излъгала и е скрила, че съпругът й работи заедно с нея? Голямото престъпление, хайде де! Че младокът Серьожа е правел глупави ходове в шахматните партии, когато е ставало дума за студентските любовни връзки на Оборин? Пълна глупост. Че докато се е намирал в кризисното отделение, Оборин е започнал да се чувства все по-зле? Субективно. Няма ежедневни кардиограми, няма лекарски наблюдения, няма заключения от кардиолог и хирург за момента, когато е постъпил в отделението, и за момента, когато е излязъл оттам. Има записано в картона, че когато е постъпвал в отделението, Оборин се е оплаквал от главоболие, хронична умора, тахикардия, чести световъртежи, слабост. С каквото е влязъл, с това и излязъл. И никой не се интересува от трогателните истории за неземната му любов към Олга Решина. Това са празни приказки.

— И какво искате от мен? Нали сама казахте, че нищо не може да се докаже?

— Искам да се вдигне скандал. Искам да изплува историята за архива и за нарушаването на авторските права. В нашия наказателен кодекс няма член за кражбата на интелектуална собственост, но журналистите не са се свършили още. Ще ми помогнете ли?

Денисов поклати глава:

— Не искайте от мен невъзможното. Не мога да си позволя да бъда въвлечен в скандал.

— Значи нека хората умират, докато Бороданков търси формулата?

— Всичко разбирам, Анастасия — тихо и твърдо каза Денисов. — И моля да ми повярвате — не съм равнодушен към това. Но има неща, които са по-важни за мен. Не мога. Простете ми. Аз ви дадох сина си, вие ми помогнахте да намеря убиеца на Лиля. Сметките ни са чисти.

Край