Александра Маринина
За всичко се плаща (11)

Глава 11.

Новината, съобщена от Виктор, накара Арсен да зареже всичко и да потъне в мрачни размисли. Невероятно, клиентът взе, че се оказа племенник на Денисов. Как тогава да разбираме всичко това? Денисов изпраща в Москва частния детектив Тарадин, свързва го с Каменская, а после заръчва да им попречат при издирването на конкретни хора? Много интересно.

От това следваше съвсем определен извод и резултатът от тежките размисли не зарадва Арсен. А изводът беше много прост: той, Арсен, е ядосал с нещо могъщия Едуард и сега Денисов си разчиства сметките с него. Чрез двойна комбинация се опитва да смачка рожбата на Арсен — кантората. Сигурно е влязъл в сговор с приятелката си Каменская и двамата със съвместни усилия ще започнат да рушат организацията на Арсен. Каменская също има с Арсен сметки за оправяне, и то сериозни.

Добре де, за Каменская е ясно, тя няма за какво да харесва Арсен. Но Денисов? Той защо го прави? Без причина, само от обич към невзрачната мишка от „Петровка“? Разбира се, не. За да започне Едуард да сече със собствените си ръце клона, на който седи, като руши организация, която прави на хора като него безценни услуги, причината трябва да е повече от солидна. И се налага Арсен да намери тази причина — колкото по-скоро, толкова по-добре. Може би е станало недоразумение или пък Денисов е бил неправилно информиран, а може нещо да не е разбрал, както трябва? Може Едуард да е съзрял зъл умисъл в нещо, където е била налице само небрежност — макар и непростима за кантората на Арсен, но не смъртоносна. Трябва да се разнищи тази работа и причината за конфликта да се отстрани. Ако е нужно, Арсен е готов да започне преговори с Денисов, да се разберат, да му възстанови щетите, ако такива са причинени от несръчни действия на неговите хора, да му се извини. Ала в никакъв случай да не воюва с Едуард Петрович.

А през времето, докато той разнищва ситуацията, интензивната дейност трябва да се замрази. Именно това каза на Виктор.

— Продължавай да наблюдаваш мацето, ще я следваш по петите. От нейното поведение трябва да разберем какво са намислили. Разбира се, ако са намислили нещо.

— Защо я наричате маце? — не се сдържа Тришкан. — Че тя е по-голяма от мен със седем години.

Арсен не отговори. Стрелна Виктор с остър поглед, но премълча. Най-близкият помощник на Арсен не харесва Каменская — това е очевидно. Но е точно толкова очевидно, че самият Виктор още не е дорасъл, за да предаде Арсен работата в неговите ръце. Зелен е още, трябва да зрее на клона като ябълка, да налива опит. Беснее, ревнува. Нищо, нека ревнува, току-виж — от ревност поумнял. И без това няма подходящи кандидати за наследник и ако работата с Каменская не стане, тогава Витя, разбира се, ще е на първо място. Тъй че нека, докато това-онова, се учи да не бърка емоциите с работата и сам да си държи езика зад зъбите, а не да чака другите да го скастрят. Защото той самият ще си го направи нежно, а от другите може жестоко да го заболи.

— Провери всички наши поръчки от последните две години — продължи Арсен, като че нищо не се бе случило, сякаш не бе чул думите на Виктор. — И внимателно проследи дали някъде не сме имали сблъсъци с Денисов или неговите хора. Особено внимателно провери хората, които са работили за нас през тези две години. Трябва да разбера къде и как сме настъпили Едуард по мазола. Кажи на Натик от мое име да ти покаже всички материали от проверките на нашите сътрудници. Седнете заедно и ги огледайте един по един.

Натик Расулов отговаряше в кантората на Денисов за кадровата работа, а Виктор Тришкан — за информацията. За Арсен информацията беше най-ценното нещо и още тогава, преди осем години, когато Виктор се върна от казармата и изрази готовност да изплати дълга си към кантората, той му каза:

— Ти можеш да бъдеш първият кикбоксьор на света, можеш да се накичиш с оръжие от ушите до глезените — като папуас с герданчета, но когато стигнеш до пропаст, за която не са те предупредили, ще разбереш, че е трябвало да се погрижиш за вертолет. И ще стоиш на ръба, тъжно загледан в бездната, и твоите разкошни мускули ще започнат да се отпускат и да вехнат, а целият ти арсенал ще започне да ръждясва. И всичко това — защото се е оказало, че не си бил достатъчно информиран.

Виктор стабилно усвои урока и през осемте години работа в милицията си създаде най-разнообразни източници на информация из цяла Москва и дори извън нейните предели. Трудно беше да се измисли нещо, което Виктор да не би могъл да научи за рекордно кратък срок.

— Информацията — поучаваше го Арсен — е онова, което позволява на едни хора да ръководят други. Колкото по-висок е постът ти, до толкова повече информация имаш достъп. Колкото повече можеш да научиш, толкова по-висока е цената ти. Това са основните правила на управлението. Спомняш ли си времената, когато статистиката на престъпността беше секретна? И тогава хората, които имаха достъп до нея, на които разрешаваха след безброй проверки да се запознаят с нея, се надуваха като пуяци от гордост. Ами секретните постановления на ЦК? Впрочем ти няма как да знаеш това — още си бил малък. Обаче аз си спомням с какво страхопочитание гледахме хората, които четяха тези постановления. Те бяха близо до Олимп, върху тях падаше сянката на боговете. Е, богове вече няма, Олимп се срина, но психологията остана. Така че създавай мрежа, търси източници — те ще те хранят до края на живота ти.

И Виктор Тришкан свято вярваше, че щом му е поверена работата по информацията, перспективата да управлява хората очаква именно него, а не Расулов. Арсен разбираше това, но не искаше да погази принципите си само за да не излъже очакванията на Виктор. А Арсен имаше принципи, и то много — като всеки безнравствен човек. Докато почтеният човек може да има само три принципа — не убивай, не кради, не причинявай зло на другите, а всичко останало произтича от тях, то на Арсен, за да организира дейността си, му трябваха много постулати. Един от тях беше строгата забрана върху жалостта и съчувствието.

 

 

Когато се прибра от работа, Настя завари Льоша, който вече си беше вкъщи и я очакваше, а това беше приятна изненада. Ала веднага, според закона за гадостите, дойде и неприятната изненада.

В центъра на стаята, направо на пода, стоеше огромна ваза с разноцветни гладиоли, дълги едва ли не по метър. Настя не обичаше гладиоли, просто не можеше да ги понася, но Льошка толкова рядко й подаряваше цветя, че тя се зарадва на самия факт.

— Слънчице! — извика радостно. — Благодаря ти! Колко са красиви!

Льоша мълчаливо приближи и застана до нея. После се наведе и оправи няколко цвята, така че букетът да бъде симетричен.

— Красиви са, определено — спокойно потвърди той. — Но не са от мен.

— Че от кого са тогава? — учуди се Настя.

— Теб трябва да попитам.

— Тоест?

— Когато се прибрах, цветята във вазата стояха на стълбищната площадка пред нашата врата. Имаше и бележка, адресирана до теб.

— Къде е бележката?

Алексей й подаде грижливо сгънат на две бял лист, на който с красив шрифт беше отпечатано: „На най-верния приятел, човека, на когото мога да разчитам.“

— Не знам от кого е — тихо каза Настя, която прекрасно знаеше кой е изпратил цветята.

— Не ме лъжи — съвсем миролюбиво отвърна мъжът й. — Всичко знаеш. Нов любовник ли имаш?

— Ех, Льоша… — укори го тя. — Какви любовници? Ти да не откачи?

— Ами онзи, дето ти се обади завчера? После цяла нощ не спа, въртя се в леглото. Мислиш, че не забелязах ли?

— Не е любовник, това е гадост. Хайде да идем да вечеряме, а?

— Хайде — кимна Алексей.

Той се бе прибрал малко преди нея, тъй че вечерята не беше готова. Картофите едва завираха, а на масата имаше измити зеленчуци, приготвени за салатата. За да не обсъждат неприятната тема, Настя бързо си завърза престилката и започна да реже салатата, като на пресилено висок глас бърбореше, че колкото и да ругаем новата икономика, сега цяла година има пресни зеленчуци и изобщо всичко, да намериш нещо по магазините отдавна не е проблем и това съществено пести време и сили, които навремето се хабяха толкова непродуктивно за тичане по магазини и чакане на опашки. Льоша седеше до масата и присмехулно я наблюдаваше, но не се включваше в разговора. Настя усещаше, че ситуацията не му харесва.

— С какво да залея салатата? — попита тя, когато наряза зеленчуците. — С майонеза или с царевично олио?

— Със сметана — отговори той. — Майонезата е свършила, проверих.

После отново се умълча и тя се почувства съвсем зле. Вероятно трябваше да поговори с него, да му каже истината, но никак не й се искаше да му причинява тревоги и излишни вълнения.

— Льошик… — предпазливо подзе Настя и се запъна.

— Какво?

— Льошик, май пак я загазих.

— И как я загази този път?

— Ами пак така, както я загазвам обикновено. Същите неприятности. — Свали престилката, окачи я на кукичката до мивката и едва сега почувства, че в жилището е студено. Боже, каза си, толкова съм се притеснила заради тези цветя, че дори забравих да усетя студа. Излезе в антрето и след няколко секунди се върна с топъл шал в ръцете. Уви се хубаво в него, седна до кухненската маса срещу мъжа си, извади цигарите и запалката.

— Не пуши преди ядене — каза Льоша. — Ще убиеш апетита си. По-добре ми разкажи как я загази пак.

— Да можех и аз да знам! — ядосано тръсна тя. — Това са същите хора, заради които преди две години с теб стояхме заключени тук. Спомняш ли си?

— Как да не си спомням! — позасмя се Алексей. — Незабравими спомени. Особено приятно беше, когато твоят колега Ларцев размахваше тук пистолет и се заканваше да изпозастреля всички. Та какво значи, жено, пак ли ни предстои да си седим вкъщи и да водим тих съпружески живот?

— Ох, Льош, не знам. — Тя проточено въздъхна и дълбоко всмукна от цигарата. — Засега нищо не искат, само ми напомнят за себе си. Сигурно за да не ги забравям. Затова те моля, слънчице…

— Аха, разбрах — прекъсна я мъжът й. — Да бъда предпазлив и да внимавам, да не разговарям на улицата с непознати чичковци, да пресичам само на зелено. Ася, с теб се познаваме от двайсет години. Кога най-после ще се научиш да не криеш нищо от мен?

— Добре тогава. С една дума — страх ме е, че това е свързано с Денисов. Но не разбирам по какъв начин и защо.

— Пак лъжеш. — Алексей протегна ръка и я чукна по носа. — Намали котлона под картофите. Ако не знаеше по какъв начин и защо, нямаше да бъдеш толкова мрачна.

— Откъде ти хрумна?

— Ами хрумна ми, Асенка, защото когато не разбираш нещо, у теб се пробужда онзи особен хъс, който те тика непременно да решиш поредната задачка. Тогава очите ти пламтят и гласът ти звънти. А сега изглеждаш като мокра кокошка, бледа си до смърт, от което старият мъдър Чистяков, твоят законен съпруг, си прави напълно обоснования извод, че ти прекрасно знаеш всичко и това, което знаеш, не ти харесва. То те потиска и разваля настроението ти. А сега ми докажи, че не съм прав.

— Прав си. — Тя седеше, вперила поглед в синкавия пламък под тенджерата, с отпуснати рамене, увити в топлия черен шал. — Прав си — повтори тъжно. — Картофите сигурно са се сварили. Хайде да вечеряме.

— Не, Асенка, няма да вечеряме, докато не ми обясниш какво става. Не мога да гледам как се тормозиш, без да ми е ясно какво ти се е случило. Разбирам, може би не изпитваш потребност да споделяш с мен, ти си момиче самостоятелно и независимо. Аз обаче изпитвам потребност да бъда в течение ако не на работите, поне на преживяванията ти. Можеш ли да разбереш това?

Тя мълчаливо кимна, без да откъсва поглед от синия пламък.

— При последния ни разговор стигнахме до това, че не ти е харесала молбата на Денисов да помагаш на оня детектив с насинената муцуна. Че си се повлякла по чувствата си и в резултат те е обзело опасението, че заради протакащото се издирване някаква жена може да загине. Правилно ли излагам ситуацията?

Настя отново кимна. Спокойният тон на мъжа й я поотпусна и тя разбра, че е ужасно гладна. Това беше добър признак.

— И какво стана по-нататък? Защо си толкова изнервена?

— Ами после видях, че има някакъв човек, който не иска да намерим тази жена. И силно подозирам, че този човек е лично Денисов.

— Какъв номер, а! — ахна Льоша. — Ама той какво, с четири ръце ли играе срещу теб?

— Подозирам нещо такова. Та представи си сега — какво ще стане, ако срещу мен играе Денисов заедно с тази отвратителна кантора. Имам ли шансове?

— Никакви! — категорично отсече Льоша. — Дори не си мечтай. Да отървеш кожата — и това ти стига. Защо не вземеш да напуснеш?

— Но къде ще ида? Стажът ми е само тринайсет години. Какво, без пенсия ли да остана?

— Е, не да напуснеш съвсем, а да се преместиш в друг отдел, където е по-спокойно.

— Пак ще ме докопат. — Тя отчаяно махна с ръка. — Трябват им хора от всякакви служби. Какво да правя, Льош? Посъветвай ме нещо, ти си умен.

— Господи, Асенка, как мога аз да те съветвам? Ако беше мъж, щях да знам какво да ти кажа.

— Ами кажи де! Забрави, че съм ти жена, представи си, че съм просто ченге, без полови признаци.

— Ако си те представя така… — Той се замисли за миг. — Не позволявай на никого да те управлява. Не позволявай да те манипулират. Лична работа на всеки от нас е как ще реагира на измамата, но не е хубаво да не я виждаме и да позволяваме да ни мамят. И ако ти е писано да изгубиш този рунд — а ти със сигурност ще го изгубиш, — трябва да направиш така, че никой да не каже за теб: „Каква глупачка, колко лесно я изиграхме!“

— А какво трябва да кажат?

— „Тя е достоен противник и се бори до последно.“

Изведнъж я досмеша и почувства как тъжната тежест напуска гърдите й.

— Льошка, ти мислиш ли какво говориш? Към какво ме тласкаш? Към война с тези чудовища ли? Аз сама — срещу тях? Ти си мечтател, мили мой.

— Първо, не тласкам теб, а едно условно ченге без полови признаци. Второ, не си сама. Съществува Гордеев, съществуват колегите ти от службата. И съвсем между другото — съществувам аз, за което ти естествено редовно забравяш. Ася, разбери ме, лично аз не искам да започваш война срещу мафията, това е безперспективно начинание и битката ще е загубена от самото начало. Срещу мафията воюват цели държави със своите правоохранителни системи, но нещо не забелязвам да са преуспели. Не желая обаче да се прекършиш. Не искам да престанеш да уважаваш себе си, да се срамуваш от себе си. Смятам да живея с теб до дълбока старост и никак не ми се иска край мен да има нравствен инвалид. По-добре да те изгонят от работа, по-добре да останеш без пенсия — в края на краищата аз печеля добре, докато мога да чета лекции, докато ми плащат за научно ръководство на аспиранти, парите никога няма да бъдат проблем в нашето семейство. В най-лошия случай ще приема онази тъпа покана за Станфорд, ще преподавам там, а ти ще ми бъдеш преводачка. Няма да умрем от глад, не бой се. Но искам да запазиш личността си, която аз обичам и ценя, инак защо чаках толкова години да се съгласиш да се омъжиш за мен? Та това е, жено, стига трагедии, давай картофите, вече са готови.

Тя послушно стана, изля в мивката водата от тенджерата и леко подсуши картофите. Сложи на масата чинии и прибори, в центъра намести паницата със салатата, извади от хладилника студеното телешко. Няколко минути се храниха мълчаливо, после Настя изведнъж остави вилицата, подпря брадичката си с юмрук и впери поглед в мъжа си.

— Льоша, ами какво ще кажеш за Денисов?

— Как какво ще кажа за Денисов? — не разбра той.

— Защо го прави? Защо ми прави това? Мислех си, че никога не сме се обиждали един друг, винаги сме се държали според правилата на неутралитета.

Алексей също остави вилицата и скръсти ръце на гърдите си.

— Ася, знам какво си мислиш. И се досещам какво искаш да направиш. Аз не бих го направил, но аз съм друг, не се съобразявай с мен. Прави каквото си решила. Може би така наистина ще е по-добре.

— Страх ме е — призна тя.

— Е, тогава за теб важи древната мъдрост: ако те е страх, не го прави, а правиш ли го — тогава не се страхувай.

Настя скочи от мястото си и хукна към хола.

— Къде бе? — извика след нея Льоша.

— Ще го направя, докато не ме е дострашало още повече — отвърна тя и грабна телефонната слушалка.

 

 

От разговора с Шоринов Виктор Тришкан изпитваше някакво болезнено удоволствие. Така ставаше винаги когато чувстваше властта си над събеседника, когато с наслада вдишваше въздуха, който му се струваше пропит с миризмата на страх и нервозност.

— Свържете се с вашия човек, който е заминал за Средна Азия, и му кажете засега да не закача момичето. Да стои и да я наглежда, а още по-добре ще е да се махне оттам, да не й се вре в очите.

— Но защо? — зачуди се Шоринов.

— Защото! — кратко и презрително отвърна Виктор. — Засега не бива да я закачаме.

— И докога?

— Докато не разреша.

— Но все пак искам да знам… — развълнува се Шоринов.

— Слушайте, Михаил Владимирович, възложихте работата на нас и по този начин признахте, че сме по-компетентни по тези въпроси. Тъй че останете си с това мнение, още повече че то напълно отговаря на действителността.

— Разбира се — неочаквано се съгласи клиентът и на Виктор му се стори, че той дори остана доволен. Интересно — защо ли?

След като се раздели с Шоринов, Виктор се свърза с хората, които трябваше да следят Каменская. Засега не се случвало нищо, заслужаващо вниманието им, тя отишла сутринта на работа и още не била излизала от зданието на „Петровка“. Мисълта за свястното момиче пак развали настроението на Виктор и той реши за повдигане на тонуса да се заеме с Шоринов. Защо все пак се зарадва, че неговият човек трябва да кротува нейде из Средна Азия? Не е случайно това. Може би именно там се крие отговорът, който измъчва Арсен? Да намери този отговор, да го получи по начин, съвсем различен от онзи, който му препоръча шефът, и да му го поднесе с лека усмивка — какво по-добро от това, за да издигне реномето си в неговите очи? Той трябва да стане негов наследник, той, Виктор и никой друг. А не някакво си там свястно момиче. Уф, мишка белезникава такава!

Виктор безспорно имаше усет, именно затова само час по-късно на вратата на апартамента, където живееше любовницата на Шоринов — Екатерина Мацур, позвъни приятна жена на около четирийсет години.

— Девойче, вашето котенце ли е избягало? — попита тя и посочи към краката си.

Катя наведе очи и видя прелестно черно котенце. Но още не беше успяла да отговори, когато черната топчица се стрелна като куршум в апартамента и изчезна.

— Не, не е мое — объркано отговори тя. — Господи, но къде се дяна? Трябва да го намерим.

Тя се завтече към хола, а жената влезе след нея.

— Ами стоеше на стълбите и толкова жално мяукаше… — говореше непознатата, която вървеше след Катя и бързо оглеждаше жилището. — Помислих си, че е избягало от някое семейство, та ето, обикалям апартаментите и звъня да питам. Ще бъде жалко, ако се изгуби, та то е съвсем мъничко, няма да оцелее без стопаните си.

— Пис-пис-пис — викаше го Катя, застанала на колене и надничайки под дивана, под фотьойлите и дори зад секциите. — Но къде се дяна? Пис-пис-пис!

— А, сигурно е в кухнята — каза жената. — Оттам му мирише на храна, а навярно е гладно.

— Разбира се! — Катя скочи и хукна да търси котенцето в кухнята, като остави жената сама в хола. — Ето го! — разнесе се нейният тържествуващ вик. — Права бяхте, вече се беше качило на масата, там имам един сандвич със салам. Ела тук, хулиганче такова, ела, мъничкото ми. Ама не драскай де! И без това ще ти дам този салам. — Тя изнесе котенцето в антрето и го подаде на жената.

— Ето, вземете го.

— Защо не си го оставите? — попита я онази. — Предчувствам, че няма да намеря стопаните му, толкова апартаменти обиколих вече.

— Не. — Катя решително поклати глава. — Не обичам котки. Извинявайте.

— Жалко — въздъхна жената. — Вижте колко е симпатично. Вземете го, а?

— Не, не мога. — Катя се усмихна виновно. — Вземете го вие, щом толкова ви харесва.

— Май ще се наложи. Нали не мога да го изоставя, такова мъничко, на улицата. Ще обиколя още няколко апартамента и ако никой не го вземе, ще трябва да го взема аз. Извинете ме за безпокойството, девойче. Довиждане.

Катя затвори вратата след нея и чу как жената с котенцето звънна на вратата на съседния апартамент.

А след още два часа Виктор Тришкан научи, че Катя Мацур е провела междуградски разговор — обадил й се мъж на име Николай. Разговаряли повече от нежно. Можело дори да се каже, че разговаряли като влюбени. Естествено не успели да разберат откъде било обаждането, подвижната подслушвачка нямаше такива възможности, но само името беше достатъчно, та Виктор да се сети: обаждал се е не някой друг, а Саприн. Значи гълъбчетата въртят любов зад гърба на господаря. Сега е ясно защо Шоринов прие със задоволство вестта, че Саприн ще трябва да поостане на гастроли. Явно знае за връзката им, а не може да надвие на хлапачката. Виж го ти, любовника мафиот, не може да излезе на глава със собствения си наемник и собствената си курва.

Тришкан беше леко разочарован, но не губеше надежда. Догадката му се оказа невярна, но пък беше свършил полезна работа, беше вкарал бръмбар в апартамента на Мацур — може пък нещо да излезе от това.

Когато колегите му, които седяха в същия кабинет, започнаха да се приготвят да си ходят, той остана да работи.

— Началството ли ще сваляш? — както винаги, се пошегува старши инспекторът, докато заключваше касата си и прибираше ключовете в дипломатическото куфарче.

— Чакам да ми се обадят по телефона — виновно се усмихна в отговор Виктор. — Моята принцеса никога не се обажда навреме, вечно стоя тук като вързан.

— Ами недей да стоиш — посъветва го друг колега. — Тръгвай си, защо трябва да я глезиш.

— Не може — поклати глава Тришкан. — Не е до глезене, ами характерът й е тежък.

— Е, всичко хубаво тогава! — сбогуваха се колегите и си тръгнаха, като го оставиха сам.

Но той не чака напразно. В седем и половина му съобщиха, че Анастасия Каменская е излязла от сградата на управлението, но е тръгнала не към метрото, както обикновено, а в съвсем друга посока, излязла на Садовое колцо и поела към улица „Новослободская“. След още петнайсет минути се разбра, че е влязла в малък грузински ресторант. Виктор изскочи от кабинета като попарен, закопча шлифера си в движение, изтича до колата си и подкара бързо към „Новослободская“. Не влезе в ресторантчето — кой знае защо, беше му неприятно да вижда Каменская. Изпрати един от наблюдателите.

— Седи на маса с някакъв възрастен човек — съобщи наблюдателят, когато излезе от ресторанта.

— Как изглежда?

— Висок, як, съвсем побелял. Лицето му е грубо, като изсечено от камък.

Денисов, помисли си Виктор. Не кой да е, а Денисов. Ей, много е нахално това момиче Каменская! Арсен я плаши, дава й да разбере, че е под постоянно наблюдение, а тя пред очите на всички се среща с Денисов, макар логиката да говори, че трябва да крият контактите си. Нима Едуард наистина е замислил някаква комбинация срещу кантората! Изглежда, така е, инак защо ще се срещат. Официално могат да разговарят само във връзка с Тарадин, а в това няма нищо тайно — всички знаят за работата на Тарадин и помощта на Каменская. За това могат да си говорят и по телефона, дори да ги подслушват, какво толкова! Обаче фактът, че Денисов е дошъл в Москва и веднага е хукнал на среща с Мишката, говори, че общата им работа има и тайна страна, за която не могат да говорят по телефона.

В този момент Виктор изпита такъв прилив на омраза към Каменская, че дори сам се изненада. Как смее тази мадама да не се страхува? Откъде у нея тази наглост открито да отиде на ресторант с Денисов? Нима е толкова уверена в силите си, нима притежава такава фантастична стабилност и хладнокръвие? Разбира се, ако е така, нищо чудно, че Арсен иска да я вербува, да я превърне в своя опора, в своя дясна ръка. Но това не бива да става, реши Виктор Тришкан. Не бива. И няма да стане. Нека Арсен си мисли, че тя е глупава страхлива кокошка, че с нищо не е по-свястна от другите. Нека Арсен разбере, че се е излъгал в нея.

 

 

— Зле изглеждате, Анастасия — избъбри Едуард Петрович Денисов, докато й целуваше ръка и я настаняваше на стола. — Но въпреки това много се радвам да ви видя.

— И аз се радвам да ви видя. Благодаря ви, че дойдохте, и то толкова бързо.

— Как можех да не дойда, щом вие ме помолихте? — учуди се Денисов. — Какво да ви налея? Спомням си, че обичахте мартини, веднага ще ви донесат. Може би засега сок или минерална вода?

— Сок, ако обичате. Едуард Петрович, хайде веднага да се заемем с деловата част, а?

— Както кажете. Само първо да направим поръчката, за да не ни прекъсват. Вие ли ще разгледате менюто или ще се доверите на мен?

— Ще ви се доверя — усмихна се Настя. — Доколкото си спомням, добре бяхте изучили кулинарните ми пристрастия.

Дотича келнерът — момче с типично руска външност, което незнайно защо се бе постарало да прилича на кавказец с помощта на мустаци и лек грузински акцент. Денисов направи поръчката, при което Настя не разбра почти нито една дума освен горещо, студено и нелюто. Когато келнерът литна като стрела към кухнята, Едуард Петрович спокойно постави на масата масивните си ръце и очаквателно я погледна.

— Вече можем да минем към деловата част. Какво ви се е случило, Анастасия?

— Страхувам се, че нещо се е случило не на мен, а на вас, Едуард Петрович, макар че то по някакъв начин засяга и мен. Аз изпълних своята част от работата, помогнах, доколкото можах, на вашия Владимир Антонович. Той изчисли хората, които ви интересуват, но тези хора в момента не са в Москва. Ала не знам защо Владимир Антонович не си заминава, още е в Москва, макар че няма какво да прави тук. Междувременно една група другари с всички сили пречи на него и на мен да установим къде са заминали хората, които търсеше Тарадин.

— Какви са тези хора? — вдигна вежди Денисов. — Вие познавате ли ги?

— Не. Но редовно общувам с тях — както по телефона, така и чрез подаръците и бележниците, които ми пращат. Някой ги е насочил към мен, и то именно към мен. Не закачат Тарадин. Вярно, пречат му, но не му се обаждат по телефона, не влизат в контакт с него. И това ме навежда на тъжни мисли, Едуард Петрович.

Тя замълча и посегна за цигарите. Денисов търпеливо я изчака да запали и да дръпне няколко пъти. Паузата се проточи, мълчанието стана тягостно.

— И какви са тези тъжни мисли? — най-сетне попита Денисов.

— Ами например, че вашият Тарадин по някакъв начин е свързан с тези хора. Вижте само: след като разбра, че каналите за информация за интересуващите го хора са напълно запушени, и то умело и оперативно, по принцип той би трябвало веднага да се махне оттук, да се върне при вас, да ви докладва и вие заедно да помислите какво ли означава това. Но не заминава. Значи продължава да търси, опитва се да предприеме нещо друго. Тогава те непременно трябваше да го спрат, и то по най-радикален начин. Повярвайте ми, познавам похватите на тези хора, вече съм си имала работа с тях — като нищо убиват човек. И ето че в главата ми се подредиха три въпроса. Първият: защо Тарадин не замина? Вторият: ако не е заминал, защото продължава да търси, защо онези не го закачат и не се опитват да го спрат? И третият: ако все пак са се опитали, защо той крие това от мен?

— Предполагам, че вече имате отговори на тези въпроси — позасмя се Денисов. — Може ли да ги чуя?

— Може. Макар да се страхувам, че ще ви бъде неприятно да ги чуете.

— Нищо, ще го понеса. И тъй?

— Владимир Антонович Тарадин действа съгласувано с тези хора. Именно затова не го закачат и именно затова той не заминава. Нужен е тук, за да ме контролира. И на това място, Едуард Петрович, у мен се поражда четвърти въпрос. Най-неприятният. Да ви го кажа ли?

— Кажете — кимна Денисов.

— Дали Тарадин действа зад гърба ви или по ваше указание?

„Това беше — помисли си Настя. — Най-страшното е изречено. Или сега всичко ще се изясни, или няма да си стигна до вкъщи.“

Тя гледаше Денисов и се опитваше да прочете по лицето му за какво мисли той в момента, но лицето на Едуард Петрович си оставаше непроницаемо и неподвижно.

— Това наистина е неприятно — каза той най-сетне. — Все още съм с ума си, така че мога да ви уверя, че Тарадин не действа по мое указание. А пък дали не действа зад гърба ми — трябва да проверим това, и то незабавно. Имате ли предложение как най-добре да го направим?

„Лъже — нажалено си помисли Настя. — Боже мой, всичко беше напразно, няма никакво недоразумение. Няма никакво логично обяснение. Той лъже. Сама си подписах присъдата. Абе по дяволите, сега вече няма значение, мога да продължа докрай! Така развалих всичко, че по-лошо няма да стане.“

— Мисля — бавно каза тя, като изписваше с ножа сложни орнаменти по карираната покривка, — че трябва да поговорите с племенника си.

Веждите на Едуард Петрович излетяха нагоре, почти докосвайки линията на косата. Такова смайване трудно се изиграва, трябва да си превъзходен актьор, но кой е казал, че Денисов е лош актьор?

— Че какво общо има тук моят племенник? Миша ли имате предвид?

— Имам предвид Михаил Владимирович Шоринов. Защо, наистина ли не знаете какво общо има той?

— Чакайте малко — прошепна Денисов и направи припрян жест с ръка, сякаш се страхуваше, че още една изречена от Настя дума ще изиграе ролята на детонатор и бомбата моментално ще избухне. — Помълчете една минутка. — Лицето му посивя, по-ясно се откроиха торбичките под очите му. Той гледаше не Настя, а някъде встрани. После извади от джоба си радиотелефон и набра някакъв номер. — Здравей, Миша — произнесе спокойно, но по напрегналите се мускули на лицето му Настя разбра какви гигантски усилия му струва това показно спокойствие. — Няма да ти губя времето, имам само един въпрос. Онази жена, вдовицата на учения, в коя страна живее? Абе просто ми е интересно… Не, не, всичко е наред. Здрава е леля ти, не се тревожи. Та какво казваш за вдовицата? Добре, Миша. Всичко най-хубаво. — Той прибра антената, пъхна телефона в джоба на сакото си и замислено погледна Настя. — Значи в Холандия — промърмори. — Добре. Чували ли сте за професор Лебедев?

— Лебедев ли? — попита тя. — Кой е той?

— Голям учен, работил е за отбраната. Правел е балсами за оплешивяващи импотенти, заседаващи в ЦК и Политбюро. Не сте ли чували?

— Не. — Настя поклати глава. — Никога.

— Той е имал млада съпруга. Искам да знам къде е тя сега.

— Защо? Какво отношение има това към нашия проблем?

— Ще ми се да вярвам, че няма никакво отношение, Анастасия. Проблемът ни наистина е сериозен и аз ви моля само за едно: продължавайте да ми вярвате. Можете ли бързо да установите къде е вдовицата на Лебедев?

— Дайте ми телефона си. И ми кажете номера му. — Тя взе радиотелефона и се обади на Лесников. — Игор, спешно ми трябва една справка. Много е спешно…

Те изядоха всичко, което бе поръчал Едуард Петрович, изпиха по две чашки кафе, а Лесников още не се обаждаше. Настя започна да нервничи, имаше чувството, че Денисов продължава да я мами, да си играе с нея като с мишле, да протака, като я моли за някаква абсолютно ненужна справка, и присмехулно я наблюдава. Искаше й се тази вечеря да свърши по-скоро, но беше принудена да чака и да води с Едуард Петрович някакъв безсмислен, повърхностен разговор. Най-сетне телефонът, поставен до нея, зазвъня. Тя изслуша онова, което й каза Лесников, и един ярък проблясък на догадка я заслепи за миг.

— Едуард Петрович, вдовицата на професор Лебедев — Вероника — се е омъжила за някой си Вернер Щабнек и е заминала с него за Австрия. Това достатъчно ли е?

— Да — с тиха закана в гласа произнесе Денисов. — Достатъчно е.

Настя чу сух пукот — Едуард Петрович строши тънкото стъкло на чашата си.

 

 

Арсен обичаше да се разхожда преди лягане — харесваха му тъмните, утихващи улици и дори калта, вечната московска кал под краката му не го дразнеше. Ако можеше, той би предпочел да се среща с доверените си хора по улиците, и то вечер — колкото по-късно, толкова по-добре. Но, разбира се, не толкова късно, че самотният възрастен човек да привлече вниманието на грабители или милиционери.

Ето че и тази вечер — минаваше единайсет — той се разхождаше по една малка уличка в компанията на Виктор.

— Как е нашето момиче? Как се държи? С какво се занимава? — попита Арсен.

— Работи — сви рамене Виктор. — Днес например цял ден седя в службата си, чак до девет и половина, а после се прибра. Май сте я наплашили здравата.

— Така ли? — оживи се Арсен. — По какво съдиш?

— Неуверена походка, постоянно се озърта… В метрото явно й се привидя нещо, та изведнъж цялата побеля, едва не припадна. Нервите й за нищо не ги бива. Как ли я държат в милицията? Сигурно спи с някой началник.

— Може би, може би — кимна Арсен. — Провери това и ме осведоми. Вярно, времената вече са други, не гонят за аморално поведение, но в милицията този фокус още минава. Едно доста препържено кюфте може като нищо да бъде представено за еклер. А, Витенка?

— Така е — потвърди той с доволна физиономия.

След като се раздели с помощника си, Арсен се поразходи още малко, после доволно се усмихна и погледна часовника си. Дванайсет без петнайсет. Тъкмо време да звънне на мацето. Витя каза, че било много наплашено. И Арсен не можеше да си откаже удоволствието да се убеди в това лично. Влезе в една телефонна кабина, пусна жетон в пролуката и набра номера. Оттатък вдигнаха слушалката след четвъртото позвъняване.

— Анастасия Павловна, добър вечер — започна Арсен с нисък, приятен глас. — Как се чувствате?

— Добре, нали се молите за мен — чу в отговор недоволния й глас. — Ако продължавате да ми звъните, когато вече спя, ще се чувствам малко по-зле. Това ли искате?

— Е, не преувеличавайте, Анастасия Павловна, преди малко се прибрахте от работа. Едва ли сте успели да заспите. Хайде, разкажете ми с какво разкрасявате живота си?

— В какъв смисъл?

— Разкажете ми за радостните, за приятните неща, които се случват в живота ви. Та на мен ми е интересно какво ви занимава, какво ви безпокои, какво ви вълнува. Не сте ми безразлична, Анастасия Павловна, нещо повече — надявам се рано или късно да станем приятели. Ще споделя с вас една тайна: дори съм сигурен, че това ще стане съвсем скоро. Така че — пазете се, не се пресилвайте с работа, трябвате ми здравичка и весела.

— Защо си мислите, че се пресилвам? Работя като всички, не повече.

— Не, не ми казвате истината, миличка — закиска се Арсен. — Днес сте били в службата си до девет и половина. Сигурен съм, че сте си тръгнали последна.

— Имате грешка — сухо отвърна Каменская. — Тръгнах си от работа в седем часа.

— Така ли? И къде отидохте, ако позволите да ви попитам?

— На ресторант.

— Ах-ах-ах, Анастасия Павловна! — укорително закудкудяка Арсен. — Току-що омъжена и вече тръгнахте по ресторанти, и то сигурно с чужди мъже. Не е хубаво, миличка, срамота.

— Моят познат, с когото бях на ресторант, гони седемдесетте. — На Арсен му се стори, че тя се усмихва, и съжали, че не можеше да види лицето й в този момент. — Така че едва ли съпругът ми ще намери повод за ревност в тази вечеря в ресторанта.

— Хайде стига — меко каза Арсен, преминал отново на приятен баритон. — Ценя чувството ви за хумор, Анастасия Павловна, но трябва да отбележа, че преигравате. Явно не сте достатъчно наясно с кого си имате работа. Известна ми е всяка ваша крачка, тъй че няма смисъл да ме лъжете. Никога не забравяйте, че ви наблюдавам, и то много внимателно ви наблюдавам. Хората ми ви следват навсякъде като сенки. Навсякъде. Чувате ли? Двайсет и четири часа в денонощието те следят пулса на живота ви. Не забравяйте това. Защото когато се уморите от това следене, сама ще дойдете при мен и ще ми предложите приятелството си.

— Вашите хора са глупаци, безделници и мързеливци — чу той в отговор равнодушния женски глас. — Днес вечерях в ресторанта с Едуард Петрович Денисов. Мисля, че го познавате? Попитайте го, той ще потвърди. А сега ще ме извините, но съм уморена и ми се спи.

Кратките сигнали на прекъснатата връзка пронизаха ухото на Арсен. Той дори не си спомняше кога за последен път се бе чувствал толкова стъписан.