Серия
В царството на сребърния лъв (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Im Reiche des silbernen Löwen, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Високата къща

1. В дуара на джамикуните

Това беше преживял Кара по време на своята езда. По-късно той ме осведоми още по-подробно, отколкото тук съм разказал. Тази така наречена упражнителна езда следователно се беше превърнала в нещо много повече.

Що се отнася до мен, през това време нищо особено не беше ми се случило.

С „весталската“ готвачка имах къс разговор. Когато поиска да мине край мен при връщането си от долината, аз ѝ кимнах любезно. Това я накара да спре. Затвори малките си очички, за да може по-добре да помисли каква тема на разговор да избере, отвори ги пак и попита, естествено, на турски:

— Ефенди, познаваш ли Техеран?

— Да — кимнах.

— Запозна ли се там с Хагад, ашчията[1]?

— Не.

— Жалко, защото той беше баща ми. Но сигурно си чул за Махуб Сюлейман ефенди, дето беше сефир[2]?

— Не.

— И това е жалко, защото той беше господарят на баща ми. Двамата отишли в Техеран — сефирът, понеже султанът го изпратил, а татко, за да му готви. Майка също била, а една година след като татко бил готвил за Махуб Сюлейман ефенди, съм се родила аз.

— Значи не си родом от Турция, а от Персия?

— Аз съм си родом от баща ми и майка ми, а двамата бяха османци. Като дете говорех с тях предимно на турски и затова и до днес си обичам матерния език. Татко готвеше също за майка и понеже бях негова любимка, ме учеше на всичко, което умееше. Помагах му с удоволствие, а когато майка умря, той остави харема си завинаги пуст. Сефирът се върна в Истанбул, но татко остана в Техеран, защото беше станал готвач на владетеля. Но нашия Тифл сигурно познаваш?

— Естествено! Та нали ти е известно!

— Той по онова време се казваше другояче, ала аз винаги съм го наричала Тифл. Някои му викат Ел Арадж, защото накуцва. Мисля, че той изцяло е забравил бащиното си име. Дойде в Техеран заедно с други деца на джамикун, за да стане коняр на шах-ин-шаха. Та и той като мен значи живееше в арка[3] и ние много скоро и много добре се опознахме, защото неговият постоянен глад нямаше ни начало, ни край. Аз го тъпчех и поради това го наричах Тифл, Детето. Всичко, което получаваше от мен, му се услаждаше чудесно и понеже тази дума на турски се казва „пек ала“, той ми даде името Пекала. Оттогава до ден днешен всички ни наричат Пекала и Тифл. Моят Тифл си беше роден само за конете. Той не знаеше и не искаше да говори с мен нещо друго, освен само за тях. И както той ги обичаше, така го обичаха и те. Беше още много малък, когато с него не можеше да се мери никой друг са’ис. Ето защо неговите началници бяха изключително доволни. Но това не го вълнуваше. Той почиташе само мен и една похвала от моя страна за него бе по-важна от хиляди други! Ама пък и аз го възпитавах много грижливо и го възпитавам и до днес! Един мъж винаги трябва да бъде възпитаван! Човек, разбира се, не може само за това да се грижи, ако той се противи. Те всички, всички са още почти деца!

— Също Устад? Или Педехр? — прекъснах я аз.

Този въпрос я обърка. Погледна ме смутено, почеса с извит показалец малкото си лекомислено носле, изчерви още повече и бездруго червените си пълни бузки. После внезапно отметна глава и триумфиращият израз, завладял цялото ѝ лице, издаде, че под корените на нейните дълги къдрици се е появила спасителна мисъл.

— Та те не са мъже! — каза.

— Ами какви са?

— Господари и повелители! Нали знаеш, че има два вида мъжки същества!

— Тъй ли?

— Да! А именно такива, които заповядват, и такива, които се подчиняват. Господарите са си вече възпитани, ала другите трябва да се помирят с възпитанието.

— И това го вършите вие, жените?

— Да! Защото за възпитанието на един мъж се иска изключително много любов, търпение и енергия, а тези три неща се срещат не при вас, а при нас. Ако не го вярваш, питай „моето дете“! От него ще узнаеш какви мъки и грижи ми е причинявало и причинява и до днес неговото възпитание. Не е шега да си майка на някой, който е почти колкото теб на възраст. Той дори е с няколко месеца по-голям! Казвам ти, ефенди, немалко борба ми костваше да му вдъхна респект, защото той мислеше, че дългът на послушанието трябва да се определя и измерва съобразно ръста. Ядеше за трима-четирима и по този начин в тялото му се трупаше онази вероломна сила на растежа, която по-късно го накара така прекомерно да израсте. Имаше време, когато, ако внимавах добре, можех да го видя как расте. Аз обаче си оставах дребна. Това ме дразнеше. Така ми се искаше да остана на една височина с него. Ето защо започнах и аз да ям по толкова много. Ама при мен силата подейства не нагоре, а в ширина и в кръг. Станах валчеста като топка, наместо да достигна неговата стройна височина. Той беше принуден да гледа отгоре надолу към мен, а това го караше да си въобразява, че изобщо и във всяко отношение се извисява над мен. Моята пълнота не му всяваше уважение. Напротив, дори ѝ се присмиваше. Как ме натъжаваше това! Опасявах се, че той съвсем ще надрасне майчинските ми чувства. Този всекидневно увеличаващ се ръст го отчуждаваше от мен все повече и повече. И той ставаше все по-горд с него. Изобщо не виждаше колко много му вреди това. Едно конярче може да стигне до определена височина. Той обаче избуя далеч над раменете на своите началници. Това ги ядосваше. Панталоните му винаги бяха възкъси; ръкавите не смееха да се спуснат под лактите. Това не изглеждаше красиво, а грозно. И по тая причина той биваше все повече и повече пренебрегван, макар да беше най-похватният, най-добросърдечният. Това го сърдеше. Стана груб, особено с мен. Неговият стомах ми остана верен, ала сърцето му се отдалечаваше все повече от мен. Така лека-полека щяхме да ставаме все по-чужди, докато накрая вече изобщо нямаше да се познаваме. Но ето че настъпи едно събитие, което напълно и завинаги изравни разликата в нашите фигури. Знаеш ли, че ислямът забранява виното, ефенди? Коранът така иска.

— Не. Коранът иска другояче.

— Как тъй? Не те разбирам.

— Въпросното място гласи: „Всичко, що опива, е запретено!“. Значи всяка опиваща напитка е забранена, а не специално виното, в случай че човек му се наслаждава така, че да остане трезвен.

— Може би имаш право. Но един умен мюсюлманин по-добре да се пази от него, защото пияният не знае и за това негово опиване, докато отново не изтрезнее. Тогава унинието и терзанията из един път правят за него свещена не само тази едничка дума, ами целия Коран! Но шах-ин-шахът сегиз-тогиз има гости, които не са мохамедани. На тях той е длъжен да поднася вино, когато се хранят при него. За тая цел съществува един кабу[4], в който се съхраняват много, много шишета, пълни до гърлата с опиващи течности. Пътят от моята кухня до този кабу не беше дълъг и понякога се случваше вратата към тези шишета да стои отворена. И какво си мислиш, ефенди, се случи?

— Тифл се е намъкнал в зимника!

— Машаллах! Откъде го знаеш?

— Предположих.

— Той не ти го е разправил?

— Не.

— Бе ме учудило, понеже никога не говори по този въпрос. Защото срамът от онова, което стори там, е по-голям от целия зимник! Ама толкоз бързо, колкото си мислиш, тая работа не стана. Трябва всичко по ред да ти разкажа. Детето беше обядвало при мен и аз все още си спомням съвсем точно каква храна и колко. Да ти кажа ли?

— Не, благодаря.

— Бях направила също каша от фурми, върху която изсипах тлъст ориз. На него му се видя рядка. Започна да се кара. Аз на свой ред повиших тон. Той се разгневи още повече, аз — също. Седна на пода и понеже така не беше по-дълъг от мен, аз много бързо и ловко се възползвах от положението и му нахлупих цялото гърне заедно с кашата на главата. Тя се стече по очите, ушите, носа, устата му. Започна да крещи, да кашля, да киха. Гърнето му пасваше съвсем плътно на главата. Дърпа ли, дърпа да го извади. Ставаше много бавно. Ядът му растеше и аз се уплаших. Помислих си, че ще иска да си отмъсти. Избягах от кухнята и се скрих. Едва след дълго, дълго време се осмелих да се върна. Тифл беше изчезнал, гърнето лежеше разбито на земята. Събрах чирепите и се врекох за в бъдеще да правя кашата от фурми много по-рядка от днешната. Следобедът мина. Времето за вечеря дойде, но Тифл — не. Това ме натъжи и аз взех решение все пак да не правя кашата по-рядка. На утрото Тифл не се появи, на обяд — също. Започна да ме яде мъка и съзнах, че кашата от фурми трябва да бъде много, много по-гъста. Когато вечерта, а и на другото утро Детето не дойде, дадох обет да правя кашата по-гъста и от тлъстия ориз. Заплаках. Но това нищо не помогна, защото цялата сутрин Тифл липсваше. Разпитах за него. Никой не беше го виждал. Започнаха да го търсят, но така и не го намериха. Как само се измъчвах! Събрах пак хвърлените чирепи, загледах се тъжно в тях и стигнах до решението веднага щом се върне да направя една толкова гъста каша от фурми, че да може да се закопчее като ездитно седло върху гърба на камила. Това помогна! Защото едва си го бях помислила и дотича килерджията[5]. Извести, останал без дъх, че намерили Тифл. Лежал, вайкайки се в зимника, и не можел да се качи, понеже си бил строшил единия крак. Знаеш ли какво сторих, ефенди?

— Изтичала си в зимника!

— Изтичала? Оо, аз направо полетях! Да, моят Тифл лежеше там долу. Тъкмо беше изтрезнял.

— Изтрезнял? Нима се е бил напил?

— Как можеш да питаш! Когато сте ядосани, вие мъжете правите всичко, което е забранено! Та нали и самият гняв е своего рода замайване, опиянение, а когато едно такова замаяно от гняв „дете“ намери вратата на зимника отворена, то не е трудно да си представи човек, че няма да я отмина. И тъй, Тифл слязъл долу. Знаеш вече колко много ядеше. Смяташ ли, че не е можел и да пие? До него се търкаляха десет-дванайсет шишета.

— Как ги е отворил?

— Гърлата липсваха. Просто ги е избивал. Но как го е правил, самият вече не знаеше. Спомни си само, че бил много жаден и трябва много, прекалено много да е пил. Чак по-късно се сети, че е изкачил многобройните стръмни стъпала, ала се стоварил пак долу. Строшил си крака. Било му невъзможно да се изправи. По негово мнение после продължил да фирка, докато заспал. Ама какъв сън! Едва на килерджията се удало да го разбуди с продължително разтърсване.

— Междувременно сигурно все пак се е събуждал за кратко време. В какво състояние беше кракът?

— Беше счупен под коляното и толкова отекъл, че повиканият хеким каза, че нищо не можел да направи, преди да е изчезнал отокът. Кракът остана по-къс. Оттогава Детето куца и по тая причина много хора го наричат Ел Арадж, Куция. Но това не му пречеше. Тифл скачаше и яздеше също така бързо и отлично както преди, ала с куция си крак вече ас’ис не можеше да стане.

— Предполагам, че ти си се грижила за него? — Естествено! Никой не биваше да го докосва; не допуснах това. Та нали аз бях виновна за неговия гняв, в който той стори онова, което иначе определено нямаше да извърши. И мога ли нещо да ти доверя, ефенди?

— Защо не?

— Тогава ще ти кажа. Този нещастен случай така ме сближи с моя Тифл, че той ми се подчинява във всички неща, освен… освен… когато седи на коня. Тогава е господарят, тогава нищо не мога да му казвам, заповядвам. Той и до ден-днешен се срамува от онова напиване. Достатъчно е само да загатна и прави всичко, което поискам, само и само да съм доволна. И в Запада ли е така, където хората могат да пият всичко, което си поискат? И там ли напиването причинява такъв продължителен срам за бащата и майката?

Какъв ли отговор можех да дам на този въпрос! За щастие, Пекала не го дочака, а ревностно продължи:

— Колко благодарен беше моят Тифл тогава и колко благодарен е и сега. И той като мен ненавижда и презира неблагодарността. Ние двамата се грижехме за оздравяването си — първо аз за него и после той за мен.

— Ти също ли се разболя?

— О, колко много! Не тялото, а душата ми. Едва Тифл проходи, смъртта пристъпи към нас и ми отне татко. Знаеш ли какво означава това? Аз си нямах никого освен татко и Детето. Само за тях двамата живеех. Когато татко почина, поисках да умра и аз, да тръгна след него, да бъда при него. Плачех и ридаех по цял ден, нощем будувах. Хората ми се смееха; само Тифл не се смееше. Но и той не ми даваше право. Гълчеше ме. Понечих да му се разгневя, ала не го сторих, защото с ръка и уста си бяхме обещали да не се караме вече, и това ни възпираше. Той разсъждаваше за смъртта по съвсем различен начин от мен. Ти какво ще речеш за нея, ефенди?

— Изобщо няма смърт — отговорих.

Тя плесна и възкликна с тон на удивление:

— И ти ли? И ти ли? Но аз съм чувала, че във всички западни страни хората вярват също така твърдо в смъртта, както тук при мохамеданските сунити и шиити! Устад ни е учил, че смъртта во веки е била по-бедна и надвита. Аз си мислех, че само той може да го каже и докаже, а сега чувам, че и ти така смяташ! За мен смъртта беше една навъсена, зла старица, която грабва всеки един и никого не връща. Страхувах се от нея, но въпреки това желаех да дойде и да ме отведе при татко, защото го обичах повече, много повече, отколкото се боях от умирането. Умно или глупаво е било това, ефенди?

— Нито едно от двете! Но ти си на мнение, че тогава си разсъждавала по-различно за смъртта, отколкото сега?

— Да.

— Е, я кажи какво мислиш сега?

— Че я няма, точно както казваш ти.

— А навремето?

— Че я има.

— Лъжеш се… Ти още тогава не си вярвала в това.

— Не съм ли? Ефенди, аз все пак най-добре трябва да си знам, не ти!

— Но самата го каза!

— Кога?

— Току-що! Ти си желаела смъртта да дойде и да те отведе при баща ти. Може ли при това положение да има смърт? И по-точно в мислите ти?

— Разбира се! Та нали желаех да дойде!

— О, Пекала, о, Пекала!

— Ти се усмихваш?… Защо?

— Смъртта е трябвало да те отведе при твоя баща. Ако тя може да го стори, значи баща ти все още го има?

— Естествено!

— И когато те заведе при него, ти също ще си още налице?

— Да. — Следователно вие двамата, ти и баща ти, все още ще съществувате?

— Да. Аз ще съм отишла при него!

— Значи няма да сте мъртви!

Тя направи жест на удивление и извика:

— Машаллах! Това е вярно! Ти ме залови!

— Не аз те залових, а нещо съвсем друго! Разсъди по-нататък! Щом след смъртта не сте мъртви, значи изобщо няма смърт!

— Тази мисъл я схващам. Ама хората все пак умират!

— Това умиране преставане на съществуванието, пълно унищожение ли е?

— Не. По-скоро довежда до истинския, праведния живот. Така казва Устад.

— Така казвам и аз. Така казваш също и ти и така винаги си го казвала — дори навремето, когато си копнеела по смъртта. Само това исках да ти докажа. Така говорят за смъртта хиляди и хиляди, без да знаят, че със собствените си думи зачеркват съществуването ѝ. Когато човекът за пръв път заговорил за смъртта, тогава се родила и тя — в човешкия мозък. Но това е била мъртвородено дете. И този въображаем труп е бил мъкнат от милиони мозъци през хилядолетията чак до днешния ден и ще продължават да го мъкнат и през следващите столетия, без да съзнават, че хвърлят всичките тези смехотворни усилия за някакъв си там коркулук[6].

— Коркулук! Горе-долу така се изрази навремето и моят Тифл.

— Как? Този млад човек?

— Защо не, ефенди? Имай предвид все пак, че нашият Устад вече петдесет години се намира при джамикун! Той е убедил в своите мисли и разсъждения възрастните, а те пък са го предавали на младежите и децата. Знаеш ли по какъв начин е ставало това? Точно както постъпи с мен Тифл, когато му казах, че искам да умра. В целия дуар няма и едно-едничко дете, което да не отговори веднага, че това желание изобщо не може да бъде изпълнено. Бива ли да ти разкажа как ми говори Тифл?

— Да, кажи!

Тя пристъпи по-близо, клекна по ориенталски маниер пред мен, придърпа белия воал, така че само милото личице и пълните ръчички надничаха от него, и подхвана:

— Беше вечерта, вън пред кухнята. Храстите тарфа[7] свеждаха над мен своите дълги, прелестно нацъфтели клонки, сякаш изпитваха състрадание към мен. Аз плачех тихо в скръбта си и пожелавах смъртта. По едно време дойде Тифл — също така тихо, защото моето хлипане беше свещено за него. Облегна се на дувара при тарфата и дълго, дълго време не каза нищо, нито дума. Никакъв звук не се чуваше наоколо. Само у мен копнежът по смъртта отново и отново заговаряше в безутешни вопли. Ето че гласът на Детето прозвуча излеко, бавно, тържествено. Как звучеше ли? Съвсем различно от друг път. Някак си от горе! Сякаш някаква добра вълшебница от „Алиф лейла ва лейла“[8] витаеше горе сред вейките и искаше да ми разправя за своята красива, светла родина. Сълзите ми пресъхнаха. Заслушах се.

Пекала направи пауза. Очите ѝ потърсиха близкия розов храст. Замисли се. Какъв израз имаше сега нейното лице! Сякаш вълшебницата отново бе дошла при нея и с милувката на добрата си ръка бе разхубавила и одухотворила страните ѝ! После продължи:

Слънчев лъч към луната спусна,

сияен спря при нея да отдъхне,

ала утринта с зората си замина.

И на земята гост дневен стана сетне.

Промълви луната: Защо да тъжа?

Не смърт е то, а в светлината разлъка.

Малко само часове да издържа

и ще се върне той вечерта в зрака!

Замълча и ме погледна въпросително. Трябва да призная, че позабавих отговора. Това не беше, както бях очаквал, ориенталска приказка, езическо сказание или християнска притча. Как да го нарека, как да го класифицирам? Но пък беше ли чака толкова необходимо да дотърча начаса като истински „франк“ с готова схема? Строфата въздействаше така, както е възнамерявал поетът. Но кой беше този поет? Тя бе споменала за подхода на Устад да въздейства на своите хора. Това може би ставаше с подобна поезия, която дори от младежта може да бъде лесно разбрана и наизустена?

— Чу ли какво говорих? — попита тя, след като толкова дълго бях седял притихнал и мълчалив.

— Да, моя мила Пекала — отговорих.

— И го разбра?

— Така е.

— Аз не мога да го кажа така, както прозвуча тогава. На човек трябва да са му пълни очите със сълзи по скъп покойник, за да го чуе както подобава. И трябва да бъде изречено с глас, идещ от едно детински вярващо сърце, какъвто беше и сега още си остава този на моя храненик. Той не прибави нищо, нито една дума, нито една-единствена. Остана още известно време да се обляга безмълвно на зида и сетне си тръгна — така тихо, както беше дошъл. А аз седях дълго, дълго под нависналите тарфаски клони и у мен ставаше все по-спокойно и по-спокойно. Сълзите ми бяха престанали да текат, копнежът по смъртта беше изчезнал. Гледах през дългите фини метлици увисналата в небето луна. Слънчевият лъч беше при нея, виждах го как сияе. Долу при мен на земята беше тъмно. Но на утрото, на утрото всичко около мен, всичко щеше да грейне в слънчевия блясък. Също лъчът, който обичах и по който копнеех, щеше да е тук. О, ефенди, ефенди, дали очите ми ще са така добре отворени, че да го разпозная?

Погледнах я и трябваше да си дам труда да не забележи, че ѝ се учудвам. Това ли беше все още „весталкската“ готвачка, която ми се бе сторила едва ли не смешна? В каква светлина ми се явяваше сега нейният неимоверно дълъг Тифл, когото бях сметнал за малоумен? Да не би всички обитатели на Високата къща да притежаваха два различни духовни образа? Трябва ли човек да отиде от Европа при презираните кюрди, за да се научи да открива човешката душа? Нима не виждаме, когато правим това откритие, че в действителност всеки човек се състои от две същности? Защо тук ми беше толкова лесно, а у дома толкова трудно да разпозная онова, което шейхът на хаддедихните наричаше не Хаджи, а Халеф? Откъснах се от тези мисли, понеже видях, че очите на Пекала са отправени изучаващо към мен.

— Кое е навяло Детето на мисълта, че точно с това стихотворение може да ти донесе утешение? — попитах.

— Обичта му го е подсказала, ефенди. Още ли не си забелязал, че истинската, вярната любов улучва правилно? За пръв път след смъртта на татко спах спокойно и непробудно до утрото. Когато се събудих, бях сериозна, но не плачех. Ако някоя сълза понечеше да се появи, припомнях си слънчевия лъч, който не умира, а отново и отново сияйно се завръща. А и много скоро стана така, че нямах време да се отдавам на траура. Татко беше мъртъв, хората вече не се нуждаеха от мен. Какво да правя? Тифл накуцваше. Не можеше да стане ас’ис. Решиха да го отпратят като негоден обратно при джамикун. Случи се, че Педехр дойде в Техеран, за да види хората си, които влизаха в личната охрана на владетеля. Видял и Тифл, а този му разказал за мен. Разпоредил да отида при него. Направило ли ти е впечатление колко красиви, колко добри са неговите очи? Отправи ги към мен, сякаш искаше да погледне през тялото и душата ми. После ме попита дали ще е добре за мен да придружа „моето дете“ до джамикун и да остана там, докато поискам. Колко щастлива ме направи! Приех така мило предложената нова родина. Не желая да я напусна, докато съм жива, и тъй като смърт няма, най-голямото ми желание е да остана като онзи слънчев лъч, който ми каза, че никога няма да умра.

Тя разедини отново воала и стана.

— Имам една молба, ефенди — каза. — Ще ми я изпълниш ли?

— С удоволствие, стига да мога.

— Можеш, ако искаш. Бъди малко мил и добър с „моето дете“! Прости му днешната заблуда! Неговата най-голяма радост е благодарността и ти можеш да му я създадеш, ако проявиш добротата да се отнасяш приятелски с него.

— В случая молбата ти не е необходима, добра ми Пекала. Когато укрепна дотолкова, че да мога да седя отново на седлото, всеки ден ще предприемам с коня по един излет. Той познава околността и е, както видях, отличен ездач. Ето защо ще трябва да ме придружава. Кажи му го!

— Как само ще се зарадва! Изказвам ти моята благодарност, да, моята, защото се гордея, отдаваш предпочитанието си на „детето“, което съм възпитала!

Тя сложи ръце на гърдите, поклони се и си тръгна. Загледах се след нея, докато изчезна зад градинската врата. Колко странна, изключително интересна от психологическа гледна точка бе връзката между тези две деца на природата — Пекала и Тифл! В състояние ли е изобщо нашата така наречена психология достатъчно добре да обясни една такава душевна съпринадлежност? Къде е душата? От какво естество е нейната връзка с тялото? По какъв начин влияе тя върху нашите телесни и духовни органи? Ние говорим ежедневно, та дори ежечасно, за нея, но я нека някой изброи всичко онова, което знае за нея! Кой може да твърди, че я познава? Кой я разбира? Кой е отворил дверите на изпитната зала, за да я пропусне да влезе с цялата нейна велика, велелепна идентичност и да каже: „Това е душата на човека. Тя от хилядолетия има готовност да ви даде всяка информация, но вие отправяте въпроса единствено към себе си, не и към нея. Вие разговаряте в самите себе си и затова чувате не нейните, а вашите собствени отговори. Сега аз ви водя. Откъде? Не знаете ли? Имате ли смелост да попитате коя е та? Тя може да даде само един-единствен отговор и този отговор… сте вие самите!“

Ханнех, която беше при Халеф, от време на време се мяркаше под сводовете на аркадата, за да ми кимне усмихнато. Но веднъж слезе по стълбите, дойде при мен и каза:

— Той спи и без да се събужда, поема храната, която му давам. Добре ли е това?

— Да — отговорих. — Той машинално преглъща редкия, но укрепващ бульон. Ако нещо те безпокои, питай Педехр! Неговата информация е по-достоверна от всяка друга, която аз мога да ти дам.

Когато слънцето изчезна, опитах с помощта на бастуна да изкача стълбите. Успях. Справих се после и вътре в аркадата и отидох при Халеф. Там седнах за няколко минути. Лицето му вече нямаше цвета на мумия. Беше облъхнато от онзи живец, който със сигурност даваше да се заключи, че застоялата кръв отново бе започнала своя кръговрат. Странно! Има ли заповедна сила в погледа на човешкото око? Двама души — единият спи, другият го гледа в лицето и си мисли дали ще се събуди. Спящият не го вижда. Неговите очи са затворени. Кой тогава в него забелязва погледа и разбира също мисълта? Защо не след дълго спящият започва да се размърдва. Всички хора ли притежават такова влияние? Или само някои?

Халеф се раздвижи. Обърна полека лице към мен.

— Сихди! — промълви.

Повече не се чу нищо. Една лека, мила усмивка заигра около устните му.

— Усеща, че си тук — прошепна ми Ханнех. — Или мислиш, че те е видял? Но пък очите му са плътно затворени!

— Стори ти се, че е казал името ми? — попитах аз, естествено също така тихо.

— Да ми се е сторило? Не. Та нали той наистина го каза.

— Но само предчувствие ли има, че съм тук? Той действително го знае!

— Откъде? От кого? Той не те вижда!

— Само когато отвори клепачи ли може да вижда човек? Затвори очи, Ханнех, и се пренеси в бивака на хаддедихните!

— Правя го — кимна тя, затваряйки очи.

— Иди сега до твоята шатра!

— Виждам я!

— Ясно?

— Да, точно такава, каквато си е. Входната завеса е отметната; килимът светлее; моето кученце седи на него. В съседната шатра пекат хляб. Виждам тънкия дим и подушвам… да, сихди, подушвам, че тестото вече започва да се зачервява. Действително го подушвам, без съмнение, наистина! Не е ли странно?

— Не, никак не е странно! Твоята душа сега беше там! Онзи, който не го разбира, го нарича фантазия.

— Значи моята душа сега не е била при мен?

— Напротив!

— И същевременно е била в далечния бивак на хаддедихните? Не мога да го проумея!

— Ще ти го обясня. Погледни през средната арка към езерото и към последната къща на дуара. Какво виждаш?

— Един мъж се спуска от къщата към водата.

— Слез с него!

— Правя го. Сега той е долу. Сваля горната си дреха, за да се измие.

— Къде си сега, Ханнех?

— Тук.

— Не беше ли току-що и при онзи мъж?

— Да, бях, но не тялом. Това беше моят поглед.

— Само погледът ти? Нима не виждаше и мислеше по едно и също време?

— Действително!

— Кой беше този, който гледаше? Кой беше този, който мислеше? Къде гледаше? Тук или при езерото? Къде мислеше? Там или в тази аркада? Кой тръгна с мъжа надолу? Кой изброи може би дори крачките и стъпалата? Кой ги усещаше леко, когато неговият крак ги докосваше?

— Аз!

— Но ти току-що смяташе, че си била само тук, не там!

— Машаллах! Аз бях там, наистина там! Когато очите ми са отворени, моята душа може да отиде само толкова далеч, додето стига погледът. Но когато ги затворя, тя е свободна и може да отиде толкова надалеч, колкото ѝ е угодно. Как се обяснява това?

— Помисли сама! Има неща, които човек може да си обясни единствено със самия себе си. Аз мога да ти помогна да ги схванеш също така малко, както мога да съм ти в помощ да проумееш, че тялото ти се образува от храната, която поемаш. Аз ти давам храна за духа и душата, но единствено ти самата можеш да я смелиш. Ти си проникновена, умна, любознателна жена, добра ми Ханнех. С някоя друга никога не бих говорил на тази трудна тема. А и има една друга много, много по-основателна причина да го правя.

— Каква, сихди?

— Не я ли отгатваш? Това ме учудва.

— Кажи я, де!

— Припомни си какво ме пита, преди да пристъпя с твоя Хаджи Халеф Омар към това пътешествие!

— Позволи да помисля!

Замисли се. После ме погледна бързо и изненадано и каза:

— Сега знам! Аз бях опечалена от мнимата липса на душа при жените и се обърнах към теб с молба за разяснение. Това ли е?

— Да.

— Въпреки любовта си към мен Халеф беше убеден, че жените нямат душа и значи трябва да се откажат от небето на Аллах. Това ме натъжаваше. Никога няма да забравя думите ти!

— Тогава ти дадох утеха. А днес?

— Повече, много повече, а именно убеждение!

— Дори доказателство!

— Тогава ти казах, че ми даде душа. А сега стори нещо повече — показа ми я. Сега знам, че тя е налице, в мен или извън мен, може би и едното, и другото. Аз съм тази душа, но и също не изцяло. Тя е нещо, което съм аз, и нещо, което не съм аз. Какво и къде е обаче онова, което тя е без мен? Поглеждаш ме толкова учудено, ефенди. Защо?

— Заради мислите ти.

— Погрешни ли са?

— О, не! Но такива думи никога не съм чувал от устата на една жена.

— Защото на вашите жени не се казва, че нямат душа. Те значи не са заставени да разсъждават върху нейната „липса“. Докато мен мисълта, че ми оспорват душата, ме караше да разсъждавам за нея. И също после, когато ме беше утешил и успокоил, във всеки несмущаван час и понякога дори по цяла нощ я търсех в себе си дали ще ми се открие. Но не се случваше нищо. После дойдох тук. Моят болен, клет Халеф лежеше пред мен — ту буден, ту в безсъзнание. Наблюдавах го. Търсех неговата душа. Тук ли беше, когато бе буден? Тук ли беше, когато в полусъзнание мълвеше тихи думи? Къде беше, когато за дълго, дълго време му липсваше съзнанието?

— И преди всичко къде е твоята, Ханнех? Къде е тя сега?

Тя ме погледна удивено.

— Ами навярно тук, при мен, у мен! — отговори. — Или не тя говори сега с устата ми?

— Отговорът на този въпрос е лесен!

— За мен той е толкова труден, че не мога да го намеря.

— Ще те помоля да размислиш! Представи си, че търсиш някоя приятелка! Да не би самата да си тази приятелка?

— Не.

— Или тя е тук?

— Също не. Защото ако беше тук, нали нямаше да я търся, сихди.

— Ти говориш за нея. Това твои думи ли са, или нейни?

— Мои.

— Правилно! А сега търсиш твоята душа. Говориш за нея с мен, точно сега, в този миг. Може ли тя да бъде тази, която разговаря с мен?

— Не. Тя не е аз, ние сме си аз и тя. Но кой си служи сега с моите устни, за да приказва за нея?

— Това е Ханнех, копнееща за небето на Аллах, което не е отворено за никой човешки дух, ако неговата душа не го води горе. Тя знае пътя, защото при Аллах си е у дома. Не така стоят нещата с духа. Той знае и признава единствено онова, което не стои над неговите земни понятия.

— Значи ти смяташ, душата и духът са различни…

Спря по средата, понеже от вратата влезе Шакара. Имаше да говори с нея и я повика настрани от постелята на Халеф. Аз излязох пред колоните, където междувременно възглавниците ми бяха сложени на обичайното място. Седнах.

Една бедуинска жена! Как покъртваше това тревожно търсене по онова тайнствено същество, чиято ръка ни предлагаше ключа към човешката загадка, без ние да си дадем труда така да слушаме ударите на крилата му, че да уловим правилния миг за посягане към ключа. Ориенталецът притежава по-голяма склонност към метафизика от европееца. Ето защо не бива да се учудваме, че Ханнех, която според нашите разбирания бе съвсем неука, но наред с необичайния стремеж към знания притежаваше лесно и бързо схващащ остър ум, проявяваше толкова жив интерес към неща, намиращи се отвъд обсега на нашите физически възприятия. Във външно отношение тя вече бе имала някои по-особени преживелици и поради това и вътрешният ѝ живот бе богато формиран. За жена с нейните качества бе важно да си изясни законите на този вътрешен мир. И тъй като обикновено човек всичко, що се отнася до него, нарича „душевно“, то и тя беше определила „душата“ като специална тема за размисъл. Вярно, нейните мисловни пътища бяха съвсем различни от тези на разсъдливия западняк, изискващ от своите цели и идеали да притежават същата трезвост като него самия, но затова пък всеки един от тях обича да твърди, че само поетият от него път е единствено правилният. Блазе на онзи, който върви напред! Който обаче, понеже не вижда гората от самите дървета, си остава заврян в гъсталака от чиста топографска ерудиция, за него действително е препоръчителен един трезв размисъл, ако наистина желае да достигне най-сетне на открито…

Около планинските върхове играеше онзи мек, сбогуващ се светлик, който предхожда краткия здрач и е прощалният поздрав на вечерната заря. В този момент ек от удари на копита насочи очите ми към портата. Кара и Тифл се връщаха. С тях бяха шейхът на калхураните и неговата жена, която не познавах. Шакара също бе чула конския тропот. Излезе от аркадата. Като видя жената на Хафиз Арам, нададе вик на изненада и побърза надолу по стълбите да я поздрави. Веднага щом слезе, шейхът попита къде се намира Педехр и поиска да бъде отведен при него. Тръгна нагоре към аркадата, но не стигна и до мен, а се срина по средата на стълбището и затвори очи. Жена му коленичи уплашено с Шакара до него и взе главата му в ръце.

— Не мога повече! — каза той, без да отваря очи. — Отнесете ме вътре!

Тифл бързо се отдалечи и много скоро се върна с няколко кюрди, които пренесоха припадналия от непоносимите болки мъж през аркадата във вътрешността на къщата. Остана само Кара. Попитах го кои са двамата, дошли с него. Той влезе най-напред да види баща си и после дойде да отговори на моя въпрос. Майка му също излезе. Те седнаха при мен и той започна да разказва интересната си преживелица.

Говореше обективно и скромно. И през ум не му минаваше да изтъкне собствената си личност. Ако някой се нуждаеше от по-особена интонация, то той поставяше ударението върху Тифл, не върху себе си. Вярно, не му се удаваше да говори в спокойна свързаност. Аз го слушах, без да го смущавам, ала майка му го прекъсваше с многобройни въпроси и забележки. Нейният любимец беше преживял нещо много важно, нещо, което Хаджи Халеф Омар неминуемо би нарекъл „геройско дело“. И това дело естествено трябваше грижливо да бъде осветлено от майчината гордост откъм всичките му страни. Когато той свърши, тя ме погледна и попита:

— Ти чу, о, сихди, какво разказа блаженството на моите очи. Кажи сега в какво укоряваш неговото поведение!

— В нищо — отговорих.

— Наистина ли в нищо?

— Да.

— Мислиш, че неговият баща, моят добър Хаджи Халеф Омар, ще бъде на същото мнение?

— Да.

— Благодаря ти! Това е едно признание, по-голямо от което изобщо не би могло да има! Помисли все пак колко е млад. Вие двамата сте опитни мъже. Щом той е действал така, както бихте постъпили вие самите, то с това му изказваш похвала, към която не мога да прибавя нищо. Но майчината гордост намира, че май е попрекалил с дързостта. Мъжът трябва да притежава неустрашимост, храброст, ама не е нужно все пак да се хвърля с всичка сила срещу опасността.

— Той сторил ли го е?

— Да.

— По какъв начин?

— Като открито е казал, че е гост на джамикуните. По-добре щеше да е да си беше премълчал. Тогава нямаше да гледат на него като на свой пленник.

— На практика не се е стигало дотам, че да го третират като такъв.

— Но много лесно са можели да го сторят! Имали са право веднага да го убият и тъй като той не е притежавал други оръжия освен ножа си, нямало е изобщо да може да се отбранява.

— Толкова бързо тези работи не стават!

— По право не. Преди това трябва да се проведе съд. Но ти знаеш, че няма правило без изключение. Ти похвали Кара и аз с удоволствие се присъединявам към тази похвала, ала същевременно порицавам неговата прекалено голяма дързост, без да се съобразявам дали ти се включваш в това порицание, или не. Той непременно е трябвало да премълчи, че понастоящем принадлежи към джамикуните.

— Това е щяло да го доведе, както самият много правилно е казал, до лъжи.

— Лъжи! Няма ли лъжи по необходимост?

— За мен не.

— В действителност има. Хората са тласкани към тях от нуждата и затова те са позволени!

— Така се казва. Но точно това, че има лъжи по необходимост, е най-голямата лъжа. Аз ги наричам другояче.

— Как?

— Лъжи от страх! Никак не е трудно на всяка изречена лъжа да се изнамира причина, която да бъде окачествена като „необходимост“. Но не тази по-голяма или по-малка необходимост води до лъжа, а страхливостта пречи на малодушния човек да изповяда открито истината. Няма беда, та било това и смъртта, която да е толкова голяма, че последиците от лъжата да я надраснат. Въпреки своята младост Кара го е съзнал и е много храбро и много умно от негова страна, че е решил така твърдо никога, колкото и силно да е заставен, да не изрича лъжа.

— Но ако с нея може да си спаси живото? Животът му все пак не принадлежи само на него, а също и на мен, на баща му, и всички нас. Той трябва да прави всичко, всичко възможно, за да го съхрани за себе си и за нас!

— Има ли лъжа, за която съвсем определено може предварително да знае, че ще го спаси?

— Питаш ме твърде много, сихди. Та нали при всяка лъжа е възможно да бъде веднага различена и прозряна.

— Много правилно! А бъде ли прозряна, тя само влошава положението. Тя удесеторява недоверието и засилва опасността, която е трябвало да бъде избегната с нея. Но това е най-малкото, което имам да кажа срещу нея. Лъжата, също тази по необходимост, е убийца. Тя убива себеуважението. И е опасна, понеже лъжецът изобщо не забелязва, че непрестанно извършва това самоубийство. Точно той обича винаги да изтъква честта си като най-голям коз. В действителност обаче чувства, че тя напълно му липсва. Това го прави несигурен и мнителен срещу другите. Вярата му в тях е изгубена. Губи доверието към човечеството чрез собствената си вина, чрез собствената си лъжливост. Престъпно разкъсва моралната връзка, която го съединява с всички, и всеки миг може да очаква, че ще бъде третиран като безправен, отритнат човек.

— Както го казваш, сихди, звучи лошо!

— Така е! Но и това не е най-лошото. Най-лошото от всичко на лъжата са летящите семена.

— Летящи семена?… Какво искаш да кажеш?

— Има растения, които като прецъфтят, произвеждат във венчето стотици малки леки зрънца, снабдени с бяло, леко като перце чадърче. Всеки полъх на вятъра отнася със себе си от тези семенца и където попаднат, изниква ново растение. Едно такова растение може с този начин на разпространение за късо време да стане пагубно за цяла местност. Плевелът се разпространява така, че много мъчно може да бъде унищожен.

— И така действа също лъжата?

— Да. Тя е най-опасна именно когато не бъде открита, когато лъжецът е постигнал своята цел, когато така наречената лъжа по необходимост привидно е отстранила необходимостта. Тогава лъжата вирее и най-благоприятна среда. Никой не я унищожава. Само лъжецът я познава. Той се грижи за нея и я пази. Полага усилия никой да не я забележи. Гледа я и се радва, когато всички нейни последици и семена се развият „успешно“. Узреят ли последиците, те не остават на мястото си, а биват отнасяни. Често недалеч, но често и на големи разстояния. Там се спускат и започват да растат и да се размножават. Лъжата изкарва хиляди нови цветове, които всички, всички са отново лъжи. Техните семена на свой ред са отнасяни насам и натам, но масово и обратно там, където е израсла и намерила добри грижи първата. Семената от нея са попаднали и съвсем наблизо. Те са намерили най-добра почва. Растат ли растат и произвеждат все нови растения. След като първата лъжа се е удала, лъжецът повече не е поглеждал към нея. Но ето че идва и за свой ужас вижда, че неистината се е превърнала в бурен, който е задушил всичко добро. Съседите надигат глъч, по-далеч живеещите — също. Те питат, издирват и откриват произхода на тази злина. Това сега го погубва за всички времена. Разбираш ли ме, Ханнех?

— Почти — отговори.

— Да, бурена можеш да го видиш, но лъжата — не, защото тя няма тяло. Ала нейната отрова поразява не само мислите, а също и думите и делата, пък на тях лесно може да се познае, че са възникнали при лъжа и измама. Някои наричат лъжата грозно, позорно петно по човека, но тя е нещо повече, тя е майка на всички злини. Навярно няма злодеяние, което да не е било подготвено или поне съпроводено от лъжа. Ханнех, приятелко моя, казвам ти, че Кара е постъпил правилно, като е казал истината. Или мислиш, че щяха да му повярват на някоя лъжа?

— Вероятно не.

— Със сигурност не! Той е идвал откъм джамикун. Ако е бил толкова страхлив да го отрече, недоверието на персийците щяло да бъде за него по-вредно от истината, която тока открито и честно им е казал. Заради неговата смелост са го нарекли „луд“. Сметнали са го за непредпазлив, лекомислен човек, с когото играта им е лесна. Само затова са пропуснали предпазните мерки, които в друг случай са щели определено да вземат. За спасението си шейхът на калхураните трябва да благодари преди всичко на любовта на Кара към истината. Но една лъжа по необходимост гарантирано щеше да направи това спасение невъзможно. Или все още се съмняваш?

— Не. Ти ми доказа, че не съм права. О, сихди, аз не съм лъжкиня, категорично не, но толкова грозна и вредна, както ми я описа, не съм си представяла лъжата. Винаги съм се пазила от нея, защото съм твърде горда, за да се занимавам с такива неща, ала тя сега и за мен се превърна, както за Кара, моя син, в невъзможност. И да ме убият, никога няма да излъжа!… Шейхът на калхураните е бил бит, шибан с камшик! И после бързото бягство! Бързата езда! Тревогите да бъдат заловени! Страхът — не за себе си, а за жена си! Какво ли е изтърпял?… Оплаква ли се?

— Не — отговори Кара. — Жена му спомена веднъж за неговите болки, но той ѝ нареди да мълчи. Ужасно страдаше. И накрая тук рухна. Силите му се изчерпаха. Той е истински мъж!

— Тук ще намери необходимите грижи. Но ще бъде ли в безопасност от отмъщението?

— Със сигурност.

— Смяташ ли, сине, че войниците ще го следват дотук?

— Идваха след нас по пясъка, но после ги изгубихме от очи. Тифл съобщи долу за тях. Ако дойдат, никого няма да изненадат. Но във Високата къща е толкова тихо, както навярно нямаше да е, ако тук ги очакваха.

— Лъжеш се, Кара — обадих се аз. — Виждаш ли двамата мъже, които втикват факли там долу по стълбовете? Искат да осветят площадката. Защо? И погледни! Сега пасището. Нашите хора следователно се нуждаят от мястото. За кого?

Кара и Ханнех не бяха обърнали внимание на тези обстоятелства. На мен обаче бяха направили впечатление, макар да бе станало толкова тъмно, че движещите се долу фигури едва можеха да се различават.

По едно време Педехр мина с Тифл през аркадата. Излязоха при нас.

— И тъй, спусни се бързо и им го кажи!

При тези думи на шейха Детето се понесе надолу по стъпалата, за да се отправи към селото. Педехр подаде ръка на Кара и заговори:

— Чух толкова хубави неща за теб. Ти си спасил един наш приятел и една дъщеря на племето. Благодаря ти! Площадката тук пред вас след кратко време много ще се оживи. Останете тук! Каквото и да се случи, можете да бъдете напълно спокойни. Омразата нахлу при любовта и ще трябва да се предаде. Любовта не се страхува от нея, защото силата ѝ е по-голяма от нейната.

Попитах го за състоянието на калхура.

— Той се нуждае от най-добри грижи — отговори. — Долните му дрехи бяха изцяло залепнали по раненото тяло. Трябваше веднага да го отнесем в банята, за да можем да ги отделим от разцъфналата плът. Но той е силен. От треската не мога да го освободя, ала, както се надявам, бързо ще оздравее.

— А жена му? Този ужас! После напрежението на ездата! Възбудата я е държала изправена. Но сега? Как е тя?

— Тя е издържлива жена, няма защо да се безпокоиш. Но Устад много скърби за нея.

— Защо?

— И питаш? Не ти ли казах, един джамики никога не пролива човешка кръв? Тя ще бъде наказана!

Погледнах го невярващо.

— Да — кимна сериозно. — Ще бъде наказана! Животът на човека не е само това, което се приема от обикновените хора. Той е нещо съвсем друго. Той е повече, много повече от самото съществуване на земята, водещо своето начало от рождението и завършващо със смъртта. Да, той е дори повече от самото идване отнякъде на земята и отиването после нанякъде от нея! С други думи той има цел! И ако тази цел не бъде постигната поради някое злополучно обстоятелство, както в случая от една убиваща ръка, то бива унищожен не само моментният живот, настоящата екзистенция, но с нея и всичко, което се е градило и развивало с безкрайни борби до днешния ден, за да достигне онази форма на съществование, разрушена сега от престъпно деяние. Не трябва ли тук дори най-голямата и безмерна любов да се намеси в качеството на наказателно правосъдие?

Като каза това, аз си представих сцената, коствала живота на мухасила. Как ли щях да постъпя на мястото на бичувания? И неговата жена? Как ли е била възмутена цялата ѝ природа при гледката на причинявания му страшен позор! Тя е действала под влиянието на мига и понеже този миг бил кървав, то и действието ѝ придобило кървавочервена окраска.

— Говориш за наказание — казах. — С това и самият Хафиз Арам ли имаш предвид?

— Не. Той е калхур. Него не можем да съдим.

— Неговата жена всъщност още ли се числи към вашето племе?

— Да. Джемма на джамикуните ще се събере, за да произнесе присъдата си над нея.

— Кой ще бъде председателят на това събрание?

— Аз.

— Не Устад?

— Не. Той е духовният шейх на племето. А за мирските дела съм аз.

— Мога ли да присъствам на Джемма?

— Дори ще те приканим да го сториш.

— И ще имам право да участвам в обсъжданията?

— Да, защото в качеството си на наш гост ти си джамики, а като те каним да участваш, те признаваме за достоен да упражниш заедно с нас привилегията на старейшините.

— В такъв случай моля да се заема със защитата на обвиняемата!

— Имаш това право. Всеки от нас го има, защото кой справедлив съдия би могъл да бъде само обвинител, а не същевременно и защитник? Впрочем вече се яви един специален защитник.

— Кой?

— Устад.

— За когото каза, че е натъжен от деянието на обвиняемата?

— Тази негова тъга няма да навреди ни най-малко на защитата… Я погледни! Те идват!

Чухме стъпките на много хора, влизащи през портата. Аз не можех да различа, наистина, отделните фигури, но видях, че бяха много, да, извънредно много. Педехр тръгна надолу към тях. От тона на гласа му долових, че им даде кратки, много категорични разпореждания. После те се разпръснаха на всички страни, но къде по-точно, във вечерния мрак не можеше да се различи.

След това бяха запалени факлите. Сега площадката беше осветена по такъв начин, че ясно можеше да се вижда какво става на нея. В момента беше пуста. Единствено Тифл бе щръкнал там.

Той приближи до най-долното стъпало и съобщи:

— Идват!

— Кои? — попита Кара.

— Войниците.

— И нима всички?

— Всички! Нашите хора ги пропуснаха спокойно да яздят през дуара. Не срещнаха никакъв мъж. Къщите бяха заключени. В шатрите имаше само няколко жени, които много добре знаеха как да се държат и какви сведения да им дадат. Персийците сигурно се чудят. Вероятно си мислят, че на бърза ръка ще се оправят с нас, ала ние ще бъдем още по-експедитивни. Нашият Педехр проверява дали всичко е наред. Ето че се връща.

Споменатият дойде откъм срещуположната на градината страна на къщата, оттам, където бях видял портата с древните странични колони.

— Бях в затвора — каза, като изкачваше стълбите до средата и седна на едно стъпало.

— При вас има затвор? — попитах учуден.

— Не за нас, защото ние не се нуждаем от такъв. Но за случаи като този имаме помещения за нежелани гости, от които искаме да се освободим.

— Войниците ще бъдат пленени?

— Да.

— А ако се отбраняват?

— Изобщо няма да намерят време за тая цел. Чувам техните коне. Значи са наблизо и всеки миг ще се появят там при портата.

Погледнахме нататък. Най-напред видяхме две жени, които много охотно се бяха съгласили да покажат на персийците пътя за насам. Те побързаха към градината и се изгубиха в нея. След това пристигнаха офицерите, сиреч султанът, найибът и един векил[9].

При гонитбата на Хафиз Арам последният пазел Прохода на куриера и поради това Кара и Тифл още не бяха го виждали. Зад тези трима следваха кавалеристите, на които яркото осветление на площадката, изглежда, не направи никакво впечатление. Също така никой не обърна внимание, когато някой затвори след всички тях портата. Те бяха прекосили целия дуар, без да срещнат ни най-малка съпротива, и сега мислеха, че и тук горе ще намерят същото примирение пред неизбежното. Джамикуните им бяха описани като хора, които обичат мира и по възможност избягват всеки сблъсък. Значи щеше да е лесно да вдъхнат такъв страх на тези невойнствени люде, че да се помирят с всичко, което поискат от тях. Това гледище бе подкрепяно и от обстоятелството, че не бяха забелязали никаква подготовка за съпротива, а сега виждаха само няколко души, които съвсем спокойно останаха да си седят на стъпалата. Само Тифл стоеше долу при стълбите.

Кавалеристите яздеха в права колона и образуваха фронт пред стълбището. Офицерите приближиха и слязоха от конете. Лейтенантът съгледа Детето и извика, обръщайки се към капитана:

— Това е дългият келеш, диването, което беше с другия! Да му курдисам ли прангите?

Заговореният хвърли един поглед на Тифл и наоколо и отвърна с презрителен тон:

— Пранги? Излишно! Та нали цялата къща с всичко живо в нея се намира в наша власт!

— А там… там… — продължи лейтенантът, посочвайки Кара — до жената седи оня, дето беше с дългуча!

— Остави го да си седи! Той също е наш! Нали виждаш, че негодяите не смеят да мръднат от страх. Да се обърнем най-напред към дъртия!

Имаше предвид Педехр. Пристъпи до последното стъпало и отправи към него въпроса:

— Джамики ли си?

— Да — отвърна запитаният, без да стане.

— В тази къща ли живее мъжът, когото имате навика да наричате Устад?

— Да.

— Иди го доведи!

— Няма смисъл.

— Защо?

— Няма да дойде.

— Аз му заповядвам!

— Ти… ти…?

Въпросът беше зададен с толкова своеобразен тон, че ротмистърът се отказа да придаде емфаза на своята „заповед“. По-скоро продължи да се осведомява:

— Има ли тук един стар шейх ел белед[10], наричан Педехр?

— Да. Но той не е само шейх ел белед.

— Какво още?

— Той може да бъде наричан Педехр само от жителите на тази територия, защото се счита за баща на тези свои деца. За всеки външен човек обаче, значи също за теб, той е Шир Аламек Бен Абд ел Фадл Ибн Илухт Марах Дуримех[11], шейхът на джамикун от свободния народ на бахтиярите.

Удивих се, като чух това, защото не можех да подозирам, че той е племенник на моята прекрасна Марах Дуримех. Защо не би го беше казал? На ротмистъра изявлението естествено направи съвсем друго впечатление. Той възкликна ухилено:

— Брей, че име! Кой познава Абд ел Фадл и кой е чувал за тази Марах Дуримех! Аз дори тоя Шир Аламек не познавам! Може ли един лъв да бъде син на добротата? Смешно!

Абд ел Фадл означава именно слуга на добротата. Шир означава лъв и е почетна титла из онези райони, която се придобива чрез доказано безстрашие. Офицерът продължи:

— Трябва да говоря с притежателя на това дълго име. Повикай го!

— Това също не е нужно — отговори Педехр.

— Защо?

— Той се намира преде теб.

— Я гледай! Ти?

Огледа го с нахална оскърбителност и прибави после със заповеден тон:

— Стани! Аз идвам от името на шах-ин-шаха. Не можеш да ме посрещаш седнал!

— Ще трябва да оттеглиш желанието си!

— Това не е желание, а заповед!

— Тук никой не може да заповядва, освен аз самият! Заповядвам ти да докажеш, че си дошъл при нас в името на шах-ин-шаха!

— Аз съм офицер!

— Това не е доказателство. Имаш ли документ, собственоръчно написан от повелителя?

Офицерът удари длан по сабята и извика:

— Не ми е необходим документ от него! Аз сам си пиша заповедите и тази сабя е моето перо. Внимавай какво ще се случи сега!

Извъртя се към хората си и даде заповед за слизане. Те се подчиниха. Сега ги накара да пристъпят напред, докато редицата почти го достигна. После се обърна отново към Педехр и продължи:

— Виждаш как се изпълняват моите заповеди. Знаеш ли защо дойдохме?

— Да.

— Стани, казвам ти! Трябва да стоиш прав, когато говоря с теб. Вече го чу!

— А ти вече чу, че те предупредих да се въздържаш от това желание!

— Предупреждение?… Защо?

— Веднага щом се изправя, ще бъдеш унижен!

— Ти бълнуваш!

— Бълнувам? Е, добре, ще видиш кой бълнува. Докато седя, ти сякаш си господарят, изправя ли се, аз ще съм този в действителност. Така беше уговорено. Ти го поиска. Добре, ще го сторя!

Той се изправи и даде знак с вдигната ръка. Последвалото не може да бъде разказано толкова бързо, както се случи. При този знак скритите досега джамикун се стекоха от всички страни. За миг изпълниха пространството между ездачите и конете и се нахвърлиха да ги обезоръжат. Толкова ги превъзхождаха по брой, че една съпротива щеше да е нелепост. Внезапността на нападението също въздейства така стъписващо, че оръжията бяха отнети на персийците, преди още самите да са решили да посегнат към тях. И от страна на джамикуните това стана без всяка шумотевица, крясък, по предварително отредено мълчание. Кавалеристите, разбира се, не бяха толкова тихи. Те ревяха и ругаеха, поискаха да се хвърлят в ръкопашен бой, та поне с юмруци да наваксат пропуска. Но при всеки един стояха няколко джамикун, застрашително отправили изтръгнатите от него оръжия. За късо време само възникна полюшване на притиснатите фигури, единичен вик, гневно проклятие, а после на площадката настъпи спокойствие, тишина, сякаш тълпата се състоеше единствено от миролюбиво настроени хора.

Сцената при нас до стълбището също се разигра с изключителна бързина. Едва Педехр се беше изправил, Тифл скочи към офицерите, измъкна рязко пищовите от поясите на султана и найиба, насочи единия към тях и извика заплашително:

— Не мърдайте, иначе ще стрелям!

Кара не беше посветен, наистина, в това, което ставаше, ала мигом схвана за какво се касае. Той се изстреля като пружина от мястото до майка си, спусна се по стълбите към векила, измъкна пищова му, и насочвайки го към гърдите му, каза:

— Не вие нас пленихте, а ние вас, това ти заявявам! Не се помръдвай, ако не искаш да те застрелям!

Тримата толкова уверени преди това в победата офицери не посмяха да се възпротивят. И те, и всички техни подчинени бяха сковани от изненада. Педехр стоеше високо изправен на мястото си и обгръщаше с поглед последиците от разигралите се действия.

— Отведете ги! — разпореди със силен глас. — На никого не бива да се случи нищо, но ако някой окаже съпротива, да бъде веднага застрелян!

Стоящите долу фигури се раздвижиха към широко отворената сега стара порта. Вървяха бавно, наистина, но с ред. Персийците бяха чули, че няма защо да се страхуват за живота си, и това ги успокои. Един след друг изчезнаха безропотно в помещението, окачествено от Педехр като затвор. Той погледна усмихнато тримата офицери.

— Разпашете си сабите и ги предайте на Тифл! — нареди, посочвайки Детето.

Те се подчиниха, без дума да кажат.

— Тъй! — продължи той. — Сега видяхте какво означава нежелан човек да дигне шейха на джамикун от мястото му. В момента вие стоите пред мен, както подобава и прилича на хора като вас. А сега отново ще си седна, заедно с Кара и Тифл. Натрапниците обаче ще останат прави!

Отпусна се на предишното си място. Двамата споменати се настаниха при него — скромният Тифл едно стъпало по-ниско.

— Няма да търпя повече това. Тръгвам си! — извика ротмистърът гневно.

— Къде? — попита Педехр.

— Заминавам си!

— Ако искаш да зарежеш хората си, можеш да го направиш. Аз няма да те задържа, а ще ти разреша „в името на шах-ин-шаха“ да избягаш страхливо. Двама от моите джамикун ще тръгнат с теб, за да те изведат от дуара. Връщането ти ще бъде строго забранено!

— Ще тръгнат с мен?

— Да.

— Искаш да кажеш ще яздят с мен!

— Не, ти ще вървиш пешком.

— И през ум не ми минава!

— Ами опитай да го проумееш! Който прекрачи въоръжен границите на джамикун, без да притежава нашето разрешение, преминава в наша власт с всичко, което има при себе си. От моя страна ще бъде проява на милост, ако ти подаря свободата. Конят и оръжията ти ни принадлежат. Така гласи договорът, сключен между владетеля и нашия Устад. Вие сте обявили четири от конете ни за плячка, макар техните ездачи нищо да не са ви били направили. А ние дойдохте с лоши намерения при нас; дръзнахте да си играете на господари; поискахте да ми заповядвате. При това положение е съвсем логично сега ние да говорим за плячка. Единствената разлика е, че всичките ви кранти накуп не струват колкото едно-едничко от нашите благородни животни.

— Онова, което притежаваме, принадлежи не на нас, а на шах-ин-шаха! — заяви ротмистърът.

— Също всичко, което сте задигнали от калхураните? Вие ще трябва да го върнете. Ще бъдат претърсени джобовете, дрехите ви, всичко, което имате при вас. Ще наредя калхураните да дойдат да го сторят. Стадата, които сте обявили за ваша собственост, сега ще си им останат. Мухасилът е мъртъв, а от неговите войници — ако ги освободя, те ще тръгнат без коне и оръжия да просят милостиня — няма защо да се страхуват.

Офицерите се спогледаха слисано. Подобен развой не бяха очаквали! И сега, точно сега се случи нещо, от което съзнаха, че думите на Педехр са много сериозни. Джамикуните бяха „настанили“ своите пленници. Известен брой останаха да ги пазят. Други се пръснаха по площадката, в готовност да изпълнят заповедите на Педехр. А останалите възседнаха съвсем непринудено войнишките коне и ги подкараха през портата надолу към селото. Всичко това естествено беше решено отпреди. Не беше дадена заповед, не бяха зададени въпроси. Въпреки това при съставянето на плана Педехр беше извършил една голяма грешка, едно непростимо прегрешение. Не беше се съобразил с нещо, което една друга, при това изключително важна персона, смяташе за много съществено.

Тази персона беше нашата прекрасна Пекала.

Тъкмо последният от джамикуните беше излязъл през портата и отвъд градината просветля в очите ни бялото одеяние на нашата „весталка“. Тя приближаваше стълбището ту бавно и колебливо, размисляйки сякаш дали бива да изпълни намерението си, ту правейки няколко много енергични крачки. Това привлече вниманието на всички. Тифл стана от мястото си и я попита:

— Да не би мен да търсиш, добра ми Пекала?

Тогава тя бързо приближи и отговори:

— Не само теб, а всички ви.

И обръщайки се специално към Педехр, продължи с плачлив тон:

— Какво ти сторих, о, Педехр, че днес така изцяло ме забрави? Моите очи се къпят в сълзи, а сърцето ми е потопено в горест и страдания!

— Защо е тази сърдечна мъка? — попита той усмихнато.

— Всичко ми прекипя!

— Ами намали огъня!

— Тогава ще стане твърде гъста, ще се изпари!

— Коя?

— Супата!

— Аа, супата! Мила Пекала, това сега е маловажна работа. Остави огъня да гори!

Тя плесна, по-точно шляпна, малките си тлъсти ръчички, показа бялото на очичките си и извика с тон на професионално възмущение:

— Огънят да догори! Тогава тя ще застине до каша, която никаква жар сетне не може да направи ядлива! Тя беше навреме готова за вечерята, защото аз всячески се постарах тъкмо за френк майданозъ да изискам най-голяма точност. Приготвих всичко с най-голяма любов. Предвкусвах удивлението и възхитата от моето творение. А ето че сега си седя сама в кухнята, изплакваща напразни пари, и никой няма време и желание да вкуси гозбата, която съм приготвила с най-голямо изкуство за всички, дето трябва да нахраня!

— Нищо не може да се промени, добра ми Пекала. Ние ще трябва да мислим за по-важни неща от твоята френк майданозъ!

— По-важни неща? Ти се шегуваш, о, Педехр! Моят див кервиз беше набран още преди да сме помислили за войниците. Той значи има предимство пред тях! Трябваше да бъде изчистен, измит, накълцан, претеглен и сварен. Те обаче си остават такива каквито са си. Той значи е по-важен от тях! Ако стои прекалено много на огъня, ще се развари, ще си изгуби вкуса. А на войниците няма какво да им се развали. Значи той е на по-предно място от тях. Тифл знаеше, че ще има кервизена супа; Кара бен Немзи го знаеше; Кара Бен Халеф научи; на Ханнех, неговата майка, разпоредих да кажат; ощастливяващата новина плъзна из цялата къща. И когато сега тя, горещо жадуваната и така сполучливата, е готова и аз присъствам единствено за да се насладя на нейния триумф, вие я карате да изживее позора на вашето отсъствие. Аз съм възмутена, о, Педехр! Аз не съм заслужила да бъда така разоръжена и презрително третирана като тези трима жалки роби на мухасила, дето стоят така плачливо пред теб, сякаш и последният остатък от куража им се кани да ги напусне, както моята кервизена супа прекипява от гърнето! Тъй! Това е, което исках да кажа. А сега ти отсъди кое е по-важно — моята френк майданозъ или те!

Жестът, който направи към офицерите, едва ли можеше да бъде по-презрителен. Метна им един напълно унищожителен поглед, спусна негодуващо клепачи и се извърна от тях по начин, сякаш вече из не съществуваха за нея.

Преди малко Педехр се беше усмихвал на Пекала. Сега лицето му беше станало много сериозно. Дали не изпитваше същото чувство като мен?

Преди малко очевидно бе склонен да третира тримата персийци като офицери. Когато Пекала дойде, тъкмо бе възнамерявал да обсъди с тях нещата. Но бяха ли достойни? Имаше ли етичен въпрос, който би могъл да обсъди с тях? Признавам, че аз също така малко като него се бях замислил за тези неща. И ето че тази простодушна и скромна „весталка“ беше пристигнала, загрижена за своята френк майданозъ, да ни отвори по такъв начин очите за „господа офицерите“, че беше невъзможно да избегнем въздействието на нейното „конско“. Педехр стана и извика няколко имена към площадката. Споменатите джамикун приближиха.

— Отведете също тези мъже! — нареди им той.

— Къде? — запита ротмистърът.

— При вашите хора.

— При тях?… Но ние сме офицери!

— Да, начело на тях във всяко злодеяние! Разкарайте ги!

— Ама нали искаше да ни пуснеш да си вървим!

— Само че вие не си тръгнахте. Махайте ги!

За да не ги принудят юмруците на джамикун към послушание, те се примириха с неизбежното и закрачиха под конвой към портата.

— Ее, Пекала? — поде Педехр, при което се върна предишната му усмивка.

— О, добри ми, добри Педехр! — отговори тя.

— Доволна ли си?

— Точно толкова, колкото ще бъдете доволни всички вие от мен. Благодаря ти! Кервизената супа чака само последното, избистрящо доливане на кипяща вода. Тичам да я прибавя!

Вече се канеше да отпраши, но я осени някаква мисъл. Повече с прескачане, отколкото с изкачване измина стъпалото до мен, наведе се с важна физиономия и попита:

— Сега даваш ли ми право, ефенди?

— За какво? — попитах.

— Че всички мъже се нуждаят от възпитание?

— Хм!

— Даже… но ще го кажа съвсем тихичко и ти ще си мълчиш… даже сегиз-тогиз и нашият Педехр?

— Хмм!

— Не трябва само да хъмкаш, ами да дадеш ясен отговор!

— Ако твоята френк майданозъ е хубава, ще го получиш, но иначе не.

— Значи със сигурност ще го имам. Аз летя към моята кухня!

И полетя! Светлата ѝ фигура сякаш не докосваше земята, а белите дипли на одеждата ѝ се ветрееха подир нея като крила.

— Тепърва ще има да я опознавате — пошегува се Педехр. — От време на време тя поема юздите на управлението, третирайки всеки — от Устад до последния коняр — като своя Тифл. Но ние с желание се подчиняваме. Тя има особено чувство за верния миг.

Последните му думи ме заинтересуваха. Аз също бях опознал по време на престоя ни във Високата къща Пекала от тази страна. За щастие, такива хора има немалко. Блазе на обкръжението на човека, притежаващ, както се изрази Педехр, „чувство за верния миг“! Но какво означава това? Правилни, сполучливи ли са всъщност тези думи за това, което искат да кажат? Не! Хората си служат при такива случаи също и с израза „инстинкт“, казват, че такива персони действат инстинктивно. Но какво е инстинктът? Естествен импулс! Какво се разбира под естество? Говори се само за „духовно естество“. Какво означава „естествен“? Физическото, духовното, душевното може да бъде „естествено“! Резултат на инстинкт, естествен импулс ли беше, че Пекала се появи при нас точно на мига и придаде на събитието такъв неочакван поврат, че се намерихме с тримата персийци на „мъртва точка“? Категорично не! Тя си беше в своята кухня и изобщо не знаеше какво става и се говори тук. Някои свързват предчувствието с инстинкта. Пекала предчувствала ли беше нещо? Не! Обикновено приравняват също „инстинктивно“ с „несъзнателно“. Пекала несъзнателно ли беше напуснала кухнята? „Конското“ ѝ несъзнателно ли беше? Също не! Наблюдавайте хора, притежаващи „чувство за верния миг“! Често се говори за техния фин усет, деликатност, такт и тем подобни. Онова, което правят, бива приписвано на тяхното особено прозрение, тяхната способност за различаване на нещата, тяхната проницателност. Но всички тези изрази са недостатъчни и дори да съберете това, което означават, и проверите после сбора, ще откриете, че тази аритметична задача е съвсем погрешна.

Тюрен[12] казал навремето на един от своите генерали: „Вие не командвате, а сте командван!“ Усетът за верния миг дейност ли е от моя страна, или ми се внушава? Предчувствам ли е правилно да се каже, или че предчувствието идва отнякъде? Действам несъзнателно, сиреч машинално, без воля. Импулсът не идва от мен. От кого тогава? Във всеки случай от страна с по-голямо прозрение от мен. И трябва ли да квалифицирам този по-голям, съществуващ извън мен и въздействащ върху мен разум като естествен импулс? Не! Но кой Тюрен ми изкомандва „Напред!“ в „подходящия миг“? Как изглежда той? Къде е котата, от която дирижира какво да мисля, да искам и правя? Той ли е онова за нас толкова непознато, за съжаление, същество, което наричаме „душа“? Ако тази душа действа както в нас, така и извън нас по такъв начин, че двата вида дейност да се намират в тясна взаимовръзка, то е обяснимо защо смятаме внушеното ни отвън „предчувствие“ за вътрешна дейност. И при това трябва да признаем съобразно истината, че „Тюрен“ там отвън има един безкрайно по-широк обзор, отколкото нашият слаб поглед може да обхване. И това не са някакви метафизични заключения. Те се основават на ежедневно повтарящи се събития във вътрешността на моята съществуваща пред очите на всички личност. Който не се е научил зорко и обективно да наблюдава и сравнява процесите във вътрешния си живот, за него действително е по-удобно много от нещата, които не разбира, просто да адресира „до поискване“ към царството на трансцендентното, за да може, понеже обича физическите удобства, спокойно да спи зад собствения си шалтер…

Бележки

[1] ашчи — готвач (Б.а.)

[2] сефир — пратеник, емисар (Б.а.)

[3] арк — резиденция (Б.а.)

[4] кабу — зимник (Б.а.)

[5] килерджи — управител на изба (Б.а.)

[6] коркулук — бостанско плашило, плашилище, привидение (Б.а.)

[7] тарфа — тамарикс (Б.а.)

[8] „Алиф лейла ва лейла“ — „Хиляда и една нощ“ (Б.а.)

[9] векил — фелдфебел (Б.а.)

[10] шейх ел белед — глава на селото (Б.а.)

[11] Шир Аламек Бен Абд ел Фадл Ибн Илухт Марах Дуримех — Шир Аламек, син на Абд ел Фадл, сестриния син на Марах Дуримех (Б.а.)

[12] Анри дьо Латур д’Оверн виконт дьо Тюрен (1611 — 1675) — маршал на Франция (Б.пр.)