Карл Май
В царството на сребърния лъв (3)

3. Отлъчените

Мисълта за Халеф ме занимаваше изключително много. Неговите страни сега ми изглеждаха по-хлътнали отпреди. Виждах ги ту да се обезцветяват, ту да стават по-тъмни. Или само си въобразявах? Очите му в един момент бяха матови и неподвижни, а малко по-късно сякаш излъчваха необичаен блясък. Това също можеше да ме заблуждава, но не и фактът, че от време на време той си поемаше дълбоко дъх и въздъхваше, което никога не бях забелязвал при него. Дали въпросът за умирането не почиваше на предчувствието, че някаква тежка болест е протегнала към него алчните си костеливи ръце? Изплаших се, защото тъкмо ме бе споходила тази мисъл, той обърна лице към мен и каза:

— Сихди, аз пак се връщам на моя въпрос. Какво мислиш за умирането?

— Та нали вече го обсъдихме — отвърнах.

— Не, още не! Ти не ми отговори. Ти прояви благоразумие както винаги, когато мислиш, че питам нещо, което още не мога да разбера. Тогава ми отвръщаш, че сам съм можел да си отговоря. Само че аз не исках да чуя какво мисля аз, а какво мислиш ти.

— Скъпи Халеф, не питай сега за такива неща, не им е времето.

— Защо?

— Трябва ли тепърва да ти обяснявам? Какво знае човек за умирането? А ако иска да разсъждава или говори за тези неща, трябва да го върши в тих, спокоен час, когато животът не го възпира да се занимава с мисли за умирането. Бъди така добър, драги Халеф, да изоставиш този въпрос!

— Бъди така добър, драги Халеф! О, сихди, когато ми говориш по този начин, бих могъл не само да приказвам за умирането, ами самият действително да умра… за теб, от обич, да, от обич! Де да си пожелаеха всички хора само с такъв тон да си говорят!

— Всички?

— Да, сихди!

— И добрите със злите?

— Да, и те. Защото може би тогава едните ще бъдат спасени чрез другите!

— Сериозно ли говориш?

— Да.

— Хм!

— Пак това „Хм!“. Зад това сумтене винаги се крие нещо, което аз съм извършил. Вероятно и сега. Моля те да не ми сумтиш, а да се изразяваш ясно!

— Спомни си за архангел Миджаил, в чиято ръка е даден ятаганът на отмъщението! Кой се канеше да провежда строг съд като него?

— Хм!

— Аха, кой сумти сега? Аз или ти? Кой не искаше да проявява нито милост, нито доброта?

— Хм!

— Кой искаше да бъде като кремък или като гладен лъв?

— Хм!

— Черна пантера, крокодил? Кой искаше да раздава с щедра ръка всички мъки на преизподнята и да им се радва после с усмихната уста? Дали не го познаваш този мъж, а?

— Хм!

При всяко „Хм!“ той беше свеждал все по-ниско глава. Аз продължих:

— А сега точно същият този мъж желае всички, всички хора да си говорят само с тона на любовта, също добрите със злите, защото те чрез това можело да бъдат спасени!

Тогава той надигна глава с рязко движение, обърна отново към мен милото си, обично лице и извика, докато по него прелетя ведра, добродушна усмивка.

— Просто, сихди! Този мъж, този човек, този бунак, този серсемин е най-голямото магаре, което изобщо може де има! Вярваш ли го?

— Не!

— Тогава ще споря с теб! Защото ти не познаваш този Халеф!

— О, напротив!

— Не, далеч още не! Аз също не го познавах, докато… докато… докато съвсем опознах другия.

— Другия?

— Да. Считаш ли за възможно един човек да се състои от две личности?

Погледнах учудено към него. Какъв въпрос!

— Да, да, зяпай ме! — продължи той. — Прощавай, че досега премълчавах пред теб голямото важно откритие, което съм направил за себе си! Аз се състоя от две много приличащи си и същевременно безкрайно различни същества. Едното е добро, другото — лошо. Двете заедно се казват Хаджи Халеф. Но когато встъпят в сражение едно с друго, лошото е Хаджи, а доброто — Халеф. Разбираш ли ме?

— Да.

Сега той ме погледна на свой ред изучаващо.

— Разбираш ме? Странно! Да не би и у теб да се водят битки както у мен?

— Да, у всеки човек. Но милиони не обръщат внимание на тази вътрешна борба и ето защо умират, без да са я довели до победа.

— Аз обаче искам! Искам да победя, затова се боря! Никой не забелязва това и дори ти не си го забелязал. Единият от живеещите у мен сякаш произхожда от небето на Аллах — толкова е радушен, добър, благороден, жертвоготовен, търпелив. Това е твоят Халеф, когото обичаш. А другият, живеещ у мен, не произхожда от небето, защото е горд, инатлив, непредпазлив, преувеличаващ всичко, самохвален, гневен, непримирим, жадуващ за отмъщение. Това е Хаджията, който не ти харесва и когото имаш предвид, когато чуя твоето „Хм!“. Може би ще попиташ защо характеризирам добрия като Халеф, а лошия — като Хаджи. Но като ти кажа, че Халеф е човек, а Хаджи — титла, ще ме разбереш.

За всички, които още не го знаят, ще послужи забележката, че следовникът на исляма става хаджия, когато е посетил като поклонник един от свещените мохамедански градове и е изпълнил там всички задължителни религиозни обреди. Хаджия в пълния смисъл е всеки, посетил Мека или дори Омар джами в Йерусалим. За западно-африканеца обаче е достатъчно да посети Кайруан, считан там за свещен.

След последните думи Халеф бе направил дълга пауза. Сега продължи:

— Когато навремето ти се запозна с мен в Сахара, аз бях млад, неопитен и все пак много самомнителен човек. Наричах се хаджи, макар да нямах право да нося тази титла. Ти ме прозря, наистина, и се усмихваше на този фалшив хаджи, който никога не беше ходил по светите места. Аз даже наричах хаджи моя баща и също дядо си, въпреки че те не бяха видели дори Кайруан в страната Тунис. Това беше не само лъжа, а изсилване в лъжата чак до моите предци. Аз бях суетен и жаден за слава, исках да съм повече от онова, което бях, и от тези наистина произтичаха всички други недостатъци, които имаха навика да се ядосват на твоето „Хм!“. Ей затова нарекох хайманата, който се таи у мен и ми създава толкова главоболия, Хаджи. Сега разбираш ли ме, сихди?

— Много добре, скъпи ми Халеф.

— И тоя Хаджи ти е познат?

— Вероятно по-добре, отколкото си мислиш.

— В такъв случай се надявам да ти е познат и другият у мен, добрият, когото окачествявам с моето име, сиреч с Халеф. Защото той отново и отново ми връща онова, което другият ми е отнел от твоята любов и твоето уважение. Тези две толкова различни същества живеят у мен и непрестанно се карат не само за притежанието на моята личност, но дори за всяка от моите думи и за всяко от делата ми. Кой от тях се е пръкнал пръв и кой е дошъл после, Хаджията или Халеф, не мога да кажа, защото тогава не съм следил за тези неща. От известно време обаче ги наблюдавам много внимателно и установих, че те всъщност никак не си съпринадлежат и все пак е неимоверно трудно да бъдат различени един от друг. Но аз въпреки всичко забелязах, че Халеф обича истината и за другия нищо не иска да знае, докато Хаджията, напротив, често си дава най-голям труд да ме излъже и измами, като се представя, сякаш е Халеф. Затова аз на тоя Хаджи поне сто пъти съм отказал гостоприемство у мен, ама той няма покорство и чувство за чест. Остава си, където си е, и ако го изхвърля през вратата на моята шатра, то в следващия миг той отново е пропълзял отзад под платнището и се е намърдал в мен. Сихди, само да можех да пипна мискина! Той няма страх ни от мен, ни от други хора и се бои само от един.

— И кой е той?

— Това си ти. Да, ти! От теб той, види се, има страшно голям респект, не толкова от снагата ти, колкото от твоите очи. Едва когато забелязах това, узнах, че има очи, които служат за предупреждение, и други — за изкушение. Аз много често съм гледал в очи, при чийто поглед тоя Хаджи веднага започва да се фука и да преувеличава. Но когато ме погледнеш ти, така сериозно и същевременно така усмихнато, тогава той няма как, веднага се вмирява. Той се срамува от теб, да, направо побягва от теб. Как става така? Можеш ли да ми го обясниш?

— Вероятно. Той побягва не от мен, а от добрия Халеф у теб. Та нали аз го обичам. И когато отправя очи към теб, любовта го събужда и подкрепя да победи другия. Това е една загадка на човешката душа, която ти не можеш да разрешиш. Така че не опитвай да я проучваш!

— Предупреждението изобщо не е нужно, защото знаеш, че не съм любител на загадките. Но по отношение на двете, живеещи у мен, същества, много ми се ще да ида на чисто. Колкото пъти размишлявам за тях, все се сещам за двамата адамлар^[1], за които си ми разправял. За тях е писано в твоята Ахд идж джедид^[2]. Спомняш ли си?

— Да.

— Святата книга на християните говори за един стар Адам, когото трябва да махнат, за да застъпи на негово място един нов, по-праведен и по-добър. Дали не се е имало предвид хаджията и Халеф, които живеят у мен?

— Да, тях естествено.

— Ама, сихди, тогава съм почти склонен да кажа, че Свещената книга на християните е най-умната от всички книги! Тя прониква във вътрешния мир на човека и говори за тайни, които той самият не познава! Щом една религия знае за мен повече отколкото аз самият, то трябва да ѝ имам респект, независимо дали искам, или не. Колко жалко, че трябва да прекъснем този разговор! Шейхът на динаруните, изглежда, е видял нещо важно.

Напоследък бяхме яздили през нещо като планинска теснина. Тя излизаше на едно малко плато, от което отново водеше към долина. Шейхът беше смушкал коня си, за да избърза пред нас. Сега спря при края на равнината и ни даде със знак да разберем, че нещо му е направило впечатление. Когато го наближихме, той ни викна:

— Виждам разбойниците. Бивакуват там долу при водата. Елате, но не се приближавайте до края, за да не ни видят! Планината там отсреща е Джебел Ма.

По тази планина природата най-сетне се бе облякла, макар и донякъде, в зелено. Склоновете ѝ бяха обрасли доста нависоко с трева, а покрай подножието се протегляше разнообразен храсталак. Имаше дори едно малко, тясно поточе, на чийто бряг видяхме да бивакуват търсените безделници.

— Трябва да слезем от конете, ако искаме да ги наблюдаваме незабелязано — рече шейхът, като скочи от седлото, и ние естествено последвахме примера му. — Мисля, че са те. Или вие може би смятате, че се лъжа?

Въпросът беше отправен към нас. Халеф отговори:

— Аз не виждам никого. Току-що ми падна пак пред очите оная червена мъгла, през която погледът ми не може да проникне. Сихди, кажи какво съзираш!

Видях дванайсет човека и четиринайсет коня. Два от тях стояха отделно от другите. Бяха нашите врани жребци. Не се заблуждавах, защото ги различавах съвсем ясно. Когато казах това на Халеф, той извика:

— Нека побързаме тогава, бързо да се спуснем! Тези негодници не бива нито миг повече да тънат в доволство, че са притежатели на нашата собственост!

И поиска веднага да се качи пак на седлото.

— Без прибързаност, Халеф — предупредих аз. — Ние не можем да стигнем при тях по друг начин, освен да се спуснем по склона, а тогава те ще ни видят.

— Мислиш, че ще побягнат и ще ни се изплъзнат?

— Не, по-скоро съм на мнение, че ще останат, за да окажат съпротива. Ние няма да имаме укритие, а те ще могат да се прикриват зад храстите. Имаш ли желание да те застрелят, без да можеш да се отбраняваш?

— Какъв въпрос! Аз в никой случай не искам да бъда застрелян, без значение дали мога да се отбранявам, или не. Но не можем ли пък да стигнем до тях от някоя друга, по-добра страна?

— Ще се наложи да поемем по обиколен път, за което ни липсва време. След четвърт час ще се стъмни. Помисли за това!

— Какво да правя, сихди? Да мисля? Не мога! Току-що през главата ми премина нещо като лъх от пустиня. Мозъкът ми е горещ и всичките ми мисли са изсушени. Каква е тая работа из един път? Трябва да седна.

Той се смъкна на земята и обхвана глава с ръце. Поисках да се наведа към него, но той отклони:

— Не се кахъри за мен! Не е нещо лошо, а само последното въздействие на отровното кафе, което вчера пихме. Бързо ще премине. Повярвай ми, аз съм толкова здрав, както само можеш да желаеш!

Той ме избута и аз дадох вид, че съм се успокоил. И бездруго не можех да сторя нищо по-добро, толкова повече че сега Нафар Бен Шури ме ангажира.

— Това, което каза на шейха на хаддедихните, бяха думи на разум. Ако пристъпим към нападението така, както желаеше той, никой от нас няма да стигне жив до враговете. Трябва да чакаме тук, докато стане тъмно.

— Но после трудно ще намерим пътя — отбелязах аз.

— Не. Ние често сме яздили по него и го познаваме добра.

— Шумът от копитата може да ни издаде.

— В такъв случай ще оставим конете тук. Също така няма да пропуснем враговете в тъмното, защото те вероятно ще запалят огън. Надявам се хората ми да дойдат, преди да се е смрачило.

— Къде е мястото, на което трябва да се натъкнат на нас?

— Тук. Ще дойдат през прохода, през който преди малко яздихме. Казвам ти, хората там долу изобщо няма да могат да ни се изплъзнат. Позволи да седнем! Сега не можем да правим нищо друго, освен да чакаме.

Имаше право.

Що се отнася до възвръщането на нашата собственост, условията бяха такива, че се чувствах спокоен. Затова пък бях разтревожен за Халеф. Седнах до него и опитах да завържа разговор. Той ми даваше съвсем кратки отговори, тонът му беше отпаднал, долавяше се нежелание, така че сметнах за по-добре да си замълча.

Динаруните също не говореха. Около нас владееше тишина, нарушавана от време на време единствено от изпръхтяването на кон или риещо копито. Денят бързо преваляше. Вечерта започна да се спуска, но очакваното подкрепление не се явяваше. Понеже шейхът не правеше никаква забележка по този въпрос, аз също приемах мълчаливо това обстоятелство. За какво ли да хабим думи, когато нищо не можеше да се промени! Долу при водата засега не гореше огън, а да се промъкваме до враговете без такъв ориентир, щеше да е непредпазливо.

В един момент почувствах опипващата ръка на Халеф, която докосна моята и се плъзна надолу по нея. Той улови десницата ми, взе я в две ръце и облегна глава на страната ми. Така стоя дълго време безмълвно и неподвижно. Ръцете му бяха необичайно горещи.

— Сихди! — прозвуча тихо.

— Халеф! — отговорих по същия начин.

— Виждаш ли звездите там горе?

— Да.

— Хората мислят, че това е небето. Дали вашето или нашето небе?

— Смяташ ли, че има различни небеса, добри ми Халеф?

— Не. А и така да е! Ако Аллах имаше десет небеса и на мен дадеше най-горното, а Богът на християните да имаше също десет небеса и дадеше на теб най-долното, знаеш ли какво щях да сторя?

— Е?

— Щях да се откажа от моето и да тръгна с теб към твоето. То щеше да е за мен най-високото, защото, където живее обичта, там е най-прекрасното райско блаженство. Щях ли да бъда добре дошъл за теб, сихди?

— Можеш ли да се съмняваш в това, Халеф?

— Не. Аз съм само като някое дете, на което е приятно да чува, че баща му го обича!

— В такъв случай ти го казвам от все сърце!

— Благодаря ти! Преди малко си мислех за… теб и мен. Смяташ ли, че сме приятели?

— Разбира се! По-добри не би могло да има!

— Аз обаче мисля другояче.

— Как?

— Такива приятели, каквито сме ние, изобщо не може да има. Ние сме повече, много повече от приятели. Няма дума за това понятие. Ако ние се обичаме като хора, които имат у себе си по едно добро и едно недобро същество, то ние сме приятели. Но когато имаме предвид само любовта на двете добри същества у нас, то това е повече от приятелство, това трябва да е небето! Ето какво си мислех и исках да ти го кажа. Сега не мога да различа лицето ти, ама кажи, усмихваш ли се?

— Не. Много съм сериозен, но щастливо сериозен.

— А аз съм толкова слаб. Откъде може да идва тази слабост? Кажи, ако трябваше да те напусна тук, да умра, дали щях да мога още да те виждам?

— Халеф! Как стигна до този въпрос?

— Не зная. Дойде ми на езика и поиска да бъде изречен. Аз го сторих. Нещо говори у мен за смъртта. Дали това е Халеф или Хаджията, не знам, но ще… Слушай!

В този миг действително се зачу нещо, а именно един внезапен крясък от много гласове, какъвто се надава при нападение или битка. Динаруните наскачаха, а шейхът извика:

— Аллах! Това са моите воини!

— Там долу? — попитах аз, като на свой ред бързо се надигнах. — Но ти каза, че щели да дойдат тук!

— Те са яздили направо към разбойниците и са се нахвърлили върху тях.

— Но нали не са знаели къде се намират!

— Сигурно случайността или някакъв знак ги е отвел на мястото.

— Не се ли заблуждаваш? Със сигурност ли знаеш, че това са твоите воини?

— Те са. Това е нашият боен вик.

— В такъв случай трябва да слезем долу!

— Не. Засега още не. Нека минат няколко минути, тогава ще разберем как стоят нещата!

Не бях спокоен, но си наложих търпение. Халеф също беше скочил. Сякаш всяка слабост се бе отдръпнала от него. Гласът му звучеше много енергично, когато попита шейха:

— Нима са могли воините ти да поемат по друг път, освен по заповядания?

— Да — отговори Нафар Бен Шури.

— Защо? Нали трябваше да се подчиняват?

— Човек тъкмо от послушание може да направи нещо различно от заповяданото.

— Не! Това изобщо не е възможно, защото заповедта се дава, за да бъде изпълнена точно както гласи, а не иначе.

— Но ако този, който трябва да я изпълни, междувременно е разбрал, че може по друг начин да го стори много по-добре и пълноценно, то тогава дългът на подчинението е именно да не съблюдава първоначалния ѝ вид!

— С това ти следователно признаваш на всеки от хората си правото да тълкува повелите ти и да се отклонява от тях или не, както сметне за полезно. Моите хаддедихни действат точно съобразно думите ми, без да махат или прибавят нещо. Я погледнете долу! Хората запалиха огън и викат. Кого ли имат предвид?

Долу просветна и чухме да прозвучават думите:

— Гахлаб, гахлаб! Та’алр та’ал, иа шейх! (Победа, победа! Ела, ела, о, шейх!)

— Тези думи се отнасят за мен — отговори Нафар Бен Шури. — Моите хора знаят, че съм тук горе, и понеже са надвили врага, ме приканват да сляза при тях.

— Да се надяваме, че със своеволните си действия няма да ни допринесат вреда! Колко често човек прави нещо, което излиза по-важно, отколкото си е мислил!

Виковете се повториха и ние възседнахме конете, за да яздим надолу. Това стана в дълга върволица по един. Халеф и аз бяхме последни и разчитахме на нашите жребци, които въпреки тъмнилката и трудностите на пътя много рядко правеха погрешна стъпка. Така се спуснахме благополучно в долината и я прекосихме напреки, при което огънят ни служеше като пътеуказател. Същевременно биваха разменяни викове и ответни викове, създаващи олелия, която ставаше все по-голяма с приближаването. Когато пристигнахме, се намерихме посред петдесет-шестдесет динаруни и всички те ни закрещяха най-оживено. Всеки искаше да ни разкаже с какви велики геройски дела специално той е допринесъл за победата и мина доста време, докато научим колко неимоверно просто е станала работата.

Вестителят, изпратен от шейха до бивака, беше се нагърбил с ролята на предводител. За него било понятно, че крадците ще бивакуват през нощта при водата на Джебел Ма. По пътя взел решение да се накичи с цялата слава за победата, сиреч да предприеме нападението без шейха и нас. Ето защо не яздил към мястото на срещата, а следвал друга посока, която го водела по долината надолу към подножието на планината. С пристигането си там оставили конете под надзора на няколко души. После се запромъквали тихо покрай потока, открили въпреки тъмнината враговете и ги нападнали така неочаквано и с такова надмощие, че за съпротива изобщо не можело да се мисли. Странно, на това своеволно поведение не бе направено ни най-малко порицание от страна на шейха.

Разбойниците лежаха на земята вързани с въжета и ремъци. Но още преди да сме съумели да се занимаем с тях, се случи нещо, което предизвика удивлението дори на такива добри познавачи на коне като динаруните. Едва светлината на огъня беше паднала върху мен и Халеф, едва бяхме казали няколко по-високи думи, отстрани прозвуча пронизителното, радостно цвилене на два коня и нашите жребци си пробиха път през тълпата бедуини, разблъсквайки ги могъщо, за да дойдат и ни поздравят. Баркх правеше от радост забавни скокове като козел, които прекъсваше само за да потърка глава по гърдите на Халеф и да изпръхти в лицето му, сякаш имаше да говори с него за много важни неща. Моят Асил Бен Рих се държеше също така шумно като Баркх, но изключително затрогващо. Той притискаше муцуна към бузите ми — конете, както е известно, принадлежат към малкото животни, които целуват, — близваше ме по ръката и лягаше после при нозете ми, сякаш искаше да каже:"Знаеш какво имам предвид. Бъди така добър и го направи заради мен, та не само да видя, но и да чуя, че си отново при мен!". Искаше да му кажа в ухото обичайната сура. За съжаление не можех да го направя, защото така щях да издам една от тайните на това великолепно животно. Но коленичих при него, подпъхнах ръка под шията му и повдигнах главата, за да го помилвам и дъхът ми да докосне ноздрите му.

Тогава той задиша така шумно и радостно, че щеше да е направо безчувствено да се твърди, че това е нещо друго само не и радост.

— Той те обича, много те обича — каза тогава шейхът. — Негова тайна ли е това, че го хващаш така и му предаваш дъха си?

— Не — отговорих сухо, понеже при бедуините се смята за нетактичност да питаш за тайната на някой благороден кон.

— Но той си има такава или може би няколко? — продължи да се осведомява той.

— Действително, защото е от най-благородна, чиста кръв.

— Тези тайни в думи ли се състоят или в знаци?

— Тези тайни се състоят именно в тайни, за които не се говори!

Казах го с отблъскващ тон, ала въпреки това оня продължи:

— Позволи, моля те да направя опит! Искам да обгърна шията му както ти и да му дишам после в ноздрите.

Това беше безпримерна натрапчивост, която лесно можеше да ме накара да променя досегашното си добро мнение за този мъж. Поклатих отрицателно глава. Въпреки всичко той коленичи до мен и каза:

— Никога не съм виждал животно с такава чистота на кръвта. Трябва да го помилвам. Не ми отказвай!

Сега аз действително станах бързо, за да му направя място, и отговорих:

— Ти сам си си господар и естествено можеш да правиш каквото ти е угодно. В качеството си на твой гост ми е забранено да ти преча.

Той мушна сега ръка пода шията на коня, който изтърпя докосването, наистина, но отговори с неохотно пръхтене. Когато вдъхна обаче после на Асил, този го запокити настрана с едно могъщо движение на главата, скочи и хвърли къч към него. За щастие, без да го улучи, защото Халеф бързо бе скочил и дръпнал шейха от опасното място. Засрамен от дадения му урок, тоя извика гневно:

— Аллах да прокълне добичето, което е родено под знака на Шейтана! Човек направо рискува живота си, ако го докосне!

— Така е действително — отговорих аз. — Защо не ме послуша? Човек никога не бива да опитва силом да прониква в тайните на други хора!

— Другият жребец също ли е толкова опасен?

— Единият е като другия. Те признават само нас за господари. Който не зачита това наше право, ще има да се разкайва. Погледни онези двама мъже! Те посегнаха на конете ни и поискаха да ги подчинят. Наказанието за това деяние последва веднага.

При тези думи показах двамата крадци, чиито превързани крайници навяваха предположението, че те са непредпазливците, посегнали на нашите коне. Вързани като другарите си, те не казаха нито дума и дори не погледнаха към нас. Белег на срам, съзнание за вина ли беше това? Или имаше и друга причина? Не можехме да видим ясно чертите им, защото трепкащият огън не даваше спокойна светлина.

Изцяло от само себе си се разбира, първата ни работа сега беше да потърсим ограбените предмети. По странен начин това се оказа много по-лесно, отколкото можеше да се предположи. С други думи, видяхме недалеч от огъня проснато едно наметало и на него бе наслагано всичко, което ни липсваше — от пушките до малката кутийка, съдържаща фосфор за изготвяне на кибритени клечки. Фактът, че не липсваше нищо, ама съвсем нищо, може би трябваше да ни направи впечатление, но сега нямахме необходимото спокойствие да му отделяме специално внимание. Крадците вероятно са искали да разделят грабежа едва по-късно. Това бе напълно достатъчно да обясни защо всичките неща сега лежаха така мило подредени едно до друго.

Нафар Бен Шури също изрази радост, задето ни се е удало с негова помощ да си добием без ни най-малка загуба отново имуществото. Той клекна до нас и вземаше един предмет след друг, за да го разгледа и направи своите забележки. Особено се интересуваше от нашите пушки, чиято конструкция му беше напълно непозната. Той ги разглеждаше повече от внимателно, искаше да знае целта на всяко отделно винтче и така ни досади с безбройните си въпроси, че накрая Халеф му даде да се разбере с тон на зле прикрито недоволство:

— Виждаш, че тези пушки си имат също като конете ни своите тайни и всеки, на когото не бъдат доброволно открити, трябва да ги зачита!

— Прощавай! Но при този вид оръжия човек не може да не прояви любопитство — извини се шейхът. — Хората разправят удивителни неща за тях и умението ви да си служите с тях. Тези пушки превъзхождат оръжията на всички източни страни. Толкова ли е непонятно при това положение, че ми се иска да узная тайните им?

— Да, непонятно е, защото любопитството е качество, присъщо само на старите жени. А при един шейх и предводител на храбри воини то трябва да се проявява къде-къде по-малко, отколкото при някой мъж.

Беше ясно казано, но малко безцеремонно, защото все пак му дължахме толкова много. Ала фактът, че отново се показа натрапчив както преди малко при конете, сложи сурдинка на нашата благодарност, която дори нас засегна неприятно. За жалост, той не го почувства, тъй като към досегашните грешки прибави една нова. С тон на упрек каза:

— Вие, види се, не знаете какво ни дължите! Къде щяхте да сте сега и какво щяхте да имате, ако не бяхме изявили готовност да ви вземем под закрилата си!

Халеф беше зает да си прибира всичко, което му принадлежеше, аз — също. Оставаше само да вземем пушките си. Направихме го и като се почувствахме сега сигурни и независими, хаджията отговори:

— Ти изискваш благодарност? Не знаеш ли, че истинската благодарност не се взема, а само се дава? Ти си чувал за нас, наистина, но не ни познаваш. Затова твоята доброта ти се струва по-голяма, отколкото е в действителност. Къде щели сме да бъдем и какво сме щели да имаме сега? Ние и без вас щяхме да намерим дирите на тези крадци. Щяхме да ги следваме и още през тази нощ да се промъкнем насам дебнешката, за да ги накажем за извършеното спрямо нас престъпление. На вас не дължим нищо, ама нищо повече от това, че пристигнахме тук три-четири часа по-рано. И за тези няколко часа трябва да ти издадем тайните на нашите коне и оръжия? Разсъди какво искаш! Ние се считаме за твои гости, но щом ни прогонваш с въпросите си, ще яхнем сега конете си и ще яздим до някое място, където хората знаят, че истинското приятелство не се изявява в излишество от думи!… Баркх, та’ал!

Като чу това, конят пристигна и застана пред Халеф така, че той трябваше само да вдигне крак на стремето, за да се метне на седлото. Вътрешно давах право на приятеля си, но на негово място щях да се изразя по-учтиво. Трябваше да проявяваме тактичност. Как стана, че иначе толкова благородния дребосък тук употреби такива сурови изрази? И той наистина вече вдигаше крак да се качи, когато шейхът пристъпи бързо към него и задържайки го за ръката, каза:

— Хаджи Халеф Омар, не действай прибързано! Не ми беше намерението да ви пропъдя! Помисли какво ще кажат хората, ако узнаят, че сте били наши гости, но сте ни напуснали!

— За нас това сигурно няма да е позор! — отговори Халеф строго.

— Да, но за нас! Ето защо ви моля да останете и на утринта да яздите до нашия бивак. А и навярно няма да можете да напуснете това място, преди да сте провели съд над крадците!

Това беше мотив, който веднага даде резултат.

— Да произведем съд? Вярно! — отговори дребосъкът. — Кой ще го стори? Искаш ли да участваш с Джемма^[3] от твои воини?

— Не.

— Защо?

— Защото тяхната присъда може би няма да съответства на вашата.

— Как така?

— Всеки Джемма съди според закона на пустинята, който наказва конекрадството със смърт. Вашата присъда обаче вероятно няма да послужи с тази строгост.

— Няма? — попита Халеф с тон на удивление. — Защо мислиш така?

Шейхът помисли как най-добре да се изрази. За съжаление цялостната му брада ми пречеше да проуча чертите на неговото лице. Стори ми се, че изразяват смущение и същевременно притворство. Той искаше да изглежда безпристрастен, но бих могъл да твърдя, че точно сега беше пристрастен. След малко отговори:

— Чували сме, че мислите различно от другите хора. Вие се ръководите от вашата справедливост, която предпочита да прости, но да не може да си отправи упрека, че е постъпил сурово. А нали ще е сурово, ако тези дванайсет човека трябва да умрат заради два коня!

— Заради два коня? Казвам ти, тези два жребеца са по-ценни от сто, от хиляда други коня! Броят тук следователно е без всякакво значение.

— Но те пак са си ваша собственост!

— Това е вярно. Така че ние няма да говорим за смърт. Но единият от тези благородни коне е бил бит. Това е нещо, което не може да се прости!

— Дръж сметка за строшените кости на двамата непредпазливци, улучени от копитата!

— Да държа сметка? Какво си позволяваш? Да не би намерението ти да е да станеш факих^[4] на тези злодеи и да ги защитаваш? Който не иска да съди заедно с мен, няма защо да се опитва също да представя нещата в по-добра светлина. Аз ще се посъветвам с моя сихди и каквото отредим, това ще бъде изпълнено. А сега… сега… о, сихди, дръж ме! Световъртежът пак се появи. Не виждам нищо и трябва да седна!

Той посегна към стоящия пред него кон, за да се задържи. Аз го обгърнах с ръка и го поведох към огъня. Там накарах да проснат одеялото му и го положих на него. Ако в началото бях само угрижен, сега вече ме беше страх за него.

— Какво му е на шейха на хаддедихните? — поиска да знае Нафар Бен Шури. — Да не би да има сухуна^[5]?

— Не — отговорих.

— Или берда^[6]?

— Не.

— Или мталлати^[7]?

— Също не. Вчера той пи отровно кафе. От него още му е лошо. Повече нищо.

Знаех, че лъжа, но благоразумието ми забраняваше да кажа истината. Сега бях почти убеден, че си имам работа с тежко тифусно заболяване, ала трябваше да го прикрия, за да мога да си подсигуря при дадените обстоятелства поне що-годе добри условия за гледане на болния. Че се касаеше за заразна болест, засега не беше необходимо някой да знае. По-късно, разбира се, щях да имам задължението на всяка цена да предпазя динаруните от заразата.

За щастие, имахме си отново вещите, сред които и малката ни пътна аптечка. Побързах да дам хинин на Халеф. После той остана да лежи тихо и със затворени очи, сякаш спеше.

Пристигналите от бивака динаруни бяха снабдени с провизии. Нахранихме се. Не предложих на Халеф полагаемата му се порция, а я скътах. За нашите коне се погрижих лично. После седнах до Халеф, за да върша онова, което предната нощ бях наумил, но за съжаление не бях извършил — да будувам.

За Нафар Бен Шури беше нагласена постеля от другата страна на огъня. Той седна там, запуши чибука си и потъна в размисъл. С кого се занимаваше негласно, ми казаха погледите, които от време на време хвърляше към мен. Неговите хора се установиха кой както му дойде. Някакъв определен порядък не бе спазен. Веднъж станах, за да погледна пленниците. Вървите им не бяха прекалено строго стегнати, но не беше необходимо да се безпокоя, че ще се освободят, понеже бяха заобиколени от динаруни, а и аз имах намерение да не спя. Те лежаха толкова близо до мен, че нищо не можеше да ми убегне от вниманието.

Поисках да прегледам ранените, та в случай че е възможно, да им облекча болките, ала те не позволиха. После зададох няколко въпроса на онзи, когото бяхме смятали за техен предводител. С тях исках да го насърча в изказване на молбата да не постъпваме строго с него и хората му, но той предпочете да се забули в инатливо мълчание. Отказах се от добронамерения опит и се върнах на мястото си. Тогава шейхът ми отправи думите:

— Ефенди, не го приемай като закоравялост! Страхът от тебе е отнел словата на този мъж!

— Пак ли го защитаваш? — отговорих.

— Не. Само опитвам да си обясня неговото мълчание. Каква присъда ще произнесете за него и хората му?

— Не знам. Трябва да говоря по този въпрос с Хаджи Халеф.

— И къде ще бъде изпълнена?

— Там, където бъде произнесена.

— Значи в моя бивак!

— Защо там?

— Защото ви каня да ни придружите дотам. Кажи, ще изпълните ли това наше желание?

— Готов съм, за да видите, че не сме толкова неблагодарни, както, изглежда, си мислиш.

— Прости ми! Ние, живеещите в планините, не съблюдаваме изкуствените правила, по които градските жители нагаждат своята вежливост. Като желани гости вие ще намерите при нас всичко, което ви е потребно. И каквото решите относно тези крадци, ще бъде изпълнено от нас точно както поискате.

— Значи си готов да се заемеш с изпълнението на присъдата?

— Да. Само бих желал да знам в какво ще се състои наказанието. Да не би да е смърт?

— Не, в никой случай.

— В какво тогава?

— В удари!

Тази дума прозвуча не от моята уста, а от тази на Халеф. Той следователно бе чул какво си говорехме.

— Удари! — повтори, без да променя положението на тялото си.

— Колко? — попита шейхът.

— На всеки по десет хиляди!

— Аллах! Това е твърде много!

— Не, твърде малко!

— Та то ще е по-лошо и от смърт. Никой не може да издържи десет хиляди удара!

— Не е и необходимо! А всеки от двамата, посегнали на нашите коне, ще получи по двайсет хиляди удара!

— Право ли чувам?

— Да. Но ако ти се вижда прекалено малко, тогава ще кажа — трийсет хиляди!

Той се понадигна, замахна с ръка, все едно удря, и се отпусна отново назад.

— Аллах да го закриля! Той е болен, има сухуна. Жаравата на горещата треска тече по жилите му!

Хванах ръката на Халеф да проверя пулса. Да, той беше трескав!

Шейхът продължи:

— Да се надяваме, че ще заговори другояче, когато треската отмине. Крадците трябва да получат полагащите им се удари, но да бъдат измъчвани бавно до смърт с бастонада… това все пак не можете да искате!

Не биваше да казвам нито „да“, нито „не“, за да не възбуждам Халеф, но се възползвах от случая за вземането на една необходима според мен мярка.

— Присъдата ще бъде произнесена, когато пристигнем в бивака. Имате ли там тахтирван^[8]?

— Няколко. Защо питаш?

— Заради двамата ранени. Ще бъде нечовешко да ги караме да яздят.

Шейхът вметна много по-бързо, отколкото бях очаквал:

— Те трябва да бъдат отнесени с тахтирван до бивака?

— Да.

— Имаш предвид да проводя пратеник?

— Да.

— Веднага?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако е възможно, нареди да докарат две носилки!

Предвиждах едната за Халеф, за когото щеше да е невъзможно да се държи на седлото, ако състоянието му останеше непроменено. Шейхът не го знаеше и ето защо не се учудих на похвалата, с която ме дари:

— Добротата на твоето сърце не забравя да предостави дори на враговете по-голямо облекчение, отколкото в действителност е необходимо. Един тахтирван би бил напълно достатъчен и за двамата, но щом е такава волята ти, ще изпратя за два, и то веднага.

Той даде на един от хората си съответната заповед, след което мъжът отиде при коня си и потегли.

— Споменах твоята доброта, не моята — продължи шейхът прекъснатия разговор. — А бих могъл да говоря и за нея. Знаеш ли към кое племе принадлежат хората, които ви окрадоха?

— Не.

— Те са джамикуни. Аллах да ги провали в най-дълбокия пъкъл!

— Джамикуните врагове ли са на твоето племе?

— Не само врагове, а смъртни врагове! Откак се знаят имената на тези две племена, кръв непрестанно се е проливала помежду ни. Съвсем наскоро спрямо нас отново бе извършено едно престъпление, което крещи за разплата до най-високото небе на Аллах. Сега няма да ти го разправям. Ще го чуеш, когато се приберем в бивака. И щом се съгласявам да транспортирам такива хора с тахтирван, за да им спестя болките, то това е доброта, съизмерима навярно с твоята! Мога ли да разчитам за тази работа на твоя съвет или дори на помощта ти?

— Ако по някакъв начин можем да ти бъдем от полза, естествено с най-голямо удоволствие ще направим каквото е по силите ни. Но защо искаш да ми разправиш нещата едва утре в бивака?

— Защото ти сега вероятно ще искаш да спиш. Не бива да забавяш онова, което можеш да узнаеш веднага.

— Това е енергията, подобаваща за всеки воин. В това отношение аз имам съвсем същите разбирания. Ето защо ще чуеш още сега онова, което възнамерявах да ти кажа едва утре. Ще ми повярваш ли, ако още веднъж и най-категорично те уверя, че джамикуните са го ударили на разбойничество и кражба?

— Няма как да не ти повярвам, защото лично ни го доказаха.

— Не само на вас, но също и на нас. Съвсем наскоро те ни нападнаха посред най-дълбок мир и отмъкнаха голяма част от стадата ни. Аз отсъствах с повечето си воини. Бяхме поканени от едно приятелско племе за честването на един празник. Джамикуните са разбрали, възползвали са се от случая и успели с грабежа. Същевременно убили петима от пазачите ни. Знаеш ли какъв е сега нашият дълг?

— Според вашите закони той гласи: Кръв за кръв!

— Да, око за око, зъб за зъб, живот за живот, кръв за кръв! Искаме също да си върнем стадата. Следователно намираш за понятно, че сме решили да предприемем срещу тях един поход на разплатата?

— Според вашите закони го считам за напълно понятно. Кога ще бъде предприет?

— Искахме да потеглим още утре в зори.

— Аха! И сега това не е възможно?

— Не. Гостоприемството стои дори над дълга за отмъщението. Ние ви поканихме да дойдете при нас и значи трябва да ви покажем, че се гордеем с вашето присъствие. Динаруните никога не са нарушавали закона за гостоприемството, а винаги са държали на него повече отколкото другите живеещи в тази област племена. Надявам се, че ще ни окажете честта във всяко отношение да се считате наши гости. Какъв отговор ще ми дадеш?

Който не познава обичаите на онези народи, очаква естествено, че съм се съгласил веднага и на драго сърце. Отправянето на тази покана би трябвало да се разглежда направо като любвеобвилна воля на съдбата. В случая особено натежаваше обстоятелството, че Халеф бе застрашен от една може би тежка и продължителна болест, която изискваше прекъсване на нашето пътешествие, за да му бъде предоставена необходимата почивка и положени съответните грижи. Но работата имаше и друга страна, която аз като предпазлив човек не биваше да пропусна.

Според обичаите на бедуините „гостът“ не е, както при нас, само един така наречен посетител, на когото трябва да посветиш и окажеш необходимото внимание. Той има не само права, но и задължения, защото по време на пребиваването си при въпросното племе той е негов пълноправен член. Да, дори повече. Думата „гост“ го издига над членовете на племето и както те имат да изпълняват изключителни задължения спрямо него, така и от него се изисква една по-голяма от обичайната отдайност за доброто и интересите на племето. Гостът стои по време на целия си престой в определено отношение дори по-високо от шейха и трябва не по-малко от него да участва във всички радости, но също така и във всички скърби на своите домакини. Той би бил сметнат и третиран като безчестен човек, ако се отдръпне пред някоя опасност, застрашаваща тези, които са го приели.

Въпросът на Нафар следователно имаше двойно звучене, двояко значение за нас. Той гласеше: „Искате ли да дойдете при нас и да намерите всяка подкрепа, от която се нуждаете?“. Ако аз отговорех с „Да“, после щеше да ми е невъзможно да кажа „Не“ на завършека: „Искате ли да дойдете при нас, за да вземете участие в похода на отмъщението срещу джамикун?“

Това, макар и много кратко премисляне, бе причината да не дам веднага очаквания отговор. Ето защо шейхът подхвърли леко засегнат думите:

— Ти се колебаеш да приемеш? Считаш ни за хора, чиито досег ще омърси вашата чест?

Този въпрос при други обстоятелства вероятно щеше да предизвика и друг ефект, но трябваше да се съобразявам с Халеф, а и нали вече бяхме напомнили на шейха, че сме негови гости. Беше невъзможно да си вземем думите назад и затова казах с успокоителен тон:

— Човек трябва бързо да мисли, наистина, но не прибързано да говори, о, шейх! Досега вие се отнасяхте към нас като с приятели и аз съм убеден, че ще го вършите и занапред. Защо да ви нямам доверие? Защо да се съмнявам във вашата честност? Не отговорих веднага, защото си имах друга причина.

— Каква?

— Питах се дали е редно да ви безпокоим, ако се съгласим да ви бъдем гости за по-дълго време.

— Безпокоите? — повтори той думата ми.

— Да.

— Знам, че сте християнин. Вероятно не познаваш повелите на нашия Коран?

— Познавам не само него, но и всички негови тълковници.

— В такъв случай трябва да знаеш също, че един гост никога не може да безпокои! Да се подчиняваш на Аллах, е главният от небесните закони, а да почиташ госта е главното от земните предписания. Ние сме покорни на Аллах и тачим своите гости. Надявам се, че моето уверение ви е достатъчно!

Трябва да призная, че в характера, в начина на изразяване и в цялото държание на този мъж бе залегнало нещо, което намаляваше първоначално изпитваната към него симпатия. Не можех да дефинирам това „нещо“, наистина, но то си беше налице и ме предупреждаваше за резервираност. Обстоятелствата, разбира се, ми забраняваха да го изразя с думи, поради което отговорих:

— Това уверение изобщо не е необходимо. Но да бъдем почитани като гости и на това отгоре да предявяваме претенции за специални жертви, ето кое ми се струва прекалено да изисквам от вас.

— Да го направиш за един гост не се счита за жертва. Какви са безпокойствията, които имаш предвид?

— Погледни моя Хаджи Халеф, шейха на хаддедихните! Предполагам, че към него приближава болест, която е в състояние да ви създаде необичайни грижи и работа. Моята добросъвестност ми задава въпроса редно ли е да ви стоварим това бреме.

— За нас няма да е бреме. Ние ще се грижим за него като за брат. И дори да дойде болестта, за която говориш, то ти нали си здрав и… и…

Поколеба се да продължи. Вероятно си имаше някаква мисъл, която не биваше да отгатна, поне засега. Предполагах, че изречението, ако беше го изговорил, щеше да прозвучи по следния начин: „Ние разчитахме на помощта на двама ви, наистина, но в случай че Халеф се разболее, ти нали ще си на линия, а тогава съвсем определено ще разчитаме на теб!“. Не намерих време да продължа тези разсъждения или да накарам шейха да се изрази по-пълно и ясно, защото неподвижно лежащият досега хаджи внезапно се размърда, и то по крайно енергичен начин. Той се отви от одеялото, скочи, застана пред мен и попита с тон, изключващ всяко предположение за болест:

— Какви ги говориш, сихди? Аз всичко чух! Наистина и сериозно ли мислиш за възможността да се разболея?

— Да — отговорих откровено.

— И каква ще е тая болест? Какво име ѝ даваш?

— Засега я виждам само отдалеч. Едва когато се яви, ще мога да я различа и да ти кажа името ѝ.

— Значи отдалеч! О, сихди, как ме разочароваш! Аз те смятах за умен, ама сега виждам, че не си!

— Благодаря, драги Халеф!

— Моля! Що не я хванеш тая твоя мисъл, да я сложиш пред себе си и да надникнеш в измамния ѝ лик! Ти сега виждаш болестта ми само отдалече. Тя значи изобщо не е тук. Нима трябва да ѝ позволя напълно да се приближи и да се намести в тялото ми като в някоя празнично украсена шатра?

— Ако поиска, така ще стане!

— Поиска, поиска, поиска! Аз също си имам воля и каквото поискам, туй става. Всяка болест е слабост. Също и тази, която виждаш да се задава от далечина, не може да прилича на нищо друго, освен на някоя стара, немощна, окаяна жена, дето не ѝ е останал вече и един зъб в устата. И аз, прочутият, храбър шейх на хаддедихните, който дори на лъва никога не показва гърба си, трябва да се страхувам от едно такова създание на слабостта? Аз я осмивам! Ти самият си ме учил какво може една твърда воля, а колко твърда и непоклатима е моята, това аз, естествено трябва най-добре да знам!

— Халеф, моля те да ми дадеш ръката си!

— Защо?

— Дай я, де!

— За какво? Да не би заради твоето дасс иннабд^[9]?

— Да.

— Това мога и аз самият!

Той сложи палеца на дясната си ръка върху артерията, поднесе ги до ухото, заслуша се за известно време и после продължи:

— Не чувам нищо, нищичко! Значи всичко си е съвсем наред! Защото ако имаше нещо чуждо в жилата, щеше да се обади!

— Не трябва да слушаш, а да усещаш!

— Все едно, защото също така нищо не усетих. А това усещане би трябвало да го имам по-ясно от всеки друг, който посяга не към своя, ами към моя пулс.

Поисках да направя обяснителна забележка, но той не ме остави да проговоря, а прибави бързо:

— Знам, сихди, че обичта те угрижва толкова за мен. Но аз искам да ти докажа, че твоите мисли се разхождат по съвсем погрешен път. Питам те, никриш^[10] болест ли е?

— Да.

— Ако тоя никриш беше отседнал в големия пръст на крака ми, ти ще чувстваш ли нещо в твоя?

— Не.

— Много право! Ти си бит! Ти си изобличен! Ти трябва да съзнаеш, че не си прав! Никриш причинява болки само на този, който го има, на никой друг. Само който изпитва болките, знае, че той е техен законен собственик и притежател! И точно така е при всички останали болести. Аз се чувствам здрав, здрав като камък! Ами за теб изпитвам страх, сихди!

— Защо?

— Защото ти си този, който чувства и вижда моята болест. Тя значи не е моята, а твоята! Затова се опасявам, че ни е нужно гостоприемството на тези добри динаруни, за да можеш да оздравееш!

Който си мисли, че тези думи бяха изречени в треска или от неразбиране, се лъже. Аз много добре познавах милия дребосък. Той обръщаше сериозността на шега, за да ме успокои, но естествено не успя да ме заблуди.

— Значи приемате да бъдете наши гости? — намеси се ту бързо шейхът.

— Да — отговори Халеф. — Защото може би ще ни е необходимо време да дадем на старата, беззъба жена, дето моят сихди я вижда да идва в далечината, да разбере, че нито я бива, нито ѝ подобава да дружи с хора като нас двамата. И през това време ние естествено ще се постараем да ви бъдем полезни, както влиза в задълженията на госта.

Това искаше да чуе шейхът. Той не се поколеба да се улови за думата на Халеф:

— Също срещу джамикуните?

— Да. Тъкмо това имам предвид!

Ето че излязоха на бял свят думите, които се бях бавил да произнеса! Вярно, можех да се намеся в приказките на Халеф, но щеше да е много фрапиращо. Не ни оставаше избор. Прибързаността на хаджията в случая не бе грешка, а едно подранило събитие, което аз, по-разсъдливият, по-късно нямаше да мога да избегна. Обещанието трябва да бе много ценно за шейха, защото той се поклони пред нас, вдигна ръце до гърдите и заговори:

— Значи съюзът между вас и нас е сключен. Вашите врагове са също и наши врагове, а нашите приятели са също ваши приятели. Нека го потвърдим със залък хляб!

Той извади от джоба на хаика си парче тънка пита, разчупи го на три части, мушна своята в устата и ни подаде другите две. Нищо не можехме да направим. Трябваше да ги вземем и изядем, след което щяхме да бъдем считани за динаруни във всяко едно отношение.

Халеф беше не само съгласен с това, но даже и се зарадва. Той отиде до другата страна на огъня при шейха, подаде му ръка и каза:

— Преди малко аз не спах, а чух всичко, което разказа. Вие днес ни помогнахте да си вземем от тези джамикун всичко, което не бяха ограбили. Сега е наш ред да ви подкрепим да си върнете стадата и отмъстите за смъртта на вашите пазачи. Вярно, ние сме само двамина, ама…

Тук Нафар го прекъсна:

— Ама се борите за мнозина. Това знаем добре! На пушки като вашите не може да устои никой враг и също толкова малко може да ви се изплъзне беглец, ако сте яхнали конете си. Може би болестта, за която говорите, е заблуда. В този случай бихме могли да потеглим още утре или пък вдругиден, за да въздадем на джамикун заслуженото наказание!

— Аз съм готов още за утре — заяви Халеф, а съвсем сигурно и моят сихди! Няма да се разкайвате, дето сте ни срещнали и придружили до тук. Но преди да потеглим утре, съдът трябва да произнесе думата си над тези крадци. Учудва ме, че сърцето ти гледа толкова благо на тях, особено след като ни каза, че принадлежат към същото племе, на което имате да отмъщавате.

Халеф изговори тази забележка съвсем непреднамерено, но ми се стори, че тя някак си не бе удобна на шейха. Сметнах, че няма да бъде неразумно, ако подсиля ефекта с директно отправения въпрос:

— Когато срещнахте днес тези дванайсет мъже, не говорихте ли с тях?

— Не — отвърна той. — Нали вече ви казах.

— Защо всъщност не ги спряхте?

— Защо трябваше да го сторим? Ние още не ви познавахме, значи още не бяхме сключили съюз и също толкова малко знаехме, че сте били ограбени от тях.

— Нима не ги разпознахте като джамикуни?

— Не! — отговори той учудващо бързо.

— Странно! Това племе е нападнало сегашния ви бивак?

— Да!

— И дванайсет от неговите хора се осмеляват после да се появят толкова близо до него? Тези джамикуни, изглежда, са не само дръзки, ами направо безразсъдно дръзки воини.

— Такива са действително!

— И ти желаеш едно толкова меко наказание за тях! Най-малкото би трябвало да ни ги поискаш за заложници!

— Тепърва щях да го направя. Та нали все още не сте решили съдбата им!

Погледна ме изпитателно. Трябва да бе почувствал, че изпитвам някакво недоверие. После продължи:

— Аз тъкмо затова желаех да ги видя по-леко наказани от вас, за да ми останат за едно по-тежко възмездие. В никой случай няма да бъдат освободени!

— При това положение можем да бъдем доволни, сихди — рече Халеф, докато се връщаше на мястото си да легне. — Ние отново имаме каквото ни липсваше. С наказанието няма защо да бързаме. То може да изчака, докато се върнем от похода срещу джамикун. И тъй като ще пристъпим към него, както мисля, още утре, то сега се нуждаем от почивка. Та нека спим. Лека нощ.

— Лека нощ! — каза също Нафар Бен Шури, докато си лягаше. Прекъсването на разговора вероятно му беше много приятно.

Аз също се изпънах под моето одеяло, но само за да дам вид, че искам да спя. Дори да не ми беше в намерението да остана буден през цялата нощ, пак нямаше да мога да заспя. Тези двамата — Халеф и шейхът на динаруните, ми даваха предостатъчно материал за размисъл. Внезапното скачане и живото участие на Халеф в разговора приписвах на треската. Вместо да ме успокои, той само беше увеличил тревогите ми по него. И тези тревоги не ставаха по-малки, когато помислех за Нафар Бен Шури.

Аз открай време съм си бил благороден човек. Може би един от най-големите ми недостатъци е да уголемявам до такава степен оказаната ми доброта, че се чувствам вечен длъжник към съответния човек. Така и сега изброявах в себе си всичко, което дължахме на днешната среща с динаруните. Не омаловажавах нищо, а всячески се стараех да го умножа, но така и не ми се удаваше да стигна с твърдо убеждение до ясно, чисто чувство на благодарност. Защо ли? Много ми се искаше да мисля с любов и доброта за тези хора, които може би бяха съвсем невинни, но като ги съпоставях, добиваха нежелано значение. Е, да, в снощния бивак бяхме ограбени и си бяхме възвърнали загубите. Сега можех да бъда спокоен. Но не бях. У мен беше залегнало някакво предчувствие, някакво чувство, някакво усещане, че претърпените загуби все още не са възстановени, че са ни нанесени нови вреди, които чак след време и много по-трудно ще бъдат компенсирани. Подобни вътрешни гласове за момента говорят сякаш неясно и неопределено, но когато предупреждението им се превърне в реалност, човек е принуден да съзнае, че при малко по-голямо доверие е щял много добре да ги разбере.

Не беше дадена заповед да се поддържа огъня. Ето защо той полека-лека угасна. Не попречих, понеже небето беше осеяно със звезди, а светлината, която пръскаха, бе достатъчно ярка да наблюдавам пленниците. Много рядко се раздвижваше някой от тях, и то колкото да се обърне от едната страна на другата. Явно никой не мислеше да се освободи от вървите и да избяга.

Халеф спеше. Да, той наистина спеше, здраво и спокойно. Дишането му беше равномерно. Това ми даде надежда. Може би бях гледал твърде черно на нещата. Вярно, понякога преминаваше тръпка по тялото му, а после се раздвижваше, сякаш се кани да се събуди, но това можеше да е от нощната хладина, защото, както вече бе споменато, в Персия температурните разлики между деня и нощта са доста значителни и много по-големи отколкото при нас.

Събуди се едва на зазоряване и тогава действително му беше така студено, че се разтърси. Беше просветляло и той видя, че съм буден.

— И ти ли вече си отворил очи, сихди? — попита. — Динаруните още спят, макар че е време за утринната молитва. Ще отида да се измия.

Искаше ми се да го помоля днес да не го прави, но знаех, че ще е напразно. Той стана и тръгна покрай потока, додето изчезна зад няколко храста, за да отправи там утринната си молитва. Походката му беше твърда, стойката — сигурна. Това така ме успокои, че затворих очи за кратък четвъртчасов сън. Както помислих, така и стана. Аз действително заспах веднага и се събудих едва при шумотевицата около потеглянето.

Никой не знаеше, че бях будувал през нощта. Ето защо не се разсърдих на шейха, когато ме нарече шеговито поспаланко. Изпратеният вестител вече беше пристигнал с тахтирваните. Хората бяха взели скромната си закуска. Пийнах няколко глътки вода от потока и изядох пет-шест фурми. Същевременно наблюдавах Халеф, който седеше безмълвно на одеялото си, гледаше втренчено пред себе си и като че нямаше очи за никого, включително и за мен. Толкова бързо ли му беше прилошало?

— Халеф! — викнах.

Не отговори.

— Халеф! Чуваш ли ме?

Той само кимна, но не каза нищо и не се обърна към мен.

— Не ти ли е добре? — попитах.

— Остави ме! — помоли сега с умърлушен глас. — Не ми говори!

— Защо?

— Не мога да отговарям. Толкова съм уморен, отпаднал, безкрайно отпаднал!

Отидох и се наведох към него. Той сложи ръка около врата ми и каза:

— Скъпи, скъпи ми, добри сихди, какво мислиш за умирането?

— Мисля, че ние двамата още много, много дълго ще го чакаме — отвърнах.

— Така ли мислиш? На мен обаче ми се струва, че то веднага ще започне. Сигурно при умиране човек се чувства така, както аз сега.

— Не мисли за тези неща! Това не е нищо друго, освен умора.

— Но такава голяма като тази никога не съм изпитвал! Ако не бива да си легна, ще трябва да те помоля да ме държиш здраво, за да не падна.

Вързаните пленници тъкмо бяха качени на конете им. Динаруните се канеха да отнесат двамата ранени в тахтирваните. Тогава аз дадох на шейха разпореждането:

— Двамата пленници да бъдат настанени в едната носилка!

— За кого ще е другата? — попита той.

— За Хаджи Халеф.

— За шейха на хаддедихните? — запита удивен. — Как може за някого, притежаващ такъв кон, да хрумне идеята да се качи в носилка като някоя жена!

— Той е болен. Не може да язди.

Тогава Халеф сне ръка от врата ми, скочи с бързо, напористо оттласкване, погледна ме в лицето с мятащи искри очи и извика гневно:

— Сихди, полудя ли? Да не си си изгубил изведнъж разсъдъка?

Един-единствен миг бе достатъчен да го преобрази в самата енергия.

— Не — отговорих. — Напълно съм си с ума.

— Не е възможно, след като изискваш да не яздя, а да бъда носен!

— Така трябва, скъпи Халеф. Примири се!

— Не ми и хрумва! Трябва ли да ставам за присмех на всички хора, които е имало, има и тепърва ще има?

— Не. Болестта все пак не е нещо, на което човек може да се присмива!

— Впрочем аз изобщо не съм болен!

— Току-що се чувстваше съвсем слаб!

— Сега вече не. Това отмина!

— Но пак ще се върне!

— Не! Все ще съумея да държа далеч от тялото си твоята стара жена, дето няма вече зъби!

Пробуждането на гордостта му бе дало сила да скочи. Сега посегна с две ръце към главата си. Беше му се завило свят.

— Бъди добър, Халеф! — помолих.

— Та аз съм си добър! Спрямо теб изобщо не мога да бъда друг!

— Сега не си. Знаеш, че никога не те моля за нещо, което не е нужно.

— Значи понастоящем правиш изключение. Това, което искаш да сториш, е напълно излишно!

— Хайде да не спорим! Спомняш ли си, че един ден искаше да ми подариш нещо, но нямаше какво?

— Да. Беше за рождения ти ден.

— Беше натъжен, че нищо не можеш да ми дадеш. Какво ми каза тогава? Помъчи се да си спомниш!

— Помолих те да ми кажеш, когато имаш един ден някое голямо, много голямо желание. Обещах да го изпълня.

— Да, и то безусловно! Е, преди малко аз го изразих това желание и ще го повторя. Качи се в тахтирвана!

— Изискваш го като подарък за рождения си ден със сетнешна дата?

— Не го изисквам, а си го изпросвам. Бъди послушен, прояви добра воля, скъпи Халеф!

— Ох, добри ми, добри сихди, когато заговориш с този тон, не мога да ти се противопоставя! Но нали чу какво каза шейхът?

— Не мисли за това!

— Той каза: „Да се качи в носилката като някоя жена!“ Ако го сторя, ще пожертвам цялото си достойнство.

— Не!

— Напротив! Достойнството на мъж, достойнството на воин и достойнството на шейх!

— Тези три достойнства ще ти останат, но не го ли сториш, ще загубиш достойнството си на мой приятел.

— Тогава ще го сторя. Но пушката и всичко, което принадлежи на един мъж, ще трябва да мога да взема със себе си!

— Напълно естествено! Благодаря ти!

— И ти ще ме повдигнеш да вляза. Никой друг не трябва да ме похваща, освен този, заради когото го правя!

— С удоволствие. Хайде тогава!

Помогнах му да се качи и му подадох после оръжията. Когато това бе станало, шейхът дойде при мен. Беше наблюдавал с напрегнати очи и попита сега:

— Ефенди, кой ще язди коня на Халеф?

— Никой — отговорих, неприятно засегнат от неговия въпрос.

— Няма ли да ми позволиш да го пояздя през това кратко време?

— Не.

— Ефенди, помисли, ние сме братя! Ти си мой гост!

— Знам това. И тъкмо защото го знам, не бива да ти изпълня желанието.

— Не бива? Или не искаш?

— Не бива. Конят ще те хвърли.

— Та нали е необходимо само да му дадеш знака и той няма да го стори!

— Само че този знак е тайна, а тайните на един чистокръвен кон човек не издава дори на най-добрия си приятел, на брата, на госта. Би трябвало да го знаеш. Точно защото съм ти гост, твой свещен дълг е да не изискваш от мен нещо, което не мога да ти позволя. Тълковникът на Корана казва: „Който кара лика на госта си да се черви чрез неизпълнима молба, не е достоен да има гости.“ Това ти, види се, не го знаеш!

След като му бях дал този урок, и то с най-сериозен тон, аз се извърнах към него. Беше ми неприятно, нещо повече, обхващаха ме подозрения. Отново и отново забелязвах, че се стреми да узнае тайните на нашите коне. Възседнах моя Асил и взех юздите на Баркх, за да го водя до себе си. Шейхът трябваше да изтърпи факта, че оттук нататък престанах да му обръщам внимание. Не рискувах нищо, защото притежавахме жребците и пушките си, и ако проявявахме достатъчно предпазливост, цялата тази бедуинска дружина не можеше да ни вдъхне страх. А шейхът го знаеше, можеше със сигурност да се заключи от неговото поведение.