Серия
В царството на сребърния лъв (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Im Reiche des silbernen Löwen, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

4. Съмнения и тревоги

Беше прекрасна, освежаваща езда в хладното ранно утро. По-късно, когато слънцето се появи над източните хълмове, бързо стана топло. Не бяхме поели обратно по вчерашната посока, а яздехме по пътя, по който пратеникът бе довел помощ. Но аз насочвах вниманието си не толкова към местността, колкото към Халеф, когото на първо време не виждах, понеже лежеше на дъното на носилката. По-късно той се изправи до седнало положение и подаде лице, за да погледне към мен. Като видя, че яздя отстрани, ми кимна ухилено и каза:

— Сихди, старата жена пак се махна. Толкова съм бодър, че направо ми иде да сляза и да продължа яздешком.

— Аз обаче ще те помоля да останеш да си седиш там — отговорих му.

— Мислиш, че тя отново ще дойде?

— Да.

— Не ми се вярва. Слабостта излезе!

— Не, тя още се таи в теб. Може би е станала още по-голяма.

— Лъжеш се, сихди. Та нали виждам, че е излязла.

— Виждаш? Как така?

— Сега тя е отвън върху гърдите ми.

Тези думи ме изплашиха, макар да бях очаквал нещо подобно. Веднага разбрах, знаех какво искаше да каже. Ако се касаеше за петекия[1], то правилно се бях опасявал — Халеф беше болен от тиф.

— Петна ли имаш по гърдите? — попитах.

— Да, сихди.

— Как изглеждат?

— Бил съм при деца, страдащи от хасба[2]. Това е болест, която има навика да шари кожата. Точно такъв цвят имат петната, които забелязвам сега по себе си.

С тези думи той беше посочил признаците на петекиалния тиф. Някои от наблюденията, които бях направил от вчера насам при него, не съвпадаха, наистина, точно със симптомите на тази болест, но това не можеше да ме заблуди. Всяко заболяване си има покрай основните и индивидуални прояви. Сега знаех, че може би се касаеше за живота на Халеф, че бяха наложителни най-големи грижи и щадене и че дори при най-благоприятния случай не биваше да мисля за оздравяване преди изтичането на един месец. Какво означава това, когато се намираш в непознати райони и сред полудиви хора, не е трудно човек да си представи!

— Ти си толкова вглъбен! За какво мислиш? — попита той, след като известно време бях мълчал.

— Питах се за бивака на тези динарун. Такива хубави, просторни и удобни шатри като нашите хаддедихни те навярно не притежават.

— Не, такива не, сихди! Тях ги има само при нас! Ама аз изобщо не съм се и надявал. За какво пък и шатри? Та ние ще останем там най-много няколко часа, тъй като още днес ще потеглим срещу джамикуните.

— Аз не го считам толкова сигурно.

— Сигурно е. Нали знаеш, че обещах на шейха, а каквото обещая, удържам!

— Но аз? Аз обещал ли съм му?

— Не. Но моята дума важи естествено и за теб и се надявам, че няма да ме подведеш!

След това повече не го видях. Отново си беше легнал. Значи слабостта все пак се беше върнала!

Оттук нататък не се случи нищо, заслужаващо да се спомене, освен че един от динаруните избърза с коня напред, за да доложи за нашето пристигане. Шейхът се намираше както вчера начело на колоната и тъй като избягваше да дойде при мен, аз още по-малко имах повод да го потърся там отпред. Не можех да се отърва от мисълта, че може би щеше да е по-добре, ако изобщо не бяхме срещали него и хората му. Вероятно и без тяхна помощ щеше да ни се удаде, макар не така бързо и леко, да осъществим намеренията си.

След няколко часа отново се появиха храсти. Значи вече не се намирахме в безводна местност както след потеглянето и аз предположих, че не сме далеч от целта. Предположението се оказа вярно. Видях да се появява отряд ездачи и сега шейхът сметна най-сетне за наложително да задържи коня си, докато го настигнем. После посочи с ръка напред и каза:

— Ефенди, там приближават воини от моето племе, за да ви кажат добре дошли. Ще разрешиш ли да ви посрещнат с обичайната Лаб ел Баруд[3]? А веднага, щом се намерим пред лицето на бивака, ще проведем и една фантазия, каквато ви дължим като на приятни гости.

Лаб ел Баруд се състои обикновено в щура стрелба, при която се прахосва много барут. При фантазията се демонстрира какво ли не ездаческо изкуство. И двете имат за цел да почетат госта и да му покажат, че го посрещат добри ездачи и стрелци, достойни за неговото уважение.

Аз на драго сърце бих спестил данданията на болния хаджи, но с това вероятно щях да оскърбя динаруните. И тъй като с провеждането на тези обичаи се скрепява приятелската връзка между госта и племето, то от съображение за нашата сигурност сметнах за уместно да дам съгласието си.

Когато го сторих, той даде знак на приближаващите с вдигната ръка и те долетяха в галоп. Обиколиха ни няколко пъти и посред диви крясъци гърмяха залпово и в единични изстрели с кремъклийките си. После се събраха зад нас, присъединявайки се към кавалкадата.

— Доволен ли си от това посрещане? — попита ме шейхът в по-нататъшния ход на ездата.

— Да — отговорих. — Благодарим ви!

— Помислих, че не си видял изпълнени очакванията ти.

— Защо?

— Защото с нито един изстрел не отвърна на посрещането.

Упрекът не ми хареса. В основата му явно бе залегнало някакво скрито намерение. Подсказа ми го онова недоверие, което така и не искаше да се уталожи у мен и което сега отново надигна своя предупреждаващ глас. Ето защо отговорих:

— Ти знаеш, о, шейх, че ние не сме нито момчета, нито новаци, а опитни мъже. Знаем съвсем точно какво означава Лаб ел Баруд. От вашите пушки говори гласът на гостоприемството. Тези изстрели бяха вашето уверение, вашата клетва, че ще се постараете да изпълните всичките си задължения спрямо нас.

— Повече нищо? — попита той.

— Не.

— Лъжеш се! С тези изстрели ние ви отправихме също въпроса как стои работата със задълженията, които сте поели спрямо нас.

Аз спрях коня, улових юздите на неговия, принуждавайки го също да спре, изправих се на седлото, погледнах го изпитателно право в лицето и казах:

— Това би означавало оскърбление за нас!

— Не — заяви той.

— Напротив!

— В такъв случай те моля да ми го обясниш!

— Не е необходимо да се дава изрично обяснение! Приятелството между вас и нас е сключено. Вие ни дадохте думата си и в замяна получихте нашата. Така ли е?

— Да — призна.

— Считате ли ни за лъжци?

Понеже придадох застрашителен израз на погледа си, той сведе своя и отговори:

— Не. Давам ти уверение, че в никой случай не съм имал това предвид!

— Това исках да знам! Когато даваме дума, ние я сдържаме на всяка цена. Не са необходими по-нататъшни уверения, било чрез дело или празна игра, при която бихме били принудени да хабим мунициите си, а те са много по-ценни от вашите.

Направих пауза, за да придам по-голямо значение на следващите думи, и продължих:

— Или за теб може би е от изключителна важност да видиш как се манипулира с нашите пушки при стрелба? Ние никога не стреляме при игра, а единствено когато сме сериозно принудени, когато сме заставени да се отбраняваме. Но тогава всеки изстрел попада в целта, можеш да ми вярваш! Ако вие сте сметнали за наложително да придадете с изстрели по-голяма достоверност на своите думи, то ти казвам, че ние няма защо да го правим, тъй като нашите думи са дела, които не е необходимо тепърва да бъдат специално потвърждавани! И сега те питам, в пълния смисъл на думата ли сме ваши гости, или не?

— Такива сте — увери той и ми протегна ръка.

Личеше, че се чувства засрамен. Може би вътрешно имаше и нещо друго, освен срама. Поех ръката, освободих коня му и казах, когато продължихме ездата:

— Сега знаеш съвсем точно какво мислим за светостта и ненарушимостта на дадената дума. Така че не искайте нещо да добавяме, защото едно такова желание ще бъде оскърбление!

— И все пак ти пожела подобно от нас, но на мене не ми хрумна да ти се разсърдя!

— Какво?

— Лаб ел Баруд и фантазията.

— Трябва ли да се чувствам принуден да те уличавам, теб, нашия домакин, в лъжа? Ти ни предложи двете изпълнения, аз нищо не съм поискал. Това е разликата. И със своето предложение ти всъщност каза, че думата ти се нуждае от по-нататъшно потвърждение, преди да може човек да я дари с доверие.

— Не съм искал такова нещо! В името на Аллах! Ако си ме разбрал по този начин, то ме заставяш сега да изрека една молба.

— Каква?

— Да се откажеш от фантазията!

— Ще го сторя с най-голямо удоволствие!

— Тя значи ще отпадне, за да не приемаш по-нататък, че е необходима като потвърждение на дадената ви дума. Ние знаем също така добре като вас какво означава думата!

Да, той съвсем определено го знаеше. Но нещо друго, изглежда не знаеше и не чувстваше, че дадената дума губи своята святост, ако се даде повод за един такъв мъчителен пазарлък относно нейното значение.

Сега яздехме нагоре по едно полегато изкачващо се възвишение, гъсто обрасло с ниски храсти и тревисти растения. Хиляди бели пеперудоцветни разнасяха великолепни ухания. А храсталаците бяха от вида, наричан от евреите ретом. Той е идентичен със смриката от Стария завет, който разказва за пророк Илия: „А той отиде в пустинята (Вирсавее) един ден и отиде, та седна под едно смериче; и пожела в себе си да умре, и рече: Стига; сега, Господи, вземи душата ми, защото не съм по-добър от отците си. И легна, та заспа под едно смериче; и, ето, ангел се допре до него и рече му: Стани, яж!“[4]

Тук и там виждахме някоя коза, която сладко-сладко опоскваше нежните върхове на клонките, и деца, които пазеха тези животни. Това бе признак, че наближаваме бивака. Забелязваха се и овце с тлъсти опашки и удивително дълги, провиснали уши. Няколко дръгливи говеда преживяха встрани твърдата, остра, подобна на тръстика трева. После минахме край пасящи магарета и мулета и най-сетне видяхме дуара — не горе на възвишението, а под него. Протегляше се странично по планинския склон. Очакващите ни там динаруни бяха уведомени, че фантазията няма да се състои. Въпреки това всички бяха възседнали конете, защото щеше да е позор за тях да ни посрещнат пеша. Бяха радушни, както очаквахме, но се изразяваха повече с жестове и пантомими, отколкото с думи. Не се проявиха като речовити, какъвто е бедуинът почти винаги пред гостите си. Но това не ме обезпокои. По-скоро направих няколко други наблюдения, които ме накараха да се почувствам разочарован. Но за това по-късно.

Трябва да се бяха събрали към двеста мъже. Прелетях цялата морава с един бърз поглед. Шатри имаше малко, и то мизерни. Най-добрата от тях шейхът определи за наше жилище. Наличните коне бяха къде посредствени, къде лошокачествен материал и да имаше най-много десет или петнайсет, за които можеше да се предложи малко повече от обикновената средна цена.

Освен шатрите имаше ниски колиби, стъкмени от клони на жълтуга. Жени, деца, мулета и магарета — моля за извинение, че ги споменавам заедно — имаше само толкова, колкото бяха необходими за транспорта на дребното движимо имущество и мършавия добитък.

Още преди да стигнем този така наречен „бивак“, Халеф се изправи отново в своя тахтирван и ми викна:

— Сихди, сърцето ми е изпълнено с тиха меланхолия, а душата ми е пълна с печал, защото не мога да седя на седлото. Какво ще си помислят за мен гордите воини на динаруните, като ме видят да пристигам в някаква вехта носилка! Те ще ме сметнат не за хаджи Халеф, шейха на хаддедихните, а за пралелята на всички прабаби. Аз съм твърде слаб, наистина, за да сляза от тоя сандък, ама по-късно ще им покажа, че това е само едно преходно и незаслужено състояние на моите отделни съставни части, които пак ще доведа до послушание!

И той като мен знаеше, че динаруните наброяваха няколко хиляди семейства, всяко от които се състоеше от най-малко пет души, и че притежаваха доста големи стада. Ето защо си беше представял съвсем различно бивака и посрещането ни. Но това разочарование в никой случай не му оказа потискащо, а точно обратното — подсилващо въздействие. Защото, когато бе хвърлил един поглед на ширещата се наоколо мизерия, цялото му мило личице грейна в усмивка и той каза:

— Колко красиво, колко красиво наистина го намирам! Не ти ли харесва и на теб, сихди!

— Не! — отговорих.

Можех да го кажа, защото в този миг бяхме сами.

— Не? Ама и ти си един чешит! На мен пък ми допада изключително много. Знаеш ли защо?

— Е?

— Защото виждам, че тези хора са бедни, толкова бедни, че ми дожалява! Ние ще им бъдем необходими, сихди, ще им бъдем необходими! Това ме радва! Знаеш, че хиляди пъти повече предпочитам да давам, отколкото да вземам. Да взема, може също и ленивият и болният. Но който дава и желае да бъде полезен на другия, той трябва да е дееспособен и със събрани мисли. Когато преди малко смятах динаруните за богати, бях слаб. Сега виждам, че трябва да им помогнем. Гледай какво ще направя!

Поиска да слезе от носилката без подкрепа. Аз още седях на коня и го подкарах към него с предупреждението:

— Не бъди непредпазлив, Халеф! Ти си…

— Какво съм? — вмести се той в приказките ми. — Вече не слаб, а силен. Ето, внимавай! Да не би да се каниш да попречиш?

Обърна се със светкавична бързина към другата страна, прехвърли се през ръба на носилката, хвана се здраво за рога на седлото, плъзна се от камилата и дойде отсам при мен.

— Е? Какво ще кажеш сега? — попита. — Все още ли съм болен?

— Дори много! — отговорих, като скочих от коня. — Това, което извърши, може да бъде направено само в треска!

— Треска? И през ум не ми е минавало! Ето ти жилата ми. Пипай я колкото искаш!

Направих каквото поиска. Пулсът му беше слаб, но равномерен — истинско чудо! Очите му блестяха, а лицето сияеше, но не от огъня на треската, а от радост.

— Е? — попита.

— Халеф, бъди предпазлив! — предупредих — за момента си добре, но…

— Какво? — прекъсна ме той. — Мислиш, че оная стар, беззъба жена ще се върне? Нека. И пак ще трябва да си върви! А сега хайде да ядем и да преговаряме с шейха на динаруните. Виждаш, че вече се е подготвил!

Да, хората се бяха приготвили за нашето идване. Ветрецът носеше откъм огъня уханието на печено овнешко. Няколко жени разстилаха черги за сядане на участниците в „пира“ и слагаха до тях съсъди с вода, налята от бликащия от хълма извор. Нафар Бен Шури дойде да ни покани на трапезата. Халеф веднага изяви готовност и го последва. Беше ме страх до небето за дребния приятел. Тиф и… печен овен! Ужасната му тлъста опашка, която винаги се предлага на госта, понеже се смята за най-вкусният къс от печеното! Това можеше да означава неговата смърт! Не ми остана време да разседлая конете, а ги отведох близо до мястото, където щеше да се яде, вързах ги за забити в земята колчета и седнах при шейха и Халеф, който не пропусна да сключи ръце и с едно високо „Б’исмиллах!“[5] да се захване с яденето.

Шейхът наистина сложи пред него най-тлъстото, капещо от мазнина, парче от опашката и Халеф го прие. Поисках да попреча, но той ме гледа в продължение на няколко секунди нямо в лицето. Не каза нито дума, ала този поглед говореше повече от всякакви думи. Забраняваше да бъде третиран като болен, несамостоятелен мъж и по тоя начин да се… изложи. Доколкото го познавах, сега трябваше да изчакам. В момента той беше шейх на хаддедихните и гост на динаруните. Така искаше да бъде и аз трябваше да се подчиня!

Направих го с призоваване на цялото си самообладание. Това ми отне способността за говорене, но затова пък толкова по-разговорлив се показа Халеф. Откак беше видял колко са бедни тези хора, решението да им помогне бе по-твърдо отпреди. Целият, воден от от него разговор имаше за цел да го информира. Нахвърляше куп въпроси, от които нито един не беше излишен, и се проявяваше толкова разсъдлив, какъвто много рядко го бях виждал. Не знаех какво да мисля и бях кажи-речи объркан. Той ядеше с най-голям апетит двойно повече от мен и не пиеше нито глътка вода. Треска ли бе това? Поставяните от него въпроси издаваха, наистина, едно натрапчиво любопитство, но Нафар Бен Шури ги приемаше като нещо саморазбираемо. Ни най-малко не му се сърдеше и отговаряше с такава готовност, сякаш само бе чакал да бъдат изречени.

Междувременно всички присъстващи динаруни се бяха настанили край яденето. При различните групи беше много оживено и разните, достигащи до нас, високи забележки издаваха всеобщото убеждение, че още днес трябва да се потегли на поход срещу джамикуните. Когато и Халеф чу едно от тези междуметия, нададе доволен смях и каза на Нафар Бен Шури:

— Твоите воини се радват на начинанието, о, шейх на динаруните, и това е добър знак. Защото само онова, което радва сърцето, може да бъде отлично изпълнено с ръка и разсъдък. Ние сме готови да те подкрепим. Единствено с тази цел ти зададох толкова много въпроси. Нека накратко обобщим казаното, та не само аз, но и моят сихди да знае какво да мисли.

Това бе отново един от неговите малки дипломатически трикове. Той обикновено обичаше да маскира собственото си желание с чужди желания. Сега продължи:

— Значи вие не сте цялото племе, а само един малък клон на динаруните?

— Така ти казах и действително е така — отговори Нафар.

— Вие сте пасли наблизо добитъка си и сте били нападнати и ограбени от джамикун по такъв начин, че от вашите стада и шатри почти нищичко не е останало?

— Да.

— Искате да ги преследвате и да си върнете заграбеното. Това трябва да стане бързо и по тази причина не можете да разчитате на помощта на племето, понеже всичките ви другари се намират толкова далеч, че ще мине много време, преди да съумеят да се съберат тук?

— Това ти казах. Джамикуните са наброявали може би двеста души, когато са нападнали бивака. Вече ви казах, че не бяхме тук, а на един празник, иначе грабежът сигурно нямаше да им се удаде. Ние можем да им отнемем откраднатото само ако веднага препуснем след тях, за да ги застигнем, преди да са успели да стигнат до тяхното голямо племе. Отидем ли твърде късно, всичко ще е загубено. Ето защо искахме да потеглим още тази заран. И това със сигурност щеше да стане, ако не бяхме ви срещнали. Така изгубихме половин ден. Но сега ще се нахраним и ще потеглим. Надявам се, осъзнавате, че не можем по-дълго да чакаме.

— Съзнаваме го естествено, но преди да напуснем това място, имаме и друга работа за вършене освен яденето.

— Каква?

— Забрави ли пленниците?

— Машаллах! Вярно! С нас, разбира се, е невъзможно да ги помъкнем!

— Да. Те само ще са ни в пречка и като нищо могат да ни се изплъзнат и да ни издадат. Значи първо ядем, после провеждаме съд над тях и след това веднага потегляме!

Всичко звучеше така гладко и саморазбираемо, че сметнах, време е най-сетне да взема думата.

— Драги Халеф, ще позволиш ли и аз да се включа в разговора? — попитах.

— Какво ти хрумна, сихди? — възкликна учудено той. — Откога молиш за разрешение да говориш?

— Откак чух, че ти си пашата на цялата тая област и всички онези, които се намират в нея!

— Аз? Паша? През ум не ми минава! Аз отреждах бърже и без да му мисля единствено защото устата ти беше заета с овнешката опашка, но не с изразяване на мислите на твоя разсъдък. Който иска да говори, трябва да остави дъвченето. На мен поначало ми е по-приятно, когато ти приказваш, защото щом мълчиш, значи зад тая работа нещо се крие! Сигурно схващаш, че трябва да решаваме без миг повече да се бавим?

— Най-напред схващам, че не е необходимо чак толкова да се разбързаме, тъй като думите на Нафар Бен Шури гласяха: „В този случай бихме могли да потеглим още утре или вдругиден.“ Случило ли се е нещо, което така напълно да изключва това „вдругиден“, че не може дори от днешната езда да си отдъхнем?

— Не. Нищо не се е случило. Но нима си толкова уморен? Аз в никой случай не съм, а пък ти нямаш навика да проявяваш подобни слабости.

— Да бъдеш предпазлив и разсъдлив, никога не е слабост, драги Халеф. В крайна сметка ние не знаем за джамикун нещо повече от това, което знаехме, преди да срещнем тези наши приятели. Или за теб е достатъчно само да знаеш, че сега сме техни врагове и се каним да потеглим срещу тях?

Той ме погледна, кимна в знак на разбиране и каза:

— Да, за това наистина не помислих! А пък на тази твоя привичка дължим всичко, което някога сме постигнали. Ти имаш навика да обмисляш всичко най-зряло и да поглеждаш с духа, преди да действаш. Ти никога не нападаш даден противник, без точно да знаеш кой е той, къде се намира и колко е многоброен.

— Ее, знаем ли това за джамикун?

— Не.

— И въпреки това си готов веднага да потеглиш! Можем ли да постъпваме като хлапета, които се нахвърлят едно на друго, без да знаят какъв изход ще вземе кавгата?

Той понечи да отговори, но му бе попречено от появата на един мъж, който бавно изкачваше хълма и като ни видя, се насочи към нас и седна, без да изрече дума или поздрав. По външност в никой случай не беше личност, за която можеше да се каже, че мястото ѝ е при нас. Тялото му беше едва покрито с навлечените дрипи. Надничащите през тях голи меса имаха също като лицето, ръцете и босите нозе дебел слой мръсотия. Около главата си беше замотал нещо, което в Германия биха нарекли пачавра. Изпод него бяха провиснали дълги коси, вероятно сиви от възрастта, но натрупаната мазнина и нечистотии ги бяха вкоравили до такава степен, че бе невъзможно да се определи истинският им цвят. Въпреки това походката и стойката му бяха изпълнени с достойнство и съзнание за собствена цена, сякаш се извисяваше високо над всички нас. Чертите на лицето бяха изключително правилни, челото и страните въпреки възрастта почти нямаха бръчки. Казах си, че той щеше да бъде красив старец, ако се измиеше и сложеше друго облекло. Неговите големи, удивителни очи бяха направо рядко красиви. Имах чувството, сякаш в техните тъмни дълбини обитаваше някаква недокосната невинност, като на газела. И все пак тези дълбини можеха да изпускат светкавици, сякаш там долу внезапно зейваше скрит кратер. Тогава черната зеница получаваше ярка, бих казал жълта свръхсветлина, а клепките се разтваряха широко, сякаш искаха да отприщят всички реки и потоци на един непознат душевен мир. Тези неща аз не ги видях веднага, още в първия миг, а ги констатирах постепенно, защото този мъж предизвикваше у мен такъв необикновен интерес, че го наблюдавах, без да съм си го поставил определено като цел. Има хора, към които човек бива вътрешно привличан, макар външните условия като че изобщо не го допускат. Откровено ще призная, мръсотията на този пришълец въздействаше отблъскващо и въпреки всичко той бе единствен от присъстващите, на когото без всяка условност бих подал ръка. Защо, не знаех, но така чувствах нещата. Шейхът очевидно сметна сядането на този мъж при нас за съвсем естествено. Той му кимна радушно и дори с израз на благоговение, след което каза:

— Това е Саллаб, факирът. Където отиде, носи благословията на Аллах.

Саллаб скръсти ръце на гърдите си и заговори, но не с обичайната и противна сладникава патетичност на тези смятани за благочестиви и често дори за святи хора, а със съвсем спокоен тон:

— Аллах е само благословия, единствено благословия, друго той изобщо не може да бъде!

След това шейхът му назова нашите имена. Когато това стана, забелязах за пръв път споменатия внезапен взор и също така бързото спускане на клепачите му. Това бе само за миг, но в този бърз поглед се криеше значение, което едва по-късно ми стана ясно. После вече се държеше така, сякаш сега за пръв път е чул тези имена.

Думата факир обясняваше достатъчно самоволното му сядане при нас. Дори най-знатният мъж би избегнал поне открито да покаже, че се смята за нещо повече от това, което един такъв „поборник за вярата“ представлява за средния мохамеданин. За да сме наясно с него и по отношение темата на нашия разговор, шейхът направи забележката:

— Можем да продължим. Саллаб не се интересува от земните работи. Той вече живее живота, който за други започва след смъртта.

— Тогава позволи да се осведомим за джамикун! — каза Халеф. — Знаеш ли колко воини имат?

— Приблизително двеста, както впрочем вече споменах — отговори Нафар бен Шури.

— Знаеш ли също къде са?

— Изпратих съгледвачи след тях. Виждате, че умея да бъда предпазлив. Те карат отмъкнатите от нас стада и следователно напредват доста бавно. Но ако им предоставим прекалено много време, ще добият такава преднина, че ще стигнат при племето си, преди да сме ги застигнали, и тогава няма да ни остане нищо друго, освен да се върнем с неизпълнена задача. Ето защо смятам за по-добре да започнем ездата още днес.

— Познаваш ли местността, през която ще ги следваме?

— Много точно. Аз имах намерение да ги настигна в Дере-и-Джиб[6]. Това е една дълга, тясна долина с високи, стръмни скални стени, която малко преди края си е прорязана напреко от тесен, но много дълъг процеп. Над него води прастар, сега полусрутен мост. Тази долина ще бъде един капан, в който ще заловим джамикун и ще ги принудим да предадат грабежа, без да е необходимо да се стига до битка.

— Те ще се пазят да влязат в тоя капан!

— Убеден съм, че ще минат през долината, защото иначе ще трябва да направят заобикалка, която ще им отнеме почти два дни. Ако стигнем там преди тях, ще можем да заемем моста. После ги пускаме да влязат, заемаме след тях също другия край на Дере-и-Джиб и ще ги имаме така стегнато в „чувала“, че няма да им е възможно да се движат, а камо ли да се отбраняват.

Халеф ме погледна, ухилен до уши, и попита:

— Какво ще кажеш, сихди? Та това е съвсем същия мурафет, който сме отигравали вече неведнъж и дваж на нашите врагове! И същевременно ще се избегне онова, което човек не бива да прави без нужда, а именно проливане на кръвта на други хора. Не е ли достоен за похвала планът на шейха на динаруните?

— Изглежда добър — отговорих. — А какво ще стане, ако джамикун са също така умни и те заловят нас вместо ние тях?

Тук Нафар Бен Шури се изсмя с глас и отвърна:

— Те нас? Подобна мисъл на тези тъпоглавци няма да хрумне! А дори и да им дойде наум, няма да могат да я осъществят, защото стадата ще им пречат.

— Тогава помисли за положението, ако действително влязат в капана! Те ще са „заврени“ в тясната долина, а ние ще се намираме при входа и изхода. Това от предимство ли ще е за нас?

— Да, защото те ще са помежду ни и ще можем с куршумите си да ги заставим да се предадат.

— Съмнявам се. Извън долината ние няма да имаме никакво прикритие и следователно техните пушки ще бъдат по-опасни за нас, отколкото нашите за тях.

— Но долината е толкова тясна, че само малцина ще могат да стрелят по нас!

— Но и ние само по малцина от тях! — отвърнах.

— Те обаче ще са затворени и няма да могат да излязат! Ние няма да имаме никаква друга работа, освен да чакаме, докато започнат да молят за милост!

— Те ще могат да издържат по-дълго от нас, защото отвлечените животни ще им доставят месо по-дълго време, отколкото ние ще имаме.

— Но им липсва вода! Минаващото през долината речно корито е напълно пресъхнало.

— Значи и ние ще трябва да жадуваме!

Тогава той се провикна нетърпеливо:

— Сихди, мислех те за храбър мъж, а виж какви възражения правиш! Нима изобщо не помисляш за вашите пушки?

— А-ха…! Нашите пушки…! На тях ли разчиташ?

— Естествено! Знам, че можете да стреляте много пъти, без да зареждате, и че куршумите ви летят поне два пъти по-надалеч от нашите. Значи можем да останем толкова далеч от джамикун, че оловото им изобщо да не ни достига, докато вие ще ги прострелвате един подир друг.

По време на тези думи лицето му бе приело израз на лукавост, който не ми хареса. Отговорът вече беше в устата ми, но Халеф ме изпревари:

— Сихди, позволи да не те разбирам! Неблагодарен ли си станал от един път? Нашият приятел Нафар Бен Шури ни оказа голяма услуга. Ние сме негови гости, негови братя. Той разчита на превъзходството на нашите пушки. Знаеш ли какво ни повелява дългът на благодарността и гостоприемството?

— Халеф! — срязах го аз. — Да ме оскърбиш ли искаш?

— Не! Но ти мен оскърбяваш! Ти си най-добрият и най-храбрият мъж в целия свят, ама твоята родна страна е и винаги ще си остане Алмания. Аз обаче съм роден в пустинята. Аз съм истински Ибн ел Араб[7] и не мога да слушам как се колебаеш да следваш законите на пустинята!

— Хамдулиллах, хамдулиллах! — провикна се шейхът, като скочи и плесна одобрително ръце. — Това е дума, казана от мъж! Виждам, че ти си Хаджи Халеф Омар, прочутият, непобедим шейх на хаддедихните от храброто племе шаммар!

Изявлението подейства направо наелектризиращо на моя дребен, честолюбив хаджи. Той също скочи и заяви с най-категоричен тон:

— Да, аз съм действително и ти веднага ще чуеш какво съм решил. Ние ще потеглим сега, на часа! Ще следваме джамикун до Долината на чувала и ще ги принудим там да се предадат. Това ти го казвам аз и моят сихди ще ти каже същото. Давам ти думата си, честната си дума!

— Халеф! — викнах му аз и на свой ред скочих. — Какво ти хрумна! Дай си пулса! Треската говори в теб!

Той отстъпи крачка назад и отговори:

— Треска или не, казах и ще го сдържа. Пулсът ми е спокоен както винаги, но ако се колебаеш да сториш каквото ти повелява дългът и честта, наистина ще се учести! Пътувал съм с теб толкова далеч, толкова далеч! И сега съм готов да ида с теб до края на земята. А ти не искаш дори да ми сториш услугата, която трябва да окажа на нашите приятели динаруните! Ей затова дадох толкова бързо честната си дума, за да те заставя. Сега прави каквото ти е угодно! Аз тръгвам веднага! Ще можеш ли да изоставиш твоя Халеф?

Факирът беше единственият от нас, който още седеше. Сега той стана, улови ръката на Халеф и после моята, сложи ги една в друга и каза, обръщайки се към мен:

— Не възпирай своя приятел и брат! Смъртта стои до него и протяга ръце, но ти не я виждаш. Язди бързо и със спокойно сърце заедно с него към Дере-и-Джиб! Там той ще намери спасение, но тук ще умре. Повярвай ми! Това е така вярно, все едно ти го е казал самият Аллах!

След тези думи той се извърна и си тръгна.

— Така е наистина — обясни шейхът. — Той вижда неща, които друг не може да види, също и смъртта!

— Добре ли познаваш този факир? — попитах.

— Да.

— Откога?

— Отдавна съм чувал за него. А го видях едва вчера заран, когато дойде в нашия бивак. Той е ту тук, ту там.

— Колко дълго ще остане при вас?

Факирът се беше отдалечил толкова, че бе невъзможно да чуе думите ми. И въпреки това той спря точно в този миг, обърна се и ни викна:

— Саллаб идва и си отива. Той няма да вкуси тук нито хляб, нито месо, нито сол, нито вода. Той не е гост на никого, освен на Аллах. Но каквото изрече, беше за ваше добро!

След това продължи, додето изчезна в едно хлътване на терена.

Халеф още държеше здраво ръката ми. Сега я притегли по-близо към себе си и попита:

— Нали ще яздиш с мен, сихди?

— Да — отговорих.

— Веднага?

— Да.

Какво ли друго можех да кажа в присъствието на шейха!

— Благодаря ти, сихди.

При тези думи хаджията освободи ръката ми.

— Не, благодари не на мен, а на себе си. Защото ти си причината за това мое решение. Аз смятах да реша въпроса едва утре. Ти го направи сега и нека си пожелаем да не се разкайваме за тази прибързаност!

— То е за наше добро. Факирът го каза, сихди! И след като веднъж вече е решено, нека не се бавим повече. За мен няма защо да береш кахъри. Беззъбата жена завинаги се махна. Аз съм толкова здрав и силен, че ме е срам, дето трябва да седя в носилката като някоя безсилна прародителка на бабите на всички болни тъстове и тъщи. Ти няма за какво да се грижиш. Аз ще се погрижа за всичко, включително и за фураж на конете.

Докато говореше, изглеждаше удивително напълно свеж и бодър. Шейхът го прикани да отиде с него в шатрата. Искаше да му покаже запасите от Бла-ед-Дуд[8].

Той го последва и понеже сега останах сам, тръгнах да се поразходя из бивака и да се изкача после до върха на хълма. Когато стигнах горе, видях факира да крачи по отвъдния склон. Докато го следях с очи, той спря, вдигна десница, помаха, сякаш искаше да предупреди някого, и продължи пътя си. За кого се отнасяше предупреждението? За мен? Мистериозен мъж! Защо не беше нито ял, нито пил при динаруните? И защо ни беше обърнал специално внимание? Имаше ли причина да откаже така напълно гостоприемството на тези хора? Факирите са от поначало странни хора. Защо тъкмо този трябва да постъпва по-малко чудато?

Когато се върнах в бивака, приготовленията за потеглянето бяха в пълен ход. Халеф беше напоил конете и напълнил торбите с Бла-ед-Дуд. Той ми съобщи, че ще яздим в две отделения. По-голямото щеше да бърза час по-скоро да стигне съгледвачите, тайно следващи джамикун. Останалите бяха определени да се движат отзад по-бавно с жените, децата и обоза.

Добрият хаджи беше целият огън и пламък, а аз добре се пазех да понижа въодушевлението му.

Грижата ми сега по-скоро бе по възможност да съхраня този негов ентусиазъм. „Смъртта стои до него и протяга ръце, но ти не я виждаш.“ Думите на факира не искаха да излязат от ушите ми. Не можех да не си кажа, че сегашната бодрост на Халеф няма да е дълготрайна. Духът можеше да бъде господар на болното тяло само докато има възбуждащи грижи и занимания, но после реакцията щеше да последва със сигурност. Едва ли някога съм седял с толкова угрижено сърце на седлото. Той обаче яздеше весело и непринудено до мен и съумяваше дори да се шегува с моята предпазливост, която го навела на бързото решение да пресече с честната си дума всичките ми колебания.

Ако нещо не се заблуждавах и предполагаемата болест наистина се развиваше, то нямаше как да не се удивлявам на психическата сила, която толкова енергично и толкова дълго отстояваше господството си над заболяването. Мина целият следобед. При Халеф не се появи никаква умора. Яздихме дори и част от вечерта, за да изминем възможно по-голямо разстояние, а когато спряхме после за нощна почивка, той скочи толкова бодро от коня, сякаш съвсем скоро го бе яхнал. Приписах тази изключителна съпротивителна сила, освен на волята и ентусиазма, още и на южняшкия му темперамент. В него имаше огън. Но колкото и дълго да действаше той, когато угаснеше, следваше да се очаква по-тежък рецидив. Ето защо си легнах след вечеря до него не без тревога. За щастие, опасенията ми не се оправдаха — поне не в очакваната степен…

Поради снощното бдене днес заспах много бързо и вероятно нямаше да се пробудя през цялата нощ, ако Халеф не беше ме разтърсил.

— Прощавай, сихди, че те събуждам! — каза той. — Мисля, че старата жена пак се кани да ме навести.

— Усещаш нейното приближаване?

— Не само приближаването ѝ, а я забелязвам вече току пред мен.

— Халеф, ти говориш с усилие! Зъбите ти тракат!

— Не, но тя държи устата ми полуотворена — като на зъзнещ човек. Дай ми от твоя цяр!

Изпълних искането му. След като преднамерено си взе по-голяма доза, той се осведоми:

— Знаеш ли какво е треперене, сихди?

— Да, всеки го знае добре.

— Но ти самият треперил ли си някога?

— Мисля, че не.

— Аз също — нито от страх, нито по някаква друга причина. И представи си, сега треперя! По-точно не аз, а старата, беззъба и трескава жена, която успя да пропълзи все пак у мен, трепери. Мисля — от страх. Защото бързо-бързо ще трябва пак да излезе. И освен това имам усещането, че някой е опасал каиш около главата ми и здраво го е пристегнал. Краката ми са като откачени. Аз много добре знам, наистина, че все още ги притежавам, но те са изгубили чувството си за самосъзнание. Не могат да си спомнят за самите себе си и ето защо хич не е за чудене, че и мен съвсем са забравили, макар това да им е забранено. Ще опитам още веднъж да ги върна от тяхната забрава към дълга.

Той се надигна бавно и несигурно, но остана прав само за кратко време, смъкна се пак на земята и каза:

— Усещането е много странно и навярно няма да мога да ти го предам достатъчно ясно. Струва ми се, че там надолу вече нямам кости, жили и плът, а само кожа, и тя е толкова тънка, че отвътре мога да видя плата на шалварите си!

С каква наивна и същевременно достойна за учудване яснота описа немощното състояние на своите крайници! В това отношение той си беше ненадминат! Умееше дори за необяснимото да намери думи, които въпреки своята чудатост почти винаги улучваха вярното.

Сега бях твърдо убеден, че няма да може вече нито за миг да заспи. Всеки лекар щеше да го потвърди с най-голяма категоричност. Но веднага трябваше да се убедя в противното, защото той се уви в одеялото си и каза:

— Мразът се махна, из един път се махна. Сигурно защото станах. Сега съм уморен, много уморен. Пак ще спя. Лека нощ, сихди!

— Лека нощ, скъпи ми Халеф!

— Скъпи Халеф! Така ли ми казваш? Значи си ми простил?

— От все сърце!

— Благодаря ти! Нека никога не забравяме колко много се обичаме! Ти ми прости, но аз самият не съм си простил. Преди да те разбудя, обмислих днешните неща. Не бях добър с теб, скромен и вежлив. Това не беше, наистина, твоят добър Халеф, а онзи зъл Хаджи, който винаги, винаги прави грешки. И понеже не бива да търпя тези негови непрекъснати серсемлъци, то трябва наред с него да обвинявам и самия себе си. Той те оскърби и докачи. Това беше лошо не само от негова, ами и от моя страна.

И утихна милият, чудесен дребосък. Заслушах се. Вече не помръдваше. А когато се наведох след известно време към него, забелязах, че беше заспал. За моя радост не се събуди преди ставането на динаруните и възникналия от това шум. Тогава стана, яде и пи. Беше бодър като напълно здрав човек. И когато видя, че го наблюдавам, каза:

— Отдавна се махна онази, която снощи ме навести. Такива хленчещи и скимтящи стари жени не издържат дълго при един жизнен човек. Шейхът тъкмо се качи на коня си. Хайде, сихди, да сторим и ние същото!

Той се метна леко и волно на седлото, както бях свикнал да го виждам. Бях напълно заблуден по отношение картината на болестта и се питах дали пък да не се касаеше само за морбилна инфекция. На тогава непременно щеше да е налице катар на дихателните пътища и конюнктивата, а такива симптоми нямаше. Каквото и да се окажеше обаче, трябваше спокойно да изчакам развитието. Във всеки случай Халеф се бореше срещу това зло с по-голямо напрежение, отколкото искаше да признае пред мен, и аз реших да не утежнявам неразумно битката, като му показвам големината на моята угриженост.

Тиловият отряд ни беше настигнал около полунощ. Сега остана още да си отпочине и по-късно да ни последва. А ние продължихме ездата.

Нямам за цел да описвам местностите, през които минахме. Топографическите подробности биха могли да заинтересуват специалиста, но за другите ще са скучни. Напълно достатъчно е да споменавам само това, което имаше връзка с целта на нашата езда.

Беше още в предобеда, когато минахме през една падина, на която излизаха две широки долини и няколко тесни клисури. Теренът създаваше впечатление, че някога тук е имало дълбоко езеро с многобройни притоци. Дъното се състоеше от светъл, фин почти като брашно пясък, в който всяка следа можеше да се види с ярка яснота. Човек можеше да различи дори пътя на мишка или малка подскачаща птица. Мястото бе оградено околовръст от хълмове, спиращи вятъра. Тук следователно нямаше въздушни течения, които да заличат и отвеят следите.

По тази причина дирята, излизаща от една вдясно разположена от нас клисура и изчезваща наляво в една друга, бе съвсем ясна. Тя водеше следователно напреко на нашия път яздещият както обикновено начело на шествието Нафар Бен Шури я видя пръв. Спря да я разгледа. Хората му веднага се групираха по такъв начин около него, че дирята изчезна под копитата на конете. Когато стигнахме и ние, чухме шейха да казва:

— В тази усамотена местност не би трябвало да се предполага някаква диря. Знам със сигурност, че нито надясно, нито наляво има хора. Кой ли може да е минал оттук?

— Питаш, ама май не знаеш какво искаш — отговори Халеф.

— Как така? — попита Нафар учудено.

— Ако ти напиша едно писмо на черна плоча?

— Ще го прочета.

— Не. Та нали виждам, че няма да го сториш! Ти ще го изтриеш и ще питаш после учудено какво ли е било написано на плочата.

— Наистина ли ме смяташ способен на такава голяма глупост?

— Как можеш да ми задаваш въпрос, с отговора на който бих те оскърбил! Погледни пясъка! Човекът, минал оттук, е записал текст, който може да се прочете, а именно своята диря. Но вместо да я прочетете, вие така тромаво я изпотъпкахте с конете си, че почти не може да се види. Сега бъди така добър сам да си отговориш на въпроса!

Халеф беше напълно прав. Двамата насочихме конете настрани, където дирята не беше стъпкана, слязохме и я проследихме, докато сметнах, че достатъчно съм разгледал отпечатъците. Шейхът ни бе следвал бавно. Когато се обърнах сега, попита:

— Ее, какво видяхте? Шейхът на хаддедихните сигурно ще ни покаже колко добре умее да чете!

Звучеше кажи-речи иронично. Халеф веднага откликна с правилния отговор:

— Ние не намерихме нищо, нищичко, о, шейх на динаруните. Затова те молим да слезеш от коня си и да опиташ дали няма да можеш по-добре от нас да прочетеш тоя писмен ред!

— Какво ни интересува да знаем кой е бил тук? — отговори Нафар, с намерение да отклони отговора.

— Много ни интересува! Ние се намираме на боен поход. Не бива да ни бъде безразлично кой е бил в тази местност. От всяка страна може да ни заплашва измяна и опасност. Надявам се, че го разбираш!

Беше придал на гласа си по-строг оттенък. Динари[9] слезе от коня и огледа следата. След това поклати глава и каза:

— Виждам, че оттук са минали двама ездачи, повече нищо.

— Наистина ли нищо повече?

— Да.

Халеф вероятно забеляза усмивката, заиграла около устните ми. Той беше видял повече от Нафар и вероятно предполагаше, че „четмото“ за мен ще е още по-разбираемо. Затова продължи:

— Ти говориш за двама ездачи и нищо повече. Какви животни са яздили?

— Коне естествено!

— И какви са били тези коне?

— Кой може да знае? Никой!

— Тъй! Този „никой“ съм аз. Единият кон е бил млад жребец, а другият — кобила, която е раждала вече поне пет-шест пъти.

Динари ококори очи и попита:

— Откъде го виждаш?

— Това е също една от нашите тайни, които не бива да издаваме. А и ти няма да имаш никаква полза, ако ти я кажа, защото се изисква много опит, натрупан с дълги упражнения, за да определиш по следата броя на ражданията на една кобила, сиреч приблизителната ѝ възраст. Ако пясъкът не беше толкова фин, аз самият щях напразно да проучвам. Сега мислиш ли, че шейхът на хаддедихните може да прочете една диря? А тук стои Кара Бен Немзи, който е мой учител в това изкуство. Виждам, че следата му е казала повече отколкото на мен. Говори, сихди, какво си видял!

— Кобилата е с най-чиста кръв — отвърнах.

— Да, аз също го знам.

— Следствие погрешна стъпка тя дълго време е била с болен крак и не е била използвана.

— Машаллах! — възкликна шейхът на динарун. — Знаеш ли кой крак?

— Предният ляв. Разтегнала си е сухожилие, което се лекува много бавно и с продължителна почивка.

— Всезнаещ ли си?

— Не. Обучил съм очите си. Това е, повече нищо. Ти изглеждаш учуден. Познаваш ли такъв кон?

— Да. Това е една кафява кобила. Кожата ѝ е получила от слънцето тъмнокафяв блясък. Тя има трите прочути накъдряния на косъма, свойствени за конете на Пророка. Лочи водата като куче. Ушите ѝ са по-остри от очите на лешояда и когато те погледне, имаш чувството, че те е погалил мекият поглед на някоя хурия[10].

Бедуинът винаги се настройва поетично, когато говори за благороден кон. Така стана и сега.

— На кого принадлежи този кон? — осведомих се аз.

— Тази удивително бърза кобила се казва Сахм и принадлежи… на… Устад[11].

Той някак си странно се поколеба да изговори последната дума. Сигурно си имаше някаква особена причина, известна не само на него, защото, когато произнесе името, спрелите при нас динарун се сбутаха още по-близо.

— Кой е този Устад? — попитах.

— Един джамики — отвърна той сухо, от което приех, че не желае да даде информация за мъжа.

— Да не би шейхът на някое подразделение на джамикун?

— Не.

— Значи обикновен, макар и богат мъж?

— Също не!

— Нито шейх, нито обикновен номад? И какъв е тогава?

— Защо искаш непременно да знаеш? — отговори той нетърпеливо. — Този мъж не ме интересува, вас — също!

— Теб може би не, но мен да! Аз нямам причина да се боя от някой си там човек или още по-малко от името му. Ние преследваме джамикун. Двама от тях са били на това място. Единият от конете е кобилата на Устад. Аз следователно трябва на всяка цена да знам кой е този Устад и как стоят с него нещата.

— Не ми говори за него! — заяви онзи с тон, сякаш това е последната му дума.

Прозвуча почти като заповед да си кротувам. Недоверието ми отново се пробуди. Поведението му беше загадка, която непременно трябва да реша.

— Ела, Халеф!

Като отправих тази покана към моя хаджи, аз се извърнах от шейха и се качих отново на седлото. Халеф стори същото. Погледът, който ми хвърли, каза, че ме е разбрал и ми дава право.

— Накъде? — попита.

— Натам!

Посочих клисурата вляво, в която водеше следата, и подкарах коня не ходом, а в бърз тръст. Тогава шейхът на динаруните викна след нас:

— Какво ви хрумна? Защо яздите натам? Да ни напуснете ли искате?

Не отговорихме, нито погледнахме назад. Достигнахме бързо клисурата и изчезнахме зад скалите при входа. И тук същият лек пясък настилаше нейното дъно. Дирята беше все така ясна. Халеф се придържаше до мен. Сърце не му даваше да мълчи!

— Сихди, какво си наумил? — попита. — Искаш да напуснеш нашите приятели?

— Не.

— Но защо се отдалечаваш от тях?

— Първо, за да ги заставя да ми дадат информация за този Устад, и, второ, да им дам да разберат, че сме мъже, на които трябва да отговарят, когато ги запитаме!

— Такива сме действително! Но мисля, че са ни приятели…

— Приятели? — прекъснах го аз. — Бъди предпазлив с тази дума! На мен ми е трудно да имам истинско доверие на това приятелство.

— Аз обаче им вярвам, сихди!

— Зная го много добре, но по-добра щеше да е да имаш повече доверие на мен, отколкото на тях. Между тях и нас лежи нещо друго. Знам го, ала не мога да определя какво е. Но ние ще го научим и се надявам, че не се числим към хората, които проумяват едва след като пострадат!… Погледни! Какво е това тук?

— Ездачите са слезли да си починат — отговори той.

Така беше действително. Бяха спрели от дясната страна на клисурата и седнали в мекия пясък. В съседство растеше нисък акациев трънак, чийто върхове и листа бяха охрупани от конете. Там, където бяха седели, отпечатъците в пясъка бяха толкова контрастни, че се виждаше дори какво положение са заемали крайниците им. Едва хвърлил поглед нататък, от мен се изтръгна възклик на изненада:

— Какво откритие! Или се мамя?

— Какво има, сихди? — попита Халеф.

— По-късно! Динаруните идват!

Не бяха всички, а само шейхът с неколцина от тях. Аз отново бях слязъл, за да прегледам отпечатъците в пясъка. Той спря на известно разстояние, та да не заличи отново следите, и викна къде с яд, къде с молба:

— Шейтана ли се всели ненадейно във вас? Защо ни изоставихте? Да не би да се каните да яздите в тази посока?

— Да — отговорих.

— Защо?

— Когато поемем по опасен път като сегашния, никога не оставям неизяснен въпрос. Непременно трябва да знам кого или какво имам пред себе си.

— Имаш предвид Устад? — Той следователно добре знаеше защо се бяхме отдалечили. — Нима е толкова важен за теб този мъж?

— Да.

— Защо?

— Ти го направи важен с мълчанието си. Ако не ми беше отказал сведенията, той едва ли щеше да бъде за нас нещо повече от кой да е друг човек.

— И от каква полза ще ви е тази диря?

— Ще ме отведе до познанието, което ти не искаш да ми дадеш. Ние яздим с вас като ваши приятели. Работата може би касае кръв и живот. Ето защо е наложителна най-голяма предпазливост. Виждам, че близо до нас са се намирали, а може и още да се намират, други хора. Искам да знам кои са. Откривам какъв кон е язден. Поисквам сведения за притежателя. Ти можеш да ми ги дадеш, но не ми ги даваш. Това е в разрез с откровеността, която очаквам от теб! Ти имаш тайни за тези, които отиват на битка заедно с теб. Това ни разделя с вас. Ние ще яздим по тази следа, докато разбера кои са мъжете, с които се кръстосват пътищата ни!

— Ти си корава глава! — подметна той.

— Не, това е само твърда воля!

— Знаеш ли какво ще стане, ако се отделите от нас?

— Какво?

— Ще бъдете безпомощни в непознатата местност! Ще ви гложди глад и жажда ще ви разяжда!

Никой не би могъл сега да ми окаже по-голяма услуга, отколкото този човек с думите си. Халеф вярваше на динаруните, но аз не. Това доведе най-напред само до вътрешна пукнатина с него, която обаче можеше и външно да стане опасна. Та нали Халеф вече ми беше оказал съпротива там горе в бивака! Искаше ми се доверието му към тези хора да не го подведе отново към такава грешка. Но не аз, а те трябва да разколебаят доверието му. И тук точно навреме ми дойде на „помощ“ Нафар Бен Шури с думата „безпомощни“. Тя подейства на дребния хаджи като изстрел от вражи пистолет. Той сбута коня си досами шейха и му се сопна гневно:

— Кой ще бъде безпомощен? Кой ще гладува? И кой ще жадува? Защо настоявахте да яздим с вас, след като ни смятате за млади чакали, които отхапват собствената си опашка, когато майката не им утоли глада? Чувал ли си някога Хаджи Халеф Омар да не е съумял да си помогне? За хлапета ли ни считаш, на чиито въпроси можеш да отговориш с оскърбително мълчание? Мислиш, че ще мъкнем пушките си към Долината на чувала единствено за да получаваме от теб по глътка вода и някоя фурма, та да не се превърнем от жажда и глад в каша от гнили краставици? Смяташ, че ще ти четем трудния език на дирите с едничката цел да узнаем, че е безполезно? Дали страната ни е позната или не, за нас е напълно безразлично. Всеки изстрел от нашите пушки ще ни достави прехрана, а всеки храст или шубрак ще ни каже къде можем да намерим вода! Ти ни нарече „безпомощни“. Знаеш ли като какъв те виждам сега да седиш присвит на седлото? Като един смазан шейх на динаруните, който в момента се бои единствено да не изтърве нашата помощ! Аз казах!

Той обърна коня си и дойде отново при мен. Шейхът не отговори веднага. Че беше разгневен, си личеше добре, но благоразумието му го караше да се овладее. Неговите хора тихо и настойчиво го убеждаваха нещо.

— Чувал ли си някога подобна дивотия, сихди? — попита ме Халеф с приглушен глас. — Ние да сме безпомощни! С такива приятели човек действително трябва да се отнася само с необходимата предпазливост! Да ме оскърби приятел, е по-лошо, отколкото ако го стори враг! За в бъдеще ще се ръководя не по моето сърце, а по твоя разсъдък!

В този миг Нафар приближи и се обърна към мен:

— Ефенди, не можех да предположа, че мълчанието ми ще ви оскърби. Аз съм мюсюлманин и следователно не обичам да говоря за враговете на Пророка. Не помислих, че ти си християнин. Ще имаш ли добрината да ми простиш?

Аз само кимнах и той продължи:

— Все още ли имаш желанието да чуеш нещо за мъжа, когото наричат Устад?

— Естествено!

— Той е джамики, но не е роден при джамикун. Те бяха клети сиромаси, ала верни следовници на Пророка, когато той отиде при тях от някакъв далечен край. Започна да ги обучава на мъдростта и уменията на отцепниците. Благодарение на него станаха имотни, мнозина дори богати, но от свободни номади се превърнаха в роби на работата. Те отглеждат добитък, обработват ниви и отглеждат градини, в които садят дървета. Пфу!

— И въпреки това са разбойници, които са ви откраднали стадата и убили пазачите? — вметнах аз.

— Да, така постъпиха действително! Отдръпването от Пророка винаги тласка към грабеж и убийства!

— Така ли мислиш?

— Да. Това не бива да те оскърбява, защото ти никога не си бил мюсюлманин и следователно не си отстъпник.

— Джамикун християни ли са?

— Не знам. Знам само, че са се отрекли от Мохамед.

— Как се наричат?

— Само джамикун. Тяхната религия не им е дала име. Устад е стар, много стар мъж, но с удивително черни коси. Казват, че бил на неколкостотин години. Да, някои дори мислят, че никога не е бил раждан и никога няма да умре. Това сигурно е само суеверие. Но едно, което се говори за него, е вярно. Човек трябва да се пази да приказва лошо за него. Който го стори, отмъщението го преследва като зъл дух, който не знае ни мира, ни почивка, додето не го унищожи. Сега примири ли се?

— Да, но те предупреждавам да се предпазваш от подобни оскърбления. Знаеш ли дали факирът Саллаб се познава с джамикун?

— Той ходи навсякъде, вероятно и при тях.

— С тях по-голям приятел ли е, отколкото с вас?

— Кой може да го каже!

— Той е бил тук.

— Тук? На това място? — попита Нафар удивено.

— Да.

— Невъзможно!

— Той е седял на кафявата кобила на Устад.

— Това е също невъзможно!

— Погледни насам! На това място двамата ездачи са слезли от конете. Мъжът, яздил жребеца, е оставил следите от кожени подметки. Другият, който е скочил от кобилата, е бил босоног. Ела сега натам, където са седели! Тук босият, а тук другият. Виждал ли си някого да седи по необикновения начин, като подвива само единия крак и слага другия върху коляното така, че петата докосва от другата страна земята?

— Машаллах! Така седи само един! Ти също го видя!

— Кой е той?

— Факирът!

— Правилно! Този негов маниер да седи или по-скоро да клечи, веднага привлече вниманието ми, когато седна в бивака при нас. Босоногият мъж тук е седял точно по същия начин.

— Не може ли да има и друг със същата привичка?

— Добре, да приемем тази възможност! Ти разгледа ли внимателно как беше облечен факирът?

— С дрипи!

— Как беше притегнал в кръста дрипите?

— С една връв. Краищата на възела висяха отзад.

— Забеляза ли нещо по тях?

— По две кипарисови шишарки във всеки край.

— Сега погледни тук! Докато е седял, тези шишарки са докосвали пясъка зад него. Когато се е движил, те са се движели заедно с него. Виждаш ли тези черти? А кръглите отпечатъци тук, където са стояли неподвижно във финия пясък?

Той отправи очи към знаците, а после ги отвори широко към мен.

— Ефенди — каза, — това действително е четене на дири! То доказва, че тук наистина е седял факирът. Ама за коня на Устад още не вярвам!

— Аз само казах какъв е бил. Повече не мога да знам. Ти самият спомена Устад. Всъщност той достатъчно богат ли е да притежава такъв кон?

— Да, говори се, че имал власт над цялото богатство на земята.

— Хората си говорят само колкото да кажат нещо. За мен днес има значение единствено това, което виждам тук. Кога според теб ще стигнем в Дере-и-Джиб?

— Ще бъдем близо до него още довечера, макар че трябва да поемем по околен път, за да не засечем евентуално изостанали джамикун.

— Но в такъв случай може би няма да засечем следите им!

— О, напротив! Днес ще пресечем пътя на враговете, а после ще се постараем да ги изпреварим. В тази пресечна точка трябва да ни чакат моите съгледвачи.

— Значи им е известно мястото, където ще стане това пресичане?

— Да. Надявам се, че сега доверието ви към нас напълно се е върнало!

И ме погледна очаквателно какъв отговор ще дам. Тогава Халиф ми подхвърли открито, че онзи го чу, следния въпрос:

— Какво ще му кажеш, сихди? Доверието не е някоя фурма, която човек за една минута може десет пъти да даде и си вземе обратно. То си отива по-бързо отколкото се връща.

— Ще го питам за една „празнота“, съществуваща помежду ни, драги Халеф — отговорих.

— Каква празнота? Не знам за такава.

— И все пак тя си е налице. Ние я взехме със себе си още когато напуснахме бивака на динарун. Когато конният ариергард пристигна в полунощ при нас, тя стана по-голяма и сега съм любопитен дали той ще съумее да я запълни. Аз си мълчах по този въпрос, защото ти вярваше на динаруните.

— Не те разбирам.

— Веднага ще ти стане ясно! — И обръщайки се към шейха, продължих: — Сега вашият бивак напълно запуснат ли е?

— Да — кимна той.

— Там вече няма никой?

— Никой!

— Значи всичко живо е на път? С нас и с тиловия отряд?

— Да!

— Също и нашите пленници? Джамикуните? Над които искахме да проведем съд?

Сега той отговори по-бързо, отколкото бях очаквал:

— Аз ги пратих към големия бивак на нашето племе. Там ще бъдат надзиравани до връщането ни.

— Защо не ни го каза?

— Вие питахте ли ме?

— Трябваше да ни го съобщиш без специален въпрос. Пленниците принадлежаха първо на нас и после на теб. Ще ти кажа съвсем откровено следното. Фактът, че тези малцина на брой джамикун са се появили толкова близо до вас, макар че сте били ограбени от техни съплеменници ми се стори непонятен. Фактът, че сте ги срещнали, без да разпознаете в тяхно лице джамикун сметнах за извънредно странен. Фактът, че са изчезнали, без да си счел за необходимо и една дума да ни кажеш, за мен се явява дори подозрителен. Ето защо засега още няма да ти отговора на въпроса за нашето доверие. Ти сам ще разбереш дали се е върнало, или си остава изгубено. Сега нека продължим прекъснатия път.

Той не каза нищо, обърна коя и напусна с придружителите си клисурата. Едва след време погледна веднъж назад да види дали го следваме. Ние естествено го следвахме. Присъединихме се към отряда, който ни бе чакал, и продължихме ездата, при което ние двамата бяхме последни в колоната.

— Странна е тая работа с пленниците! — обади се Халеф след известно време, през което се бе вглъбил в себе си. — Ще повярваш ли, сихди, че от потеглянето ни изобщо не ми е дошло на ум за тези хора?

— Забелязах.

— А на теб?

— Аз едва заранта видях, че липсват.

— И премълча пред мен?

— Ти беше толкова весел, както рядко се бе случвало през тези дни. Не исках без нужда да всаждам у теб подозрения.

— Защото искаш да ме щадиш заради болестта, знам го! Все още ли вярваш в нея?

— Да.

— Дай ми тогава пак от цера!

— Халеф! — извиках. — Отново ли се чувстваш недобре?

— Не. Но старата пак е тук. Тайно се е прокраднала. Сега седи зад мен на коня и ме глади с леденостудена ръка нагоре-надолу по гърба. Тя трябва да се махне. Дай ми лекарството!

През последните часове не бях му обръщал внимание по отношение на треската. Сега видях очите му да блестят. Те имаха блуждаещ обезпокоителен поглед. Извадих хинина от кобура на седлото и му го дадох. Той се взе, а после за дълго настъпи мълчание помежду ни.

Причината за него на първо време се криеше в тревогата, която отново изпитвах към Халеф. След това ме бе споходила една мисъл, напълно пригодна за нови безпокойства.

Бележки

[1] петекия (ит. petechia) — точкови капилярни кръвоизливи по кожата (Б.а.)

[2] хасба — дребна шарка, морбили (Б.а.)

[3] Лаб ел Баруд — барутна игра (Б.а.)

[4] Библия, Трета книга на царете — 19;4, 5 (Б.нем.изд.)

[5] Б’исмиллах! — В името на Аллах! (Б.а.)

[6] Дере-и-Джиб — Долината на чувала, подобно на нашите „глухи“ улички (Б.а.)

[7] Ибн ел Араб — син на Арабия, арабин (Б.нем.изд.)

[8] Бла-ед-Дуд — червени фурми, служещи за фураж на конете (Б.а.)

[9] динари — ед.ч. от динарун (Б.а.)

[10] хурия (перс.) — прекрасна девойка от мохамеданския рай (Б.пр.)

[11] Сахм — стрела, Устад — Учителя (Б.а.)